КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПАРАДИГМАТИЧНАТА ПРИРОДА

КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПАРАДИГМАТИЧНАТА ПРИРОДА

НА НЯКОИ СПОРНИ ВЕРБАЛНИ СЪЧЕТАНИЯ

В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК,

ИЛИ ЗА “ГРАНИЧНИТЕ” ЗОНИ В ГРАМАТИКАТА

ON THE ISSUE OF THE PARADIGMATIC NATURE

OF SOME DISPUTABLE ANALITICAL VERBAL STRUCTURES

IN THE MODERN BULGARIAN LANGUAGE

OR “BOUNDARY” AREAS IN GRAMMAR

Abstract: The object of the research are some grammatical structures in the Modern Bulgarian language which are “borderline” cases between the analytical verb forms and the syntactic constructions (e. g. ima/m/ da pisha, dano pristigne (e pristignal), stiga si povtarjal etc.). The aim of the presentation is to offer a reliable set of criteria to differentiate the complex verb forms from the syntactic constructions.

Публикувано в: 10 години Бургаски свободен университет. Юбилейна научна конференция с международно участие “Университетът през третото хилядолетие”, т. IV, Бургас, 2001, стр. 139-154.

Обект на изследване в статията са някои явления в граматичната система на съвременния български език, намиращи се на “границата” между аналитичната глаголна форма и синтактичната конструкция. Именно типологическата неустановеност на тези явления е причина повечето от тях да не намерят място в системните граматични описания. Целта на научния анализ е да типологизира разглежданите езикови образования (т. е. да докаже принадлежността /непринадлежността/ им към конкретна морфологична парадигма[1]), опитвайки се да предложи надеждни критерии за дефинирането им.

Безспорно разрешаването на подобна лингвистична задача изисква не само задълбочено проучване на богатия корпус от емпирични данни, но и достатъчно смелост, за да се навлезе в една твърде конфликтна, непроучена, необяснимо пренебрегвана или нихилистично заличавана[2] изследователска ниша. Погледнато от друга страна, работата по темата неминуемо крие опасност от концептуален схематизъм и фрагментарност, доколкото се опитва да систематизира в рамките на сравнително кратко експозе основните резултати от дискусията върху проблема за “границите” между аналитичната словоформа и синтактичната конструкция. Независимо от уязвимостта си обаче изследването предоставя възможност за по-подробен анализ на някои въпроси с изключителна теоретико-практическа стойност за съвременното българско езикознание. Ръководени сме от идеята, че нерядко в процеса на научното дирене ясното формулиране на проблемите, самото им поставяне в центъра на лингвистичния интерес е почти толкова важно, колкото успешното им разрешаване.

Още в началото на нашето изложение се налага да уточним, че няма да включваме в обсега му подробен коментар на становищата относно популярното в българското езикознание понятие “аналитизъм”, традиционно противопоставяно на “синтетизъм”. Смятаме, че задълбочените разработки на изследвачи като Л. Андрейчин [2], Г. Герджиков [13, 14], Ив. Куцаров [22], Й. Линдстет [25], В. Гешев [15] и др. хвърлят обилна светлина върху това генерално типологическо противопоставяне. Напълно се солидаризираме с онези от авторите, които приемат едно значително по-стеснено схващане за езиковия аналитизъм - срв. у Ив. Куцаров: “Нашето мнение е, че понятията синтетизъм и аналитизъм трябва да се обвързват с начините на изразяване на граматичните значения - чрез синтетични или аналитични словоформи” [21]. При това проявите на аналитизъм не би трябвало да се отъждествяват единствено с отсъствието на морфологичната категория падеж (широко разпространено схващане в българската граматична традиция - вж. напр. [2].)[3], “те са присъщи в не по-малка степен и на глаголната система” [22].

Оказва се обаче, че в лингвистиката (или поне в българската) липсва достатъчно отчетлива дефиниция на термина ‘аналитична словоформа’. Нерядко при определяне на границите “между съчетание и развилата се от него глаголна форма[4] може да има колебание, което създава условия за различия в схващанията, за субективни оценки” [9]. Известно е например, че в своята граматика [1] Л. Андрейчин не причислява към глаголната парадигма образованията от типа наказан съм (традиционно обявявани за страдателни глаголни форми), а ги приема за синтактични съединения. Друг лингвист (Ст. Георгиев), за разлика от останалите автори на системни описания, говори за отрицателни повелителни форми за забрана, образувани чрез “прибавяне на безличен глагол стига и пълнозначен глагол, който има форма на съкратен инфинитив или на минало неопределено време: стига крещя, стига си крещял, стига си ревала” [11].

Напълно обясними в условията на динамично развитие, с което се отличават естествените езици, трудностите при разграничаването на сложните морфологични форми от синтактичните съчетания[5], респ. при дефинирането на някои спорни вербални образования, могат да бъдат отчасти преодолени, ако се опитаме да формулираме достатъчно ясни дистинктивни критерии, т. е. да използваме дедуктивния изследователски метод. Смятаме, че той осигурява не само възможност за по-голяма стегнатост на изложението, но също така позволява формализация и схематизация на основните изводи - едно сериозно техническо преимущество.

Необходимо е да изтъкнем, че някои от представените в статията класификационни показатели са споменавани, макар и периферно, в българската лингвистична литература, докато други сме се опитали да формулираме сами, основавайки се на обстойните си наблюдения върху ексцерпирания материал. В този смисъл резултатите от нашата работа биха могли да се смятат за колективно дело.

За съжаление поради ограничения обем на изследването в него няма да бъде разгледан важният въпрос за йерархията на класификационните показатели, т. е. за степента, в която всеки от тях може да “разпознава” аналитичната словоформа (респ. синтактичната конструкция). Това от своя страна е в състояние да обясни отсъствието на строга вътрешна логика при представянето на отделните критерии.

I. Критерии за разграничаване на типовете аналитични съчетания

I. 1. Характер на участващите в съчетанието думи (служебни / самостойни). При отчитането на този критерий са възможни следните основни положения:

а) композитумът се състои от служебна дума (модифицираща частица или спомагателен глагол)[6] и самостойна лексема. В този случай се говори за аналитична глаголна форма (напр. по-добър, ял съм, ще пиша) - срв. становището на руската академична граматика (цит. по Вл. Георгиев): “Словосъчетанието не трябва са се смесва със сложните (или аналитичните) форми на думите, тъй като тези форми не представляват съединения на две пълнозначни думи” [9]. От друга страна обаче, когато самостойната дума се съчетава с предлог, е прието да се говори за наличие на синтактична предложна група с единно синтактично значение, а не за словосъчетание, разбирано в традиционния смисъл на това понятие (вж. у М. Москов: “Терминът словосъчетание не се отнася за съединения от служебна и самостойна дума” [28]). Становището на някои учени, че в случая може да се говори за аналитични падежни форми, ни се струва пресилено;

б) най-голям интерес представляват примери от типа я стани, хайде стани, мия се и др., в които отново наблюдаваме съчетаване на служебна дума (модифицираща частица, изразяваща граматично значение) и самостойна дума, но то не се характеризира със същата структурна задължителност, с каквато се отличават аналитичните глаголни форми (вж. I. 5.). В контекста на традиционната синтактична доктрина “гранични” конструкции от подобен тип също не се интерпретират като словосъчетания [17]. За да ги именува, Вл. Георгиев използва компромисния термин “синтактично-морфологична единица или синтагма” [5];

в) композитумът се състои от две или повече самостойни думи с ясно изразени синтактични роли (напр. добър човек, говоря бързо и др.). В този случай говорим за свободно синтактично съчетание;

г) композитумът се състои от две (или повече) самостойни думи, които “разчленено изразяват един член на изречението, напр. сказуемото” [4] - срв. започна да пее. Подобни образования се приемат от някои автори за “синтактична аналитична конструкция” [4]. (По наше мнение обаче понятието ‘синтактична аналитична конструкция’ е по-широко, тъй като включва в обсега си и случай I. 1. б.)

д) композитумът се състои от две (или повече) самостойни (но и несамостойни) думи, които разчленено изразяват едно лексикално значение - напр. майка героиня, кандидат-студент, ритнах топа, от кумова срама, четка за зъби и др. В този случай се говори за сложни думи или устойчиви синтактични съчетания (идиоми / фразеологизми).

I. 2. Степен на десемантизация на един от елементите в съчетанието.

Става дума за степента, в която един от членовете в композитума (най-често т. нар. спомагателен глагол) губи изконната си лексикална семантика и се превръща в основно средство за изразяване на граматичното значение. Възможни са три варианта:

а) пълна десемантизация. Това явление е характерно за спомагателните елементи в структурата на аналитичните морфологични форми (срв. ще ходя, щях да пиша и др.);

б) частична десемантизация (спомагателният елемент пази част от старото си лексикално значение). Подобни примери са от преходен тип - те регистрират преминаването на синтактичната конструкция към аналитична морфологична форма - срв. имам реализирани (по-подробно вж. у Вл. Георгиев [6][7] );

в) липсва десемантизация. Очевидно е, че в случая не би могло да се говори за аналитична глаголна форма, а единствено за синтактична конструкция /вж. I. 1. в), I. 1. г)/.

Съобразяването с посочения критерий се оказва твърде съществено за разрешаването на някои сложни теоретични казуси (срв. напр. опитите за диференциране на такива важни граматични понятия като ‘аналитична глаголна форма’ и ‘съставно именно сказуемо’).

I. 3. Моносемантичност (граматична еднозначност) на маркиращия спомагателен елемент. Отчитането на този класификационен показател има голямо значение за определяне статута на спорните “гранични” образования. Общоприето е схващането, че поради високата степен на абстрактност в значението си, граматичните маркери а priori изключват полисемантичността. Тук се изкушаваме да цитираме констатацията на Ив. Куцаров по повод на императивните ядрени модификатори: “Следователно за типични аналитични форми на повелителното наклонение би трябвало да се смятат само тези, образувани с нека, тъй като единственото значение на тази частица е повелителността в широк смисъл” [20].

Едва ли е нужно да доказваме, че моносемантичността на граматичния маркер /случай а)/ е един от най-ярките белези на аналитичните морфологични форми, а нейното отсъствие /случай б)/ (т. е. многозначността) - доказателство за разколебаване на формата, за отслабване на системно обусловените връзки между елементите, които я изграждат, респ. за наличие на синтактична конструкция или синтагма (срв. напр. има да говори = ще говори, но и трябва да говори; плашим се = плашим се един друг, а също и плашим самите себе си Þ синтактични конструкции, но бих в бих ял няма никакви други интерпретации освен ‘възможност за осъществяване на действието в зависимост от определени условия’, следователно композитумът е морфологична форма).

I. 4. Възможност за съчетаване на формалния показател на композитума с флективни граматични маркери (маркери на синтетичната форма), носители на същото значение. При отчитането на този критерий могат да бъдат регистрирани следните основни положения:

а) невъзможност за съчетаване - характерна е за повечето аналитични форми;

б) възможност за съчетаване, но с други спомагателни (нефлективни) елементи в рамките на една и съща морфологична или синтактична цялост (срв.: нека да пише, дано да дойде, ще има да чака /вж. по-нататък в изложението/);

в) възможност за съчетаване с флективни граматични маркери. В тези случаи според нас безспорно би трябвало да се говори за синтактична конструкция - срв. напр. иди вземи, хайде стани, но не *нека пиши, *стига пей, *дано стани, *рус. буду напишу и пр., Струва ни се, че именно по силата на този критерий е невъзможно дублирането на причастието бил (<съм) в една и съща словоформа (вж. у Ив. Куцаров [22] ).

Разбира се, не бива да се забравя, че предложеният критерий не е универсален - той може да се приложи единствено когато в дадена морфологична парадигма паралелно съжителстват синтетични и аналитични форми с общо значение (срв. напр. ситуацията при повелителното наклонение в славянските езици). Самото му формулиране се основава в голяма степен на закона за езиковата икономия. Ясно е, че съчетаването на типологически различни, но тъждествени в семантично отношение формални показатели би означавало две неща: или избледняване на граматичното значение на флексията (напр. в конотативно натоварената елативна форма най-височайше), или наличие на субординационно отношение между идентичните по значение маркери: единият от тях (обикновено показателят на аналитичната форма) допълва значението на другия, т. е. налице е синтактично съчетание от типа I. 1. б). Ако се съчетават два нефлективни показателя /случай I. 4. б)/, би трябвало да се приеме, че значението на единия от тях по принцип избледнява (срв. да в нека да дойде) или се модифицира. (Например в изречението Сега ще има да почакаш /Б. Райнов/[8] старинният футурален маркер има се употребява с по-скоро с модалното значение ‘трябва’, отколкото като еквивалент на ще. Вероятно вследствие на това се експлицира и допълнителната сема ‘дълго’ /Сега ще почакаш дълго/.). Ако се дублират два еднотипни граматични маркера обаче (срв. напр. при т. нар. “усилено преизказване”), се предизвикват сериозни семантико-стилистични трансформации. Подобна констатация хвърля сянка на съмнение върху възможността за съществуване на т. нар. йерархични опозиции в морфологията (срв. напр. в бълг. ходи /непреизказ./ - ходиЛ /преизказ./ - биЛ ходиЛ /”усилено” преизказ. + дубитат./ - тук едва ли може да се говори за “еднородно съдържание’’ на противопоставените членове).

I. 5. Структурна задължителност и взаимна обусловеност на елементите в композитума. Съобразяването със споменатия класификационен показател би означавало да се провери дали при премахване на някой от конституентите (най-често на спомагателния глагол или неизменяемия елемент), или при замяната му с друг (непринадлежащ на същата част на речта, или пък различен по значение) се променя цялостният смисъл на съчетанието. Възможни са следните случаи:

а) налице е структурна задължителност на елементите - никой от тях не може да отпада или да се замества с друга дума. Ако е изпълнено това условие, съществуват пълни основания да се говори за сложна глаголна форма;

б) спомагателният елемент от композитума може да се изпуска, без това да повлияе съществено на цялостния смисъл. Това доказва, че въпросният елемент не е част от сложна глаголна форма, а от синтактична конструкция (срв. хайде кажи /повелит./ = кажи /повелит./). (Казаното не се отнася до сложни морфологични форми от типа нека да говори, в които участват два нефлективни граматични маркера с идентично значение. Очевидно е, че един от тях може да отпадне, без обаче да предизвика “разколебаване” на формата.);

в) спомагателният (или по-рядко пълнозначният) елемент от композитума не може да се игнорира напълно, но може да бъде заменен с друга, близка по лексикално значение дума (срв. мия се = мия себе си, убит е = мъртъв е, имам да напиша = трябва да напиша и пр.). Тъй като при подобна процедура не се променя съществено смисълът на изказването, можем да приемем, че композитумът е синтактична конструкция, позволяваща по-свободно вариране на компонентите.

Този критерий е твърде условен и не напълно надежден, особено що се отнася до образованията, в които се включват страдателни причастия. В последния случай нерядко се разчита на чисто субективни впечатления, силно повлияни от контекстовата реализация на композитума. Изследователят е изправен пред необходимостта да прецени интуитивно дали “причастието се чувства свързано по-тясно” [8] със спомагателния глагол, или с подлога (бидейки употребено като предикативно име) - срв.: “Страдателното причастие е предикатив при спомагателния глагол съм, когато се схваща като прилагателно име (курсивът е мой - б. м. К. Ч.) [17]. Безспорно има примери, в които адективното тълкуване на причастието е единствено възможното, тъй като самият контекст семантически изключва пасивната интерпретация - срв. напр.: ; Да бе се то разбирало тъй лесно, ний би били изгубени… (= бихме били съсипани, щяхме да се съсипем, а не някой би ни изгубил) /К. Христов/; Не би бил толкова забъркан (= смутен, а не някой би го забъркал) през тази първа нощ на заболяването ó, ако би могъл да знае, че редом бди един приятел в бедата /Бл. Димитрова/; Всичко в нея беше изострено (= остро, но не и някой го беше изострил), вдървено, разкривено /А. Дончев/ и др. под. В повечето случаи обаче (когато една от актантните позиции /тази на непрякото допълнение/ е незапълнена) композитумът запазва двояката си семантична природа - срв. напр.: Двамина такива бяха вече разстреляни (= някой ги беше разстрелял, бяха разстреляни от някого, но и бяха вече мъртви, т. е. причастието може да се схване и като прилагателно), само нему прощаваха заради синовете /Г. Стоев/. Впрочем трудностите при интерпретацията на подобни съчетания с пасивен партиципиален компонент се подсилва в голяма степен от факта, че т. нар. предикативно определение в българския език се употребява в повечето случаи нечленувано[9] [вж. 18].

Би могло да се допълни, че структурната задължителност на елементите в даден композитум невинаги предопределя степента на тяхната автономност (т. е. на способността им да изразяват определено граматично значение извън съчетанието). Известни са случаи, когато, бидейки носител на собствено ударение, спомагателният елемент в състава на конкретна сложна морфологична форма може да се употреби и самостоятелно. Достатъчно е структурната брахилогия да се компенсира семантически от предходния контекст (срв. напр. Щеше ли да ми простиш? Щях естествено /РР[10]/).

I. 6. Възможност за морфологична промяна на някой от конституентите в рамките на категории, нетипични за глаголите като словесен клас (напр. членуване или степенуване). Този критерий има твърде стеснена сфера на приложение и в голяма степен допълва предходния. С негова помощ би могъл да се разреши (макар и невинаги успешно) проблемът за омонимията при контекстовата реализация на аналитични образования, в които участва причастна форма. Регистрират се два основни случая:

а) причастието не може да се членува или степенува, без това да повлияе съществено върху контекстуалната семантика, следователно то е част от сложна глаголна форма - срв. Бях закъснял (но не закъснелият, по-закъснелият) повече от час / затова побързах да се извиня /РР/; Говореше се, че е уволнен (но не уволненият, *по-уволнен) и прокурорът… /А. Страшимиров/; Стига си мълчал (но не мълчалият, *по-мълчалият) /РР/ и пр.

б) причастието може да се членува или степенува, без да предизвиква сериозни семантически трансформации (или пък е формално членувано / степенувано). Това е сигурен признак, че става дума за синтактична конструкция с предикатив - срв. напр.: Най-старите бяха най-изгладени от пръсти и броене, с най-малко медни примеси… /Г. Стоев/; - Но нали? - тези страхове биха били много по-оправдани, ако се дочакаше едно напълно организирано въстание в Македония /А. Страшимиров /; Каквото и да би изрекъл ти там, до стената, то би било ограничено (но и най-ограничено (= най-мимолетно), най- ограниченото (= най-мимолетното) и пр. = то би се ограничило, а не някой би го ограничил) във времето, затворено в пространството зад онзи каменен зид (…) /Бл. Димитрова/ и др. под.

I. 7. Влияние на контекста. Показанията на този критерий са твърде важни при анализа на някои “гранични” аналитични образования (както и на синтетични форми с неизяснен статут, напр. т. нар. ‘вторични имперфективи’). С негова помощ се отчита степента на “автосемантичност” на изследваните композитуми. Възможни са два основни случая:

а) при изразяване на граматичното значение на композитума влиянието на контекста е сведено до минимум или е напълно игнорирано. Това е убедително доказателство, че става дума за сложна глаголна форма. Поначало би могло да се приеме, че аналитичните (а и синтетичните) морфологични образования са “автосемантични”, т. е. присъствието на специализиран формален показател на граматичното значение (респ. високата степен на десемантизация и граматикализация) осигурява на формата относителна независимост от контекстовите условия, в т. ч. и словоредна свобода (срв. щях твърде много да ходя);

б) реализацията на композитума зависи от контекстовите условия (срв. напр. разгледаните в I. 5. и I. 6. примери).

I. 8. Системност при изразяването на граматичното значение. Функционална фреквентност и степен на генерализиране. Прилагането на този дистинктивен критерий е възможно единствено ако са налице статистически данни, отчитащи степента на функционална активност на изследваните композитуми. При това е важно да се подчертае, че евентуалното регистриране на ниски статистически показатели може да се тълкува двояко: то би могло да регистрира като “отмирането” на формата, така и началната фаза на нейното утвърждаване в системата.

II. Проблемът за някои “гранични” вербални образования в съвременния български език

Преди да отделим подобаващо внимание на някои образования с нерешен статут, ненамерили място в граматичните описания на българския език, нека проверим степента на надеждност на предложените от нас оперативни критерии за разграничаване на сложна морфологична форма от синтактична конструкция, “тествайки” с помощта на таблична матрица[11] безспорната аналитична форма за бъдеще време ще пиша.

Критерии

Ще пиша

Ако приложим същите критерии към съчетание от типа я направó, ще се убедим, че то представлява синтактична конструкция, а не морфологична форма - срв.:

Критерии

Я направó

Използвайки същата тестова матрица, по-нататък в изложението ще разгледаме по-подробно композитумите от типа има /има/ + да + сегашно време на глагола (срв. имам да пиша, имам да пиша и др.); дано /+ да/ + сегашно (или сегашно резултативно) време на глагола (дано /да/ дойдеш, дано е пристигнал и пр.); стига + сегашно резултативно време на глагола (или съкратен инфинитив) (срв. стига си писал, стига писа и др. под.).

II. 1. Има /имам/ + да + сегашно време на глагола.

Във всички български системни граматики се обръща специално внимание върху отрицателните футурални форми, образувани “с третоличната глаголна форма няма, която се свързва чрез съюза да със спрегаемия глагол в сегашно време” [29], и се подчертава, че те се срещат по-често от формите с не. Що се отнася обаче до аналогичните положителни еквивалентни на споменатите форми (срв. има /но и имам/ да пиша), те или изобщо не се включват в описанието, или се споменават мимоходом, като маргинални факти [вж. напр. 9]. Лингвистичното “мълчание” относно тези образования е смущаващо, като се има предвид, че те присъстват реално в съвременната речева практика на българина, при това в различни функционални сфери - срв.: - Я не викай, не се ерчи. Каквото има да думаш, думай го на него, не на мене /Ем. Станев/; Господи, колко много събития има да се развиват занапред /Ив. Петров/; Ти разбираш сега, че аз не мога да ида на концерта, дето има да се свири “Травиата” /Ив. Вазов/; Севастократорът иде насам. Пази се. Сърдит и зъл е. Има нещо да става… /Ст. Загорчинов/; После се обърна към зографа: - Има ли да се прави още нещо, майстор Илия? /Ст. Загорчинов/; - Аз те обичам, но не мога да направя това… Днес искам да бъда спокойна. Има да ти говоря много неща /Д. Димов/; Играчите на сегашния футбол има много да учат от себеотрицанието на тези хора, мнозина от които работеха нощно време и на следващия ден защитаваха престижа на своя отбор /в-к “Делник”, Ямбол, 26. 07. 2000/; Айде като свършиш / качи се да се видиме // Имам да ти казвам нещо // /РР/; Начи / така само Веско / има да си доплаща нещо… / и тая // /РР/; Кристина и Марсела имат да ти кажат много лъжи / ама // Като им вярваш // /РР/ и др. под.

Тъй като смятаме, че теоретичната неустановеност на разглежданите композитуми в голяма степен се дължи на тяхната “граничност”, ще се опитаме да ги дефинираме с помощта на споменатите по-горе критерии.

Критерии

Има да пиша /имам да пиша/

От таблицата се вижда ясно, че липсват достатъчно основания да се говори за наличие на сложна глаголна форма, образувана със спомагателния глагол има.

II. 2. Дано /+ да/ + сегашно (или сегашно резултативно и сегашно относително[12] ) време на глагола.

Наблюденията върху ексцерпирания за целите на изследването езиков материал ни убедиха, че споменатите композитуми са безспорен факт в българската езикова система - срв. напр.: Дано черна чума ви изтръшка, гърлица да ви загърли и дъно и място да няма за вас!…/Чудомир/; - Дано аллахът ти отнеме това, що ти е най-мило на сърцето!… /М. Георгиев/; - Ще да сторя всичко за светото българско дело! Дано ми стигнат силите… /Кр. Панов/; - Дано бог чуе моите, а не вашите молитви, братко - одързости се Роже /В. Мутафчиева/; Хайде дано се видим пак! /Й. Йовков/; - Дано да се въвонейш! - викаше булка Варлаамица от крушата /Ив. Вазов/; - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние! /Й. Йовков/; - Дано се отърве, горкият; мило ми е за младостта му! /Ив. Вазов/; “Колко съм искал да намеря ей тъй е парици. Де късмет де! Дано е парици… Дано са множко…” /Й. Йовков/; Дано делото велико, свето - / кое почнахме и за което / тез жертви стават, таз кръв се лее, / с успех най-бляскав да се венчае! /Ив. Вазов/ и др. под. Въпреки широкото им разпространение обаче, и образованията с дано отсъстват от системните морфологични описания на българския език. Един от малцината автори, които изобщо ги споменават, е Ст. Георгиев, но той ги включва (в качеството им на аналитични глаголни форми) в парадигмата на твърде спорната грамема конюнктив[13] - срв: “Може да се говори за конюнктив в съвременния български език, като към него се прибавят описателните глаголни форми с дано и да за изразяване на субективна модалност при силна желателност и намерение на говорещия” [11]. Други изследвачи са категорични, отнасяйки дано към групата на т. нар. периферийни модификатори на модалността (вж. напр. у Ив. Куцаров [20] ).

Както се вижда от цитираните илюстративни примери, в семантично отношение изследваните композитуми изразяват категорично и единствено оптативност (желание, пожелание, проклятие и пр.), а словоредът на техните конституенти е относително свободен. Напълно възможно е комбинирането им с някои повелителни частици (най-вече с частицата да, а също и ха, хайде), без това да променя значително семантиката на израза - срв. напр. - Ха дано се върнат, сине, / някогашните години!… /Й. Петров/, Шуга да те обели дано и червата ти да се повлекат като върви по пътищата! /Чудомир/; “Дано да е жив!” - помисли си Лютфи, въздъхна и погледна към горчивите кладенци /Й. Йовков/. С други частици обаче (напр. нека, стига, недей), както и с флективните маркери на грамемата повелително наклонение съчетаването е абсолютно неграматично (вж. I. 4.) - срв.: *нека дано дойде, *дано нека дойде, *стига дано дойде, *дано стига дойде, *недей дано дойдеш, *дано недей дойдеш, *дано чети и пр. Важно е да се отбележи, че композитумите с дано са автосемантични и не се влияят от контекстовите условия при изразяването на оптативно значение. В редки случаи, и то предимно в разговорната реч или в художествения стил на езика, е възможна самостоятелна употреба на частицата, но това съвсем не означава нарушаване на изискването за структурна задължителност, тъй като незаетата позиция на пълнозначния глагол се “разчита” от предходния контекст - срв. напр. Дано да ми е донесъл подарък // Дано // Аз мисля / че ми е донесъл // /РР/.

Представени в табличен вид, показателите на изследваните образования са следните:

Критерии

Дано дойде /дано е дошъл/

Очевидно е, че композитумите с дано са сложни глаголни форми с оптативно значение, един от членовете на императивната парадигма.

II. 3. Стига + сегашно резултативно време на глагола (или съкратен инфинитив).

Нека разгледаме следните примери: - Хайде бре, стига си псувал! /Ел. Пелин/; - Стига си дрънкал, а хвърляй - прекъсна го нервно учителчето /Чудомир/; И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си! /Й. Йовков/; - Стига си ломотил, Миндир! /Хр. Калчев/; - Еее! Стига си врякал! /Чудомир/; … хайде, стига сме си губили ума по туй имане /П. Ю. Тодоров/ и др. Прави впечатление, че във всички тях композитумите със стига имат ясно изразено модално значение: забрана за извършване на действието. Налице е и пълна десемантизация на спомагателния елемент, който се е превърнал в глаголна частица[14], изразяваща по лексикален път статусното значение ‘отрицателност’, а по граматически - значението ‘воля на говорещото лице’. Тъкмо негацията в семантичната структура на разглежданите образования е в състояние да обясни защо участващият в тях пълнозначен глагол е винаги имперфективен (или граматичен итератив) - срв. напр. * стига си направил.

Използването на тестовата матрица ни убеждава категорично, че в случая трябва да говорим за сложна повелителна глаголна форма - срв.:

Критерии

Стига си мълчал /стига мълча/

Напълно осъзнаваме, че нашият стремеж да формализираме резултатите от научния анализ би могъл да породи един скептичен, но основателен въпрос: какъв изобщо е смисълът от прилагането на надеждни дистинктивни критерии при дефинирането на “граничните” аналитични образования? Не е ли това по-скоро умозрителен ребус, плод на самоцелни интелектуални упражнения? И тук не е достатъчно да отговорим отрицателно. Нужно е специално да подчертаем, че точното определяне на дадено езиково явление винаги предполага детайлното му изследване, откриването на връзките му с други явления, на функционално-семантичните му преводни еквиваленти – факти с огромна теоретико-практическа стойност за развитието на лингвистиката.

Литература

1. Андрейчин Л. Основна българска граматика. София, 1944, стр. 188

2. Андрейчин Л. Към въпроса за аналитичния характер на съвременния български език. - Бояджиев Т., Александров Ал. Книга за българския език. Шумен, 1997, стр. 253

3. Виноградов В. В. О категории модальности и модальных словах в русском языке. - История советского языкознания. Хрестоматия, Москва, 1988, стр. 382

4. Гак В. Г. Аналитизм. - Большой энциклопедический словарь. Языкознание, Москва, 1998, стр. 31

5. Георгиев Вл. Трите залога на българския език: деятелен, страдателен и засебен. - Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София 1985

6. Георгиев Вл. Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен глагол “имам”. - Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София 1985

7. Георгиев Вл. Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен глагол “имам”. - Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София 1985, стр. 107

8. Георгиев Вл. Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен глагол “имам”. - Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София 1985, стр. 122

9. Георгиев Вл. Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен глагол “имам”. - Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София 1985, стр. 135

10. Георгиев Ст. Българска морфология. Велико Търново, 1991, стр. 332

11. Георгиев Ст. Българска морфология. Велико Търново, 1991, стр. 341

12. Георгиев Ст. Българска морфология. Велико Търново, 1991, стр. 343

13. Герджиков Г. Тенденцията към аналитизъм - определение, метод за измерване, причини, следствия. - Съпоставително езикознание, 1983, кн. 5

14. Герджиков Г. Неравномерният ход на развоя към аналитизъм в различните звена на системата и неговите причини. - Втори международен конгрес по българистика, София, 1987, 3

15. Гешев В. Аналитизъм, безпадежност, изолация, деграматикализация. - Български език, 1990, кн. 4

16. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология, София, 1983, стр. 325

17. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис, София, 1983, стр. 139

18. Иванчев Св. Някои аспекти на синтактичната характеристика на българския език в съпоставката му с полския. - Иванчев Св. Българският език - класически и екзотичен. София, 1988, стр. 149

19. Кръпова Ил. Лекции по езикознание. Пловдив 2000, стр. 140-142

20. Куцаров Ив. Очерк по функционално-семантична граматика на българския език. Пловдив, 1985, стр. 112

21. Куцаров Ив. Очерк по функционално-семантична граматика на българския език. Пловдив, 1985, стр. 113

22. Куцаров Ив. Аналитични и синтетични прояви на съвременния български език. - 15 години подготвителен курс за чуждестранни студенти (Юбилейна научна сесия. Сборник доклади, 8-10 ноември 1996 г., ВМИ - Пловдив), стр. 13

23. Куцаров Ив. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997, стр. 133

24. Куцаров К. Следходността в българския език. Автореферат на дисертация за присъждане на научната и образователна степен “доктор”. Пловдив, 2000, стр. 19

25. Линдстет Й. Един цялостен подход към аналитизма на българския език. - Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум, София, 1981, стр. 12

26. Маслов Ю. С. Граматика на българския език. София, 1982, стр. 287-291

27. Москов М. Езикознание. В помощ на учителите по български език. София, 1982, стр. 157

28. Москов М. Езикознание. В помощ на учителите по български език. София, 1982, стр. 161

29. Пашов П. Българска граматика. Пловдив, 1999, стр. 149-150

30. Пенчев Й. Конструкции с глагола имам. - Славистичен сборник. По случай VI международен конгрес на славистите в Прага. София, 1968

31. Попов К. По въпроса за “българския конюнктив”. - Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976