“Ние сме, които сме”,

 или Разместеният модел на българското в “Опит за летене” от Йордан Радичков

 

 

Част първа:

Аспекти на етносното помнене

 

Основна презумпция на етнологията е, че самите етноси като форма на общностно съществуване са невъзможни, ако нямат съзнание за своя история, било то митологично или не. Колективната памет е заложена в семиологичните системи на общността и най-вече в символните системи като феномени на културата. Етносът съществува сега чрез знание за своето преди: ако историкът разглежда Априлското въстание като хронология, положена в миналото, за обикновения българин “то е реалност от друг порядък – като смисъл, като обяснение на съдбата ни (не на историята ни), то е постоянно настояще, вписано в национален архетип, който има своите локуси и персонажи – Райна княгиня, Бенковски, Оборище, Батак и т.н.”[1]. Тоест в модела на живеене  “през” българското е налице постоянно пораждане на митично. За нас е важен фактът, че то намира израз не само в свързаното във фабула слово или mythos: разказаният мит е конкретна форма на митично предразположение на съзнанието. Ще припомним постановката на Лотман и Успенски, според която в естествения език съществува митологична сфера, чието ядро образуват антропонимите и топонимите. Последните са едни от най-важните носители на колективната памет, доколкото тя се проявява чрез езика.

Ще спрем вниманието си върху някои фрагменти от “Опит за летене” на Радичков, които са изключително натоварени с подобни смисли. Характерен в случая е хронотопът на драмата:

“Време на действие: Втората световна война

Място на действие: Аврамови махали, разхвърляни живописно по билото на Балкана”.

Когато българската литература “говори” за Балкана, ние отдавна вече не мислим за конкретното място, а за свързаната с него митологема. Стара планина е “свещената планина” на българите, обвързана в съзнанието на общността с редица значения. Това е сакралният топос на българскостта; мястото, където нацията се случва и  се самопостига.

До голяма степен тази “митология” около Балкана е продуцирана от възрожденската текстовост, но тя ефективно продължава да работи и в новата българска литература. Ето защо не е никак странно, че Радичков ситуира мястото на действие в “Опит за летене” именно по билото на Стара планина. Аврамови махали се намират в сърцевината на сакралното българско пространаство, а държавата остава в перифериите на профанното. Респективно, животът в селището тече в границите на свещеното време и не се “интересува” от реално постъпателния ход на историческите събития. Затова и обитателите на Аврамови колиби продължават да бъдат “капсулирани” в своя свят дори тогава, когато се случва глобалният конфликт на нациите: време на действие е Втората световна война. Оказва се, че световете на историята, нацията и общността “въртят” различни планети.

          Оста, по която те са свързани, е паметта. Въпреки своето неживеене с историята героите от “Опит за летене” помнят по специфичен начин миналото в онези негови измерения, които оформят представата за етнос. Зададеният още в началото на драмата топос автоматично “вкарва” текста в парадигмата на помненето: Балканът е планината, която по особен начин се помни от нацията, и в същото време Балканът помни българското в неговите изключителни прояви.

Споменахме, че от гледна точка на етнологията – а и не само – съществува “митологичен метатекст на културата, който в едни култури е основен, а в други – не”[2].

Според тезата на Юрий Лотман и Борис Успенски този митологичен механизъм се съдържа най-напред в езика и неговото ядро образуват собствените имена. Това се дължи на самия характер на антропонимите: общото значение на собственото име само означава обекта, към който е прикрепено. Множество едноименни обекти по правило не притежават общи свойства, а имат само общо име. Това дава възможност чрез името носителят му да бъде отъждествяван с друг обект или, иначе казано – антропонимите са своеобразен резервоар на памет за рода, общността, нацията.

Радичков предоставя на възприемателя доста богат списък на “участниците в преследването на скитащия балон”, като към собствените имена прикрепя характерни щрихи, които бихме могли да използваме като маркери за етноспецифичното.

         Начело на първата група “преследвачи” е даскал Киро. Неговото име, от една страна, носи реликти от паметта за св. Константин-Кирил Философ, т.е. за Първоучителя, създателя на писаното слово на етноса. Нека припомним, че някои култури възприемат думата като истнинска само тогава, когато е записана (например староеврейската култура, Древен Египет). Неслучайно християните говорят за Светото писание, а не за Светото сказание. Писаното слово по особен начин пази миналото на общността: сама по себе си „книгата е светиня, тайнствена сила, превъплътен телос”[3].

От друга страна, приложението “даскал”, прикрепено към собственото име, обозначава фигурата на Знаещия, на Мъдреца, пазител на писаното слово в настоящето. Характеристиката “стар човек” придава допълнителна плътност на тези измерения на персонажа.

Даскал Киро е определен и като “възрожденец по дух”, т.е. линията на помненето минава и през митологизираната епоха на Българското възраждане; героят носи в себе си част от духа на времето, което етносът мисли като “най-българското”. Паралелно с това друг едни персонаж е именуван “Игото” – следователно антропонимите помнят не само силните прояви на българското, но носят и спомена за страданията на нацията.

Собствените имена “правят” памет и в друг аспект. Те “помнят” чужди, неавторови текстове, които влизат в представата ни за български литературен канон. Някои от антропонимите пазят “откъслеци” от класическите ни текстове: Матей Нищото (асоциацията е с Иван Нищото от Каравеловата повест “Маминото детенце”); Бай хаджи Аврам Опитомителя (Хаджи Ахил от едноименната Вазова повест); Аврамчето – новобранец в тридневен отпуск (войникът от “Дядо Йоцо гледа”).

         Чужда реч забелязваме не само при скрепяването на персонажната система в “Опит за летене”. В целия текст от време на

време на повърхността “изплуват” отломки от класическата българска словесност, сякаш за да покажат колко дълбоко в колективното подсъзнание са закотвени определени смислови възли, определени представи за етноспецифичното, моделирани именно от литературата:

“С балона риза за Балкана можеше да се ушие, та да се белее ризата му отдалеко.”

“Чувате ли!... Шушу-мушу!... Всичко изпогубихме, но шепотът за нас остана! Сякаш сам Балканът нещо шепне, я! Шушу-мушу!”

“...Ами че това е българската войска!”

“...Рипвайте се, юнаци... Братя, грабвайте качето!... Сърце вече не трае!...”

“Тия загубени Станки са най-загубеното и маломерно нещо в Аврамови махали, то ер голям от ер малък не може да различи, а ето как излиза, че ни отправя сериозно предупреждение и заплашва, че ще хвърчи перушина!”

“На едната ти страна капата, на другата ти страна шушоните, на третата страна сам тебе отвяват и  внимаваш ти и се чудиш – главата ли да овардваш, яйцето ли да овардваш!”.

Радичковият текст играе с “литературната” памет на етноса, като я поставя в пространството на смеха. Той иронизира, без да стига до сарказъм, като задава комичен аспект на четене на литературната класика, оголвайки смислови оси, които чрез текстовостта градят представата ни за българско. Нека не забравяме, че става дума за слово, ориентирано към Възраждането. Изхождайки от тезата на Мелетински за митологизма в литературата, бихме могли да твърдим, че тези текстове са в основата на българската литературна “митология”. Те освен това изпълняват и специфични функции на мита: задават аксиологически ориентиран модел на света, регламентират норми на поведение, обясняват човека – в този случай българина – и околния свят така, че да се поддържа съществуващият социален порядък. Тоест налице е определена словесна база, която, ползвайки модела на мита, продуцира съзнание за българскост. Това са текстовете, които винаги присъстват в конспекта и обикновено се заучават с техните задължителни интерпретации. Те имат изключителен статус в националното съзнание, тъй като задават фундаменталните идеологически модули на българското. Става дума следователно за своего рода сакрални за нацията текстове.

Радичков си позволява да “играе” именно с тях. Размествайки и размесвайки ги, той създава поредната суматоха: иконите на словесността са снети в профанна ситуация. Действието обаче се разгръща в сърцевината на свещения хронотоп, което ще рече, че не можем да си позволим да говорим за снемане на сакралното, а по-скоро за разместването на редица смисли в “българския модел”, от което той не става по-малко български. Радичков актуализира определени значения, но в друг аспект. Разместените пластове са сигнал, че българскостта попада в “земетръсна” зона. “Четейки” Възраждането, “Опит за летене” се смее над сакралната текстовост. В този смисъл характерен е и персонажът на майка Аврамовица. Той пази един от аспектите на възрожденската представа за майката, където тя е видяна като кълняща синовете си, тръгнали подир “летателни” идеи. Разбира се, разглежданата от нас драма отново полага тази представа в пространството на комичното.

През текста на Радичков минава и линията на историческото помнене:

“Още старият хан Крум казваше, че който не ще мира, ето му секира...”

“За какво братята Кирил и Методия я писаха тая азбука!”.

По специфичен начин паметта се свързва с мотива за предците. Не бива да забравяме, че всяка общност е конструирала свое минало, изработила е собствена колективна памет, свързала е сегашното си битие с едно “някога”, което “принадлежи” на мъртвите. Това “някога” се актуализира не като безпорядък, а като подредено и осмислено минало, в което предците имат свой статут, свои различия, свои функции спрямо живите. Ключови за етносното съзнание са фигурите на “значещите” мъртъвци, или онези, които общостта е отграничила като безсмъртни спрямо себе си. Многобройните генеалогии, историите на родове, съдържат стремеж към познание за своето потекло, като се търсят предците, покрити с мита на първосъздаването. Царете, книжовниците, героите са обезсмъртени по силата на онова възстановяване на етничната памет, което наричаме национална история. В този смисъл безсмъртието е оценка на живите за техните  мъртви.

Въпреки че преиграват етносното минало по доста объркан начин, Радичковите персонажи помнят своите значещи текстове и своите значещи предци. Просто принципът, по който те консумират етничната памет, е доста по-различен от този, по който пребивават в родовата такава. Нака припомним епизода на срещата с мъртвите им роднини:

“АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ. Изглежда, тука се разместват душите на умрелите.

БАБИНА ДУШИЦА. Може някой свой човек да срещнем”.

И по-нататък:

“ДАСКАЛ КИРО. До себе си кога тъй близко ще бъдем и кога всеки един от нас ще бъде тъй близко до сърцето си?... Сега, сега! Нека всеки от нас да повика най-близкото си същество, но тихо! Тук ангели прелитат, души летят, трошливи, леки...”.

При срещата със “своите” мъртъвци преследвачите на баражния балон остават сериозни, “като вцепенени”. Тази ситуация вече не се вмества в рамките на комичното: начинът, по който персонажите преживяват родовото минало, прави смеха неуместен. Въпреки че душата на починалия е “на небето”, той е свързан със земята, с потомството си и остава в територията, където е неговата къща, неговото селище, неговият социум. Много култури тълкуват мъртвите и техните гробове като корени на общността, като нейна опорна точка върху безкрайната земя, осигуряваща стабилност в пространството и времето. Не е случайно, че при преселване се вземат костите на предците. В този смисъл е естествено усещането за родовост у Радичковите герои да е много по-силно, отколкото това за етническа принадлежност. Ние сме далеч от твърдението, че те отхвърлят етносното в името на родовото. Става дума за различен начин на пребиваване в тези две измерения на общностното живеене. Обитателите на Аврамови махали не изпитват необходимост от етнолегитимация – за тях е достатъчно да разпознаят себе си като принадлежащи към рода, към родовото селище.

Всъщност самият етноним “българи” е използван твърде пестеливо в “Опит за летене”. Дори когато прелитат над Балканите, въпреки че се оразличават от останалите етноси, населяващи полуострова (гърци, турци, сърби, румънци), даскал Киро и неговите спътници не определят себе си като българи. Погледната в този аспект, Радичковата драма променя посоката на една основна функция на българската текстовост: да обяснява кои сме ние и защо сме такива. Тук реципиентът бива изправен пред озадачаващата спрямо литературната ни традиция на неартикулиране на българското:

“ДАСКАЛ КИРО. Кои сте вие на пътя ни застанали?

АВРАМ СОВАЛКАТА. Ние сме, които сме, а вие кои сте?

ИЛИЙКО. Ние сме, които сме, и сме от Аврамови махали!”.

Според Николай Звезданов “Опит за летене” е “сценичен размисъл за характера на националния космос, за силата на националния дух”[4]. В Радичковия текст обаче има редица места, където традиционното репрезентиране “през” националното “пропада”. Обитателите на Аврамови колиби “знаят” своя “урок по българскост”, но въпреки това като етносна структура те остават на едно по-скоро племенно равнище. Дори да сме склонни да виждаме в техния “опит за летене” характерна проява на националния дух, тази нагласа е до известна степен изкуствено създадена, тъй като в собствената си етнокултурна нормативност ние сме свикнали да мислим себе си като нация най-вече в плана на възвишеното.

В етноложки аспект Радичковите персонажи осъществяват своето общностно живеене, без да осъзнават в дълбочина себе си като народност. Потребността от колективна идентичност те изразяват в практики, много по-близки до племенната организация на групата: матриархатна структура, разделение на мъжете и жените в техните основни дейности, митологическо осмисляне на някои аспекти на битието.

Когато двете групи “преследвачи” се срещат, за да се разпознаят, едните задават на другите следния въпрос:

“Кой ви е ковача и подковача на вас?”.

Оказва се, че дадена група може да легитимира себе си чрез фигурата на ковача. Това ще рече, че митологичният пласт на съзнанието работи активно – ковачът се свързва с идеята за културния герой, който добива за хората огъня и оръдията на труда, създава занаятите и без който в крайна сметка е невъзможна културата. Не може обаче да не бъде отчетен фактът, че действието на драмата се развива по времето на Втората световна война и себеразпознаването на общността чрез ковача, а не чрез фигурите на кмета, учителя или свещеника е донякъде озадачаващо. Тоест налице е по-скоро митологично, а не социетарно мислене, доколкото “попът, даскалът и кметът” са маркери за социетарност.

В този ред на мисли бихме могли да се позовем на становището на Тончо Жечев за селото като “затворена в себе си вечност, съхранила най-консервативните традиции на мислене и реагиране към света”. Винаги в историята и същевременно винаги извън нея, то остава в периферията на постъпателно историческото време, в което се случват гражданските събития. Оста, по която то се свързва с държвата и света, е по-скоро формална. За селския човек идентифицирането с нацията е вторично. В известен смисъл той се намира в позиция, чиято перспектива бихме могли да наречем sub specie eternitatis (“от гледна точка на вечността”). Имаме предвид “древноселското гледище за света, гледището на селската цивилизация (...), която с някои свои пластове – най-стари, най-устойчиви, най-древни, остава недокосната от гражданската история”.

          Това донякъде обяснява защо героите от “Опит за летене” не могат да идентифицират себе си “по модерному” във време, когато нациите са във война и България е участник в тази война. Света извън Аврамови колиби, в това число и собствената държава, те мислят като абстрактна Другост.

          Но проблемът за идентификацията има и друг аспект в невъзможността за автолегитимация. Когато Старшията разпитва даскал Киро и неговите спътници, Петлето не може да се сети за собственото си име. Ето какво обяснява той:

          “...Но нали сме сиромаси хора, все не смогваме да си кръщаваме децата. Ето така ние сума години отлагаме, па и забравяме даже, добре ама държавата не забравя и като ни събере, вземе, та на всички даде имена. (...) Затруднявам се, господин старши, изведнъж и напук да кажа как точно беше, защото ни събраха накуп цялата ни фамилия, дадоха имена за всички и рекоха: ”Делете ги по-нататък помежду си!”, та ето защо се затруднявам да кажа с точност дали Тудор беше, или Димитър!”.

          Много важен момент за етничната антропонимия е фактът, че името се дава, т.е. то е акт на приобщаване на човека към една общност. От древността името е вплетено в родовата система и е елемент от функционирането на родовото: самият род има име, което се носи и от майката, следователно антропонимията е ключов фактор за отграничаването на рода от другите, респективно – неговото самоутвърждаване. В “Опит за летене” четирима от персонажите носят различни модификации на името Аврам (Бай хаджи Аврам Опитомителя, Аврам Совалката, Аврамчето, Аврамовица) и селището се нарича Аврамови махали: т.е. в такъв тип общност името изпълнява своите най-древни, племенно-родови функции.

          Отлично знаем, че собствените имена се използват, за да се означи едно живо или неживо същество с цел да се индивидуализира и да се определи неговата идентичност. Съществуват три системи от наименования: именуване на самият човек като идентичност, именуване на човешки общности (етноними), и именуване на социетарни реалности (селища, държави и др.). В “Опит за летене” селището е именувано не на социетарен, а на родов принцип, което за пореден път указва неговата периферност спрямо националните институции.

          В случая особено важен е “проблемът за антропонимичната норма, т.е. за функционирането на името като регулативен механизъм във взаимоотношенията между хората, общностите и обществата, заложен в самата култура. Вече споменахме, че първата функция на името е да индивидуализира човека в дадена общност. Втората функция е да постави индивида в определен клас от отношения и социално-антропологични връзки: чрез системата на именуване се осъществява отчасти и процесът на общностна класификация. Името се оказва маркер за групова идентичност – чрез него човекът “влиза” в определен клас общностни отношения (като син, внук, съпруга, прародител и пр.). На тази основа името съдържа и трета, сигнификативна функция, тъй като ни дава класификация за тези, които са именувани, и тези, които именуват. (...) Така чрез именната си система съответната общност индивидуализира човека и го интегрира в себе си.”[5]

          Погледнат в този аспект, проблемът със забравеното име на Петлето се оказва не само проблем на индивидуалната памет, а и на общностната такава. От думите на героя, цитирани по-горе, става ясно, че всъщност за жителите на Аврамови махали липсата на име няма значение; т.е. те не чувстват необходимост от индивидуалност, а се идентифицират основно като принадлежащи към общността. В такава ситуация говоренето за нация става проблемно, доколкото нацията е функция на гражданско общество, в което личността е индивидуализирана. И ако общността, населяваща Аврамови колиби, по някакъв начин се свързва с България, това свързване е по-скоро по линията на миналото, на паметта, а не по оста на съществуващата в настоящето българска държава. В “социалния” модел на Аврамови махали етноспецифичното функционира не като социетарна, а като родова представа.

 

* * *

          Уточняваме, че представената разработка е начален етап от изследването ни върху “Опит за летене” и е далеч от претенцията за изчерпателност и достатъчно добра аргументация. Използвайки някои основни постановки на етнологията и най-вече принципа, по който тя интерпретира проблема за общностната памет, ние очертахме някои аспекти на помненето, които дават възможност да мислим Радикчовия текст като “разместващ” познатия модел на литературната ни представа за българското.

 

Приложение:

 

Нация – лат. natio; исторически формирала се устойчива общност от хора, възникнала върху основата на общност на езика, територията, икономическия живот и психическия строй, който се проявява в общността на културата.

Народ – Население, обединено политически в една държава; жителите на една страна. 2. Нация, народност. 3. Хора, човеци.

Народност – 1. Принадлежност към известен народ, националност. 2. Съвкупност от черти, свойствени на известен народ. 3. Исторически създадена общност от населението на една територия, която предшества образуването на нация.

Общество – Исторически образувана съвкупност от хора, обединени от определени производствени отношения.

Общност – 1. Качество на предмет, имущество и т.н. да бъде общо. 2. Сбор от много хора, които живеят заедно или имат нещо, което ги свързва в едно.

Племе – 1. В докласовото общество: общност от хора, които са свързани с родови отношения, общ език и територия. 2. Хората от известно поколение, група, народност.

 

Библиография:

 

0. Жечев, Т. Критически погледи. С., 1975

1. Живков, Т. Ив. Увод в етнологията. Пловдив, 2000

2. Живков, Т. Ив. Етничният синдром. Пловдив, 2001

3. Мелетински, Е. Поетика на мита. София, 1995

4. Звезданов, Н. Неосветените дворове на душата. София, 1987

5. Български тълковен речник. III издание. София, 1973