БЪЛГАРСКИЯТ НАРЦИС В ОГЛЕДАЛОТО НА СВОЯ ЕЗИК

(наблюдения върху естетическата норма

в съвременната речева практика на българина)

 

Публикувано в: Алманаха за литература и изкуство "Света гора", В. Търново, бр. 4, 2003, стр. 243-260

 

 

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

 

 Иван Вазов “Българският език”

 

           

Вероятно за повечето от съвременните читатели тази възторжена Вазова апология едва ли е нещо повече от свидетелство за трайното му творческо пристрастие към патриотичната тема в литературата, за нарцистичната му влюбеност в българското слово като един от основните атрибути на родното, характерна и за редица други автори от следосвобожденския период[1]. 

            За историците на езика (и в частност за изследователите в областта на стилистиката) обаче подобни творби са по-скоро поетична индикация за силата на съществуващите в първите десетилетия на XX век обществени настроения, които намират най-адекватен израз в популярната лингвистична доктрина, наречена от В. Попова “риторическо-естетическа” /вж. Попова 1994, стр. 94/. Научните търсения на привържениците на тази доктрина (вж. Милетич 1893; Теодоров-Балан 1904, 1932) се свеждат до теоретичното осмисляне на езика и стила като естетически категории – изследователско усилие, което няма нищо общо с “романтичното или неуко умиление пред езика”, с “омаята на славословието и патриотичното възвеличаване”, с “доказателствата за величието на родния език” и с “разнищени чувства за езиковите откровения на българския дух” /Попова, цит. съч., стр. 98/. Преди всичко, основавайки се на конкретни наблюдения върху фоничния ефект на отделни звукови типове, както и върху употребата на някои лексикални и граматични единици[2], споменатите автори достигат до извода, че не само поетичният език, но и езикът на всекидневното общуване би трябвало да бъде обект на естетически търсения. Срв.: “Българският език в челядта на славянските езици стои също со свои чърти от хубост (курсивът е на авт. - б. м. К. Ч.), чувствани различно спроти избрани гледища. Посочвайки едни или други от тия чърти, за нази ще бъде важно не колко са или не са хубави тия чърти, но как, ръководени от усет за хубост на езика, ние самоволно ги проявяваме в своята реч, или нарочито ги дириме за нея и ги обработваме за по-пълна услада от нея” /Теодоров-Балан 1932, стр. 175-176/.

            Разбира се, тук би трябвало да уточним, че независимо от оригиналните и приносни моменти в доктрината на българските “естетици”, на практика тя представлява естествено продължение на предхождащите я стилистични направления и предимно – на риторичната традиция от античността[3]. Известно е, че като наука “риториката всъщност извежда два основни принципа за постройката на дискурса: логически (курсивът е на авт. - б. м. К. Ч.) – като основен, задължителен, и естетически – като допълнителен, застъпен в различна степен и чрез различни езикови средства (…)” /Попова, цит. съч., стр. 95/. Така например Аристотелевата “Реторика” би могла да се разглежда не само като стройна теория на аргументацията (inventio) и композицията (dispositio), но и като теория на красноречието (elocutio), целяща “намирането на най-функционалната езикова форма, към което се включва и учението за тропите” /Маровска 1998, стр. 5/[4].

            В един по-късен етап от развитието на българската лингвистика (втората половина на ХХ век - б. м. К. Ч.) стилистичните проучвания постепенно се освобождават от влиянието на реториката и се насочват преди всичко към функционална интерпретация на езика, към проблемите на индивидуалния стил и спецификата на творческата личност. За жалост интересът на изследователите към естетическата страна на речевия продукт отстъпва на заден план, свеждайки се единствено до нормативното изискване за благозвучие: “основно качество на стила” /Андрейчин 1961/ (наред с предписанията за точност, яснота, богатство на речта и пр.) и съществен компонент на т. нар. езикова култура /вж. напр. у Теодоров-Балан 1954, Андрейчин, цит. съч., Брезински 1969, Янакиев 1977, 1994, Виденов 1995 и др./.

            II. Позволихме си тези бегли препратки към историята на стилистиката, тъй като по наше мнение те осигуряват необходимата теоретична база за сполучливото разрешаване на проблема за т. нар. естетическа норма – един от неизследваните компоненти в българската нормативна система[5]. Същността на въпросната норма се изразява в регламентирането на естетически издържани речеви прояви, респ. тя предписва основните правила, съблюдаването на които би осигурило ефекта на “приятност” при протичането на комуникативния акт.

Като най-ярка специфика на естетическата норма може да се посочи нейният субективен характер: безспорно всеки носител на езика има собствени представи за хармонична и благозвучна реч, индивидуални (и нерядко противоположни) изисквания за и словесно изящество и мяра на изказа. (Срв. напр.: “Внимателният анализ на различни езикови прояви, понякога много далечни от какви да е претенции за художественост, показват, че при избора на езиковите средства ние, говорещите хора, не се задоволяваме единствено с функционалната им пригодност, а спонтанно търсим (курсивът е мой - К. Ч.) звукова и ритмическа експресивност, съответствие между комуникативна задача, настроение и звучене” /Иванова, Ницолова 1995, стр. 224/.)

Не би могло да се отрече обаче, че естетическите изисквания на участниците в комуникацията все пак имат пресечни точки, общи сегменти, което според нас обуславя възможността за обективизация на изследваната норма, за частичното й превръщане в обществен езиков стандарт. Решаваща роля в този процес имат специалистите филолози, които не просто регистрират, но и се опитват да анализират някои от колективните прояви на естетически вкус към езика /вж. по-нататък в изложението/. Голяма е и заслугата на майсторите на художественото слово, тъй като те “винаги са държали ясна сметка за това, речта им да бъде ритмично построена, да съдържа оная вътрешна мелодика, която – макар и в прозаични творения или в публицистични работи – създава своеобразно благозвучно редуване (…)” /Брезински, цит. съч., стр. 62/, с други думи – сътворявали са еталона за изискана и естетически въздействаща българска реч[6].

            Разбира се, казаното не трябва да се разбира в смисъл, че обективизацията на естетическата норма е процес, инспириран единствено от външни фактори. Той е функция на обществено-историческите и културни традиции на всеки отделен народ, рефлексия от развоя на ценностната му система; ръководи се от дълбока вътрешноезикова и етнопсихологическа логика. Достатъчно е да споменем, че съвременните “правила на социалната интелигентност и етикетните норми” (т. нар. речев етикет) са не предписания “отвън”, а синтезирани в речеви формули “социолингвистични представи на нашите прадеди” /Иванова, Ницолова 1995, стр. 224/. Впрочем ярки доказателства за нетърпимостта на българина към някои твърде груби отклонения от естетическата норма (напр. многословието и пустословието, досадните повторения, неуместните лексикални употреби, грубостта на изказа и пр.) могат да се открият както в най-кратките фолклорни текстове (пословиците и поговорките), така и във фразеологичната система (срв.: Повтарям като грамофонна плоча; Змии и гущери бълва; Имам червива уста; Тинтири-минтири; Дрън, дрън, та пляс; Бълвам огън и жупел; Хваща ме словесна диария; Бъра-бъра, три чадъра; Затваряй си плювалника и др. /вж. НФРБЕ 1993/). Спорадично се срещат и примери, в които е кристализирало народното възхищение от красноречието (срв.: Мед му капе от устата, Дар слово; Сладък /език - б. м. К. Ч./ като сопотски джучки и пр.).

Изключително важен от теоретична гледна точка е въпросът за отношението на естетическата норма към останалите компоненти на нормативния комплекс. Ще започнем с книжовноезиковата норма. В качеството си на литературно обработен, строго кодифициран (и надстроечен) езиков стандарт, тя се схваща като най-добрия образец на националния език и се налага чрез образователната система и различните официални речеви прояви. Наред с изискванията за правописна, пунктуационна и граматическа правилност, а също и с правоговорните предписания, тази норма налага и някои лексикални ограничения: например вулгаризмите и просторечието се схващат като сериозни отклонения. Логично е да се предполага, че въпросната норма в голяма степен се припокрива с естетическата, доколкото критерият “престижност, официалност” ги обединява. Налице е пълно съвпадение и на някои от компонентите на двете норми (напр. изискването за правописна и граматическа правилност и пр. – вж. по-долу II. 6.) Още А. Теодоров-Балан посочва, че хубостта на българския език “значи хубост на българския книжовен език (курсивът е мой - К. Ч.); защото с тоя език се представя българският народ во свое народностно единство и култура” /Теодоров-Балан 1932, стр. 178/. И все пак, ако се основаваме на популярната стилистична теория за отклоненията, би трябвало да приемем, че естетическата норма е независима от книжовната, тъй като нарушаването на първата в доста от случаите се осъществява при пълен синхрон с постулатите на втората. Достатъчно е да посочим само няколко примера за употреба на шаблонни изрази, които “действат неприятно на слушателя” /Степанов 1965, с. 23/, но съвсем не са отклонения от книжовноезиковите правила – срв.: Евгений Босяцки близо половин век рисува Любовта с главна буква (“Вестник за жената”, бр. 31, 1997); Научих от майка си, че трябва да бъда Човек с главно Ч (“Жена”, бр. 33, 1997); Този мой пиетет към Жената с главна буква остава неподвластен на времето (“Вестник за жената”, бр. 31, 1997); За там се спряга името на секретаря на президента по външнополитическите работи Валентин Добрев (“24 часа”, 8.07.1997); Единственото по-често спрягано име е това на премиера (“Сега”, 26.06.1996); Ген. Любен Петров, Иван Гайтанджиев, Елена Поптодорова и Нора Ананиева бяха сред най-спряганите имена, уточни участник в консултативния съвет (“Сега”, 21.06.1996) и мн. др.

            Автономният характер на естетическата норма проличава и в съпоставка с т. нар. неутрална норма, която се опира на реално съществуващи езикови факти (с неконотативен характер) и осигурява постигането на контраст при анализ на стилистически маркирани езикови явления. Отклоненията от неутралната норма се свързват преди всичко с реализирането на емоционална оценъчност, експресивност и образност (напр. в художествената литература) и нерядко въздействат естетически върху реципиента.

Що се отнася до диференцирането на естетическата норма от двете най-широки (и практически некодифицирани) норми – общоезиковата и комуникативната, то би могло да се осъществи в две основни посоки: различие в обсега (eстетическата норма е много по-стеснена) и различие в степента на нарушенията (забележително е, че в повечето случаи отклоненията от разглежданата норма не са отклонения от другите две норми, т. е. създадените “неестетични” речеви продукти все пак са комуникативно значими /разбираеми/ за носителите на езика, степента на нарушението се схваща като по-ниска).

Най-сложни изглеждат отношенията между естетическата норма и т. нар. вътрешностилови норми. Както е известно, те не обслужват цялостно езика, а само конкретните му стилови разновидности[7]. (При това може да се приеме, че нормирането е строго и последователно прокарано само в две функционални сфери – официално-деловата и научната, – докато в публицистичната и особено в разговорната[8] се допускат редица изключения.)

Нашите наблюдения показаха, че съблюдаването на естетическата норма зависи от параметрите на съответната вътрешностилова норма. Така например най-същественият белег на административния стил е използването на специфични клишета, напр. “вменявам в задължение”, “съгласно закона”, “осигурен на друго основание”, “за сметка на”, “на основание член” и др. Често срещани са и квазиместоименията – “последният”, “същият”, принадлежащи към т. нар. канцеларизми. В този случай клишето не би трябвало да се схваща като нарушение на естетическата норма, а като нормален езиков факт, който подпомага комуникацията в конкретната сфера на общуване. То присъства на всички текстови равнища – думи, словосъчетания, синтактични конструкции, специфично графично разположение на текста (молби, декларации, закони). Синонимната замяна на думи и изрази, дори когато звучат архаично поради дългогодишната си употреба, е недопустима (с минимални изключения). В административния стил те са незаменими именно защото притежават еднозначност, общоизвестност и лесна възпроизводимост, с което подпомагат икономията на усилия, мисловна енергия и време както за говорещия (пишещия), така и за възприемателя. В този смисъл можем да обобщим, че в споменатия функционален стил клишетата имат статут на норма.

   Аналогичен извод би могъл да се направи и за повторението на термини в научния стил, чрез което се постига относителна монолитност на означаването, тъй като дадено понятие се свързва само с едно название и така се изключват всякакви предпоставки за амфиболност на изказа. С други думи, макар и неблагозвучно, в случая повторението не трябва да се класифицира като грешка, а като нормативна необходимост при възприемането на научното съобщение.

   Твърде интересна е ситуацията в разговорния стил, където наред с икономията на езикови средства, е силно изявена и тенденцията към словно излишество. Става дума за т. нар. “редундантност” – наличие на плеоназъм в сигнала, породен от неосъзнатото желание да се акцентира върху определена част от речевото съобщение. Ето два примера от устната реч: Немецът / който беше много търпелив/ ме учуди с търпението си; Те хубавите жени / нали като си вземеш хубава жена / или хубав мъж / ти трябва да си наясно /че нали / тва толкоз хубаво не е на хубаво[9]. Поради спонтанния, неофициалния и предимно устен характер на разглеждания функционален стил, поради стихийността в съблюдаването на вътрешната му норма, нерядко тук се допускат и груби отклонения от правоговорните правила – елизия на консонанти при труднопроизносими съгласкови групи в краесловие, контрахиране на форми, нарушаване на правилото за ятов преглас, изпускане на съгласна “т” от частицата за бъдеще време и пр. Масово се срещат цинизми, вулгаризми, жаргонни думи, диалектизми; игнорират се учтивите формули на речевия етикет. Всички споменати характеристики на разговорната реч безспорно намаляват впечатлението за “приятност” на езиковото съобщение, но за съжаление се схващат като нормални от повечето носители на езика. Като че ли в своята ежедневна неофициална реч българинът съзнателно се стреми да отхвърли ограниченията на публичното, етикетното говорене. Що се отнася до стриктното следване на правилата, до автоцензурата при употребата на лексикални единици със снижена стилистична окраска, в доста от случаите те се възприемат като маниерни и “книжни”. Смятаме, че именно споменатата подмяна на прагматичните акценти е основна причина за непоследователното съблюдаване на естетическата норма в разговорния стил.

            В лингвистичната литература неведнъж е отбелязвано, че “особено силна роля за формиране на речев естетически вкус имат средствата за масова информация (…)” /Виденов 1986, стр. 25/. По наше мнение обаче това по принцип вярно твърдение не съответства на съвременната речева ситуация в България. Журналистическата практика от последните години показва, че тъкмо в публицистичния стил, “под чието въздействие сме всекидневно” /Виденов, пак там/ и който би трябвало да бъде еталон за словесно поведение в публичното пространство, отклоненията от естетическата норма са най-чести и груби /вж. по-нататък в изложението/ и в никакъв случай не могат да се схващат като нормативни в рамките на съответния вътрешностилов стандарт, независимо от неговата гъвкавост и динамичност. 

            Не споделяме становището на руската изследователка З. И. Хованска относно естетическата функция на съобщението. Според авторката за разлика от т. нар “стилистична функция”, присъща на цялостната речева дейност и реализираща се изцяло с езикови средства, въпросната функция е характерна “само за литературно-художествената комуникация”, свързва се винаги “с предаването на идеологическо, мирогледно съдържание на литературното произведение, с естетическия идеал на писателя” и се въплъщава “с помощта на завършена система от начини за художествено изобразяване на действителността, в които стилистичните средства на езика играят подчинена роля”/Хованска 1984, стр. 218/.

            Преди всичко не сме склонни да приемем, че единствено художествените произведения изпълняват естетически функции. Както показахме в предходното изложение, всички функционални стилове в една или друга степен се подчиняват на естетическата норма и в този смисъл въздействат естетически върху реципиента. Нещо повече – би могло да се приеме, че тъкмо в сферата на художественото творчество, където всяко отклонение се приема за “конвенция” /вж. Група “Мю” 1986/, понятието естетическа норма (разбирана като колективен стандарт) се оказва неприложимо, доколкото авторите имат свои специфични представи за “приятност” на изказа, преследват собствени творчески цели, една от които би могла да бъде нарушаването на самата естетическа норма (достатъчно е да си припомним призива на Г. Милев за “оварваряване” на езика).

   Доказателство за правилността на нашите наблюдения е “парадоксът на авторитета”, за който сме споменавали в предишно изследване /вж. Чакърова, Костова 1999/. Става дума за психическата нагласа на реципиента при срещата му с текст, чийто адресант има изграден висок авторитет в създаването на художествени творби. Респектиран от този авторитет, читателят като че ли изобщо не е склонен да регистрира евентуалните грешки в дадената речева изява, или дори да ги забележи, по-скоро би ги окачествил като стилистични ефекти със специална функция, отколкото като недостатъци – срв. напр. у Й. Йовков: Той се прибра в землянката. Искаше му се да събуди поне Димитра и да поприказва с него, но и той, и Никола, и Илия тъй спокойно и хубаво спяха, че той не се реши /“Земляци”/ (налице е неблагозвучно повторение на третоличното местоимение той); Човекът, който беше го спасявал от смърт, който беше втори след него, той го удари и разкървави лицето му с камшика си /“Индже”/ (личните местоимения той и го са амфиболични); Първата му сълза, която Индже беше пролял през живота си /“Индже”/ (краткото притежателно местоимение му е употребено плеонастично) и др. под.

            Още по-неоснователно изглежда твърдението на З. И. Хованска, че езиковите средства имат второстепенна роля при “въплъщаването” на естетическата функция. По наше мнение ефектът на “приятност” (основно в деловите стилове) зависи изцяло от формалната страна на съобщението и неслучайно постулатите на естетическата норма не са нищо друго, освен изисквания към качествата на речевите употреби /вж. II. 6./.

Подобно на останалите компоненти на нормативния комплекс, естетическата норма има релативна природа, т. е. характеризира се със специфични параметри в отделните езици. Интересни наблюдения в това отношение има Ст. Брезински – срв.: “В различните езици се създават различни асоциации – приятни или неприятни – с различни групи звукове и думи, така че не бива да се пренебрегват асоциативните връзки между дадено явление и определен звуков израз (…)”/Брезински, 1976, стр. 65/.

До подобен извод достига и Ю. С. Степанов, сравнявайки понятието “красота на речта” в руския и френския език. “Френският език почти не допуска повторения на еднокоренни думи в едно изказване – посочва изследвачът, – докато в руския език в много случаи (особено в разговорния стил) това не се счита за грешка” /Степанов 1965, стр. 118-119/. И обратно – повторенията на сходни морфологични елементи, които се смятат за нормални във френския език, за руския слух са “изключително неприятни и едва ли могат да се срещнат в печатан, макар и във вестникарски, текст” /Степанов, пак там/.

   Ще допълним, че естетическата норма (както впрочем и всяка друга норма) е историческо явление[10]. Предписанията за правилност и красноречие се променят в хода на езиковата еволюция. Така например витиеватият стил на старобългарските книжовници от Търновската школа, който в онази епоха се е схващал като еталон за изискана и “украсена” реч, за съвременния българин изглежда в голяма степен многословен, архаичен и маниерен. Подобна е ситуацията при едно от най-неестетичните проявления в езика – шаблона. В различните периоди от развитието на социума и на езика съществуват различни представи за оригинална и шаблонна речева изява. Достатъчно е да прегледаме статиите против шаблоните, датиращи отпреди 20-25 г., за да се убедим, че днес такива изрази се срещат твърде рядко. Този факт е обусловен от развитието на обществото и на езика и като следствие – и на критериите за правилно и неправилно в речевата практика.

В споменатите статии често се изтъква например, че една от най-сериозните причини за поява на шаблони в българския език е неоправданото заемане на думи, словосъчетания и клишета от руски. В наше време, донякъде в резултат на общоизвестни исторически и политически промени, този недостатък вече се преодолява, въпреки че още се употребяват думи и изрази като “удачен”, “касае се” и др.

От друга страна, днес, отново под влияние на общоизвестни промени, в българския език навлезе значителен брой думи и изрази от английски, повечето от които ненужни поради наличието на наши еквиваленти. С основание може да се отбележи, че днес е модерно да се демонстрират познания по английски и това се прави често, независимо от конкретните комуникативни условия. Докато в самото начало английските чуждици звучаха оригинално, “свежо”, сега те като че ли започнаха да губят екзотичното си очарование, а някои от тях (напр. хит, топ и др.) се шаблонизираха.

            От казаното дотук би могло да се заключи, че надеждното и детайлно описание на естетическата норма може да се извърши “само по исторически периоди” /Степанов, цит. съч., стр. 13/ и в рамките на конкретен език[11].

            Твърде сложен за разрешаване изглежда въпросът за кодификацията на естетическата норма. Субективният и релативен характер на тази норма, функционалностиловите ограничения при функционирането й в речта ни дават достатъчни основания за скептицизъм. Едва ли чрез законови предписания[12] би могло да се възпита у всеки член на обществото естетическо чувство към езика, едва ли по подобен начин “ще се превърнем в английски лордове и ще говорим изискано и само с тънки намеци” /Виденов 1995, стр. 36/. Смятаме, че единствените компоненти на разглежданата норма, подлежащи на регламентиране, са онези, които съвпадат с някои от постулатите на строго кодифицираната книжовноезикова норма.

Напълно се солидаризираме с мнението на М. Виденов, че основна роля в “канонизирането” на правилните и естетически издържани езикови стратегии би трябвало да изпълнява българското училище – срв.: “Само учителят по български език може да “санкционира”, като (…) показва чрез собственото си речево поведение как следва да се говори на родния ни език” /Виденов, цит. съч., стр. 43/[13].

В заключителната част от нашето изследване ще се опитаме да представим обективно съществуващите компоненти на естетическата норма в съвременния български език, основавайки на споменатите вече лингвистични становища по проблема, както и на собствените си дългогодишни наблюдения[14]. В хода на анализа ще се стремим да илюстрираме и най-честите случаи на нарушения, водени от може би наивната идея, че само осмислянето на грешките би могло да доведе до тяхното постепенно преодоляване в речевата практика.

            И така, основните параметри на естетическата норма в българския език по могат да бъдат сведени до следните предписания.

            1. Стремеж към евфония (благозвучие). Въпросът за благозвучието е разгледан най-цялостно от Ст. Брезински /вж. Брезински 1976/. Авторът посочва, че за да се постигне евфония, “текстът трябва да е снабден с правещи добро впечатление повторения или пък да се очисти от повторения на звукове или на думи, признати от възприемащия за недобри, за неблагозвучни” /Брезински, цит. съч., стр. 64/. Безспорна заслуга на изследвача е фактът, че той дава конкретни предписания за преодоляване на такива стилистични недостатъци като дразнещото струпване на звукове и срички, хомойотелеутона (еднаквата тонална завършеност на думите) и пр. Ст. Брезински обаче прави важната уговорка, че проблемът за постигането на речева евфония не трябва да се свързва с художествените текстове, т. е. със стилистичните фигури, чрез които “се подпомага образността, създават се художествени фрази със звукопис, подчинен на една обща цел” /Брезински, цит. съч., стр. 63/.

   2. Нетърпимост към прекомерното натрупване на лексикални повторения в сравнително малък контекст. За съжаление споменатото изискване на естетическата норма се нарушава твърде често в писмената реч (и особено във вестникарските материали). Това вероятно се дължи на бързо писане, т. е. на стремежа текстът да се завърши за кратко време – срв.: Експертите пускат предписание там да не се допускат хора” /“24 часа Пловдив”, 28. 05. 1999/; Фондация “Ташко” призова за дарения за операция за присаждане на костен мозък /“24 часа”, 16. 07.1997/ Нелина замина за турския курорт Анталия, където си почина добре с приятели, откъдето се завърна тези дни /”Жълт труд”, 26.12. 1999/; Той също е живял там, но животът там не му допада — предпочита повечето време да е тук, в България /”Лична драма”, 4-10. 01. 2000/; По-късно обаче стана ясно, че Николово също е пострадало, и то доста. Проверка доколко са пострадали посеви, плодове и зеленчуци ще се направи днес /”Утро” (Русе), 05. 04. 2000/; Ако общината си върне стадион “Ботев” и стадион “Локомотив”, аз ще настоявам общината да стане акционер в тези дружества /”Марица днес”, 17. 05. 2000/ и пр.

   3. Стремеж към оригиналност на изказа, т. е. към избягване на шаблонните употреби на всички езикови равнища (с изключение на ситуацията в официално-деловия стил, където шаблонът е напълно нормално явление – вж. по-горе, II. 2.). Конкретните причини за поява на шаблон могат да бъдат най-разнообразни (вж. напр. Брезински 1966, стр. 56-97), но най-честата е стремежът да се пише модерно, т.е. да се следва актуалният в момента маниер на писане, както и необходимостта текстът да се създаде за много кратко време (напр. в пресата - вж. цитираните по-горе примери).

   В научните съчинения също могат да се срещнат шаблонни думи и изрази от типа на “струва ни се, че това състояние е резултат от”, “както вече показахме”, “би следвало да се отбележи още”, “за нашето описание е съществен въпросът”, “в този ред на мисли”, “лайтмотивът на текста” и др., но за разлика от ситуацията в административния стил, в научния се допуска замяна на тези изрази със синоними - действие, което авторите би трябвало да предприемат редовно, за да не стане текстът прекалено “сух” и еднообразен.

   4. Недопускане на тавтологични употреби. Важно е да отбележим, че споменатото условие за реализиране на комуникативно значими[15] и естетически издържани речеви прояви не се изпълнява стриктно във всички делови стилове на книжовния език и този факт според нас е обусловен от специфичните условия на общуване, характерни за тях. Така например тавтология почти не се среща в административния и научния стил – тези функционални сфери се отличават с икономичност в употребата на езиковите средства; в текста се включват само езикови единици, абсолютно необходими за правилното му функциониране. В публицистиката обаче разглежданият тип плеоназъм е типична стилистична грешка (освен в редките случаи, когато се използва съзнателно, с експресивна функция) – факт, който отново можем да обясним с липсата на време за прецизно редактиране на текстовете. Логически излишните елементи на съобщението се появяват и поради желанието на автора да бъде максимално изчерпателен спрямо обекта на речевото съобщение, т. е. като следствие от “престараване”. Често словното излишество е резултат от ниската лингвистична компетентност на пишещия. Така например, вероятно водени от стремежа си да изглеждат “изискани”; да демонстрират ерудиция, някои автори употребяват еднозначни синоними, единият от които е с български произход, а другият – с чужд. В тези случаи тавтологията е резултат от слабото познаване (или непознаването) на значението на чуждата дума. Ето и няколко примера: България единствена в Източна Европа запази много добри отношения с Русия и не страда от антируски страхове и фобии"/”Българско войнство”, 19. 12. 1995/; Без тях не мога да се ориентирам нито в материята, нито в реалната действителност /”Клуб М”, септември, 1999/; Имам много силна интуиция, да не говорим за шестото чувство /”Клуб М”, септември, 1999/; Останах с впечатлението, че този човек е богат, че има много пари /”Жълт труд”, бр. 25, 1996); Момчето плаче пред магарето, което е животно, не може да говори и е добър слушател /”Дневен труд”, 8.07.1996/; Детските страхове са нещо нормално за възрастта на малчуганите, твърдят психотерапевти /”Жълт труд”, 26. 12. 1999/

   5. Стилова хомогенност (недопускане на стилов дисонанс). Не би могло да се отрече, че присъствието на стилово маркиран езиков елемент в нетипичен за него контекст се възприема като “чуждо” спрямо конкретното обкръжение и в повечето случаи не само провокира естетическото чувство на читателя, но и затруднява акта на рецепция. За съжаление обаче проявите на стилов дисонанс са характерни за всички делови функционални сфери на езика.

В научния стил например нерядко могат да се срещнат шаблони, обичайни за административните текстове. Те лишават речта от изразителност и индивидуалност и както пише М. П. Сенкевич, “ й придават формален характер, усложняват я и я утежняват, което намалява познавателната ценност на научната работа” (Сенкевич 1976, стр. 217). Да видим само един пример: Ето защо стареенето при тях се дължи не само на причини, аналогични на тези при апаратите с прекъснато действие, но и на явленията, възникващи по време на комутацията. Често пъти последните са определящи и за възникването на откази (П. Пенчев, "Електрически апарати", С., 1976, стр. 495) – в случая освен канцеларски клишета има и неприятно струпване на деятелно причастие и отглаголно съществително от един и същ глагол в две съседни изречения.

Най-често стилови грешки се срещат в публицистичния стил. Това се дължи не само на бързината, с която се създават текстовете и следователно – на липсата на достатъчно време за внимателно редактиране, но и на факта, че в стремежа си да “разкрепостят” изказа, приближавайки го до равнището на неофициалната разговорна реч, авторите невинаги се съобразяват с жанровите ограничения на дадения текст, с предмета на речевото съобщение, както и със специфичния образ на изданието, за което работят - срв.: Според слуховете обаче Брад е натирил блондинката /”24 часа”, 18. 06. 1997); Турски бизнесмени май ни взимат на мезе /”Марица”, 22. 12. 1999/; Доган чака конгреса, за да се увери, че може да се уйдурдиса със социалистите /”Дневен труд”, 06. 05. 2000/; Ишков: “Ако зависи от мен, ще разнасям Ловеч като пръскачка из лозе” /”Меридиан мач”, 09. 05. 2000/; Вицешеф на Олимпик - Берое прави мръсно на Камилата /”Меридиан мач”, 12. 04. 2000/ и мн. др.

Друг пример за стилов дисонанс в публицистичните текстове е употребата на тясно специализирани термини, присъщи на научния стил. Особено показателен е следният случай – в статия със заглавие “Нови антибиотици ще мачкат болести” четем: “Създаването им се базира на естествения поликетиден процес и на замяната на поликетидите със синтетични молекули” /24, 20.07.1997/. Внимание заслужава и неприятният дисонанс между тясно професионалния език на изказването и езика на заглавието, издържано в характерния вестникарско-жаргонен маниер. Този факт допълнително затруднява читателя – заглавието създава предварителна нагласа у възприемателя, а езикът на съобщението изобщо не е съобразен с нея. Получава се известният “ефект на излъганото очакване” – обикнат похват със специална функция в ораторското изкуство и художествената литература, но в конкретния случай – необмислен, естетически неиздържан и объркващ. Вижда се, че малко известните научни термини нямат място в публицистичните материали, предназначени за широк кръг читатели. Много по-коректна спрямо реципиента би била употребата на подходящ синоним или описателното изразяване на съдържанието на термина.

Тук се изкушаваме да припомним едно реторично предписание на Аристотел, забележително със своята актуалност: “Стилът ще бъде уместен, ако изразява чувства и характери и съответствува на изобразяваните предмети. А съответствие има тогава, когато нито за важни неща се говори, както дойде, нито за прости неща – тържествено, нито към едно просто име се притуря украшение” /Аристотел, 1993, стр. 168-169/.

            6. Изключване на някои от периферните средства на речника – вулгаризми, цинизми, жаргонизми – при официални речеви изяви. Чувство за мяра при употреба на лексикалните заемки и чуждици. Ако съдим от състоянието на съвременната българска преса (а нерядко и от изявленията на видни български политици), това предписание на естетическата норма остава в сферата на добрите пожелания. Всички ние сме свидетели на едно криворазбрано “демократизиране” на журналистическия език, при което той се принизява до равнището на булевардните издания; превръща се в своего рода публицистична “чалга”. Масовото навлизане на цинизми, вулгаризми, чуждици и все по-широкото присъствие на жаргона в езиковия изказ – това са едни от най-очевидните тенденции в речта на масмедиите – срв.: Очистиха Версаче /заглавие в “24 часа”, 16. 07. 1997); Когато модната изгъзица се разчула, Никол Кидман направо изяла Том Круз, че още не я е завел /”Ние, жените”, бр. 31, 1997/; Ала Майкъл се възползвал от раздялата, за да закове още по-изкукуригалата Пола Йейтс /”Хай-клуб”, бр. 29, 1998/; Шефът на Комитета по енергетика свързан с ядреното лоби. Защо Русинов разтяга локуми за въглища от майната си /заглавие в “168 часа”, бр. 51, 1995/; Във вторник премиерът се направи на тапа и изтърси, че пресгрупа "168 часа" има задължения към държавата от неплатени мита /”24 часа”, 20. 06. 1997/; Новите лични карти ще бъдат снабдени с всички съвременни пинизи за защита /”24 часа”, 19. 07. 1997); "Успешно завършилите получават евротапия" (24, 26.03.1997); “Навсякъде бъка от корупция” (Ал. Томов на пресконференция, цит. по “24 часа”, 23. 05. 1999); Батето чука 60 на екс /”24 часа”, 11. 05. 2000/; Куркински чука 30 г. в Пловдив /”Марица”, 18. 10. 1999/; Като син Божи и заедно с това като паднал ангел той е очаквал да го третират подобаващо и да го съдят за нещо възвишено, а не за едно лайно /”24 часа”, 09. 05. 2000/; Лион прилапа Фое от Уест Хям /”Гол”, 19. 05. 2000/; Чомаков се ската за дербито с медицинско /”7 дни спорт”, 06. 03. 2000/; Шарън Стоун ще бачка за двама, за да се справи с издръжката на семейството си /”Гол плюс Пловдив”, 24. 03. 2000/; Задава се вдъхновеното идейно продължение на Клавел, пропито дори с повече съспенс и екзотика /”Дневен труд”, 06. 05. 2000/; Килър ще лежи 15 г. /”Марица днес”, 17. 05. 2000/ и мн. др.

            Едва ли са необходими повече цитати, илюстриращи твърдението, че съвременният публицистичен език не е “езикът на разкрепостената интелигенция” /Виденов 1995, стр. 88/, а по-скоро булевардно-площадна реч, безвкусен образец за разностилие и самоцелна модерност”. Явно нашите журналисти невинаги успяват коректно да подберат изразните си средства съобразно ситуативния и лингвистичния контекст. Възможно е тази тенденция към опошляване на езика да е контрапункт на съществуващото допреди десетилетие строго цензуриране в периодичните издания. Тя обаче в никакъв случай не е принос към култивирането на естетическата норма в речевата практика на съвременния българин.

            7. Разбира се, не бива да се забравя, че създаването на чувство за “приятност” при речева изява в голяма степен зависи и от стриктното съблюдаване на книжовноезиковата норма (правописните, пунктуационните, граматичните и правоговорните правила), от адекватния избор на наративна стратегия /вж. Чакърова 1996/ и не на последно място - от доброто познаване и целесъобразното използване на съвременния речев етикет.

* * *

            Преди повече от сто и двадесет години един възрожденски автор бе написал: “Красноречието е по-старо от правилата на реториката (…). Защото самата природа прави човека красноречив в големите интереси и в големите страсти” /Читалище, 1872, стр. 275/. Очевидно днес, в епохата на дребните интереси и дребните страсти, избледнява и красноречието на съвременния българин. А всички ние, “изкушените” в словото, все повече заприличваме на тъжния Нарцис, взрял се в кривото огледало на своя език. Остава ли ни друго, освен да отвърнем очи и запазим философско мълчание?

            Може би да продължим да говорим красиво.

 

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

Андрейчин 1961 : Л. Андрейчин. На езиков пост, София, 1961

Аристотел 1993 : Аристотел. Реторика, София, 1993

Брезински 1966 : Ст. Брезински. Езиковият шаблон, София, 1966

Брезински 1969 : Ст. Брезински. Езикова култура. Въпроси на българската практическа стилистика. София, 1969

Брезински 1976 : Ст. Брезински. Журналистическа стилистика, София, 1976

Виденов 1986 : М. Виденов. Норма и реч, София, 1986

Виденов 1995 : М. Виденов. Езиковата култура на българина, София, 1995

Група “Мю” : Ж. Дюбуа, Ф. Эделин, Ж.-М. Клинкенберг, Ф. Мэнге, М. Пир, А. Тринон. Общая риторика. Москва, 1986

Иванова, Ницолова 1995 : К. Иванова, Р. Ницолова. Ние, говорещите хора, София, 1995

Маровска 1998 : В. Маровска. Стилистика на българския език, Пловдив, 1998

Милетич 1893 : Л. Милетич. Един важен недостатък в нашия книжовен стил. - Български преглед, София, г. I, 1893, № 2

НФРБЕ 1993 : Нов фразеологичен речник на българския език (съставител - Кети Анкова-Ничева), София, 1993

Попова 1985 : В. Попова. За разговорната реч и нейната норма. - В: Помагало по стилистика на българския език. София, 1985

Попова 1994 : В. Попова. Българската стилистика до 50-те години на XX век, София, 1994

Сенкевич 1976 : М. П. Сенкевич. Стилистика научной речи и литературное редактирование научных произведений, Москва, 1976

Станчев 1985 : Кр. Станчев. Стилистика и жанрове на старобългарската литература, София, 1985

Степанов 1965 : Ю. Степанов. Французская стилистика, Москва, 1965

Теодоров-Балан 1904 : Ал. Теодоров-Балан. Слог и говор. - Училищен преглед, IX, 1904

Теодоров-Балан 1932 : Ал. Теодоров-Балан. Хубост на езика. - Философски преглед, год. IV, март-април, кн. 2, 1932

Теодоров-Балан 1954 : Ал. Теодоров-Балан. Езикова култура. - Български език, г. IV, 1954, № 4

Хованска 1984 : З. И. Хованская. Стилистика французского языка, Москва, 1984

Чакърова, Костова 1999 : Кр. Чакърова, П. Костова. Феноменът стилистична грешка (как да откриваме и редактираме коварните сателити на нашата реч), Пловдив, 1999

Чакърова 1996 : За стилистичната функция на наративните преходи в прозаическия текст (върху материал от българската художествена проза) - доклад, четен на Юбилейната научна сесия “Лингвистика и поетика” в чест на 100-годишнината от рождението на Р. Якобсон, 24-26 май, 1996 г., София (под печат в сп. “Език и литература”)

Читалище 1872 : За красноречието. - Читалище, г. III, № 3 от 30. XII. 1872

Янакиев 1977 : М. Янакиев. Стилистиката и езиковото обучение, София, 1977

Янакиев 1994 : М. Янакиев. Как да редактираме свой или несвой текст, София,1994

 


[1] Достатъчно е да споменем имената на К. Христов (“Българската реч”), П. П. Славейков (“Език и култура”), отново Ив. Вазов (“Родната реч” и особено статията “Нашият поетичен език”) и др. Така например в предговора към том 1 от своите “Събрани съчинения” (1918) Ст. Михайловски определя българския език като един от най-хубавите езици в югоизточните страни на Европа.

[2] Срв. у Теодоров-Балан: “Гласки и интонация неразделно (курсивът е на авт. - б. м. К. Ч.) образуват музичната същина на езика, и въз тях почива неговата хубост. Разликата во видове и степени хубост между езиците е разлика между усвоените за тях при създаването им гласкови системи и интонации (…)” /Теодоров-Балан 1932, стр. 175/. Л. Милетич дори предлага “мотивирана рецептура” /Попова, цит. съч., стр. 96/ за сътворяването на “хубав стил”: конкретност, откъснатост от философско-абстрактни изрази и пр. С други думи, в неговите представи нормативният характер на стилистиката и граматиката е насочен предимно към естетиката на словото /вж. Милетич 1893/.

[3] Ще припомним, че влиянието на античната реторика е изключително силно в старобългарския период от развитието на езика. Според В. Попова “необиграността на българския писател все още е създавала у него убеждението, че оригиналният текст е най-сигурната опора за превода, а неговата естетико-философска кодификация – образец за творчество” /Попова, цит. съч., стр. 14/. Най-ярко доказателство за благотворното въздействие на традицията върху книжовната дейност в средновековна България са литературно-художествените образци в стил “плетение словес”, характерни за авторите от Търновската книжовна школа /вж. за това у Станчев 1985/.

[4] Ето само някои от реторичните предписания на Аристотел, които действително “имат непреходна стойност за човешката култура” /Маровска, 1998, стр. 4/ – срв.: “Неритмичното пък е неограничено, а граница трябва да има, но не чрез размер; неограниченото е неприятно и непонятно (курсивът е мой - К. Ч.). (…) Затова речта трябва да има ритъм, но не и размер, защото иначе ще се превърне в стихотворение” /Аристотел 1993, стр. 170/; “…красотата на името (…) лежи в звуковете или в означената вещ; същото е и при грозното. (…) Не е вярно, (…) че не съществуват неприлични думи, щом да кажеш едно вместо друго, означава едно и също нещо. Това е грешка, защото една дума може да бъде по-общоприета от друга, по-подходяща и по-способна да представи предмета пред очите ни. Освен това, съставени различно, думите означават едно или друго по несходен начин, та и в тоя смисъл една дума трябва да се смята за по-хубава или по-грозна” /Аристотел, цит. съч., стр. 162-163/; “Изобщо, написаното трябва да бъде лекочетно и леснопроизносимо, което е едно и също. Това го няма при многобройните свързани изречения, нито там, където не е лесно да поставим препинателни знаци (…)” /Аристотел, цит. съч., стр. 167/.

[5] Категорично е становището ни, че бидейки общолингвистична категория, нормата е езиков стандарт, валиден за цялото общество, но по отношение на реалната езикова практика би трябвало да се говори не за една или две норми (както е напр. у Ш. Баи), а за цял комплекс взаимосвързани норми, които регулират речевата дейност в различни комуникативни условия (вж. напр. Степанов 1965, с. 10-14, Хованска 1984, с. 64-68 и др.). Този комплекс включва: 1) общоезикова норма (обхваща всички функционално значими езикови средства в определен момент от развитието на езика); 2) книжовноезикова норма; 3) вътрешностилова (или функционалностилова) норма; 4) неутрална норма (тук се включва и т. нар. наративна норма); 5) комуникативна норма (неин единствен критерий е комуникативността). Комуникативната норма има по-особено положение сред останалите норми. Общоезиковата, книжовната, неутралната и функционалностиловата са твърде специфични и това значително затруднява опитите за дефиниране на неефективните стилистични отклонения, защото един езиков факт би могъл да се квалифицира като погрешен спрямо една от тях и правилен спрямо друга. Комуникативната норма представлява изключение – критерият за комуникативност е абсолютно необходимо условие за функционирането на речта и нарушението на този критерий е грешка, лишена от относителност /по-подробно вж. у Чакърова, Костова 1999, стр. 34-39/.

[6] Всеизвестен факт е участието на някои български писатели в строителството на съвременния книжовен език, но тук бихме цитирали едно забележително с критичния си дух прозрение на иначе романтично-патетичния Ив. Вазов, свързано с естетическото чувство на българина към собствения му език. В пътеписа си “Един кът от Стара планина” поетът разказва, че бродейки по балканските пътеки, подробно разпитвал своя водач за имената на всички непознати цветя. Отговорите обаче предизвикали искреното възмущение на твореца – срв.: “Зла свекърва”! Такова ли име са дали на най-чудесното цвете! Боже мой, какъв прозаически народ! Яд ме беше, защото не за пръв път чувах у нас да се дават най-безобразни имена на най-приятните цветя. Естеството, което така разкошно и величествено се проявява и хубави цялото наше отечество, ние го онеправдаваме. Ние нямаме мили названия за неговите хубости (…) Най-величествените създания на природата у нас нямат имена”.

[7] Художественият стил заема по-особено място сред останалите (делови) функционални разновидности на езика поради своята ненормираност. В този смисъл той излиза извън обсега на строгото вътрешностилово стандартизиране /вж. II. 3./.

[8] За стихийния характер на нормата в разговорната реч вж. по-подробно у В. Попова 1985.

[9] Примерите са взети от архива на Катедрата по български език, съдържащ голям брой записи на книжовно-разговорна реч, събрани от студентите филолози.

[10] Срв. също у М. Виденов: “Естетическият критерий също е историческа категория. Той има решаваща роля в актуализирането на голям брой елементи в нормата (книжовноезиковата - б. м. К. Ч.)” /Виденов 1986, стр. 25/.

[11] Разбира се, твърде ценни за науката биха били и съпоставителните проучвания, които обаче на този етап стоят извън обсега на настоящото изследване.

[12] Любопитно е да споменем, че у нас все пак са правени опити за юридическа намеса в употребата на българския език, които са, меко казано, наивно вмешателство в естествения му развой /вж. у Виденов 1995, стр. 37-43/.

[13] Разбира се, като се има предвид, че най-грубите нарушения на естетическата норма се срещат в стила на публицистиката, би могло да се помисли за осъществяването на по-строг контрол върху езиковата политика на средствата за масова информация. За никого не е тайна, че споменатият стил влияе в огромна степен върху формирането на речеви навици у носителите на езика. В този смисъл ”ако не се полагат грижи за повишаването на езиковата култура на журналистите, лошият пример може да стане мода” /Виденов, цит. съч., стр. 181/.

[14] Повечето от изводите ни се основават на резултатите от практическите занимания със студентите филолози по време на семинарните упражнения по българска стилистика. При обобщението не липсва и статистическият елемент – така напр. при поставено от нас условие да се редактират текстове, в които са допуснати неблагозвучни повторения, тавтологии, шаблонни изрази, разностилие и пр., над 60 % процента от студентите регистрираха отклоненията и ги квалифицираха като грешки, които “дразнят”. Разбира се, ние напълно осъзнаваме, че за надеждно описание на съвременната естетическа норма е необходимо много по-мащабно статистическо изследване, обхващащо широка база социолингвистични и психолингвистични данни – задача, която безспорно не е по силите на отделен лингвист. 

[15] Вече сме имали повод да отбележим, че поради включването на логически излишни кодови единици в сигнала тавтологията нарушава и комуникативната норма /вж. Чакърова 2000/.