Синестезията в творчеството на Петя
Дубарова
Публикувано
в: Сборник
доклади. Творчеството на Петя Дубарова. (Тема: Творчеството на
Петя Дубарова - в и извън социалната определеност), Пловдив, 2002, стр.
58-72
“В какви
разкошни цветови гами са потопени тези стихове - истински химни на опиянението
от младостта и живота! Как непрекъснато ни държи във властта си тоя невероятен,
фееричен свят, пренесен сякаш веднага след шестия ден на Сътворението! (Минко Бенчев)
Настоящата статия е опит за анализ
на синестезийните употреби в
творчеството на една от най-талантливите представителки на съвременното
поколение български лирици - младата поетеса Петя Дубарова, отишла си
несправедливо рано от света, без да успее да разгърне докрай изумителното си
дарование. Нашите наблюдения върху цялостното творчество на авторката (и особено върху стихотворенията
й)
ни дават основание да заключим, че синестезийните епитети са не просто
предпочитани от нея експликатори на експресивното, но и основни маркери (наред
с метафората) на
естетическото й послание към читателя. Целта ни е да докажем, че сетивният
“еклектизъм” у Петя Дубарова е и идейно, и психологически
предпоставен; че именно синестезийните изрази създават спецификата на “някакви нейни си “думи-светове”, “чисто
нейна си поезия” /Андреев 1988, стр. 147/.
Безспорно има нещо мъчително-тревожно, но и
неустоимо привлекателно в това, да се вглеждаме във всички “опити върху палитрата, внезапни и щедри
мазки, едноцветни или многобагрени смесвания на боите (…), музикални съзвучия” /Андреев 1988, стр.
158/, стремейки се да открием Тайната, сполучливо наречена от Ш. Бодлер “вълшебно заклинание” /Бодлер, цит. по
Якобсон 1987, стр. 83/. Има и нещо опасно - водени от изследователската си
добросъвестност, да превърнем художественото пространство в мъртъв хербарий,
където методично (и
педантично)
да се опитваме да подредим “атомите” на поетическата мисъл и чувство. С
надеждата да преодолеем подобен риск, бихме могли да пристъпим към анализа на
фактите.
1. Както отбелязват редица автори, синестезията е “сътвореното в езиковия израз сливане на две или повече сетивни
усещания”[1]
/В. Кайзер, цит. по Велева 1990, стр. 114/. Чрез това средство, сродно с
метафората[2],
възприемането на дадено явление “се обогатява с ред асоциации, неприсъщи
нему, но присъдени му въз основа на някакво сходство, на някаква връзка между
усещанията на двата различни рецептора” /Маровска 1998, стр. 77/, създава
се един пределно (почти
физически)
визуализиран образ, в който се преплитат (в
различни комбинации)
осезателни, слухови, зрителни, вкусови и обонятелни усещания. При това
реализирането на синестезийните епитети обикновено се свързва с комбинация от
други стилистични похвати - повторения, олицетворение, етимологични фигури - срв.
напр. Как тежко ми тежи. И как убива / в
мен синьото на синята ми песен /”Лъжата”,
П. Дубарова/.
Според друг изследовател, руския
психолог С. В. Кравков, синестезията е дълбоко мотивирана психологическа проява на личността, макар че “съвсем не всички” притежават подобна способност. Особено често,
подчертава авторът, тя “се наблюдава при лица в юношеска възраст (курсивът е мой - К. Ч.)”
/Кравков 1948, стр. 60/. В този случай не става
дума за някаква “психопатичност”, породена от фантазията на “ограничен кръг субекти”, а за естествени
възприятия на хора, отличаващи се със “свръхсетивност”[3].
Именно такъв човек, притежаващ
рядката дарба да възприема света през призмата на синестезиите, е младата
поетеса Петя Дубарова. В повечето от творбите й откриваме примери за
“съусещания”. И (което
е забележително!)
почти всеки от тях е неповторим - не само като форма, но и като поетическо
послание. Нека видим само няколко фрагмента:
А вечер те отърсват се
от синьото мълчание
на своите листа
и будни като сенките,
и мойте сини сънища
се сливат с вечността
/”Брезите”/.
В друго стихотворение
романтично-космичните (“сини”) сънища
са “бели” и оцветяват топлината на
един прозорец, чиято “стъклена белота”
е не толкова граница между Микро- и Макрокосмоса, колкото щастливо и
тържествуващо докосване между тях - срв.: Те
прозореца ми искат да погалят / - да изпият
стъклената белота, / топлината
му от сънищата бяла / - да им бъде светло, топло през нощта /”Раздаване”/.
Различават се и синестезийните
прочити на “болката”: тя е наречена “сива” (срв.
Антените самотни като / гларуси стърчат /
(…) / сълзите им мълчат / и
сивата им болка не издават /”Щастие”/), но и “червена” (срв.
Аз знам, море, ти винаги прощаваш, /
обидите потапяш в хладна сол / и болките
червени изтърпяваш /”Благородство”/).
В основата на различието по всяка вероятност лежат два оригинални, но
денотативно несходни метонимични преноса, маркиращи лирическото пространство
между самотата и тленността.
Когато говорим за важното значение
на синестезиите в творчеството на П. Дубарова, не можем да не споменем няколко
симптоматични според нас факта от житейската й биография, доказващи
психологическата нагласа на поетесата към подобни употреби.
Ще започнем с увлечението по рисуването. По думите
на Кольо Арабаджиев, ръководител на кръжока по керамика, посещаван от Петя,
момичето е притежавало рядкото умение да изразява мислите си чрез
композиционното подреждане на фигурите. “Спомням си - разказва Арабаджиев -
рисунките на нейните съученици, нито една нямаше такова зряло композиционно мислене (курсивът
е мой - К. Ч.)”
/Арабаджиев, цит. по Дубарова, 1988, стр. 437/.
Синестезийното възприятие на Петя Дубарова
проличава и в отношението й към музиката. В едно от писмата си до Елена Начева
тя задава следния въпрос: “Кой състав ти
е любим - това вече наистина ме интересува, защото по отношението на хората към
различната музика съдя за тях. Ако ми кажеш кой състав ти е любим, ще си направя извод за твоята психическа
нагласа (курсивът
е мой - К. Ч.)”
/Дубарова 1988, стр. 307/.
В своята “Соната за Петя Дубарова В. Андреев
споменава и друго: младата поетеса е притежавала уникален рецептор - косите - срв: “Човек възприема света с цялото си тяло, с всичките си сетива, но всеки
най-силно - с едно сетиво. Петя улавя света с косите си” /Андреев, цит.
съч., стр. 36/. Ще си позволим да коригираме в известна степен автора - за
слънчевото момиче на Бургас косите са не най-активният, а един от
свръхактивните рецептори. Изострени до крайност, силно чувствителни към звукове
и багри са всички останали нейни сетива. Именно така естеството е могло да бъде
истински претворено в поезия - със своя аромат, мелодии, цветове и докосване.
Срв.: Посягам към косите си - и чудо! / - Звезди от мойта нощ добра и синя, / са вплели във косите ми дъха си / и пазят ме да не изстина
/”Разсъмване”/.
2. Интересни данни за употребата на синестезии у
Петя Дубарова дава използваният в изследването глотометричен метод, който за
жалост не се радва на голяма популярност сред съвременните литературоведи и
лингвисти[4].
Статистическият анализ показва, че най-често срещаните в творбите на поетесата
са т. нар. хроматизми[5]
- цветни образи на различни усещания (срв.:
спокойна синя хлад, пулс стоцветен, сив
мажор, синьо мълчание, мастилен глас и др.),
чувствително по-редки са синестезиите, свързани с осезанието (мек
свод, хладна стъпка, каменни очи, стъклена белота и
др.),
а вкусовите, обонятелните и особено звуковите “съусещания” (горчива
морска тръпка, солена мокрота, топлодъхов неон,
дъх от сълзи и пр.) са спорадични (вж. Схема № 1).
Схема № 1. Съотношение между видовете
синестезия
в лириката на П. Дубарова
цветова (» 65 %)
осезателна (» 21 %)
вкусова (»8%)
обонятелна, звукова (» 6 %)
Твърде важно според нас е и
това, че немалка част от цветните “визии” на Петя Дубарова са свързани с
пространствата на душата, с психологическите глъбини у човека, а не толкова с
външната, физическата му сетивност. Потвърждение на казаното е фактът, че редица
синестезийни епитети в разглежданите стихотворения са съчетани с абстрактни
съществителни, назоваващи различни емоционални или мисловни състояния - срв.: синя радост, обич бяла, сива скептичност,
бяла радост, бял порив, червена болка, зелена мечта и мн. др. Това
своеобразно отклонение от обичайния модел за функциониране на синестезийните
връзки според нас се дължи в голяма степен на олицетворението - един от любимите похвати на младата поетеса, -
срв. напр.: Нощта черно расо повлича към
мен / - със сива скептичност на стар
фанатик /”Моят ад”/ или …ще изгоря измамата й сива, / пак в пъстрата си
песен ще се влея /”Лъжата”/; А вечер
те отърсват се / от синьото мълчание
/ на своите листа /”Брезите”/; Аз ли
погубих червеното му щастие, когато
обвиваше погледа ми и ме пареше? /”Палтото”/ и др. под.
Както отбелязва В. Андреев, П.
Дубарова е твърдяла пред свои приятели, “че
всеки цвят си има характер” /Андреев, цит. съч., стр. 161/, т. е. тя е
имала своя “формула” за психофизиологичните параметри на цветовете. За нас
по-важна е обратната зависимост: характерите и настроенията в творбите на
поетесата са видени в цвят (Понякога
съм бяла и добра /”Доброта”/
или И синя радост в мене разклонява / короната си, мощна като дъб /”Настроение”/;
Тогава аз на всеки бих раздала /
завръщане. Но бих поела пак / по релсите на радостта си бяла /”Влак”/; Във
събота съм тъмна, неразбрана / и
гъвкава, и дива като рис /”Събота”/; С обич бяла / в свойта светла класна
стая като в пита златен мед / ще намеря свойта медена килия /”Понеделник”/;
Как тежко ми тежи. И как убива / в мен синьото на синята ми песен. / Заключва
ме в кръга си чернотесен / и прави ме измислена и сива /”Лъжата”/ и мн. др.).
Спектърът на чувствата се прелива от бялото до черното, с едно забележително
“кресчендо”, превърнало се в лирически знак за цялостното творчество на
поетесата: синьото (вж. Схема № 2).
Схема № 2. Хроматизмите
в лириката на П. Дубарова[6]
1
2
3 4
5
6
7 8
9
“Най-сините
дни в живота ми - четем в дневника й. -Толкова
сини, че ослепявам от синьо (курсивът е мой - К. Ч.)”.
И пак там: “Обичам
момчета със сини очи - сини и хубави, като се втренчат в теб, да изпиташ страх (курсивът е мой - К. Ч.)”
/Дубарова, цит. съч., стр. 342-343/. Чувствата,
думите, допирът - всичко извиква в поетическото въображение на авторката образи
в синьо. И така светът наоколо потъва в удивително дълбока, космически необятна
синева. Колоремата[7]
“синьо” носи и романтиката на мечтата, и намека за летене, и сакралното предчувствие
за Абсолюта. Тя е море, небе и душа - съединени в прелестна прегръдка. Синьото
действително е “думата-свят” у Петя
Дубарова, цветът с “характер” на мъдрец и мечтател, цветът на свободата и
вечното завръщане. Срв.:
Капките са тежки като есенни смокини.
Вече от туптежа и
ръцете ме болят.
Мракът син плете
гнездо в косите мои сини
мислено прерязани от
златен лунен път.
Своеобразен контрапункт на синьото в
поезията на Петя Дубарова е сивото.
За авторката виденията в сиво носят някаква печална обреченост и песимизъм.
Сивото е цветът на безразличното, себеотричащо се битие. Срв.:
Нощта черно расо повлича към мен -
със сива скептичност на стар фанатик
с монашеска кротост,
без блясък, без вик /”Моят ад”/.
Ярко доказателство за опозитивния
характер на връзката между колоремите синьо
и сиво откриваме в стихотворението
“Убийство” - срв.:
След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им
пее
…
Да бъде като пълна
чаша с ром
разпенена, но синя, силно синя,
да
бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и
на богини.
Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната
горчива -
красивата загинала
вълна.
Отровата не спря да
се разлива.
Впрочем, за да бъдем докрай
прецизни в анализа на фактите, би трябвало да посочим, че българската
поетическа традиция до Петя Дубарова познава и друг “взрив” на колоремното
възприятие - този у символистите. При тях също нищо не е лишено от цвят, а “читателят непрекъснато бива побеждаван от
все по-настоятелната синестезия - няма едноцветен феномен в символистичното
въображение, множество колоремни гнезда с очевидно непокриващо се семантично
излъчване заедно сплитат ръце около всичко, до което се докосват архитектурните
помисли на поетите-символисти” /Дачев 1997, стр. 137/.
Струва ни се обаче, че между типа
синестезийни (и
в частност хроматични)
употреби в творчеството на символистите, от една страна, и на Петя Дубарова, от
друга, има няколко съществени отлики, които ни дават основание да говорим за принципно
различни поетически стратегии.
В лириката на Петя Дубарова, лишена
от всякаква стилизация и самоцелно украшателство, липсва т. нар. колоремен код.
Става дума за това, че цветовъзприятието на младата авторка не е изведено в
ранг на доктрина или метаезик, както при символистите, а е естествена проява на
психо-физиологичните й дадености (което
не изключва, разбира се, и поетичните).
Синестезийният “модел” у Петя
Дубарова (ако
изобщо можем да говорим за единен модел)
е принципно различен от този на символистите. Докато при тях
цветовете и звуковете се трансформират в абстрактни символи, при поетесата
бихме могли да говорим за обратното явление - традиционните за символистичната
поезия думи символи и алегории (като
море, път, луна и пр.) се представят в цвят, звук и
аромат; т. е. абстракциите се свеждат до конкретиката на земното, физическото и
духовно битие - ангажирайки безусловно възприятието на читателя. Защото, не
можем да не се съгласим с М. Велева, чрез синестезията се активизират “най-тънките и своеобразни нюанси на
сетивните реакции по отношение на околния свят” /Велева 1990, стр. 114/.
Срв.: Лятото
изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко
много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа
още за червената му песен пеят
или: Кални
улиците като шоколад,
стопен от мекотата на небето,
превръщат в захарен добрия град
във син сироп
превръща се морето /”Радостта ми е солена”/.
Различни показания дава и “езикът на
статистиката”. Един поглед към поетическия свят на символистите “недвусмислено показва, че при тях можем да
говорим за определено предпочитание към колоремите бял и черен” /Дачев,
цит. съч., стр. 141/, а що се отнася до “патоса
на символистичната заинтересуваност от основните цветови термини”, според
автора той се изчерпва с “цветовете на
колоремите зелен и пурпурен” /Дачев, пак там/. Както
вече бе отбелязано в изложението, съвършено други са колоремните предпочитания
на Петя Дубарова. Различна е и цветовата опозиция (синьо
~
сиво),
вместо любимата за символистите двойка бяло
~ черно.
Като цяло се налага изводът, че
засилената фреквенция на синестезиите в творчеството на младата поетеса не
трябва да се разглежда като доказателство за благотворното влияние на предшестващите
литературни направления, а по-скоро като проява на индивидуален авторов стил, а
защо не и - и като принос към създаването на нова традиция в практиката на
художественото писане. В синестезийните употреби у Петя Дубарова няма и следа
от литературна поза - по наше мнение те са не толкова осмислено средство за
художествено въздействие, филигранни маркери на поетическия “занаят”, колкото
плод на една възторжена, но и изтънчена свръхсетивност, в доста от случаите
внушаваща интуитивно интенцията на авторката. Именно така безизкусното писане
на младия човек се е превърнало в голямо и завладяващо изкуство.
3. В хода на анализа не можем да не посочим и
друг важен факт: основната част от синестезиите при Петя Дубарова са индивидуални (според класификацията на Е.
Ризел и Е. Шенделс, цит. по Велева 1990)
- срв. напр.: синьо вълшебство, сив
мажор, сива болка, топлодъхав неон, пулс стоцветен, сива скептичност, стъклена
белота, синя песен и мн. др. Що се отнася до дела на общоезиковите (разб.
“мъртвите” в конотативно-експресивно отношение)
синестезии - той е съвсем незначителен (около
6 %)
- напр. топли очи, светли прогнози, черен
срам.
Интересна е и синтактичната структура на
синестезиите в творчеството на поетесата.
Като цяло преобладават атрибутивните съчетания от епитет и определяемо -
срв.: горчива морска тръпка, бяла радост,
ритъм свеж и мн. др. Тук прилагателното, в ролята си на метафоричен епитет,
“не изчерпва семантиката на синестезията,
а само актуализира емоционално-оценъчно (субективно) признак (респ. признаци) на обекта, означен с определяемото” /Велева
1990, стр. 116/.
Сугестивната природа на синестезията
се проявява по-ярко в случаите, когато метафоричната употреба на
прилагателното-определение е двустепенна[8] - т. е. “не е пряко, а метафорично название на характерен признак на някаква
доловима с човешки сетива субстанция” /Велева, цит. съч., стр. 117/. Срв.: Те прозореца ми искат да погалят / - да
изпият стъклената белота /”Раздаване”/
(тук
метафоризиращото название на втория вид усещане има характер на скрито
сравнение: стъклена белота = белота,
прозрачна като стъкло=прозрачна белота).
В някои творби на Петя Дубарова
срещаме и примери за синестезия, при която метафорично название е не само
художественото определение, а и определяемото. Ефектът на подобни употреби е
особено ярък - срв.: А вечер те отърсват
се / от синьото мълчание / на своите листа / и будни като сенките, / и мойте
сини сънища / се сливат с вечерта /”Брезите”/.
Макар и рядко, в произведенията на
младата поетеса откриваме и синестезии, при които синтактичното свързване на
различни сетивни усещания е осъществено по предикативен път - срв.: Да чувствувам във светлия си бяг, / че слънце в моя ритъм се е скрило /”Влак”/
или …да нося в себе си мечта за свят /
тъй пъстър, както всъщност е дъха ми
/ в момичешката своя дълбина /”Мисли в час”/.
Струва ни се, че разнообразието при
формалното изразяване на синестезийните връзки у авторката е не само
доказателство за зрелостта на поетическото й дарование, но и принос към общата
“пъстрота”, към невероятните “цветови
гами” /М. Бенчев/ на нейното творчество. Творчество, осъществяващо
своеобразна “дифракция” на духовните светове на човека, безизкусно преоткриващо
багри и тонове, истинска поетическа агресия върху закърнелите ни сетива.
Съгласни сме с В. Андреев: тази поезия е бунт, вик и напомняне - “да спасяваме пламъците и цветовете,
човешката свежест и човешката многостранност, красивите пориви и свободата” /Андреев
1988, стр. 71/. При това тук не става дума за някаква овладяна и дълбоко
премислена рационалистично-естетическа критика на битието, а за завладяваща и
откровена визия - родена от младежката непримиримост към еднаквостта и
“формата”. Тук не се говори за цветове, а се показват цветове, не се говори за словото, защото то се чува. Навярно именно това е “синьото
вълшебство” на Петя Дубарова. Една прелестно-жива сянка, прогонваща нашия страх
от Сивотата.
. . .
Най-синьото вълшебство
на Бургас
са сенките, прогонили
съня си…
Библиография
Андреев 1985 : В. Андреев. Соната
за Петя Дубарова. Пловдив, 1985
Велева 1990 : М. Велева. Стилистичният
анализ на художествения текст. София, 1990
Виденов 1989 : М. Виденов. Чешка книга за приложението на точните методи в
литературата и изкуството (рецензия за книгата на P.
Vaë«k “Matematika,
exaktnost a literatura”, Praha, 1987) - Език и литература, 1989, кн. 1
Гореликова, Магомедова 1983 : М. И. Гореликова, Д. М. Магомедова. Лингвистический
анализ художественного текста. Москва, 1983
Дачев 1997 : М. Дачев. Семиотика
на цвета в поетическия текст. София, 1997
Дубарова 1988 : П. Дубарова. Най-синьото
вълшебство. София, 1988
Дюбуа и кол. 1986: Ж. Дюбуа, Ф. Эделин,
Ж.-М. Клинкенберг, Ф. Мэнге, М. Пир, А. Тринон. Общая риторика. Москва,
1986
Езикознание 1998 : Большой энциклопедический словарь. Языкознание, Москва, 1998
Кравков 1948 : С. В. Кравков. Взаимодействие
органов чувств. Москва-Ленинград, 1948
Маровска 1998 : В. Маровска. Стилистика на българския език.
Пловдив, 1998
Паси 1983 : И. Паси. Метафората. София, 1983
Степанов 1965 : Ю. С. Степанов. Фрацузская
стилистика. Москва, 1865
Тодорова 1987 : Ел. Тодорова. Семантично-функционални
особености на прилагателните имена в съвременния български език (върху материал
от прилагателните за пространствен размер и за цвят). София, 1987
Якобсон 1987 : Р. О. Якобсон. Работы
по
поэтике. Москва, 1987