BELB: 05.11.2009.

 

Мисията на възрожденските граматики

 

Борислав Борисов

Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”

 

Zusammenfassung

 

Das geistige Erwachen der Persönlichkeit in der Wiedergeburt ergibt sich aus dem Wandel in der Politik und der Wirtschaft. Die Formierung der Nation bedingt eine Durchsetzung von neuen Kulturmodellen. Das steigende Interesse an der Ausbildung ist nur ein von allen Kennzeichen der Wiedergeburt. Die Entstehung von vielen Grammatikwerken in dieser Periode kommt als eine Antwort auf diese Gesellschaftsveränderungen. 

 

 

 

            Амбициите за създаване на книжовни и просветни центрове през Възраждането са базирани върху идеята за съхраняване и поддържане на традициите и колективната памет, от една страна, и духовното пробуждане на националната идентичност, от друга страна. Едно от местата за осъществяване на тези идеали е именно училището, понеже обучението, провеждано на роден език, е в основата на формирането на самосъзнанието за национална принадлежност на личността. През Възраждането все още липсва единна и цялостна система в образованието. Грамотността характеризира само една ограничена част от тогавашното общество, предимно представителите на духовенството. Икономическите, социалните и политическите промени в Чехия и България през ХVІІІ и ХІХ в. провокират появата на светското училище – институция, натоварена с две основни задачи. Първата от тях е даването на съответно образование, ограмотяването в различна степен, а другата е възпитанието на личността в родолюбие, при което любовта към родния език и неговото познаване прерастват в любов и преданост към родината. Това е времето на формиране на национално самосъзнание и понятията родина, нация, национален език са в процес на кристализиране. Възрожденското родолюбие се приема и като вид всенародно възпитание, а необходимостта от възпитание на обществото като цяло се изразява в появата на светското училище. Особено голямо внимание се отделя на възпитанието и това е наследство, или може би по-скоро паралел на просвещенската епоха, чиито представители твърдо са вярвали в силата на образованието.[1]

Осъществяването и популяризирането на тези идеи е възможно чрез увеличаването на броя на грамотните хора, на интелигенцията. Основен белег за идентифициране на интелигенцията е образованието. Понятието интелигенция навлиза в българското културно пространство през 30-40-те години на ХІХ в. Интелигент е всеки образован човек, преминал през определена училищна школовка и споделящ определени просвещенски възгледи[2]. Достъпът до училището, т.е. до образованието, първоначално е привилегия само на мъжете. Става дума за светско образование, тъй като и преди това са съществували центрове на книжовна дейност, в които  жените са имали възможност да получат известно образование главно с религиозна цел, и това са манастирите. Липсата на жени в просветителската и книжовната дейност е резултат на наследените културни модели. Позициите на жените в обществото са твърде слаби, за да бъде мотивирана нуждата им от образованост. Този факт по-късно многократно се компенсира чрез изземване на преподавателските функции предимно от жени. Разбира се, не липсват исторически данни, които опровергават това схващане. В Чехия (тогава част от Хабсбургската монархия) начело на държавата стои жена – Мария Терезия, която е поела тези изконно мъжки функции.  През Възраждането, главно в началото му, обучаващите и обучаваните са мъже, защото патриархалният тип мислене предполага, че мъжете са активният елемент в социалния организъм и заслужават да получат образование, което след това ще използват за осигуряване на материалното благополучие на семейството и на обществото. Мъжете са пътували и са развивали търговия, а жените са се грижели за домакинството. Този досег с чуждата култура показва на мъжа, че познанието за света, получено в училище, е вид “стълба” към по-високо материално и социално положение, изкачването на която е тясно свързано със степента на образованост. Още от епохата на Възраждането започва да се налага схващането, че, веднъж придобито, образованието гарантира сигурността за преживяване без лишения и за социално проникване в онези среди, които доминират в обществото. То осигурява автоматичното преминаване от една социална група в друга. В такъв смисъл ролята му е повече регулираща[3]. Формира се и същевременно се осъзнава максимата, че образованието е инвестиция в бъдещето. Прагматизмът в тази насока се налага и от още един фактор – необходимостта сметките да се водят на роден език. Чуждият език е вече неудобен и тези чисто практически съображения започват да формират осезателната нужда от изучаване именно на родния език.

Процесът на получаването на образование е в повечето случаи двустранен, т.е. обучаващи, от една страна, и обучавани, от друга. Учениците са получавали различна в качествено и количествено отношение информация. Все пак крайната цел на училището е усвояването на знания както за света, така и за правилата на родния език. Това е зависело от нивото на подготовка на учителите, които през Възраждането не винаги са били високо образовани хора. В повечето случаи, едва завършили някаква училищна степен, те веднага започват да обучават, да преподават  получените знания. Но не липсват и такива, които се образоват в престижни учебни центрове в Европа както от българска, така и от чешка страна. Въпреки това учителят се е ползвал със значителен престиж, понеже в определена степен със знанията си е превъзхождал другите членове на обществото.

С появата на светското училище се появява нуждата от учебници, които да обслужват новия вид образование. Възрожденският учебник е още с неизяснена съдържателна форма, но за сметка на това с ясни функции: съхраняване на традициите и родовата памет, духовно пробуждане на отделната личност. Факт е, че “Възраждането не притежава ясни разграничителни линии между детско и не-детско четиво и дори учебниците са нуждни не само като учебници, но и за прочитание и ръководство в обществения живот[4] (курсивът е на А.Х.). Учебникът се чете както от деца, така и от възрастни. Определено децата се оказват по-грамотни от своите родители. За родоначалник на българското учебникарство се счита Петър Берон с неговия  т. нар. Рибен буквар.

            Първите български учебници имат преводен или компилативен характер. Те не са строго профилирани, включват в себе си информация от областта на граматиката, географията, фолклора, природознанието. До Освобождението в България излизат 800 различни учебника, от които 70% преводни: 100 по история, 76 буквара и 80 читанки, 20 граматики по новобългарски език, 30 по старобългарски[5]. Погледнато чисто статистически, тези факти говорят за един доста бурен просветен живот. Стремежът към образоване, който от своя страна води до самопознание и познание за заобикалящия свят, се превръща в един от основните двигатели на Възраждането като културна епоха.

Ситуацията в тогавашна Чехия е малко по-различна. На 12 юли 1784 г.с декрет немският се въвежда като официален език във всички университети на територията на монархията. С това чешкият език остава изтласкан на по-заден план и става маргинален език. Този факт от своя страна провокира недоволството на по-будната част от чехите, които започват да търсят пътища за съхраняване и регламентиране на родния си език. Осъзнава се фактът, че появата на книжовен вариант на езика е стъпка към запазването и популяризирането му като националния език изобщо. На преден план излиза списанието и книгата, а не училището, понеже то е било в ръцете на държавните институции, регламентиращи го като немскоезично. Стремежът на чехите езикът им да добие статута на език на образованието и администрацията са прикрити зад фасадата на историзма. Носителите му не са смеели да говорят открито за чешкия език като реално съществуващ, бил е назоваван индиректно, само в значение на (все още) жив исторически факт[6]. Обективно погледнато, нивото на образованост и научен живот в чешките земи до средата на ХVІІІ в. далеч не съответства на равнището, достигнато в Западна Европа. През втората половина на 70-те години на ХVІІІ в. в Оломоуц, университетски център, превърнат по политически причини в обикновен лицей, се основава Организация на анонимните учени (Společnost anonymních učenců), която не след дълго изчезва от публичното пространство. За сметка на това се запазва сдружението Чешка организация на науките (Česká společnost nauk), създадено през 1769 г. като Частно научно дружество (Soukromá učená společnost). Дори нещо повече, през 1784 г., освен че го преименуват, властимащите даже позволяват към названието да бъде добавено определението кралска (Česká královská společnost nauk)[7]. Държавната политика се оказва важен фактор във формирането на образователната система и до известна степен има доминираща роля.

Интересни са и обстоятелствата, при които се появяват възрожденските граматики. И България, и Чехия не са самостойни политически и стопански единици, и двете са под влиянието на един чужд, неславянски език и порядки. На Балканите в политическо и стопанско отношение властва Османската империя, а в духовно – Гърция, докато по чешките земи господстващ е немският език и култура. Липсата на независимост не означава липса на чувство за национална принадлежност, въпреки че то самото е в процес на формиране и отстояване. И именно в книжовния език възрожденците виждат оня спасителен лъч, от който очакват своето оцеляване и преодоляването на чуждото влияние. И в двата случая това е славянски език, изтласкан на заден план по почти сходни причини, и в двата случая процесите на отстояване са съпроводени от много противоречия и трудности. Според Хр. Първев книжовният език е основополагащ фактор в просветното, църковното и националноосвободителното движение на българския народ. Новата българска книжнина през Възраждането се създава в двуезична или в многоезична обстановка, в обстановката на чуждодържавието[8]. Макар и отнасящо се за българската действителност, това мнение отразява до известна степен и чешката социокултурна ситуация.

Богатата граматична литература през Възраждането е следствие на всички тези процеси и би следвало да се отчитат обстоятелствата, при които тя се създава. Все пак, граматиките не са спонтанно явление, а резултат от една закономерна и последователна дейност, продиктувана от същите тези обстоятелства. На тях би следвало да се погледне през призмата на социалната, културната, политическата и икономическата ситуация през ХVІІІ и ХІХ в.

Идеята за всеобщо образование поставя на дневен ред и въпросите за езика, а необходимостта от национална езикова доктрина провокира появата на значителен списък възрожденски граматики. Граматиката от този период не е просто излагане на единна фиксирана езикова норма в писмен вид, а съчинение, което представлява сложен механизъм, натоварен с национални, културни и обществени функции. В своята същност това е учебник и като такъв неминуемо е важна съставна част от образователния процес през Възраждането, но понеже граматиката разглежда езика, който от своя страна е в основата на изграждането на националното самосъзнание и усещането за принадлежност към една определена общност, е обясним фактът защо през тази епоха й се обръща такова внимание и наред с това, защо “всички са били твърдо убедени, че очакваната и създаваната граматика ще укрепи единството на книжовния език и на българския народ”[9]. Към чешките граматики е отправено същото очакване.  Граматиките от Възраждането имат и своите основополагащи и градивни функции. Основните от тях бихме могли да сведем до четири:

1. налагане на единни норми, т.е. кодификация;

2. духовно пробуждане чрез усвояване на родния език;

3. съхраняване на родовата памет с познания за многовековната история на езика;

4. (пре)възпитаване на чувството за национална принадлежност.

Определено близки на тези са основните цели и на останалата учебникарска литература, но граматиките притежават изконно свои цели, коренящи се в естеството на самата материя. Изброените функции не би следвало да се разглеждат откъснато една от друга, тъй като представляват една своеобразна симбиоза от обстоятелства и факти, които изграждат основен елемент от картината на възрожденската епоха.

 

І. ЕДИННА НОРМА

 

Езикът и действителността са структурно сходни. Структурата на езика може да бъде приравнена към структурата на действителността или като в една или друга степен деформирано нейно отражение. Езикът е част от културата на човека[10]. С други думи езикът през Възраждането се осъзнава и трансформира едновременно и като спасение от действителността, и като реакция на същата тази действителност. В състоянието на  неустановеност в социален и политически аспект на него се гледа като на първа крачка към постигането на известен стабилитет. В случая обаче се намесват и други фактори. Много осезаема става липсата на единство по отношение на книжовната норма на самия език. Ясен е само фактът, че книжовният език е наддиалектно образувание и на дневен ред излиза въпросът за основата (монолитна или смесена), върху която да бъде изграден. Другият проблем, с който се сблъскват книжовниците, е на основата на кой от диалектите да бъде изграден новия книжовен език. И не на последно място дали това да е вариант на по-стария език, символ и еталон за престижност, или живият език, непритежаващ още този авторитет. Възрожденските граматици са проявили в голяма степен и далновидност по отношение на езика. Вероятно по свой собствен начин са усещали, че един език е застрашен, ако не бъде включен в образователната програма. Езиковият въпрос, или иначе казано, изготвянето на един стандартен език, който да обслужва националните интереси, е своего рода проява на инстинкта за самосъхранение. Неоспорим факт е, че езикът принадлежи на тези, които го говорят, но все пак отсъствието на единна норма, заложена в писмения му вариант, може да доведе до заличаването на този език, а това от своя страна – до загуба на националния идентитет[11]. И въпреки непрестанните спорове и търсения на така необходимото единство през този период от развоя на българския книжовен език показателен е коментарът на Константин Костенечки за наблюдавания процес. В своя трактат “Сказание изявленно в писменех” посочва, че “само в търновските краища има правилно написани книги, а при сръбските не могат да се намерят и две еднакво написани”[12]. “Изковаването” на общовалидна норма на чешкия език е колкото стремеж за национално самоопределение, толкова и опит да се устои на силното немско влияние. Безспорен е фактът, че същото това немско влияние не е равнозначно с турското на Балканите. На територията на България се прокрадва гръцко влияние поради простата причина, че до голяма степен Гърция изпреварва в културно отношение изостаналата част от Османската империя. Не че носителите на гръцкия език не са имали претенциите да изтласкат българския от всички функционални сфери, но в сравнение с него, на чешкия език в един определен период от време се е гледало като на историческа даденост, неспособна на собствен развой. Това мнение е споделял и Добровски (бащата на славистиката), чиято граматика на чешкия език е основополагащ труд в езикознанието. Той е изразявал голяма доза скептицизъм по отношение на по-нататъшния развой на чешкия език и пише граматиката си на немски[13].

 

ІІ. ДУХОВНО ПРОБУЖДАНЕ

 

През Възраждането се осъзнава ясно и още един факт – силата на печатното слово. Във всяко културно общество на популярност се радват предимно писаните текстове, а все още силната връзка с религията трудно може да бъде изтласкана на заден план. Текстът не е загубил своята сакралност, защото значението на Библията е основополагащо. Посветилите се на новобългарското образование в началото са предимно монаси или възпитаници на манастирските училища, но животът като цяло не е подчинен основно на религиозни интереси. С постепенното активизиране на езиковото съзнание се засилва стремежът към национален суверенитет. Започва да добива популярност моделът: един(ен) език – ед(ин)на етническа държава. И тъкмо езикът се оказва обединяващият фактор, той е в основата на формиране на етническо, а оттам и на национално самосъзнание. Историята познава и изключения от това правило. Например немският, английският, испанският се превръщат в един вид международни езици, без да е необходимо наличие чувство за национална принадлежност.[14] Народите в Южна Америка използват португалския или испанския като официални езици, без да са национално обвързани с тях. По чешките земи е в пълна сила германизиращата политика на Мария Терезия и на Йозеф ІІ, която има за цел да изгради единна австрийска нация, обединена главно от немския език. По този начин чешкият език се превръща в маргинален език, който се изучава само в началния курс на образованието и не е език на културния живот или на образоваността. Ситуацията в България е подобна. Същите функции у нас иззема гръцкият език, а гърчеенето у българската интелигенция става често срещано явление, защото това е езикът на по-високото образование. Влияние оказва също така и църковната зависимост от гръцката патриаршия. Превъзмогването на тази ситуация се вижда именно в изграждането на така необходимата единна книжовна норма, която по-късно да послужи за създаване на собствена художествена и научна литература на този език. Граматиката е само стъпка в пробуждането на националното самосъзнание.

 

 

ІІІ. СЪХРАНЕНИЕ НА РОДОВАТА ПАМЕТ

 

През 1762 г. Паисий Хилендарски, сочен за родоначалник на Българското възраждане, пише своята “История славяноболгарская” и поставя въпроса за загубените връзки с историята, а оттам и с корените на националната идентичност. Той упреква българите и този негов упрек се превръща в двигател за всенародно обновление и възраждане на българщината. Словото му получава силен отглас у радетелите за национално освобождение и заживява свой собствен живот извън пределите на “Историята”. Тя започва със следните думи: “А кои не любат за свои род болгарски знати, но се обращают на чужда политика и на чужди язик и не радат за свои язик болгарски, но се учат четати и думати по гръчки и срамат се да се наречат болгаре. О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик и не думаш? За толико лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римлане и от мудри грци дан възимали.”[15] Нещо подобно се случва и на територията на  чешките земи. Опасението, че чешкият език ще загуби и онази, дори не основна, а второстепенна роля, която има дотогава, мотивира Ф. М. Пелцъл, първия професор по чешки език в Пражкия университет, да издаде през 80-те години на ХVІІІ в. “Кратка чешка история от най-стари времена до днес(Stručné dějiny Čech od nejstarších do nynějších časů). Трудът на Пелцъл насочва вниманието към чешката история, която сама по себе си е вид духовно спасение и закрила не само на чешкото самосъзнание, но и на чешкия език[16]. Това е едновременно жест на безпомощност и в същото време провокация към позагубеното, но исторически обосновимо самочувствие. Затова всяка една поява на граматика под формата на кодифициран модел на езика през този период е вече гаранция за способността на един народ да се съхрани като културна история, съставна част от общата европейска история.

 

ІV. (ПРЕ)ВЪЗПИТАНИЕ

 

За (пре)възпитателните функции на училището вече стана дума по-горе. Ранните наши граматики се появяват тогава, когато по същество започва изграждането на националния книжовен език. През това време са създавани и други учебници (по история, география, математика, физика, химия и пр.), но те не са могли да изпълняват с такава сила важната мисия на школските граматики - мисията да подпомагат изграждането на националния книжовен език и не на последно място да учат  на този език младите, пък и не само тях. Тези първи възрожденски учебници по свой начин “материализират” наличието на книжовния език, демонстрират неговата реалност като система от закономерности и биват “предписвани не само за учители и ученици, а и за всички останали”[17]. Възпитанието в родолюбие се превръща в емблема на Възраждането, а формирането на национално самосъзнание може да се постигне посредством знаковия и символен характер на езика. Франтишек Кутнар посочва като маркер за национално самосъзнание позитивното отношението към родния, майчиния език; към народа и неговото минало, но само като активни елементи от една система, способни на по-нататъшен развой и интензивна дейност, проявяващи се в свободната воля на отделния индивид и обществото като цяло[18].

Като отговор и потвърждение на всичко казано дотук е значителният списък от граматики, излезли в България и Чехия през Възраждането. Необходимо е да се направи уточнението, че не винаги те са печатани на територията на съответната страна по чисто технически и икономически причини, но това не променя тяхната мисия. Има и такива, които са писани на различен от чешкия, респективно българския език.  Неоспорим факт е обаче, че всички те носят свое кодирано послание и отразяват състоянието на езика, пречупено през погледа на авторите им. Духовното пробуждане през Възраждането е следствие на новите политически и икономически процеси, а формирането на нацията предполага и налагане на нови културни модели. Засиленият интерес към образованието е само един от маркерите на Възраждането. Появата на богата граматична литература[19] през този период е резултат на всички тези обществени промени.

 

 

 

 

 

 



[1] КУТНАР, Франтишек: František Kutnár: Obrozenské vlastenectví a nacionalismus. Příspěvek k náronímu a společenskému obsahu češství doby obrozenské. Praha 2003, с. 90.

[2] ГЕНЧЕВ, Николай: Българска възрожденска интелигенция.София 1991, с.19.

[3] Пак там, с. 137

[4] ХРАНОВА, Албена: Двете български литератури. Граници на лирическия контекст. Пловдив 1992,с.9.

[5] НИКОЛОВА, Юлия: Записки по българска възрожденска литература. Пловдив 2004, с. 128-129.

[6] КУТНАР, Франтишек: František Kutnar: Obrozenské, с. 90

[7] БЕЛИНА, Павел: Pavel Bělina a kol. Dějiny zemí Koruny české od nástupu osvícenství po naši dobu II. Praha 2003, с. 47.

[8] ПЪРВЕВ, Христо: Възраждането на българския книжовен език. София 1983, с. 53.

[9] Пак там, с. 17.

[10] МАСЛОВА, В. А: Лингвокультурология. Москва 2004, с. 59.

[11] ДАСКАЛОВА, Фидана: Психолингвистика. София 2003, с. 72.

[12] ИВАНОВА, Ценка: Щрихи към балканския Вавилон. Българско-сръбски книжовноезикови отношения през ХVІІІ – ХІХ век. Велико Търново 2003, с. 53.

[13]  ШЛОСАР, ВЕЧЕРКА: ŠLOSAR, Dušan; VEČERKA, Radoslav. Spisovný jazyk v dějináchčeské společnosti. Brno 1982, с. 107.

[14] ИВАНОВА, Ценка: Щрихи към балканския Вавилон. Българско-сръбски книжовноезикови отношения през ХVІІІ – ХІХ век. Велико Търново 2003, с. 67.

[15] ХИЛЕНДАРСКИ, Паисий: Славянобългарска история. София 1989г, с.31-32.

[16]БЕЛИНА, Павел: Pavel Bělina a kol. Dějiny zemí Koruny české od nástupu osvícenství po naši dobu II. Praha 2003, s. 53.

[17]ПЪРВЕВ, Христо: Възраждането на българския книжовен език. София 1983, с. 50.

[18]КУТНАР, Франтишек: František Kutnár: Obrozenské, с. 95.

[19]Неофит Рилски Болгарска граматика, сега перво сочинена. В Крагуевце 1835; Н. Бозвели и Ем. Васкидович – Славяноболгарское детеводство за малките деца, част третая. В Крагуевце 1835; Ив. Андреов (Богоров) – Първичка българска граматика. В Букурещ 1844 (1848); Й. Груев Основа за българска граматика. Белград 1858 (няколко издания); Josef Dobrovský - Sehrgebaude der Böhmischen Spprachle, 1809, Praha:“Podrobná mluvnice jazyka českého“ v redakcích z roku 1809 a 1819; Jan E. Schmitt -Grammatika česká, Praha 1816; Karel Kysela - Neynowěgšj mluvnice česká. Praha 1830; J. N. Konečný - Českoslovanská mluvnice. Vídeň  1845 и др.