BELB: 05.11.2009.
ФУНКЦИОНАЛЕН МОДЕЛ НА
ПРОЦЕСА НА
КОДИФИЦИРАНЕ
НА КНИЖОВНИЯ
ЕЗИК
Борислав
Борисов
Пловдивски университет
„Паисий
Хилендарски“
Topic:
Functional model of the process of codification of the standard language
As every
product of human activity, the codification of a standart language can be
looked at as a combination of elements, that have certain relations among them.
In many studies on this topic there is a conclusion that the codification is in
fact a combination of actions, called planning of the corpus of the language
and planning of the status of the language. Presented in this way, the process
of codification is a kind of mechanism, whose elements we can described in this
way: language that is being codificated (base); a human (resp.
group) that completes the codification; means by which the codification is being
completed (codificational operator) and language planning/language politics.
Спецификата на Възраждането като културен и исторически период предполага многостранни интерпретации на въпроси от различни сфери на културния и обществено-политическия живот, а многопластовият контекст на възрожденската действителност пък определя същността и характера на самите протичащи процеси, същевременно дали облика на този отрязък от историята. Сферите на истинско обродяване, съживяване или възраждане са предварително зададени, ако се изхожда от названието на периода. Съзнанието за промяна към модерен тип мислене и светоглед се оформя у самите възрожденци като ключов маркер на разграничаването, било то в опозициите старо : ново, ние : другите или дори варварство : цивилизованост. Тези аспекти са дълбоко залегнали у възрожденското възприятие за света и неминуемо оказват влияние при дефинирането на реалността. Нас ни интересуват основно сферите, които се отнасят до езика с всичките му измерения, и до книжовноезиковите процеси и тенденции, превърнали се в една от основните възрожденски платформи. За да се изяснят обстоятелствата при формирането на съвременните книжовни езици и за да се изследва техният развой, необходимо е винаги да се вземат предвид външните обществени фактори. Все пак до голяма степен основно от тях зависи влиянието на народната езикова основа върху установяването на книжовния език (Грепл 1958:74). Пътят на формиране на нациите се преплита с идеологията на националното себеприпознаване и самоутвърждаване в контекста на настъпващата модерност. Д. Лилова изтъква, че “българската модерност си пробива път постепенно, нормативизацията се извършва бавно, тъй като няма нито централизирани институции, нито властови авторитети. Процесът тече в среда на алтернативни и конкуриращи се версии на идентичността, които се стандартизират в споделеното пространство между образованието и печата. Нацията по принцип е формирана с техния хибриден ресурс и това я прави трудна, но определено интересна за анализ” (Лилова 2003:147).
Семантика на кодифицирането като процес
Не е случаен фактът, че процесите, свързани с регламентиране, установяване и налагане на определени книжовноезикови норми биват именувани по традиция с терминологичния апарат на юридическата наука. Характерна особеност на правните текстове е ясен, точен и недвусмислен изказ (в повечето случаи), което е имплицитно заложено в същността на самата наука Право. Необходимостта от конкретни правила налага определяне на законови положения, които сами по себе си да регламентират (взаимо)отношенията в човешкия живот. Правилата, било то морални или общодържавни, са фундамент за развитие на процесите, подлежащи на човешка намеса. Наличието им предполага поставяне на различните сфери от познанието в определени опозиции като напр. правилно / неправилно, морално / неморално, законно / незаконно, респ. книжовно / некнижовно и т.н. С други думи всичко, което е маркирано с положителна стойност, априори се вписва в някакви общоприети или общопризнати норми, подредено е и е систематизирано, характеризира се с определена нормативна уредба, която класифицира и прецизира фактите.
Правната
наука
разбира под
понятието кодификация
събиране и
систематизиране
на законите,
регулиращи
един правен
отрасъл, тя
премахва разпръснатостта
на законите,
отнасящи се
до дадена
материя, и по
този начин
допринася за
избягване на
противоречия,
несъответствия.
Поради тази
причина
кодификацията
заслужава
висока
оценка както
от правносемантична,
така и от
практическа
гледна точка
(Георгиев,
Велинов 2000:32).
Освен това
кодификацията
може да бъде
официална,
т.е.
извършена от
държавна или
международна
организация,
и неофициална,
направена от
отделни
учени или недържавни
институции, а
с оглед на
нейния
обхват тя
може да бъде
обща и
частична (пак
там, с. 247).
От
етимологическа
гледна точка
глаголът кодифицирам
произлиза от
латински: facio
(правя) и code
(правило),
минава през
френски codifier и
е възприето чрез немски kodifiziеren. Според „Българския
етимологичен
речник”
семантиката
на глагола се
свежда до
систематизиране
в
едно
на
действащите
закони, които
се отнасят
към една
област на
правото, а кодификацията
е „начин на
систематизиране
и събиране на
законите в
една страна
по отделните
области на
правото /1873 Т.
Шишков/”.
Съставителят
на сборници
от закони,
който се
занимава с
кодифициране
и който прави
описание на
общозадължителните
правила пък
се нарича кодификатор
(Георгиев 1979:516;
Виденов 2003:71).
Докато в правото кодификацията е
систематизация,
обединяване и съгласуване на законите в държавата,
то
езиковедската
наука разбира
този термин
като
определяне,
систематизиране
и
съгласуване
на нормите на
правопис и
правоговор
за даден книжовен
език, т.е.
кодифицирането.
Освен това
кодификацията
на езика
трябва да
бъде
съобразена
със съществуващата
езикова
практика
(Речник 1993:5681).
З. Стари изхожда от позициите на Пражкия лингвистичен кръжок, че книжовният език е носител на културни и цивилизационни характеристики, а съзнателното му обработване, шлифоване представлява вид култивиране на езика (Стари 1995:14-54). Смисълът на този процес се състои в следното:
а) езиковите средства да изпълняват в достатъчна степен изразните си цели, потребни на ползвателите на езика;
б) предмет на култивирането е книжовният език;
в) средството за култивиране е кодификацията.
Предметът и средството за култивиране на езика са тясно свързани с разбирането за езиков стандарт или, казано с други думи, култивираният език е книжовен, т.е. той е стандартен[1] и пътят за постигане на това култивиране е неговата кодификация. От функционална гледна точка стандартизацията е рестриктивен процес, тя е ограничаване на езиковите средства, смятани за допустими в официалната комуникация, а нормата на книжовния език не е резултат от произволен развой, а е продукт на теоретични разработки, на езиковедска теоретична работа.
Кодификацията е специфична оценъчна езиковедска дейност, която включва в себе си както дескриптивен, така и прескриптивен компонент, а основната й цел е да влияе в различна степен върху носителите на книжовния език, а оттам и върху функционирането му. При коментиране на кодификаторската практика е необходимо да се обърне внимание на прагматическия източник на значение, където решаващи са ситуацията на интерпретатора (кодификатора) и възгледът му за тази ситуация, които се фокусират по определен начин в оценката на езиковите факти и процеси при кодификацията. Наред с това е необходимо да се проследят позициите на кодификаторите, т.е. възгледите им и тяхното отражение при предлагане на конкретни кодификаторски решения, както и какви оценъчни критерии и в каква йерархия се прилагат (Димитрова 1997:39-40).
Както всеки продукт на човешката дейност кодификацията[2] на един книжовен език може да се разгледа като съвкупност от елементи, които са в определени (взаимо)отношения помежду си. В многото проучвания и научни разработки по тази тематика се стига до заключението, че кодификацията е съвкупност от дейности, наричани планиране на корпуса на езика и планиране на статуса на езика (Томов 2004:95-110).
В духа на пражката школа, която приема термина функция като задача, а не зависимост, твърдението, че най-важната черта на езиковата система е нейното функционално предназначение, т.е. практическото използване на езика (Виденов 2003:61). Все в този ред на мисли ще се опитаме схематично да представим кодификаторската дейност като съвкупност от четири елемента, които изпълняват свои основни задачи и са в различни отношения помежду си в зависимост от определени културно-исторически предпоставки. Така представен, кодификаторският процес е своего рода механизъм, чиито елементи бихме могли да обобщим по следния начин: език, който се кодифицира (основа); човек (респ. колектив), който извършва кодифицирането; средство, чрез което се осъществява кодифицирането (кодификационен оператор) и езиково планиране/езикова политика.
Схематично кодификаторският процес би могъл да се представи по следния начин:
Кодификационен оператор Езиково планиране (Езикова политика)
Обект
на кодифициране Кодификатор
(Специалист)
Обект на кодифициране
Фундамент на кодификаторския процес в лингвистиката естествено е езикът. Без реално съществуваща основа, която да се систематизира и обобщи в правила, няма как да се извърши кодификацията. Задачата е от наличните форми на езика (диалекти, наречия, по-стари книжовни традиции) да се формира база данни, която да се превърне в основа за диференциация в опозицията книжовно/некнижовно. Книжовността по принцип не е стабилна, устойчива категория по отношение на съдържателната си страна. Един езиков факт може да бъде приеман в даден момент за книжовен, а в друг, по-късен етап да речем – за некнижовен, диалектен, разговорен и т.н. По отношение на формалната си страна книжовността винаги е опозиция на некнижовността, т.е. щом даден езиков факт бъде включен в границите на книжовността, той започва да битува като нормативно правилен. Съдържанието на книжовността може да бъде променяно в резултат на определени обстоятелства, но винаги е белязано с положителен знак.
Кодификатор
За теоретиците от Пражкия лингвистичен кръжок кодификаторът е цялото езиковедско съсловие, следователно за тях понятията езиковед и кодификатор се припокриват (Виденов 2003:86).
Вече казахме, че кодификацията е продукт на човешката дейност и се извършва от хора, от една страна, и същевременно с това е предназначен единствено за хора, от друга страна. Необходимостта от регламентиране и класифициране на познанието под различни форми се корени още в древността. Определянето на границите на законността се съобразява със съответните общества и техните нужди, но винаги предполага ред и правила, които следва да са общовалидни по презумпция. Освен това кодификацията е мисловен процес, който цели обобщаване и систематизиране на научното познание, и е трудно да си представим реализирането й извън рамките на едно развито общество. Кодификаторът е високо образован и ерудиран човек, владеещ добре материята, която трябва да бъде обработена.
Езиковедът е централна фигура при наблюдението и анализа на речевата култура. От днешна гледна точка кодификатор е най-общо казано езиковедската общност, т.е. лицата със специална научна подготовка. Под кодификатор също така се разбира институцията, оторизирана да формулира правилата, по които функционира книжовният език, и да определя елементите, които изграждат неговата писмена и устна форма на съществуване. Следователно кодификаторът е колективен орган, наричан така по традиция и по подобие на названието законодател, прието в правото като официално, без да се отнася до едно лице, а до цял законодателен орган. Едно лице също може да бъде кодификатор, но обикновено това става само в началния етап от оформянето на даден книжовен език, какъвто в случая е възрожденският етап (Виденов 2003:85-91).
Кодификационен оператор
След като определено научно познание следва да бъде систематизирано и класифицирано според нормите на една кодификаторска дейност и е наличен деятел или извършител на тази дейност, който отговаря на съответните изисквания, то реализирането на самия кодификаторски акт трябва да се осъществи с помощта на такова средство, чрез което систематично да бъдат изложени всички законови положения. Това най често са законите, кодексите, а по отношение на езика такава роля изпълняват речниците, граматиките и т.н. Важно условие в случая е вече систематизираната и класифицирана информация да бъде изложена по подходящ начин, който да предполага лесното й и последователно налагане, като се цели по-висока ефективност и общовалидност.
Я. Финдра твърди, че нормативните наръчници не кодифицират нормата, те описват състоянието на системата, т.е. нейната статична синхронна организация. Кодифициращите ръководства имат нормативна сила, като показват как трябва да функционира системата. Така погледнато, кодификацията е вид внушение, тя материализира интуицията, описва елементите на системата. Нормата може да се дефинира само на базата на узуса, нормата е филтър и регулатор на реализацията на системата (цит. по Виденов 2003:74).
Езиково планиране/ Езикова политика[3]
Не е достатъчно обаче само да се извърши процесът на кодифициране. Ако той предполага общовалидност на нормите в него, то тези норми, освен че ще бъдат изложени по определен начин и ще придобият популярност с помощта на определено средство за кодифициране, то те трябва да получат и статут на задължителност. И понеже кодификаторският процес е продукт на задълбочена работа на ограничен кръг хора, логично е да се допусне, че този труд няма да бъде оценен и приет еднакво от останалите членове на обществото. За целта е необходима намесата на по-висша институция, която да въплътява в себе си едновременно власт, респект и съответни механизми, чрез които цялостно да се наложи вече готовият продукт като общовалиден стандарт. Това определено става постепенно и крайният ефект зависи от интензитета на тези механизми. Държавата чрез своята власт налага единни правила и норми на взаимоотношения в основните сфери на човешката дейност, а образователните й институции са именно така необходимият механизъм, чрез който законът за езика навлиза в съзнанието и се превръща в неделима част от културните взаимоотношения между хората. Докато с езиковата култура се занимават определени от държавата институции (университетите и съответните звена в академията на науките), то с речевата култура е натоварено училището, където се култивират езиковите реализации (Виденов 2003:81).
Езиковото планиране се осъществява най-често от институции на националната държава, но също така и от различни граждански структури след публичен дебат в медиите. Целта е постигане на официален статут за съответния книжовен език, който като официален има представително-легализиращи функции и символизира националния суверенитет и идентичност. Най-често публичният дискурс за промяна на статута на даден език от провинциален в официален се свързва с движенията за национална независимост и завършва с официални управленски актове (Воденичаров 2003:107-109).
Езиковата политика на една страна произтича от един основен тезис: в една държава следва да има един официален език, който да интегрира и консолидира нацията. Езиковата политика придобива особено значение, когато държавата е многонационална. В езиковата политика не бива да се търси някаква вътрешна последователност, тя е следствие на държавната политика. Езиковото планиране е пряко следствие на езиковата политика, а всяка държава се стреми към определен бъдещ модел на езиковата си ситуация. Основният лост на езиковата политика и произтичащата от нея планова дейност е училището. То е фактор, който ограмотява и социализира бъдещите граждани на страната в интерес на цялото общество (Виденов 2000:287-291). Възможността за официален билингвизъм би довела в последствие до редица рискове за статута на самата държава. Езиковата политика представлява дейност, която е свързана с организацията и управлението на словесната комуникация в определени социални общества. Липсата на национална държава не означава липса на езикова политика. В пределите на Османската империя има езикова политика, но не по отношение на българския език. Такъв тип езикова политика се нарича пасивна (Виденов 2003:16).
(Взаимо)отношения между елементите на кодификацията
Неоспорим факт е, че всички тези елементи се намират в състояние на (взаимо)отношения помежду си, но невинаги те са двупосочни. Сами по себе си те изразяват различните етапи на кодифициране и резултатът е правопропорционален на интензитета и/или отклоненията от очаквания краен продукт. При положение, че връзките между всички елементи поотделно са двупосочни, бихме могли да говорим за цялостна или пълна кодификация по отношение на мащабната й реализация, ако има случаи на еднопосочни връзки или дори липса на такива можем да говорим за частична, непълна кодификация. От казаното дотук следва да се обособят шест типа (взаимо)отношения:
- обект на кодифициране ↔ кодификатор;
- обект на кодифициране ↔ кодификационен оператор;
- обект на кодифициране ↔ езиково планиране/езикова политика;
- кодификатор ↔ езиково планиране/езикова политика;
- кодификатор ↔ кодификационен оператор;
- кодификационен оператор ↔ езиково планиране/езикова политика.
Обект на кодифициране ↔ кодификатор
За езиковедската наука без съмнение кодифицирането на книжовния език е един от основните моменти в нейното развитие. Възможността за разграничаване на книжовно от некнижовно респективно престижно от непрестижно прави изследванията в тази област изключително ценни и градивни за по-нататъшното развитие на лингвистиката. Изготвените правила са продукт на продължителен научноизследователски процес и спомагат за по-лесното и задълбочено проникване в самата материя. Езикът е подложен на редица външни въздействия, но съществуването му изисква непрекъснато обработване и класифициране. Доказателство за това са многообразието от научни разработки, проучващи го в най-различни аспекти. Езикът като феномен е обект на разглеждане от човека и винаги ще бъде в центъра на непрестанен научен интерес. От друга страна езикът постоянно се нуждае от този интерес, защото самият той е средството за комуникация между изследователите си и състоянието му е индикатор за еволюцията на научното познание. Този тип отношение до голяма степен е двупосочно, понеже езикът е неделима част от човешкото съществуване.
Обект на кодифициране ↔ кодификационен оператор
Вече стана ясно, че езикът като феномен сам по себе си е основно присъщ на човешката мисловна дейност. За да бъдат регулирани отношенията вътре в него, следва той да бъде осмислен, обработен и представен в писмен вид чрез съответно изложение. Тази функция се изпълнява от друг тип човешка дейност – писаното слово. Наличието на писмена форма изисква от само себе си правила и нормативно устройство за адекватното му използване. С. Димитрова твърди, че „в системата на комуникацията всички връзки, отношения и съотношения между говорещия, неговият личен опит, манталитетът му и актуализираните или неактуализираните ситуации се проявяват във и чрез висшата комуникативна единица – текстовете. Текстът е онова пространство, което му позволява да се включи мисловно в ситуации, които априорно са включени в личния му опит (Димитрова 2004:20). Иначе казано, езикът служи на езика за собственото му описание и обяснение. Вече на по-късен етап се налага регламентиране и на устните прояви на езика, процес по-труден, но все пак осъществим. При този тип отношение невинаги се стига до двупосочност. Факт са редица езици (най-често на безписмени племена), които съществуват, без да бъдат официално кодифицирани, а битуването им е предопределено от наличието на родовата памет. Но все пак, за да се осъществи кодифициращ акт върху даден език, наложително е той да бъде системно изложен и да е обект на научно изследване.
Обект на кодифициране ↔ езиково планиране/езикова политика
За да придобие функциите общовалидност и общозадължителност един език, нормативните му уредби трябва да се сведат до знанието на ползвателите на съответния език и да се превърнат в активна част от речевите им прояви. Най-често тази функция се отрежда на държавата като официално и натоварено с много други функции проявление на общественото устройство. Властта е инструмент за налагане и прилагане на норми, от една страна, и едно от най-висшите средства за манипулация, от друга. Държавата е тази, която разполага със съответния потенциал, средства и механизми да превърне даден факт в общовалиден. Друг е въпросът дали наличието на държавно формирование просто по принцип ще се наеме да осъществи подобен акт. Той е необходим не само от научни съображения, но и от икономически, политически, културни и т.н. Кодифициран и добре устроен езиков ресурс е средство и за културна, социална, политическа (но невинаги) и икономическа идентичност и легитимност. Но това може да се осъществи единствено, когато езикът е в приоритетите на държавната машина, а не е маргинално явление без особено значение за нея. Липсата на отношение от страна на държавната власт към даден език не изключва априори неговата екзистенция, просто пътят на легитимирането му е по-продължителен и нелек. Такава ситуация се получава, когато са налични няколко езика в рамките на една държава и единият или няколко от тях в известен смисъл биха попречили на легитимирането на държавната власт. Обикновено в тези случаи такива езици не се вписват в езиковата политика и езиковото планиране на държавата. Такова явление се наблюдава особено ясно по време на процесите на формиране на отделните нации.
Кодификатор ↔ езиково планиране/езикова политика
Твърде интересни са отношения от този тип, когато и от двете страни – тази на кодификатора и съответно на езиковата политика и езиковото планиране – стоят все хора. Вече бе споменато, че кодификаторът е човек ерудиран и с добри познания върху материята на езика. Но в същия момент той е и част от държавното формирование. В случай че интересите на двете страни съвпадат и преследват една и съща цел, резултатът не след дълго е налице. Съществува и друг вариант – кодификатор, непринадлежащ на държавното формирование, т.е. той е външен фактор и мотивацията му е по-скоро научна. Тази позиция може да се разгледа и от друга гледна точка – кодификаторът е част от едно държавно формирование, но не е пристрастен на държавните интереси. Тук разнообразието от отношения е по-пъстро и определено е интересно да се разгледат различните гледни точки. Пълен краен резултат се постига единствено когато са налице положителни отношения и в двете посоки.
Кодификатор ↔ кодификационен оператор
При тази позиция (взаимо)отношенията са подвластни главно на личния избор на кодификатора и на някои други фактори, които се оказват предимно външни (икономически, социални и т.н.). Кодификационният оператор е продукт на кодификатора, т.е. той не може да съществува без него. Систематичното излагане на езиковите норми може да се осъществи чрез речници, граматики и т.н. Друг е въпросът дали те имат нужната научна стойност (особено през възрожденския период), дали са подходящи за реализиране на преследваната цел и притежават необходимия потенциал да се съревновават за общовалидност. Но това им качество е вторично, то зависи от подготвеността на създателя им. Отношенията в този случай винаги са взаимосвързани – ерудиран, високо образован кодификатор, вследствие на което се получава качествен продукт със съответната научна стойност и обратното.
Кодификационен оператор ↔ езиково планиране/езикова политика
Готовият продукт на кодификаторската дейност, ако е част от езиковата политика на съответното държавно формирование и е резултат на езиково планиране, без проблем става основен комуникативен медиатор в държавния апарат. Превръща се в средство за комуникация на различни нива, става официален институционален език, оттам налага определен модел на общуване не само на поданиците с държавата, но между отделните поданици и бележи този вид общуване с маркерите на престижността, на обработения стил. Такъв тип характеристики на даден език го легитимират пред света, а по този начин и неговите носители придобиват същите или подобни характеристики. Ако средството за кодифициране не е част от замисъла на държавната институция или пък се разминава по основни позиции с нея, то е осъдено да вегетира на границата между официалността и нелегалността, докато успее (или респективно не успее) да намери необходимите ресурси да регламентира своето съществуване.
Използвана литература:
Виденов
2000: Виденов,
М. Увод
в
социолингвистиката.
София, 2000.
Виденов 2003: Виденов, М. Българската езикова политика. В светлината на теорията на книжовните езици. София, 2003.
Воденичаров 2003: Воденичаров, П. Социолингвистика. София., 2003.
Георгиев
1979: Георгиев,
В. и кол. Български
етимологичен
речник. Том
ІІ. БАН. София,
1979.
Георгиев, Велинов 2000: Георгиев, Г., Велинов, Л. Юридически речник. София, 2000.
Грепл 1958: Grepl, M. Vývoj spisovné češtiny za obrození a jazyková teorie. In: SPFFBU, ročník VII, A 6, 1958.
Димитрова
1997: Димитрова, С. Najnowsze dzieje języków
słowianskich.
Димитрова 2004: Димитрова, С. Език и манталитет. София, 2004.
Лилова 2003: Лилова, Д. Възрожденските значения на националното име. София, 2003.
Речник 1993: Речник на българския език. (К – координати). София, 1993.
Стари
1995: Starý, Z. Ve jménu funkce a intervence. Praha,
1995.
Томов 2004: Томов, М. По въпроса за кодификацията на нормата на развития книжовен език. В: Закони на/за езика. БАН. София, 2004.