НАЧИНИ ЗА ИЗРАЗЯВАНЕ НА УЧТИВОСТ В БЪЛГАРСКИЯ И ПОЛСКИЯ ЕЗИК

 

^{Текстът е публикуван в Юбилеен славистичен сборник, Благоевград, 2005.}

 

 

             Вежливостта в общуването е неотменна част от културата на всеки човек. Речевият етикет се отличава  с национална специфика, с която би следвало да се съобразяваме в отношенията си с представители на различни народности. Съпоставителното разглеждане на този проблем има голямо значение при изучаването на чужди езици, тъй като етикетните формули са задължителна част от възпитанието на индивида и посредством правилната или неправилната им употреба комуникацията се улеснява или затруднява.

                В тази статия бихме искали да представим някои основни въпроси, възникващи при съпоставката на начините за изразяване на учтивост в българския и полския език. Разглеждането на този проблем се налага поради липсата на съвременни конфронтативни изследвания върху етикетните формули в тези два славянски езика, при които в това отношение се наблюдават съществени различия. По този въпрос през 1983 година на страниците на eзиковедското списание “Język polski” е публикувана статията на Мариан Бугайски „Niektóre formuły grzecznościowe w języku bułgarskim i polskie ich odpowiedniki” (вж. Бугайски 1983, стр. 26–33), която въпреки приносния си характер разглежда начините за изразяване на учтивост от гледна точка на времето, в което е писана, и с оглед на настъпилите обществено-политически промени до голяма степен се явява неактуална за съвременните носители на двата езика.

                Целта на статията е да бъдат отразени някои наблюдения върху системата от обръщения, като се проследи както граматична страна на въпроса, така и някои ситуативно и комуникативно обусловени норми.

                На първо място ще се спрем върху местоименните форми за обръщение ти и Вие в речевия етикет на съвременните българи и върху техните функционални съответствия в полския език. По определението на М. Виденов за употребата на определено глаголно лице и число при обръщенията освен отсъствието или наличието на признака “множественост” са релевантни и някои социални признаци, които са налице при акта на комуникацията, напр. социална дистанция (служебна, образователна, възрастова), уважителност (почтителност), непознатост – познатост, официалност на речевата проява и др. (вж. Виденов 1980, стр. 97–111). “Глаголното лице на адресата може да бъде изразено с формата за 2 л.. ед. ч. (ти), ако адресатът е единичен и не е маркиран с някой или няколко от социалните признаци, и с 2 л. мн. ч. (вие) при наличие на признака “множественост” и отсъствие на социални признаци. Глаголното лице на адресата може да бъде изразено с формата за 2 л. мн. ч. при отсъствие на признака “множественост”. Релевантни за употребата са само социалните признаци. Това са т.нар. уважителни или учтиви форми (Вие, Ви ...) (Виденов 1980, стр. 99–101). За Вие-формите Л. Андрейчин отбелязва следното: “В съвременнитие европейски езици преобладава употребата на форми за множествено число вместо единствено при личните местоимения и при глаголите за изразяване на учтивост при обръщение, т. е. във второ лице. Така е и в съвременния български език, напр. “Вие сте ме търсили” вм. “ти си ме търсил”, “защо чакате?” вм. “защо чакаш?” (Андрейчин 1973, стр. 145). Видният езиковед изтъква, че произходът на тези форми за учтивост е следният: “От времето на Константин Велики (началото на ІV в.) римските императори започнали, за да подчертаято своето величие, да се изразяват в множествено лице за себе си при издаване на заповеди, т. е. “ние заповядваме” вм. “аз заповядвам”. Това породило практиката да се употребява мн. ч. за израз на учтивост и при обръщение към тях, т. е. “вие заповядахте” вм. “ти заповяда”. По-късно формите за мн. ч. станали средства за обръщение и към други високопоставени лица. Постепенно тази практика се разширявала все повече и слизала все по-надолу в обществените среди, докато в късното средновековие обхванала речта на всички среди в повечето западни страни” (Андрейчин 1973, стр. 145-146). Поради историческата съдба на България разпространението на тези форми в езика се е забавило и “се е появило в говора на някои градски среди, а оттам и в нашия книжовен език през първата половина на миналия век (т. е. 19 век – бел. моя Л. К.) под влияние на практиката в други съседни и славянски езици...” (пак там, стр. 146). Както вече бе споменато, за избора на уважителните форми Вие, Вас ... от носителите на съвременния български език решаващи са фактори като социална дистанция, уважителност, непознатост – познатост, официалност на речевата проява, разлика във възрастта и др. Преди да обърнем обаче внимание на социалните мотиви, обуславящи избора на съответна форма в общуването, бихме искали да се спрем на правописната и граматична страна на въпроса. Морфологичният начин за изразяване на учтивост предполага Вие-формите да се съпътстват от 2 л. мн. ч. на глагола вместо формите за 2 л. ед. ч. (напр. “Вие писахте”). Наблюденията от ежедневната употреба на езика в общуването, предаванията по телевизията и радиото обаче показват, че възникват някои проблеми с усвояването на правилния начин за изразяване на тези форми. Когато Вие се свързва с форма на глагола в сегашно или минало време обикновено не се наблюдават отклонения. Проблеми се появяват, когато Вие трябва да се съчетае с причастия на -л, определяни в граматиките като минали деятелни причастия (напр. казал, написал, ходил и т. н. ). Когато причастията на -л следват спомагателния глагол съм, както е отбелязал Л. Андрейчин, те “влизат в състава на сложните глаголни времена, не могат да се причислят към прилагателните имена и се третират в случая като глаголи, т. е. поставят се в множествено число при изразяване на учтивост, напр. “Кога сте влезли?” (а не: “Кога сте в л я з ъ л  или в л я з л а?”), “Чух, че сте знаели много песни” (а не: “Чух, че сте знаела много песни”)” (пак там, стр.87–88).

                Според автора причината за такава употреба е “силната глаголност на тези причастия” (Андрейчин 1973, стр. 88). Когато спомагателният глагол съм се свързва със следващо го съществително или прилагателно име, то остава в единствено число, напр. “Вие сте учителка”, “Вие сте добра”, “Вие сте изискан”, “Вие бяхте попитан” (а не: “Вие сте изискани”, “Вие бяхте попитани”). Страдателните причастия на -н и -т, когато следват спомагателния глагол съм, се третират като прилагателни имена и затова също като тях, когато са в състава на учтивата форма, остават в единствено число, напр. “Господин Василев, Вие сте включен в редакционния съвет”, “Госпожо Танева, Вие сте помолена да напуснете”, “Вие сте били попитана в колко часа сте срещнали този човек” (а не: “Вие сте била попитана...”). П. Пашов обръща внимание, че “една от най-честите грешки” се забелязва, “когато има редуване и близко съседство на различно съгласуващи се думи. Множественото число на деятелното причастие става причина и страдателното причастие да бъде поставено в мн. ч., напр. “Вие сте б и л и    п о к а н е н и, но не с т е  д о ш л и” – трябва да бъде “Вие сте били поканена, но не с т е  д о ш л и”[1]. Също така и прилагателното става причина следващото го деятелно причастие да остане в единствено число, напр. у К. Калчев: “Много е л е г а н т н а  сте с т а н а л а, другарко Коевска.” (вм. сте станали – доп. мое – Л. К.) (Пашов 1980, стр. 38).

                По-различна е обаче ситуацията в полски език, където на българските местоименни форми Вие, Вас и т.н. във функционално отношение отговарят pan, pani, państwo, които се свързват с формите на глагола съответно по следния начин: pan, pani + 3 л. ед. ч., państwo  (panie, panowie) + 3 л. мн. ч., напр. „Czego się pan napije?”, „Pani już tam była?”, „Państwo widzieli to przedstawienie?”. В стари времена тези обръщения са били използвани само от шляхтата (благородническо съсловие в стара Полша), но с течение на времето употребата им се е разширила и са започнали да се използват и по отношение на останалите граждани, но и до наши дни не се срещат твърде често като форми за обръщение сред жителите на селата, където продължават да функционират главно ти-обръщенията (което до голяма степен отговаря и на ситуацията с българските учтиви форми). По време на комунистическия режим в Полша е бил направен опит да бъдат наложени вие-формите по руски модел и с аргумента, че в Полша “вече няма панове” (т. е. феодални господари с благороднически произход). За поляците обаче тази форма е звучала студено, безлично и неучтиво, тъй като акцентът от уважението към индивида се прехвърля към колективното Вие. Според А. Вежбицка формите pan, pani дължат своя “личен” характер на това, че са в единствено число и подчертават различията в пола, докато при Вие-формите тези разлики се губят. Според видната изследователка полските принципи за учтивост подчертават уважението към индивида като независима личност, като се акцентира и на пола на адресата. Колективната и безродова аура на Вие-формите влиза в конфликт с тази традиция и това е попречило за разпространението й в езика (вж. Вежбицка 1999, стр. 56–73).

                Що се отнася до граматичната страна на въпроса с полските обръщения, тук проблемите са от друг характер. Първият проблем е свързан със съчетаването на обръщенията pan, pani с 2 л. ед. ч. на глагола, което е представлявало норма в края на ХІХ век, но в съвременния полски език може да се възприеме като израз на неучтивост, излишна фамилиарност и се смята за неправилно, напр. *Przestań pani opowiadać bajki; *Wyjdź pani stąd; *Weź pan tę gazetę; *Wysiadasz pan czy nie?. Друга грешка, с която обаче можем да се срещнем значително по-често, особено в разговорната реч, е съчетаването на обръщенията państwo, panie, panowie с форма на глагола във 2 л. мн. ч. вместо в 3 л. мн. ч., напр.  Poczekajcie panie jeszcze 5 minut; Pozwólcie panowie, że przedstawię referenta; Usłyszeliście państwo prognozę pogody na najbliższy tydzień. Тук мненията на езиковедите не са толкова еднозначни, колкото по отношение на гореспоменатата неправилна употреба на pan, pani с 2 л. ед. ч. на глагола. Смята се, че тези форми могат да се приемат за допустими в разговорния език, но са израз на неофициално, фамилиарно отношение между адресанта и адресатите (вж. Словник 2002). Видният езиковед Йежи Бралчик, който се занимава с въпросите на езиковата култура, смята, че формите от типа zrobili państwo, wiedzą państwo несъмнено са по-добри и препоръчителни в сравнение с zrobiliście państwo, wiecie państwo, но е на мнение, “че употребата им не представлява граматическа грешка” и би било трудно категорично да се приемат за неправилни “поради огромното им разпространение, особено в разговорната реч”, въпреки недотам елегантното им и уважително звучене (Бралчик 2001, стр. 23–24).

                Относно правописната страна на въпроса е добре да се отбележи, че българските учтиви обръщения Вие, Вас се пишат с главна буква, докато полските pan, pani, państwo се пишат с малка буква. Изключение правят обръщения, отправени във вид на писма, официални документи и други, където е препоръчителна употребата на главни букви.

                Разглеждайки полските форми pan, pani, panna би следвало да обърнем внимание и на българските обръщения господин, госпожа, госпожица. “Прието е в разни езици, също и в нашия, пред името на лицето, към което се обръщаме или за което говорим, да се употребяват приложения (думи за титулуване), изразяващи уважение или учтивост. Такива думи у нас преди 9. септември бяха господин, госпожа, госпожица. Тяхната употреба води началото си от феодалното общество, където е било проява на уважение към някого да бъде наречен “господар”. Господин е по-стара дума за понятието “господар”, госпожа – за “господарка”, а госпожица – умалителна форма за млада, неомъжена господарка. Употребата на тези форми в нашия език през време на Възраждането се е установила главно под влияние на руската практика: затова се е възприела формата госпожа вместо старата българска госпожда (а от госпожа е образувана формата госпожица като съответствие на руската барышня). От първоначалното значение “господар” водят произхода си и традиционните обръщения в други езици, напр. в немски хер, фрау и фройлайн, в италиански синьор, синьора и синьорина, в полски пан, пани и панна, в английски мистер, мис и мисис и др. […] С течение на времето тези обръщения са се задържали само като форми за изразяване на учтивост” (Поглед 1972, стр. 4). Така обяснява произхода на тези обръщения в българския език Л. Андрейчин, което според Х. Пантелеева е “свидетелство за непримирението – още тогава – на българската интелигенция с наложените насила в общуването след 9. ІХ. 1944 г. другар и другарка (Пантелеева 1994, стр. 46). В полския език на българските другар и другарка, характерни за времето между 9. ІХ. 1944 г. и 10. ХІ. 1989 г., отговарят обръщенията towarzysz, towarzyszka. Както отбелязва М. Бугайски обаче, тези форми в полския език не могат да се сравняват абсолютно с българските другар и другарка, тъй като towarzysz, towarzyszka дори и в споменатия период са имали “обществено и ситуационно ограничена употреба” (Бугайски 1983, стр. 27). Ако съответните български форми са се употребявали повсеместно, то с полските са се обръщали главно към членове на партията в официални ситуации (пак там, стр. 27–28). В статията няма да спираме вниманието си на форми от рода на гражданин и полското съответствие obywatel, тъй като употребата им е твърде ограничена, а и се отклоняват от разбирането ни за “начини за изразяване на учтивост”.

                Що се отнася до ситуациите, в които трябва да направим избор между ти- и Вие- формата, обръщенията господине, госпожо или госпожице в българския и pan, pani, państwo (panie, panowie) в полския, то и в това отношение между двата езика съществуват някои разлики. Като цяло в общуването българите са по-малко церемониални от поляците, което може да предизвика някои недоразумения между представителите на двата езика. Както отбелязва М. Марцяник, полският етикет отдава особено значение на спазването на дистанцията между двамата събеседници (вж. Марцяник 1993, стр. 278). Ще се опитаме да очертаем случаите, в които се наблюдават различия при употребата на тези форми за учтивост между българския и полския език. Една от съществените разлики се основава на употребата на обръщенията господин, госпожа + ф а м и л н о  и м е, което е доста разпространено и се възприема от носителите на българския език като обръщение, което е израз на учтивост към хора, които познаваме, но не сме в достатъчно близки отношения, за да се обръщаме към тях на ти. За полския език обаче това е една не съвсем типична комбинация, която се употребява, главно когато искаме да се обърнем към конкретен човек от присъстващите около нас. По-типично, възприето в полския и достатъчно за определени ситуации е да се обърнем към събеседника си на pan, pani. Например: “Извинете, господин Иванов, бихте ли ми дали книгата?” в полски би звучало по-естествено по следния начин: „Proszę pana, czy pan dałby mi książkę?”. Доста типична за полския език обаче е комбинацията от pan, pani + л и ч н о  и м е, напр. pani Barbaro, panie Andrzeju. Тези форми се употребяват, когато с някого сме в не съвсем официални отношения, но въпреки всичко не сме достатъчно близки, за да се обърнем към него на ти, например, когато става въпрос за отношения между колеги. За българския език комбинацията господин, госпожа + лично име е неприемлива и нетипична (*господин Христо, *госпожа Мария). За българския език е най-естествено, когато при общуване адресатите се познават, да се обръщат по име един към друг, а когато се обръщаме към някого на Вие, то обикновено се свързва с фамилно име. Л. Андрейчин обаче обръща внимание, че “в колегиални и организационни среди се среща често да си говорят на ти и на фамилно име, напр. “Ти, Стефанов, имаш нова задача”, “Стефанов, приготви ли доклада?”. Така се изразява една степен на сближаване между хората, която няма характер на лично приятелство.”  Според видния учен обаче “има случаи, когато може да се каже “Вие, Стефане, елате тук”, “Мария, приготвихте ли доклада?”, т. е. може да се употреби обръщение Вие и лично име. По този начин се изразява известно внимание към лицето в рамките на официални в основата си отношения или по-малка близост в личните отношения” (Андрейчин 1973, стр. 147-148). Уместни са и допълненията и на Хр. Пантелеева по повод думите на Л. Андрейчин, че “...стереотипът на етикецията, диктувана от служебната йерархия, ни се струва днес като че ли най-съхранен. При нея с най-голям избор на начини за обръщане към адресата (и за титулуването му) разполага адресантът, стоящ на върха на йерархичната стълбица. И той именно определя тоналността на диалога с подчинените си” (Пантелеева 1994, стр. 67). Би могло да се каже, че ако на полските обръщения pani + лично име в българския има съотвествия, то изборът се ограничава главно до гореспоменатите две форми и може би втората е за предпочитане (лично име + Вие-форма).

                Както в полския, така и в българския език при обръщение към събеседници, с които сме в официални или делови отношения, към формите господин, госпожа и съответно pan, pani могат да бъдат добавени и научни, професионални или служебни титли, напр. господин професоре / panie profesorze. Тук обаче също се откриват някои разлики в честотата на употреба на форми от такъв тип в българския и полския. Както отбелязва и Хр. Пантелеева, в българския език с подобни обръщения, съдържащи титлата на адресата, се набляга на почитта към него и професията му. По-неутралните форми, които изглежда намират и по-голямо приложение в езика са обръщенията, състоящи се от титлата на  адресата + фамилно име, напр.: “Професор Станев, как сте днес?”. В полския език тези форми са много по-категорично установени като начин на обръщение и са за предпочитане пред тези, които се състоят от титла + фамилно име. Така в полския са се установили  обръщенията pan doktor ║ panie doktorze, pani inżynier ║ panie inżynierze, pani premier ║ panie premierze; към лекарите е прието обръщението panie doktorze, към фармацевтите panie magistrze, към журналистите panie redaktorze, към адвокатите panie mecenasie. С отделни специални титли поляците се обръщат към членове на монархически династии, напр.: wasza królewska/książęca mość или wasza wysokość, към посланиците (по-рядко на министрите) ekscelencjo, на които в българския съответстват обръщенията Ваше величество (само за крале и царе), Ваше превъзходителство. За ректорите на университетите в полския език е прието обръщението magnificencjo (Словник 2002). Струва си да се обърне внимание на граматичната страна на въпроса, що се отнася до съчетанията pan, pani + титла. Когато се отнасят за мъжки род, се скланят и двете форми, напр.: „Przywitaliśmy pana profesora Nowaka”. Когато става дума за жена, изпълняваща дадена длъжност или носеща определена титла, то скланяме само учтивата форма pani, а съответната длъжност или титла не се променя по род, число и падеж, напр.: „Rozmawiałam z panią premier Suchocką”.

                Друг интересен момент, отбелязан и от М. Бугайски, представлява случаят, когато говорим за лице, което присъства на разговора. На полския езиковед, пребивавал в България, в такива случаи е направила впечатление употребата на лично местоимение в 3 л. ед. ч., напр.: “Той вече добре говори български”, “Тя не иска да замине с нас”, когато се има предвид участник в разговора. В полския език подобен тип обръщения не само се приемат за неучтиви, но и за твърде нетактични. Конструирани по подходящ начин, на полски тези изречения биха звучали така: “Pan X już dobrze mówi po bułgarsku”, „Pani Y nie chce pojechać z nami”. Ако сме на ти с лицето, се изисква да бъде споменато името му (вж. Бугайски 1983, стр. 27). От наша гледна точка в ушите на интелигентния човек такова обръщение към събеседник в българския език също не би звучало елегантно и може да бъде избегнато, но тук вече става въпрос за тънкости на езика, които би трябвало да се стремим да овладеем, за да бъде пълноценно общуването.

 

Въз основа на направените наблюдения могат да се оформят следните изводи:

1.        На българските Вие-форми за учтивост в полския език отговарят обръщенията pan, pani, państwo (panie, panowie).

2.        Вие-формите в български се съчетават с мн. ч. на глагола в сегашно и минало време, с мн. ч. на причастията на -л и с ед. ч. на страдателните причастия и прилагателните имена.

3.        Полските pan, pani се свързват с 3 л. ед. число на глагола, а формата за мн. ч. państwo (panie, panowie) с 3 л. мн. ч., като в разговорната реч са допустими, но не и препоръчителни отклонения, тоест съчетаване напр. на państwo с глагол във 2 л. мн. ч.

4.        Докато за българския език комбинацията от господин, госпожа + фамилно име е естествена при обръщение, към хора, с които не сме на ти, то в полския език тази комбинация не е често срещана и носи отсянка на прекалена официалност. В такива случаи в полския са приети обръщенията  pan, pani.

5.        Особено типична за полския език е комбинацията от pan, pani + лично име, на която в българския с известни уговорки съответства комбинацията от Вие-форма + лично име.

6.        Когато говорим за лице, присъстващо на разговора, задължителна в полския и препоръчителна в българския се явява употребата на името на лицето, а не употребата на лично местоимение в 3 л.

7.        Като цяло може да се обобщи, че в полския език се обръща по-голямо внимание на спазването на дистанция между събеседниците, докато българите са по-малко церемониални в това отношение и много по-лесно преминават на ти в общуването.

 

 

Библиография

 

Бугайски 1983: M. Bugajski, „Niektóre formuły grzecznościowe w języku bułgarskim i polskie ich odpowiedniki”, в: „Język polski”, LXIII 1-2, 1983, стр. 26–33

Виденов 1980: М. Виденов, “Социални параметри на средствата за езиков контакт”, в: Език и литература, ХХХV, 1980, №2, стр. 97–111 (цит. по Н. Сиракова-Сметс, “Местоименните форми за обръщение ти и Вие в речевия етикет на съвременните българи и холандци”, в: Съпоставително езикознание, №4, 1992, стр. 10–18)

Андрейчин 1973: Л. Андрейчин, “Езикови тревоги”, София, 1973

Пашов 1980: П. Пашов, “Книжовноезикови норми в процес на устройство”, в: Проблеми на езиковата култура”, София, 1980, стр. 36–47

Вежбицка 1999: A. Wierzbicka. „Język – umysł – kultura”, Warszawa, 1999, стр. 56–73

Словник 2002: Słownik poprawnej polszczyzny. Formuły grzecznościowe. PWN, Warszawa, 2002 (електронно издание)

Бралчик 2001: J. Bralczyk, „Mówi się. Porady językowe profesora Bralczyka”. Warszawa, 2001

Пантелеева 1994: Хр. Пантелеева. “Граматика на вежливата реч”. София, 1994

Поглед 1972: В. Поглед, бр. 28 (550), 10. VІІ. 1972, стр. 4, цит. по Х. Пантелеева, “Граматика на вежливата реч”, София, 1994, стр. 46–47

Марцяник 1993: M. Marcjanik, „Etykieta językowa”, в: „Encyklopedia kultury polskiej XX wieku. Tom 2. Współczesny język polski”, Wrocław, 1993