За установяването на нови аналитични форми в парадигмата на българския императив

Публикувано в: Пространства на езика и присъствието (юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на проф. дфн Иван Куцаров), Пловдив, 2002, Издателство “Сема 2001”, стр. 157-166

 

Формулирайки някои от основните теоретични проблеми, свързани с типологическото описание на повелителните глаголни форми, В. С. Храковски поставя специален акцент върху липсата на единство между отделните изследователи при анализа на императивните парадигми в естествените езици, което е “удивително на фона на това, че парадигмите на другите наклонения (индикатив, оптатив, конюнктив и др.) във всички описания обикновено не се отличават едно от друго” /Храковски 1992, стр. 19/. Подобна нестандартна ситуация би могла да се разглежда като резултат от “подозрителното отношение на лингвистите към аналитичните форми (…), които невинаги се включват в съответната парадигма (…), заради отсъствието на отчетливи критерии за обособяване на тези форми  /Храковски, цит. съч., стр. 20/.

            Смятаме, че изводите на автора се отнасят в пълна степен и за състоянието на българската езикова наука, в която, въпреки подчертаното влияние на традицията, на този етап липсва общоприето становище за състава на императивната парадигма. Единствените повелителни форми, които се приемат безрезервно от почти всички граматици, са синтетичните форми за 2 лице[1] и сложните форми, образувани с глаголната частица нека[2]/вж. Андрейчин 1944, Стоянов 1964, Граматика 1983, Куцаров 1997, Пашов 1999 и др./. Що се отнася до опитите за интерпретация на останалите аналитични структури с императивна семантика, характерни за българския език, нерядко се забелязва “колебание, което създава условия за различия в схващанията, за субективни оценки” /Георгиев 1985, стр. 135/. Причината за това безспорно трябва да се търси в липсата на достатъчно отчетлива дефиниция на самото понятие “аналитична глаголна форма”.

В едно от предишните си изследвания се опитахме да преодолеем споменатия концептуален “вакуум”, формулирайки няколко критерия за разграничаване на сложните глаголни форми от синтактичните конструкции /вж. Чакърова 2001/[3]. Използвайки същите критерии, ще се опитаме да определим статута на два типа аналитични образувания, трайно установени в съвременната речева практика на българина, но ненамерили място в повечето от системните граматични описания: композитумите от типа дано /+ да/ + сегашно (или сегашно резултативно и сегашно относително[4]) време на глагола (дано /да/ дойдеш, дано е пристигнал и пр.) и стига + сегашно резултативно време на глагола (или съкратен инфинитив) (срв. стига си писал, стига писа и др. под.).

Целта ни е да докажем, че споменатите съчетания са сложни глаголни форми, пълноправен член на императивната парадигма, както и да представим някои специфики при тяхното функциониране в езиковата система[5].

I. Проблемът за формите от типа дано /+ да/ + спрегаема глаголна форма в сегашно (или сегашно резултативно и сегашно относително) време.

В настоящата статия се придържаме към схващането, че императивът включва в семантичния си обсег и значението оптативност (желателност), доколкото то представлява един от начините за изразяване на волята на говорещия. Срв.: “Повелителното наклонение означава действие, чието извършване трябва да настъпи по волята на говорещото лице. Под “воля” тук трябва да се разбира не само заповед в тесния смисъл на думата, както обикновено се мисли, но също така и желание и дори молба” /Граматика 1983, стр. 367/, а също и у Ив. Куцаров: “грамемата повелително наклонение (императив) /курсивът е на авт./ изразява действие, което се извършва по волята (желанието /курсивът е мой - К. Ч./) на говорещото лице” /Куцаров 1997, стр. 118/. Аналогично е мнението на Е. Е. Корди: “Трактовката на императива и оптатива като две разновидности на един и същ комуникативен тип (курсивът е мой - К. Ч.) се обуславя от това, че в тези значения има много общо” /Корди, цит. по ТФГ 1990, стр. 173/.

            В контекста на подобно широко разбиране за повелителността включването на разпространените (и то не само в художествения и разговорния стил!) съчетания от типа дано + сегашно (в т. ч. резултативно и относително) време на глагола към парадигмата на новобългарския императив според нас изглежда напълно обосновано.

Ще започнем с това, че споменатите композитуми се отличават с висока фреквентност; те “се образуват регулярно” /Храковски 1992, стр. 21/ и имат форми за всички лица и числа – срв. напр.:

а) форми за 1 лице: – Хайде дано се видим пак! /Й. Йовков/; – Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние! /Й. Йовков/; “Ала нека си помисля и припомня що беше, дано го изкажа по-ясно” /Е. Станев/; – Дано да оздравея! /Д. Талев/ и пр.;

б) форми за 2 лице: – Дано пукнеш, проклетнико! /А. Каралийчев/; – Дано да се въвонейш! – викаше булка Варлаамица от крушата /Ив. Вазов/; – Дано пукнеш, че да се отърва от тебе! /Й. Йовков/; “В земята дано го найдете макар!” – изплака тя озлобена и безпомощна /Г. Караславов/; – Дано да имаш да ми дадеш от твоята една шушка, да си хвана огън /Чудомир/; Стани! – / стани и кукуригай сам! – / дано прогониш гневните видения… /К. Павлов/ и др. под.; 

в) форми за 3 лице: – Дечоо, дано капне до мишницата тая ръка хайдушка! /Чудомир/; – Дано аллахът ти отнеме това, що ти е най-мило на сърцето!… /М. Георгиев/; –Дано даде бог и на тяхната глава да се запали тоя огън, та тогава да ги питам!  /К. Петканов/; Де късмет де! Дано е парици… Дано са множко…” /Й. Йовков/; – Господ дано я порази! – изпъшка старата… /Г. Караславов/; – Дано бог чуе моите, а не вашите молитви, братко – одързости се Роже /В. Мутафчиева/; – Дано се отърве, горкият; мило ми е за младостта му! /Ив. Вазов/; – Дано бог се смили над нас! /Д. Талев/; “Дано е жив!” – помисли си пак Лютфи и стана /Й. Йовков/; “Божия наказия! – реши уплашено Юрталана. – Дано само мине с толкова!” /Г. Караславов/; – Дано и на мен се падне нещо! – додаде Илия и се усмихна лукаво  /Ст. Загорчинов/; – Боже, дано лъжа бъде! /Е. Пелин/; И дано не е прав Цицерон (…) /в. “24 часа”, 06. 07. 2001/ и мн. др.

Макар и значително по-рядко, се срещат и примери за употреба на резултативни и относителни форми с дано – срв.: – Ех, дано настанеше и сватбата ми по-скоро!… /Л. Каравелов/; “Дано си разбрал, че не с моите съдници исках да споря, но с тебе и моята дързост бе откровение пред тебе…” /Е. Станев/; – Дано да е пукнал! /Р. Дяков/ и пр.

Както се вижда от цитираните илюстративни примери, в семантично отношение композитумите с дано изразяват категорично и единствено оптативност (желание, пожелание, проклятие и пр.). В доста от случаите се забелязва и известен оттенък на съмнение относно възможността желанието да се осъществи. Според нас това в голяма степен може да се свърже с етимологията на самата лексема дано: както е известно, тя е резултат от “сливането на частица и съюз (да + но – б. м. - К. Ч.)” /Граматика 1983, стр. 482/. Тъкмо противопоставителният характер на но предполага наличието (макар и в латентен вид) на някакви обстоятелства, които биха могли да се окажат евентуални препятствия при реализация на желанието. 

Прави впечатление фактът, че словоредът на конституентите в рамките на разглежданите съчетания е относително свободен, което според нас е доказателство за силата на формално-семантическата им “споеност” – срв.: Дано делото велико, свето – / кое почнахме и за което / тез жертви стават, таз кръв се лее, / с успех най-бляскав да се венчае! /Ив. Вазов/;.“Дано, боже, кучетата месата му развлекат!” /А. Каралийчев/; –Дано черна котка те прескочи, като пукнеш, та на вампир да се преобърнеш!… /Чудомир/; – Дано пък дъщеря й бъде по-честита /Е. Пелин/; – Дано старата княгиня не настоява повече /Е. Станев/; Дано консолидацията на антиглобалистичните сили не роди по-висока ефективност на тероризма /в. “Марица”, 15. 10. 2001, интервю с Иван Матеев/ и мн. др.

Напълно възможно е и комбинирането на дано с някои повелителни частици (най-вече с частицата да, а също и ха, хайде), без това да променя значително семантиката на израза – срв. напр.: – Ха дано се върнат, сине, / някогашните години!… /Й. Петров/, – Хайде дано се видим пак! /Й. Йовков/; –Хайде дано я видим и ние! /Й. Йовков/; – Трябва да е дошъл някой находник – каза царят, – дано да е с добра вест /Ф. Попова-Мутафова/; “Дано да е жив!” – помисли си Лютфи, въздъхна и погледна към горчивите кладенци /Й. Йовков/; “Същевременно по цяла нощ плачех и си казвах: “Дано да се върне!” /в. “Лична драма”, бр. 7, 13-19. 02. 2001/ и др. С други (глаголни) частици обаче (напр. нека, недей, стига), както и с флективните маркери на грамемата повелително наклонение съчетаването е абсолютно неграматично – срв.: *нека дано дойде, *дано нека дойде, *стига дано дойде, *дано стига дойде, *недей дано дойдеш, *дано недей дойдеш, *дано чети и пр. Важно е да се отбележи, че композитумите с дано са автосемантични и не се влияят от контекстовите условия при изразяването на оптативно значение. В редки случаи, и то предимно в разговорната реч (РР) или в художествения стил на езика, е възможна самостоятелна употреба на частицата, но това съвсем не означава нарушаване на изискването за структурна задължителност, тъй като незаетата позиция на пълнозначния глагол се “разчита” от предходния контекст – срв. напр. Дано да ми е донесъл подарък // Дано // Аз мисля / че ми е донесъл // /РР/.

Би могло да се предположи, че не толкова липсата на единни дистинктивни критерии за класификация, колкото подчертано оптативният характер на образуванията с дано е основната причина те да отсъстват от системните морфологични описания на българския език. Налице е своеобразен концептуален парадокс: от една страна, традиционно се приема, че желателността е един от аспектите на понятието “воля” /вж. цитираните по-горе мнения/, а от друга – оптативното и повелителното значение биват противопоставяни – срв.: “Понякога в значението на перфектните форми, употребени след частицата да и наречието стига, се долавя не само отсянка на желателност, но и на повелителност (курсивът е мой – К. Ч.)” /Граматика 1983, стр. 325/[6]. Един от малцината автори, които изобщо споменава за аналитични форми с дано, е Ст. Георгиев, но той ги включва (без да представи други аргументи освен наличието на значението “силна желателност и намерение на говорещия”) в парадигмата на т. нар. конюнктив (подчинително наклонение) – срв: “Може да се говори за конюнктив в съвременния български език, като към него се прибавят описателните глаголни форми с дано и да” /Георгиев 1991, стр. 341/.

            На настоящия етап от изследване на проблема не сме склонни да приемем подобна теза. По наше мнение не съществуват достатъчно основания да се говори за наличието на конюнктив в съвременния български език. Изказаните в тази връзка възражения на К. Попов ни се струват съвсем основателни (вж. Попов 1976). Смятаме, че образуванията с дано действително са аналитични глаголни форми, но както, надяваме се, успяхме да покажем в хода на анализа, тяхното единствено място е в парадигмата на грамемата императив.

II. Проблемът за формите от типа стига + сегашно резултативно време на спрегаемия глагол (или съкратен инфинитив).

За разлика от оптативните образувания с дано, аналитичните форми със стига привличат вниманието на повече изследователи. Така например според един от най-авторитетните автори на системни граматични описания от по-ново време, Ю. С. Маслов, тези форми изразяват “предложение да се прекрати извършваното действие” /Маслов 1982, стр. 281/ и са пълноправен член на императивната парадигма. Подобно е мнението на Ст. Георгиев, който говори за отрицателни повелителни форми за забрана, образувани чрез “прибавяне на безличен глагол стига и пълнозначен глагол, който има форма на съкратен инфинитив или на минало неопределено време: стига крещя, стига си крещял, стига си ревала” /Георгиев 1991, стр. 341/.

Категоричен в становището си за наличието на отрицателни повелителни форми със стига е П. Пашов – срв.: “Има и още един вид отрицателни повелителни сложни форми, които се образуват със стига” /Пашов 1999, стр. 180/. Според изследователя обаче втората част от сложната форма (напр. писа от стига писа) трябва да се разглежда не като съкратен инфинитив (вж. у Георгиев 1991), а като минало свършено време[7] /Пашов, пак там/.

            Наблюденията върху богатия корпус от илюстративни примери ни убедиха, че съществуват всички основания да се солидаризираме с мнението на цитираните автори.

            Преди всичко не може да се подценява фактът, че образуванията със стига се характеризират с функционална активност (макар и по-слаба от тази на вече разгледаните форми с дано). Особено продуктивно е съчетанието стига + сегашно резултативно време на спрегаемия глагол, при което се срещат форми за всички лица и числа (но с явен превес на второличните). Срв. напр.:

            а) форми в 1 лице: – Стига, сине, стига сме разсмивали хората /Й. Йовков/; … хайде, стига сме си губили ума по туй имане /П. Ю. Тодоров/ и пр.;

            б) форми във 2 лице: – Хайде бре, стига си псувал! /Ел. Пелин/; – Стига си дрънкал, а хвърляй – прекъсна го нервно учителчето /Чудомир/; И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си! /Й. Йовков/; – Стига си ломотил, Миндир! /Хр. Калчев/; – Стига си се занимавал с мене! /Д. Димов/; – Еее! Стига си врякал! /Чудомир/; – Ей, кутрета! Стига сте се преплитали в краката ни! /Д. Димов/; – Стига сме търпели и татари, и боляри /Ст. Загорчинов/; – Стига си ме богиньосвал! /Л. Дилов/; – Хайде бре, стига си псувал! /Е. Пелин/; – Голубчик! – вика той. – Митко! Ела с нас де! Стига си лъгал! /Й. Йовков/; – Стига си крещяла! – сърдито изгърмя приставът /Г. П. Стаматов/; – Стига си се наливал!… – гневно рече той /Д. Димов/; – Стига си циврила! – кресна Юрталана. – Викай по-високо, та цялата махала да научи… /Г. Караславов/; “Стига си зяпала!” - заповяда той на поп Груювата дъщеря /З. Стоянов/; – Мълчи! Мълчи! Стига си вила /Е. Пелин/; – Стига си смъркал тази отрова! – сърди се донякъде старата /Г. Караславов/; Най-сетне Султана му се скара: – Стига си додевал на девойчето, човече!  /Д. Талев/ и мн. др.;

            в) форми в 3 лице: – Стига са ти стърчали краката като на умрял /Й. Йовков/; Стига са давали ум на селяните /Е. Станев/ и др.

Значително по-рядко се срещат примери, в които стига се съчетава със съкратен инфинитив – срв.: –Стига се прозява като куче /А. Константинов/; – Стига дрънка, ами попей! – обади се бащата, но едва когато синът завърши историята /Е. Коралов/; “Г-н Софиянски, стига усуква” /заглавие във в. “Монитор”, бр. 878, 14. 08. 2001/ и др.

Ясно се вижда, че при всички свои употреби формите със стига имат ясно изразена императивна семантика: забрана за извършване на действието. Налице е и пълна делексикализация на спомагателния елемент, който се е превърнал в глаголна частица[8], паралелно изразяваща модалното значение ‘воля на говорещото лице’ и статусното значение ‘отрицателност’. Тъкмо негацията в семантичната структура на разглежданите образувания е в състояние да обясни защо участващият в тях пълнозначен глагол е винаги имперфективен (или граматичен итератив[9]) – срв. напр. *стига си направил.

            Допълнителен аргумент в полза на схващането, че съчетанията от разглеждания тип трябва да се интерпретират като аналитични глаголни форми, представлява съпоставката им с две сходни в семантично отношение конструкции: съставните глаголни сказуеми, образувани с императивната форма на фазов глагол, обозначаващ край на действието (напр. Престани да се шегуваш! /Д. Димов/; Спри да мърмориш вече! /РР/), и конструкциите, в които участва наречието достатъчно /доста/ (срв.: Достатъчно си пил! /РР/). Впрочем подобна съпоставка се оказва и наложителна, като се има предвид, че “аналитическото формообразуване има процесуален характер с преходни случаи на по-голяма или по-малка граматикализация” /Жирмунски 1965, стр. 12/. Твърде съществено в подобен контекст би било уточнението, че формите от типа стига си писал не се намират в процес на преход, а са достигнали крайната фаза на своята граматикализация.

            Анализът показва, че първото от синонимните съчетания (Престани да се шегуваш!) се състои от две самостойни думи, които “разчленено изразяват един член на изречението” /Гак 1998, стр. 31/ (в случая сказуемото). При това, за разлика от делексикализирания формален показател стига, словоформата престани напълно запазва лексикалното си значение. Самото императивно значение тук се изразява не от композитума, а от флексията за повелителност в структурата на фазовия глагол.

По-голям интерес за изследователя представлява паралелът между формите от типа стига си писал (стига писа) и конструкциите с наречието достатъчно. Ако бъдат употребени самостоятелно, и двете неизменяеми думи (стига и достатъчно /доста/) се реализират като тъждествени по значение лексикални модификатори за повелителност (=престанете, спрете!) – срв. напр.: – Стига (=достатъчно), господа! Байганьовите истории нямат свършване /А. Константинов/ и “Доста (=стига) – прекъсна я хаджи Серафимовота внука. – Видехме се и се чухме” /Д. Талев/; – Е, хайде… Стига (=достатъчно). Друг път ще поспорим повеке /Д. Талев/ и др. под. При съчетаване на споменатите лексеми със съществителни имена в структурата на подбудителни номинативни изречения обаче, се забелязват функционално-семантични различия – срв.: Стига глупости!… – произнесе той насмешливо, като я привлече към себе си /Д. Димов/, но Достатъчно глупости!… – произнесе той насмешливо… (вторият пример позволява двояко тълкуване: в зависимост от интонацията и конкретната речева ситуация той би могъл да изразява както забрана, така и значение за количество и степен), а също и – Хайде, стига толкова – рече майсторът и взе лъжицата от ръцете на Стояна /Д. Талев/, но *Хайде, достатъчно толкова – рече майсторът… (второто изречение е неграматично, поради семантичното препокриване на двата адвербиални маркера, т. е. поради наличието на квазихипотактично отношение между тях).

            Смятаме, че семантико-типологическите отлики между лексемите стига и достатъчно проличават най-ярко, когато се опитаме да тестваме взаимозаменяемостта им в образуванията от типа стига си писал /стига писа/. Какви са изводите от прилагането на подобна субституция?

1. За разлика от формите със стига , съчетанията с достатъчно невинаги изразяват категорична забрана; възможно е наречието да се тълкува и като модификатор на семантичната категория степен – срв.: Достатъчно си писал! (=спри да пишеш), но и (=писал си до необходимата степен).

            2. За разлика от глаголната частица стига, наречието достатъчно не може да се съчетава със съкратен инфинитив – срв.: Стига писа!, но Достатъчно писа (във втория пример писа не се схваща като съкратен инфинитив[10], а като финитна глаголна форма в аорист, т. е. изцяло се трансформира темпоралната проекция на действието). Тук е мястото да изразим несъгласието си с концепцията на Ю. С. Маслов и П. Пашов, че спрегаемият глагол в състава на форми от типа стига писа е в минало свършено време. Аргументът, че това е следствие от неизменяемия характер на стига, т. е. че по този начин се осигурява възможност за изразяването на категорията число, ни изглежда неубедителен – срв.: “Тъй като стига не се мени по число, налага се спрегаемият глагол да изрази числото и тогава става ясно, че писа от сложната форма стига писа е всъщност минало свършено време по форма (а по значение? - б. м. - К. Ч.), тъй като в мн. ч. става стига писахте” /Пашов 1999, стр. 180/. Поначало има езици, където информацията за число в структурата на повелителната форма “не се явява ключова и поради това често бива непредставена” /Долинина 1992, стр. 282/ или пък бива представена, но от други паралелни форми (напр. формите с перфект – срв.: Стига сте викали!) От друга страна, силно ни смущава фактът, че авторът не посочва конкретни (разб. писмено регистрирани) примери за употреба на множествени форми от типа стига писахте[11]. Съществува и чисто семантичен аргумент: значенията повелителност и предходност са контрадикторни и съчетаването им противоречи на езиковата логика.

            3. В самата семантична структура на стига си писал /стига писа/ се включва идеята за негация, т. е. формата изразява само забрана. Поради тази причина е невъзможно допълнително въвеждане на отрицателен маркер (напр. не) в нейния състав – срв.: *Не стига си писал, *Стига не си писал. При наречието достатъчно обаче (изхождащо от прилагателно име) съчетаването с не е напълно възможно: Недостатъчно си писал, Не си писал достатъчно, което според нас категорично доказва пълната делексикализация[12] (=заличаване на лексикалната семантика) на стига в разглежданите форми и респ. – запазването на изконното адвербиално значение на достатъчно.

            4. Лексемата достатъчно би могла да променя мястото си в структурата на съчетанието, което довежда до трансформация на семантичната й роля (срв.: Достатъчно си ял, но и Ял си достатъчно /тук наречието може да се схваща единствено като лексикален модификатор за степен); докато за формите със стига е характерна позиционна установеност на модифициращата лексема (подобно на останалите отрицателни повелителни маркери, тя се намира винаги преди формата на спрегаемия глагол), както и семантична еднозначност.

            5. Лексемата достатъчно би могла да се съчетава с флективни и нефлективни маркери на повелителността, докато при стига подобно съчетаване е невъзможно. Срв.: Достатъчно раздай!, Нека даде достатъчно и пр., но *Стига пиши!, *Стига да пишеш!, *Стига нека пишеш!, *Нека стига пишеш! И пр. Впрочем стига се оказва единственият нефлективен императивен маркер, който не може да се свързва с частицата да. Една от причината за това по наше мнение е наличието на съставния условен съюз стига да (вж. у Георгиев 1991, стр. 124, а също и у Куцаров 1997, стр. 75), което би създало известни условия за контектуална амфиболия.

            Всички направени дотук наблюдения сочат убедително, че сред представените синонимни в семантично отношение образувания (Престани да пишеш!, Достатъчно си писал!, Стига си писал!) единствено тези, образувани със стига, могат да бъдат интерпретирани като аналитични императивни форми. Останалите два структурни типа нямат парадигматичен характер и би трябвало да се отнесат към полевата периферия на императивната модалност в съвременния български език.

В заключителната част на изложението се налага да допълним, че нашите изводи относно статута на формите с дано и стига не могат да бъдат разколебани от принципните възражения на някои лингвисти[13] по повод твърде големите отлики между формалните показатели на повелителността в отделните езици. (Срв. напр. ситуацията в българския език, където наред със специалните флективни показатели /пишИ/ се употребяват приглаголни частици /нека пишеш, недей да пишеш, дано пишеш, немой да пишеш (диал.)/, делексикализирани глаголни наречия, функциониращи като частици /стига си писал/ и пр.) Изцяло се солидаризираме със становището на изследователи като В. С. Храковски, А. П. Володин, И. Б. Долинина и др., че нееднородността на повелителните маркери не предполага сериозни различия при изразяването на модалното значение “воля на говорещото лице” /вж. Храковски, Володин 1986; Долинина 1992/. Тя е свързана със самата специфика на императива – срв.: “ тази категория има сложна, многокомпонентна структура[14] и сложността в плана на съдържание довежда до сложност в плана на изразяване” /Долинина 1992, стр. 280/.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

Андрейчин 1944 : Л. Андрейчин. Основна българска граматика. София, 1944

Гак 1998 : В. Г. Гак. Аналитизм. – Большой энциклопедический словарь. Языкознание, Москва, 1998

Георгиев 1985 : Вл. Георгиев. Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен глагол “имам”. - Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София 1985

Георгиев 1991 : Ст. Георгиев. Българска морфология. Велико Търново, 1991

Граматика 1983 : Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология, София, 1983

Долинина 1992 : И. Б. Долинина. Императивная парадигма: содержателная структура и механизмы маркировки. – Типология императивных конструкций. Санкт-Петербург, 1992

Жирмунски 1965 : В. М. Жирмунский. Об аналитических конструкциях. – Аналитические конструкции в языках различных типов. Ленинград, 1965

Костов 1940 : Н. Костов. Българска граматика. София, 1940

Куцаров 1985 : Ив. Куцаров. Очерк по функционално-семантична граматика на българския език. Пловдив, 1985

Куцаров 1997 : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997

Ломов 1977 : А. М. Ломов. О способах выражения волеизявления в русском языке. – Русский язык в школе. 1977, № 2

Маслов 1982 : Ю. С. Маслов. Граматика на българския език. София, 1982

Мирчев 1978 : К. Мирчев. Историческа граматика на българския език. София, 1978

Пашов 1999 : П. Пашов. Българска граматика. Пловдив, 1999

Попов 1976 : К. Попов. По въпроса за “българския конюнктив”. – Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976

Стоянов 1964 : Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен език. София, 1964

ТФГ 1990 : Теория функциональной грамматики. Темпоральность. Модальность. Ленинград, 1990

Храковски 1992 : В. С. Храковский. Повелительные предложения: проблемы теории. – Типология императивных конструкций. Санкт-Петербург, 1992

Храковски, Володин 1986 : В. С. Храковский, А. П. Володин. Семантика и типология императива. Русский императив. Ленинград, 1986

Чакърова 1998 : Кр. Чакърова. За същността на вторичната имперфективация в съвременния български книжовен език. –. Научни трудове на ПУ “Паисий Хилендарски”, т. 36, кн. 1, 1998

Чакърова 2001 : Кр. Чакърова. Към въпроса за парадигматичната природа на някои спорни вербални съчетания в съвременния български език, или за “граничните” зони в граматиката. – доклад, четен на Юбилейната конференция, организирана от Бургаския свободен университет, гр. Бургас, 30. 09. - 03. 10. 2001 (под печат)

Штелинг 1982 : Д. А. Штелинг. О граматическом статусе повелительного наклонения. – Изв. АН СССР. Серия лит. и яз. 1982. Т. 41, № 3

 


[1] Ще припомним, че част от авторите на граматични описания през Възраждането (напр. Н. Първанов, Хр. К. Сичан-Николов и др.) приемат за членове на императивната парадигма единствено синтетичните форми. В периода след Освобождението подобно мнение споделя и Н. Костов – срв.: “От морфологична гледна точка българският глагол има само прости заповедни форми” /Костов 1940, стр. 134/.

[2] Срв. напр. у Ив. Куцаров: “за типични аналитични форми на повелителното наклонение би трябвало да се смятат само тези, образувани с нека, тъй като единственото значение на тази частица е повелителността в широк смисъл” /Куцаров 1985, стр. 112/.

[3] Представени в резюмиран вид, критериите са следните: а) характер на участващите в съчетанието думи (аналитичните словоформи се състоят от служебна дума /модифицираща частица или спомагателен глагол/ и самостойна лексема); б) степен на делексикализация на един от елементите в съчетанието (налице е пълна делексикализация на спомагателните елементи в структурата на аналитичните морфологични форми); в) граматична еднозначност на маркиращия спомагателен елемент (граматичните маркери на аналитичните форми са моносемантични); г) възможност за съчетаване на формалния показател на композитума с флективни граматични маркери (маркери на синтетичната форма), носители на същото значение (при аналитичните морфологични форми подобно съчетаване е невъзможно – срв.: *нека пиши!); д) структурна задължителност и взаимна обусловеност на елементите в композитума (ако е изпълнено това условие, съществуват пълни основания да се говори за сложна глаголна форма); възможност за морфологична промяна на именния конституент (разб. причастието) от състава на композитума в рамките на категории, нетипични за глаголите като словесен клас /напр. членуване или степенуване/ (причастието в сложната глаголна форма не може да се членува или степенува, без това да повлияе съществено върху контекстуалната семантика – срв.: Стига си мълчал /но не мълчалият, *по-мълчалият/ и пр.); е) влияние на контекста (при изразяване на граматичното значение на аналитичната глаголна форма влиянието на контекста е сведено до минимум или е напълно игнорирано); ж) системност при изразяването на граматичното значение (за аналитичните глаголни форми е характерна висока функционална активност и структурна мотивираност).

[4] Термините са по Ив. Куцаров 1997.

[5] На този етап от нашата работа няма да се спираме на въпроса за генезиса на разглежданите форми, за хронологията на установяването им в новобългарския език. Разрешаването на подобна безспорно интересна и сложна задача предполага прецизен диахронен анализ, което надскача рамките на това изследване.

[6] В една от по-ранните си работи Ив. Куцаров направо отнася дано към групата на т. нар. периферийни модификатори на модалността (вж. Куцаров 1985, стр. 112).

[7] Тук авторът се солидаризира с Ю. С. Маслов, според когото стига се съчетава “с перфект или аорист” /Маслов 1982, стр. 282/.

[8] Тъкмо пълната делексикализация, респ. синтактическата несамостойност е причина да не приемаме схващането на някои автори, че стига е “безличен глагол” /Георгиев 1991, стр. 343/ или “наречие” /Граматика 1983, стр. 325/.

[9] За понятието граматичен итератив вж. у Чакърова 1998.

[10] Вж. напр. у К. Мирчев: “Съкратени по тоя начин инфинитивни форми се срещат и до днес в българския език след глаголни форми като мога, недей, стига: не мога каза, недей плака, стига ходи” /Мирчев 1978, стр. 235/.

[11] При обработката на материала за това изследване ние също не регистрирахме подобни примери. Струва ни се, че те са също толкова неправилни, колкото спорадично срещащите се в разговорната реч форми стигате писа, стига пишете, недей пиши и пр. Случайният характер на появата им в речевата практика не дава никакви основания да се говори за действието на трайна езикова тенденция.

[12] Според В. М. Жирмунски граматикализацията на даден категориален маркер в структурата на аналитичната словоформа намира израз в “служебност на функцията (…), регулярност на функционирането, съчетаване с широк кръг модифицируеми единици, максимална делексикализация (но не десемантизация) на маркера” /Жирмунски 1965, стр. 25/.

[13] Вж. напр. у А. М. Ломов 1977, Д. А. Штелинг 1982 и др.

[14] Според авторката преходът от индикатив към императив би трябвало да се разглежда като съвкупност от “сравнително автономни съдържателни процеси, всеки от които може да има своя обособена маркировка (…) при съхранение на сумарното единство на даденото значение” /Долинина, цит. съч., стр. 283/. С други думи, феноменът на хетерогенността, така типичен за императивната парадигма, може да бъде лесно обяснен, ако се свърже с потребността за експликация (респ. формална индикации) на различни съдържателни доминанти (компоненти на значението) /по-подробно вж. у Долинина, цит. съч. стр. 281-284/.