КОНЦЕПТУАЛНА И ЕЗИКОВА КАТЕГОРИЗАЦИЯ НА ПРЕДМЕТНОСТТА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК*

 

Публикувано в: “Проглас”, Изд. на филолог. фак. на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, кн. 1, 2006 (год. XV), ISSN 0861 7902, с. 5-19.

 

 

In diesem Text, der ein Auszug aus dem Buch Познанието в езика на българите. Граматично изследване на концептуалната категоризация на предметността (“Die Kognition in der Sprache der Bulgaren. Eine grammatische Untersuchung der konzeptuellen Kategorisation der Gegenständlichkeit”) (2004) ist, werden zwei Hauptfragen behandelt: über die Bedeutung Gegenständlichkeit als eine gemeinsame Bedeutung der Substantive und über ihre Extension und Intension. Die Konzeptualisation der Gegenstände erfolgt nach dem Prototyp für den physischen Körper. Die Substantive decken den ganzen Raum der linguistischen Gegenständlichkeit, deshalb sind sie Benennungen sowohl von ontologischen, als auch von epistemologischen und rein grammatischen (syntaktischen) Gegenständen. Die konzeptuelle Kategorisation der Gegenstände erfolgt nach dem Parameter "Ganzem, das gezählt werden kann - Kontinuum, das nicht gezählt werden kann". Die sprachliche Kategorisation der Gegenständlichkeit ist in der Grammatik der bulgarischen Sprache widergespiegelt v.a. durch die Wechselwirkung und die Hierarchie der grammatischen Kategorien Numerus und Genus.

 

1. Съществителните имена са основен клас от думи с общо зна­чение за предметност. Заедно с глаголите те обхващат почти половината от лексиката на съвременния български език. Към съ­ществителните се отнасят не само названията на физически обекти, които имат своя форма и заемат определено място в пространството (хора, животни, растения, предмети, вещи, ин­стру­менти и под.), но и названията на свойства, действия и със­тояния като фиктивни предмети, т.е. отвлечени от техните но­си­тели, напр. точност, пустота, пиянство, щастие, и извър­шители, напр. агитация, освобождение, почит, чистене. С го­ляма лекота човешката мисъл може да опредмети всичко, което е достъпно на съзнанието – признак, действие, явление, състо­я­ние, отношение и под., и да му припише параметри на физическа субстанция.

Някои лингвисти възразяват срещу дефинирането на съществителните ка­то думи, които означават предмет, предметност или предметни концепти. Така например А. Вежбицка намира, че понятието предметност е “неясно и тъмно” понятие особено когато се търси универсално основание за иден­ти­фи­кацията на съществителните имена като “част на речта” във всички ези­ци. Тя намира също, че понятието предмет е “неопределено” понятие, нес­по­собно да обхване в едно например огъня, страданието, местата и хората. Според нея съществителните имена в който и да е език могат да бъдат иден­тифицирани на основата на два универсални лексикални прототипа: PEOPLE ‘хора’ и THING ‘нещо, предмет, вещ’. Посочените два прототипа не обозначават някакви “предметни” концепти, а самите те, в обичайния им наивен и универсален смисъл са концепти. Така, продължава авторката, “абстрактни” думи като laughter ‘смях’ или sale ‘продажба, продан’ са “съ­ществителни” не защото означават “предметни концепти”, а защото са по­доб­ни на прототипичните съществителни people и thing от гледна точка на техните формални, морфо-синтактични характеристики, които могат да бъдат изброени (вж. Вежбицка 1999: 141-145). В българската лингвистика доста остро срещу дефинирането на съществителното име като означаващо предмет или предметност възразява Ив. Куцаров. Според автора е трудно да се приемат за предмети понятия като радост, височина, вълнение, бягане, скачане, мислене и др. Ив. Куцаров предлага следната дефиниция на съществителното име: “част на речта, с която се именуват обектите и явле­ни­ята от сферата на човешкото познание” (Куцаров 1983/1993: 34-38; 1997: 41).

Както пише Е. Рахилина, по въпроса за същността на имената едва ли може да се каже нещо принципно ново – твърде дълга е историята на раз­мислите по тази тема (Рахилина 2000: 28). Категоризацията на пред­мет­ността се извършва според прототипа за тяло – физическа форма, цялостен, самостоятелен предмет, обособен фрагмент от извънезиковата действител­ност (Руденко 1992: 22). Прототипичният предмет е отделност, индивидуал­ност, разположена в пространствения континуум, която е позиционирана в неизменен вид (за по-дълго или по-кратко) във времето. Прототипичният пред­мет е перцептивно възприемаема конкретна форма, поради което той се отличава с така наречената нагледност. Предметите образуват субстан­цията на света – пише Л. Витгенщайн, само ако има предмети, може да има една устойчива форма на света (Витгенщайн 1922/2003: 183).

Предметът може да се разглежда още като съвкупност от свойства, ко­ито конституират неговата същност, но той самият не може да бъде приз­нак на нищо друго (Руденко 1996: 186-187). Отново Лудвиг Витгенщайн пи­ше: “За да познавам (подчертаното е мое) един предмет, трябва да познавам не неговите външни свойства, а трябва да познавам всички негови вътрешни свойства” (Витгенщайн 1922/2003: 182). Тъкмо защото предметът е цялост от вътрешни свойства, той може достатъчно еднозначно да бъде отъж­дест­вяван със самия себе си. Като се позовава и на наблюденията на А. Веж­биц­ка, изложени в една сравнително често цитирана статия (вж. Вежбицка 1988/1999: 91-133), Е. Рахилина прави интересна съпоставка между предметното същест­вително като наименование на множество от свойства и прилагателното, което в обичайния случай означава едно единствено свойство: затова, пише ав­торката, предметните имена по принцип не се степенуват, защото няма да е ясно коя точно тяхна характеристика от множеството характеристики ще се има предвид (Рахилина 2000: 28).

За да отговори по-пълно на въпроса what’s in a noun “какво има в името” (т.е. “какво означава съществителното име”), А. Вежбицка прави опит да отговори на въпроса по какво в своето значение съществителните се различават от прилагателните имена. Тя смята, че съществителните “уста­новяват многомерни образи”, с помощта на които категоризират света, до­като прилагателните имена, означаващи единични свойства, доба­вят приз­нак, но не (суб)категоризират (Вежбицка 1988/1999: 116-117). Ав­тор­ката представя прототипичната роля на съществителните и прила­га­тел­ните с помощта на следните семантични формули:

(1) Аз мисля за някого/за нещо [СЪЩ]

(2) Аз мисля за това като за [ПРИЛ]

Първата формула отразява предполагаема референция, втората е свързана с определителна функция (Вежбицка 1988/1999: 120). Авторката се пита за­що прилагателни като young ‘млад’ или като руското старый ‘стар’ могат, а такива референциално неопределени съществителни като boy ‘момче’ или старик ‘старец’ не могат да имат степени за сравнение. Тя смята, че това се дължи на многофакторния характер на типичното съществително: дори ко­га­то на един човек се даде оценъчният етикет ‘герой’, това е качествена, а не количествена характеристика въпреки отсъствието на точни критерии, спо­ред които се осъществява подобна категоризация (Вежбицка 1988/1999: 118).

Ако тази добра лингвистка, а заедно с нея и Е. Рахилина, знаеше за степенуването на същест­вител­ните имена в българския език, тя можеше да подкрепи наблюденията си с примери от нашия език. Действително трудно е напр. да си представим ситуация, в която би била нормална употребата на форма като пò маса. Труд­ността е обусловена тъкмо от това, че остава неясно кой от семан­тич­ните признаци от структурата на съществителното маса се актуализира от говорещия като характеристика на предмета. В българския език при сте­пенуване конкретните съществителни означават не предмет, а качества: пò юнак, пò майстор (Буров 1986: 156-159). Степенуват се всички конкретни съществителни, които назовават предмет (лице) и имплицират атрибут. При степенуване множеството от свойства, каквито притежава всяко конкретно име, се свива до едно свойство, което в конкретното име е само потенциален семантичен признак. Той се актуализира при небуквална употреба на името (преносно, метафорично значение). Една небуквална употреба представлява и степенуването. Естествената изреченска позиция на степенуваните конк­ретни съществителни имена е предикатната позиция, срв. Жената е пò дя­вол от мъжа. Със степенуваните съществителни не може да се осъществява референция на конкретни обекти от действи­тел­ността, с тях не се изразява нито специфична определеност, нито специ­фич­на неопределеност: *Пода­дох на пò майстора теслата, *Търси те един пò човек от тебе.

Отделността на предметите един от друг и тяхната стабилност в прос­т­ранството и времето са първата и най-необходима предпоставка за тях­но­то околичествяване (броене и преброяване) от човека.

Прототипичният предмет, респективно прототипичното негово име, рязко се противопоставя на прототипичното действие, респективно на про­тотипич­ния глагол, едновременно по два много важни признака: предмет – си­туация (свойство или отношение), стабилност – нестабилност във времето (Плунгян 2000: 240). Авторът пише: “Грубо казано, камъкът е същест­ви­телно, защото ситуациите, в които се говори за конкретни камъни, се сре­щат много по-често, отколкото ситуациите, в които за някой обект ще се твърди, че е камък; обратно, спя е глагол, защото ситуациите, в които за ня­кой обект ще се говори, че спи, се срещат много по-често, отколкото си­туациите, при които отделни представители на клас от обекти ще се иден­тифицират според единственото им общо свойство, че спят” (Плунгян 2000: 242). От много лингвисти е забелязано, че почти няма език по света, в който да не се прокарва разлика поне между името и глагола. Противопос­та­вя­нията предмет – процес, име – глагол са обективни и универсални проти­во­поставяния. В чисто лингвистичен аспект основната разлика между имена­та на предметите и имената на действията е, че за разлика от глаголите съ­ществителните са лишени от твърда “привърза­ност” към опре­де­лени ситу­а­ции (Рахилина 2000: 28). По тази причина типичните същест­вителни - пред­метните имена – се характеризират като имена, лишени от актантна струк­тура.

Ако концептуалната категоризация на предметността е според прото­ти­па за перцептивно възприемаемо физическо тяло, езиковата категори­зация на предметността е според прототипа за предмет, който може сво­бод­но да се брои и преброява. Тъкмо затова в рамките на лингвистична­та пред­метност основното противопоставяне е противопоставянето според приз­на­ка цяло – нецяло (континуум).

Съществителните имена покриват цялото пространство на лингвис­тич­­ната предметност, т.е. те са наименования както на онтологични, така и на епистемични и чисто граматични (синтактични) предмети. И. Ревзин например пише, че съществителните са наименования както на първична предметност (предмети като точки или области, които имат определени прос­т­ранствено-временни координати), така и на граматична предметност (предмети като пресечна точка на определени свойства, точка, която съ­ществува не в конкретното пространство и време, а в абстрактното много­мерно пространство на свойствата) (Ревзин 1977:160-161; 1978: 185).

За разлика от общото значение на всички останали лек­сикално пълнозначни класове от думи общото значение на съ­ществителните имена покрива изключително широк семантичен пе­риметър и в определен смисъл вмества в себе си техните се­мантични зони и ги дублира, като ги уподобява на себе си. От това произтичат важни семантични различия между самите съ­ществителни имена, които дават отражение както на морфо­ло­гично, така и на синтактично равнище.

Налице са две когнитивни и езикови предпоставки, за да мо­же българското езиково съзнание да познае което и да е “нещо” като субстанция – квантитативната му категоризация и неговата родова идентификация. Чрез квантитативната категоризация пред­­ме­тите, най-общо казано, се класифицират или като тотал­ности, способни да образуват дискретни множества, или като (ве­ществени и абстрактни) маси, образуващи множества кон­ти­нуум. Всеки единичен предмет – без изключение – чрез своето название подлежи и на родова класификация. По тази причина числовата и родовата характеристика имат определящо значение за при­над­лежността на езиковите единици към класа на същест­ви­тел­ните имена. Съществителните имена, пише А. Вежбицка, създа­ват “уникална категоризация” (Вежбицка 1988/1999: 117).

Би могло по-скоро да се твърди, че квантификационната ха­рактеристика като категоризиращ предметите компонент е ког­нитивен компонент, който е в основата на граматичната ка­те­гория число. Езиковата репрезентация на предметите задъл­жи­телно преминава през родовото маркиране на техните наи­ме­нования. При употреба на названията на предметите в изре­че­нието като аргументи на актуализирани пропозиции концеп­ту­алните категоризиращи компоненти предявяват опреде­ле­ни изис­квания при реализацията на тяхната логико-семан­тич­на и прагматична определеност/неопределеност.

2. Лексикосемантичните различия между съществителните име­­на са обусловени преди всичко от различията в тяхната дено­та­тивна отнесеност.

Както се отбелязва от И. Кобозева (2000: 82), терминът де­но­­тат има две основни интерпретации. Според първата интер­претация той е синоним на въведения от Рудолф Карнап в труда му Meaning and necessity (1946) (вж. изданието в превод на руски език Карнап 1946/2000: 51-52) термин екстензионал: множество (“клас”) от обекти, за които е вярно съответното наименование. Според втората интерпретация денотатът е синоним на въведе­ния през 70-те години на ХХ век от Елинор Рош термин про­тотип, взет от терминологичния репертоар на когнитивната пси­хо­логия и семантика: свързан с дадената дума в съзнанието на носителя на езика цялостен образ за типичния, еталонен пред­ставител на съответстващия на дадената дума концептуален клас от същности.

Основните идеи в “прототипичната” теория се свеждат до следното: в действителността съществуват сходства, различия и други отношения, кои­то съставят нейната независима от  съзнанието онтология. Тази онтология се категоризира от човешкото съзнание във вид на естествени (перцептивно обусловени) и семантични (концептуални) категории. Всяка такава вирту­ал­на категория има център и периферия, като в центъра се намират пред­ставителните (прототипичните) членове, а в периферията – нейните по-малко прототипични членове. Всички те са свързани помежду си чрез отно­шения на “семейно сходство”.[1] Неравностойността между членовете на ка­те­горията също има онтологично основание, което от своя страна предопре­деля техния неравностоен когнитивен и психологичен статус на централни, по-малко централни и периферийни представители на категорията. Отно­ше­­нията и връзките между членовете на една категория съставят нейната вътрешна структура, която има асиметричен характер. Принципите, върху чиято база се формират категориите като вместилища от типични и по-малко типични представители, имат универсален характер, но психологич­ните представи за структурата на определена категория се изграждат както върху основата на обективно съществуващите характеристики на обектите, така и на знанията на индивида за тях и на неговата преценка за тяхната важност. Така например от експериментите се установява, че прото­типич­ната болест за информантите е ракът – вероятно не защото е най-типич­но­то, най-честото и най-разпространеното заболяване, каквото е например “ба­налната” простуда, а защото това е най-тежкото и страшно заболяване, което  често води до фатален край. Освен това вътрешната структура на оп­ре­­делена категория (йерархията между нейните членове) има културна обус­ловеност. Така например оказва се, че прототипичният плод за амери­кан­ците е портокалът, за разлика от ябълката, която за англичаните (и ве­роятно за българите) е прототипичният плод. Аз интуитивно бих опре­де­лил доматите като типичния зеленчук в мисленето на българите, но за аме­ри­канците най-типичният зеленчук е грахът. За българина вероятно розата е типичното цвете (макар тук да отсъства каквато и да е корелация между на­бора и обема от обективни признаци на този храст и преценката на роза­та като най-представително за категорията цвете), докато за виетнамците ло­то­сът, който има за тях “митично-поетична” стойност, вероятно ще се реп­резентира като типичното цвете. Очевидно е, че за българите, за разлика от русите,  брезата не е централен член на категорията дърво. За японците япон­ската вишна, така наречената сакура, има особен когнитивен и психо­ло­гически статус, докато в моето мислене не съществува никакъв образ на това дърво. За българите прасковата е само плодно дърво и вкусен плод, за виетнамците тя е нещо съвсем различно: прасковата в “наивното” мислене на виетнамците е категоризирана като дръвче, обсипано с красиви цветчета (с прасковени цветни клонки се украсяват всички домове с наближаването на лунната нова година Têt, която е предвестник на пролетта) – тази катего­ризация на dao ‘праскова’ е залегнала в основата на метафоричното зна­че­ние ma dao ‘красавица’; dao to’ означава  освен ‘младо прасковено дръвче’ още ‘девойка’; dao hoa има пряко значение ‘прасковен цвят’ и преносно зна­чение ‘който има късмет в любовта’; dao kiem буквално означава ‘бузи като праскови’, откъдето този образ заляга в значението ‘красива жена’; dao yeu е ‘младо прасковено дърво’ и ‘младоженка’; dao ly буквално означава ‘прас­кова и слива’, но се употребява с образното значение ‘талантливи хора’. Дори в основата на значението ‘възпитавам, формирам, развивам най-доб­рите качества у човек’ ляга употребата ‘садя, насаждам, култивирам прас­кова’. Dao ‘праскова’ е едно от най-често срещаните собствени лични имена на жени. Вън от всякакво съмнение е, че за българите хлябът е кате­гори­зиран като прототипичната (или по-скоро стереотипната) храна (хра­ната, без която не можем, която съпровожда всяко ядене) (не е случайно огром­но­то, истерично бих казал, медийно внимание към въпроса за рекол­тата от пшеница, за цената на хляба, за неговото качество, видово разно­об­разие и т.н.): в народната реч битува изразът ям хляб със значението ‘ям, храня се’, например Вие в колко часа ядете хляб ‘в колко часа обядвате или вечер­я­те’. Не е ли знаменателно, че в толкова далечната от нас виет­намска кул­тура яденето, храненето е концептуализирано по същия начин, но  според про­­тотипичния (културно стереотипния) за виетнамците храни­те­лен про­дукт – ориза: an co’m[2] буквално означава ‘ям ориз’, но се употре­бява най-често със значението ‘ям, храня се’.

В човешката памет се съхраняват не образите на отделните обекти, а образът на техния “прототипичен” представител (Хофман 1986: 72-73). При­надлежността на един обект към определено множество се определя от неговото сходство с прототипа. Колкото повече обектът прилича на прото­типа, толкова по-бързо и по-уверено се идентифицира неговата принад­леж­ност към съответното множество. Това се отнася най-вече до естест­вените и структурно еднородните изкуствени обекти, за които е доказано, че в па­метта съществуват прототипи, репрезентиращи най-типичните свойст­ва на всичките обекти от класа. Й. Хофман например пише, че за хората, гово­ре­щи немски език, червеният, жълтият, зеленият, синият, розовият, оран­же­вият и кафявият цвят представляват “класификационни прото­ти­пи”, около които се групират сходните цветови впечатления (Хофман 1986: 76). С мал­ки разлики същият набор от цветове е посочен от носителите на българския език като словни асоциации на думата стимул цвят: син, червен, зелен, бял, жълт, розов, черен, кафяв (Герганов 1984: 200). Прототип на категориите, чиито членове се структурират въз основата на нагледно сходство, е този обект, който в най-отчетлива форма отразява структурата на категорията като цяло и който може да се представи като съвкупност от признаци, която най-добре отличава дадената когнитивна категория от дру­гите категории. Такива признаци могат да се пазят в паметта като образ на съответстващия на категорията типичен обект: колкото повече прилича един обект на про­тотипа, толкова по-типичен е той. Един и същ обект може да прилича на раз­лични прототипи и затова може да се идентифицира като елемент на различни категории.

За разлика от денотативния слой в семантиката на съ­ществителното име (неговия екстензионал) сигнификативният слой (интензионалът) се съставя от множеството (набора, съв­куп­­ността от) съществени признаци на обозначаваните с името обекти.

Според ролята на денотативния и сигнификативния слой в значението се очертават три големи класа съществителни имена: предметни имена, абстрактни имена, собствени имена.

Предметните, или конкретните, имена имат както екстен­зионал, така и интензионал. Елементи на техния екстензионал са образните представи за еднородни конкретни предмети, реално съществуващи физически обекти. Интензионалът на предмет­ни­те имена се съставя от тяхното понятийно значение. Като общи имена всяко от предметните имена назовава както конкретен, фиксиран в изказването предмет, така и всеки друг предмет от целия клас от предмети, към който се отнася фиксираният пред­мет. В понятието за класа от еднородни предмети се съдържа ин­фор­мация за техните общи свойства, които са отразени в значе­нието на името и подлежат на описание. Предметното име фик­сира - разчленено или в цялостен вид - общи свойства на класа от предмети, към който се отнася, и тези общи свойства се отра­зя­ват в неговата семантика.

Виртуален денотат на предметното име е не отделно съществуващият в пространството и времето предмет, а класът от предмети. Общите свойс­т­ва на предметите от класа се отразяват в диференциалните признаци на по­нятието, което структурира сигнификата на името. Денотатът не е явление на материалния свят, а проекция на това явление в съзнанието, доколкото класовете от обекти съществуват само в идеалното пространство на съзна­нието. Денотатът е представата на колективното езиково съзнание за еди­нич­ните явления на материалния свят. Тъкмо съзнанието е прост­ран­ството на виртуалните обекти.

Абстрактните имена са думи, които обозначават обекти, свойства и отношения, получени в резултат на абстрахиране от конкретните обекти, свойства и отношения. В значението на та­кива думи преобладава сигнификативният слой, докато дено­та­тивният практически е празен.

Л. Чернейко твърди, че докато денотатът на предметното име е пара­дигматичен, защото е заключен в самото име, денотатът на признаковите думи е синтагматичен, доколкото признаковите думи са негови предикати (Чернейко 1997: 39-40). Според някои лингвисти екстензионалът на абст­рактните съществителни се съставя от класа от обекти, които имат приз­на­ците, отразени в значението на предиката. Но разбирани по този начин, осо­бе­ностите на екстензионала на абстрактното име не са напълно външни по отношение на неговия интензионал: елементи на обема на класа са не обек­ти, а признаци на обекти. Според моето разбиране признаците на пред­ме­тите са референти, а не денотати на абстрактните (непроцесуалните и про­цесуалните) имена, доколкото непроцесуалните и процесуалните имена са форма на ментална човешка дейност и следствие на отделяне на акци­ден­цията (свойството) от субстанцията. Непроцесуалните и процесуалните име­на са собствени наименования на събития. Тъй като те влизат в състава на имен­ни групи за анафорична или дейктична повторна номинация, техни референти (а не денотати) са съобщенията за събития. Границите на рефе­ренция на сигнификативните субстантиви са доста произволни, но остават в рамките на фиксираните в езиковото съзнание на социума амплитуди в сми­съла на името (Чернейко 1997: 40). Ако денотатът се интерпретира като про­тотип, би могло да се твърди, че докато прототипи на конкретните име­на са онтологични предмети, прототипи на абстрактното име са еписте­­мични предмети.

Собственото име е социален знак за отделяне на един обект от група еднородни обекти и за идентифициране на този обект в изказването. Собствените съществителни са единственият клас съществителни, които за назоваване на обекта не се нуждаят от обозначаване на въплътените от обекта свойства. Това са имена, които имат екстензионал, но нямат интензионал. Те нямат по­нятийно значение тъкмо поради основната им функция да бъдат средство за идентификация на единични, индивидуали­зи­рани обекти. Собственото име обаче е единично не защото то пос­ле­дователно отразява единични признаци на обектите, а по-ско­ро защото не фиксира общи признаци. Следователно значе­нието за единичност не е негов отражателно-семантичен приз­нак, а ме­та­езиков признак. Собствените имена създават единич­ни кон­тек­с­ти. Отъждествяването на собственото име с точно определен, един­ствен обект може да се основава и на разно­посочни социал­но-културни фактори, на неезикови знания и др., но този кон­текст е признак на обекта, а не на неговото име.

И така, опростявайки донякъде картината, можем да твър­дим, че предметните имена имат както екстензионал, така и ин­тензионал, абстрактните имена нямат екстензионал, но имат ин­тензионал, а собствените имена имат екстензионал, но са ли­шени от интензионал. Типичното съществително име е предмет­ното име като означение на конкретни обекти, имащи простран­ствени граници и съществуващи по-дълго или по-кратко във вре­мето, без да губят същността си. Но обектите не са просто огра­ни­чени в пространството и времето части от обкръжаващия ни свят, а носители на набор от свойства, набор от свойства, въплъ­тени в материални носители. Противопоставянето на същест­ви­телните имена на собствени, предметни и абстрактни имена е градуално противопоставяне, което може да се представи във вид на скала, двата края на която се заемат от собствените и абст­рактните име­на с център предметните имена. Този подход е обусловен от факта, че в рамките на всяка група съществителни  са налице център и периферия и някои от съществителните заемат про­меж­дутъчно място между очертаните три класа (ре­да).

Така например прозвищните имена образуват преходна зо­на между предметните и собствените имена (имат екстензионал, еднакъв със собствените, и интензионал, подобно на предметните имена). При превръщането им във фамилни собствени имена оба­че те се лишават от интензионала си. Известни в науката са разсъжденията за статуса на имената на мисловните конструкти на иреални предмети като дявол, русалка, кентавър и колеба­нията към коя група съществителни да бъдат причислени те – дали към абстрактната, или към конкретната лексика. Въпреки отсъствието на екстензионал от реално съществуващи обекти с тези имена се асоциират напълно конкретни образи на измис­лени същества. При уговорката, че означават обекти не от дейст­ви­телния, а от въображаемия свят, те заемат място сред пред­мет­ните имена, по-скоро те се намират на границата с абст­ракт­ни­те.

Ако е вярно, че типичното съществително име е пред­мет­ното име, то типичното предметно име е името на ограничена в пространството физическа субстанция (натурфакт или арте­факт). Названията на веществените маси (захар, бензин, сено), ма­кар да отнасят към физическа субстанция, представляват кон­тинуум от величини (без форма и граници) и са лишени от дис­кретност. Ето защо по-скоро те принадлежат към абстрактните имена, отколкото към предметните – впрочем, както ще се убе­дим по-нататък, не е случайно, че техните граматични харак­теристики са еднакви с граматичните характеристики на абст­рактните имена.

Към периферията на предметните имена се отнасят така наречените “дуални” съществителни (“dual” nouns) – имена на кон­кретни двусъставни предмети, напр. очила, при които се наб­лю­дава противоречие между семантичната им единичност и гра­матичната им множественост.

3. Заключение.

Концептуализацията на предметите се извършва спо­ред прототипа за физическо тяло – самостоятелен, перцеп­тивно възприемаем предмет, обособен фрагмент от извънези­ковата действителност. Прототипичният предмет е устойчива във времето индивидуалност, разположена в пространствения кон­тинуум.

Съществителните имена покриват цялото пространство на лингвистичната предметност, те са наименования както на он­тологични, така и на епистемични и чисто граматични (син­тактични) предмети. Предметната езикова семантика се ха­рак­­теризира с тясна връзка между сетивното и рацио­нал­но­то. Ако типичните конкретни имена са имената на онтоло­гич­ните предмети, понятията за които се формират на базата на усещанията, типичните абстрактни имена са имената на епис­те­мичните предмети, чиито понятия се формират на база­та на разбирането.

Концептуалната категоризация на всички предмети (онтологични, епистемични, граматични) се извършва спо­ред параметъра ‘цяло, което може да се брои и преброява, – ли­шено от цялост (континуум, който не може да се брои и преб­роява)’. Това основно деление корелира, но не се покрива на­пъл­но с деленията ‘конкретно – абстрактно’ и ‘перцептивно – понятийно’. Разбира се, типичните онтологични предмети са цели, конкретни и перцептивно възприемаеми предмети, а ти­пич­ните епистемични предмети са лишени от цялост, абс­т­рак­т­но-понятийни предмети. Най-ярките примери за отсъст­вието на пълна корелация между посочените деления пред­ста­вят ве­ществените маси, които са конкретни и перцептивно въз­приемаеми същности, но са категоризирани като кон­ти­ну­ум според концепта за лишен от собствена и устойчива физи­чес­ка форма (не състояние, а форма) предмет, и събитията с на­чална и финална точка, които са абстрактно-понятийни същ­ности (процесуални или непроцесуални признаци), но са ка­тегоризирани като конкретни темпорални фрагменти спо­ред концепта за цялото като пространствен и/или разположен във времето дискретен отрязък, който се характеризира с фи­зи­чески или темпорални граници.

Езиковата категоризация на предметността, обхваната от съществителни­те имена, е отразена в граматиката на съв­ре­менния български език преди всичко чрез взаимодействието и йерархията на граматичните категории число и род. Грама­тич­ната категория число отразява квантитативната катего­ри­зация на предметите като цели, дискретни предмети, които мо­гат да се броят, или като съвкупности и маси, които не мо­гат да се броят. В съответствие с това съществителните имена или имат корелативни форми за единствено и множествено чис­ло, или не се изменят по число – представляват имена sin­gu­laria и pluralia tantum. Граматичната категория род отра­зя­ва категоризацията на предметите преди всичко според фор­мал­ните и съдържателните характеристики на техните наиме­нования, но в някои случаи корелира и с естествената, “наив­на­та” категоризация на предметите. В семантичната зона на съществителните имена за лица се реализира взаимо­дейст­ви­е­то на граматичния род с пола на референта.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

 

Буров 1986: Ст. Буров. Степените за сравнение в българския език ка­то обект на функционалната морфология.// Трудове на Велико­тър­нов­ския университет “Кирил и Методий”. Том ХХI, кн. 2, 1985/86. Со­фия.

Вежбицка 1988/1999: А. Вежбицкая. Что значит имя сущест­ви­тель­ное? (или Чем существительные отличаются по значению от прилага­тельных?).// А. Вежбицкая. Семантические универсалии и описание язы­ков. Москва: Языки русской культуры.

Вежбицка 1993: А. Вежбицкая. Семантика, культура и познание: об­щечеловеческие понятия в культуроспецифичных контекстах.// THE­SIS, вып. 3 [руски превод на Anna Wierzbicka. Introduction. In: A. Wierz­bicka. Semantics, Culture, and Cognition: Universal Human Concepts in Cul­ture-Specific Configurations. Oxford: Oxford University Press, 1992.]

Вежбицка 1999: А. Вежбицкая. Семантические универсалии и опи­са­ние язы­ков. Москва: Языки русской культуры.

Витгенщайн 1922/2003: Л. Витгенщайн. Логико-философски трак­тат.// В. Стефанов (ред.). Философия на логиката. Ранна аналитична фи­лософия. Готлоб Фреге. Бъртранд Ръсел. Джордж Е. Мур. Лудвиг Вит­генщайн. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”.

Герганов 1984: Е. Герганов (ред.). Български норми на словесни асо­циации. София: Наука и изкуство.

Карнап 1946/2000: Р. Карнап. Значение и необходимость. Иссле­до­вание по семантике и модальной логике. Биробиджан: ИП “ТРИ­ВИ­УМ”.

Кобозева 2000: И. М. Кобозева. Лингвистическая семантика. Мос­ква: Эдиториал УРСС.

Куцаров 1983/1993: Ив. Куцаров. За дефинирането на същес­тви­тел­ното име като част на речта.// Ив. Куцаров. Проблеми на българ­с­ката морфология. Пловдив: Пловдивско университетско издателство “Па­и­сий Хилендарски”.

Куцаров 1997: Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Плов­­див: Пловдивско университетско издателство “Паисий Хилендар­с­ки”.

Плунгян 2000: В. А. Плунгян. Общая морфология. Введение в проб­лематику. Москва: Эдиториал УРСС.

Рахилина 2000: Е. В. Рахилина. Когнитивный анализ предметных имен: семантика и сочетаемость. Москва: Русские словари.

Ревзин 1977: И. И. Ревзин. Современная структурная лингвисти­ка. Проблемы и методы. Москва: Наука.

Ревзин 1978: И. И. Ревзин. Структура языка как моделирующей сис­те­мы. Москва: Наука.

Руденко 1992: Д. И. Руденко. Когнитивная наука, лингвофило­соф­ские парадигмы и границы культуры.// Вопросы языкознания (Москва), № 6.

Руденко 1996: Д. И. Руденко. Количественность и семантика име­ни.// А. В. Бондарко (ред.). Теория функциональной грамматики. Ка­чес­твенность. Количественность. Санкт Петербург: Наука.

Хофман 1986: И. Хофман. Активная память. Эксперименталь­ные исследования и теории человеческой памяти. Москва: “Прогресс”.

Чернейко 1997: Л. О. Чернейко. Лингво-философский анализ аб­с­т­­­рак­т­ного имени. Москва.


* Откъс от книгата Познанието в езика на българите. Граматично изследване на концептуалната категоризация на предметността. Велико Търново: Фабер, 2004.

[1] Не всички учени споделят постановките на “прототипичната” теория. Иде­я­та, водеща началото си от Л. Витгенщайн, за “семейното сходство” изигра ко­лосална роля в развитието на така нар. “прототипична семантика” и при­доби в съвременната литература по семантика статус на неопровержима дог­ма – пише А. Вежбицка. “Новият лозунг “Против семантичните опреде­ле­ния” днес може да се срещне дори в названията на редица научни пуб­ликации, продължава авторката. В атмосферата на сформиращото се един­но мнение всеки, който изобщо се опитва да дава семантични определения на нещо, рискува да бъде обвинен в демодираност: на такъв човек ще гледат като на аутсайдер, чиито интереси се намират извън съвременната интелек­туална парадигма. От учения […] днес очакват не разсъждения за тъл­кува­нията, а разговор за семейните сходства, прототипите и неопределеността на човешкото мислене” (Вежбицка 1993: 200-201).

[2] Още по-буквално an co’m означава ‘ям варен ориз’. Съществуват следните на­именования на ориза: [cay] lua ‘растение ориз’, thoc ‘веществена маса ориз’ (неочистен ориз), gao ‘очистен ориз’ (ориз, подготвен за кулинарна об­работка, какъвто се предлага на пазара), nep или gao nep ‘лепкав ориз’ (спе­циален вид ориз, от който например се подготвя новогодишното ястие banh tru’ng, със­то­ящо се основно от този дълго приготвян ориз (в класи­ческия слу­чай – седем дни), увит в палмово листо и завързан във форма на малък пакет), co’m ‘варен ориз’ (какъвто се използва при всяко основно ядене вм. хляб).