СИНТАКТИЧНИ
СРЕДСТВА ЗА ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПОВЕЛИТЕЛНОСТ
В
СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
SYNTACTICAL MEANS
FOR EXPRESSING IMPERATIVENESS
IN MODERN BULGARIAN
LANGUAGE
The object of this article is the problem of the syntactical markers of
imperativeness in modern Bulgarian. It is an attempt to clarify the semantic
scope of the analyzed modifiers, offer a systematic classification, discuss
their relationship with the other peripheral means of the semantic “microfield”
of imperativeness. In general, there appear several basic types of syntactic
modifiers: indivisible imperative sentences (and vocative sentences
representing a special type of this category); da-constructions; quasi-questions
(resulting from transposition) and others. Attention is focused on the
syntactic means for expressing the “covert” imperativeness, some of which have
been turned into fixed linguistic expression showing the nature of
conventionalized colloquial patterns, typical of modern Bulgarian.
Key
words: syntactic modifiers,
indivisible sentences, da-constructions, transposition of sentences, quasi-questions,“covert” imperativeness
Публикувано в: Езикът: история и съвременност, Шумен,
2002, стр. 172–181.
Настоящата статия е посветена на един твърде интересен и недостатъчно
изследван в нашето езикознание проблем – за същността и спецификата на
синтактичните периферийни модификатори на повелителността в съвременния
български език. Чрез детайлен анализ на голям брой ексцерпирани примери се
стремим да изпълним няколко основни цели:
1. Да
прецизираме семантичния обсег на понятието “синтактични модификатори” и уточним
какъв е делът на тези модификатори в изразяването на повелителна модалност,
какви са техните връзки с останалите периферийни средства от микрополето на
императивността.
2. Да
представим основните групи синтактични маркери на повелителността в българския
език, прилагайки надеждни класификационни критерии.
3. Да
акцентуваме върху синтактичните прояви на една популярна за носителите на
българския език речева стратегия, свързана с избягването на директните (експлицитните) апелативни изрази и заместването им с
индиректни, в които императивното значение се реализира “на втори план”.
В
изследването се застъпва становището, че синтактичните модификатори в
естествените езици представляват твърде специфична група периферийни средства
за изразяване значението на дадена функционално-семантична категория. При това
в случая не става дума за конкретни изреченски конструкции, а по-скоро за устойчиви структурни модели, за
синтактични схеми, в рамките на които, обикновено посредством съчетаване с
различни периферийни маркери [1], се
реализира даденото значение. Може да се приеме, че ролята на синтактичните
модификатори е най-съществена (разб.
решаваща, основна)
тогава, когато извън “синтактичната среда”
[19], създадена от тях, изразяването на конкретното граматично значение чрез
други периферийни средства е невъзможно.
Особен
интерес за изследователя представляват синтактичните модификатори,
функциониращи в микрополето на повелителната модалност в съвременния български
език. Детайлното им изучаване е важно в два аспекта: то би откроило някои
специфики на този тип периферийни маркери с оглед на общата теория за
функционално-семантичните категории и, от друга страна, би довело до
формулирането на съществени изводи относно параметрите на конкретния
етнопсихологически тип, намерил отражение в различните форми на волеизраз.
Като
имаме предвид, че българската модалност “има
относително по-широк спектър поради аналитичната структура на нашия език и
поради богатството на граматични средства, чрез които се изразява
онтологическата й същност” [21] [2], бихме могли да очакваме, че синтактичните модификатори на повелителността
са в значителна степен по-активна и по-разнообразна във формално отношение
група в сравнение с аналогичните маркери в полетата на останалите
функционално-семантични категории. Безспорно е, че единствено задълбочените
наблюдения върху ексцерпирания материал биха доказали правилността на подобно
предположение. Нека се опитаме да представим изводите от тези наблюдения в
резюмиран вид.
II.
Синтактичните повелителни модификатори участват предимно в изразяването на т.
нар. “некатегориална (косвена) императивност “ [27]
[3], т.e. императивност, “предавана посредством форма с друго основно
значение в особени условия на функциониране” [27] . В нейните рамки могат да
бъдат отделени две разновидности: а) експлицитна и б)
имплицитна. В първия случай синтактичният модификатор се съчетава с конкретни
неядрени формални маркери на повелителността (напр. да-конструкциите,
употребявани след модални глаголи като трябва, искам и др. – срв.: – Трябва
да му съобщиш по някакъв начин – произнесе тя с упрек /Д. Димов/) или пък може да се схваща като устойчив във формално
отношение структурен модел (напр.
съчетаването на условна глаголна форма и въпросителна частица в изречения от
типа Бихте ли ми казали колко е часът?). При имлицитната императивност липсват всякакви формални
индикатори на повелителното значение; то е резултат от смисловата рефлексия на
определен ситуативен контекст (вж.
по-нататък в изложението).
III. Специално внимание заслужава въпросът за възможността
синтактичните модификатори да участват в изразяването на категориална (пряка)
императивност. На този етап от изследването сме склонни да приемем, че подобна
възможност притежават да-конструкциите
(частица + глаголна форма в
сегашно /в т. ч. относително и резултативно/), изграждащи простото глаголно сказуемо в състава на главно изречение,
които неслучайно се разглеждат от повечето автори на системни граматики като
аналитични императивни форми – срв.: Да бъде крепка, братя, десницата ви свята… /Хр. Смирненски/; – При него да идеш, че да не се върнеш!
/Чудомир/; Да изнасят мъртвите –
колите да извиват към моргата! /Л.
Стоянов/ [4]
и др.
Пряка императивност
изразяват и съставните глаголни сказуеми, образувани от “съединението на два глагола в повелително наклонение, ипотребени един
след друг, от които вторият е носител на основното значение на сказуемото” [6].
Първият от глаголите има избледняло лексикално значение или означава
спомагателно действие – срв.: – Не се
кисели толкова, а ела помагай! /Чудомир/;
– Давайте
да ги подпалим, тяхната мамка! /Н. Хайтов/; – Дай да се почерпим!
Дай ни по едно шишенце ракия /Й. Йовков/; – Хасан ага! Иди доведи тука
даскал Гатя! /Ив. Вазов/; Иди го увеличи звука /РР[5]/; Иди
ги питай що /РР/ и др.
IV. Не можем да се съгласим с мнението на руската
изследователка Ал. Маслова, че повторенията на повелителни форми или на лексеми
с императивна семантика в структурата на изречението трябва да се разглеждат
като “синтактични средства за изразяване
на подбудително значение” [16]. Смятаме, че споменатите повторения са проявление на
типичната за разговорната реч редундантност – наличие на плеоназъм в сигнала,
породен от неосъзнатото желание да се акцентува върху определена част от
речевото съобщение, – и биха могли да се обединят от общия термин колоквиална кумулация – срв.: Не викай, не викай, а си забради
кърпата, че ако се надигне да те види Чеко такава, веднага ще скочи пак в
гроба! /Чудомир/; – Мълчи! Мълчи скоро! /К. Христов/; – Учи го, булка Денковице, учи го
това дете, че дарбата му е голяма и глас има като звънче /Чудомир/ и др.
Кумулацията в РР се осъществява по различни начини [28] и обикновено няма
реторични функции за разлика от стилистично маркираните повторения в
художествената реч – срв.: Слезни там и с удари верни / разбивай, разлюшквай, руши, / разкъртвай тез пластове черни, / тез
робски души /Хр. Смирненски/.
Впрочем в подкрепа на нашето становище е определението, предложено от
самата авторка: според нея синтактичните повторения представляват“средство за усилване или, обратно, за
смекчаване (курсивът
е мой – К. Ч.) степента на категоричност” [16], т. е. те могат да се
схващат като модификатори за степен, а не за повелителност.
V. Синтактичните модификатори на некатегориалната
императивност в съвременния български език могат да бъдат класифицирани в
няколко основни групи.
А) Неразчленими
подбудителни изречения.
Става
дума за изречения с подбудителна интонация, които “са неделими на синтактично равнище (…), лишени са от
парадигматичен ред и имат само по една форма на проявление” [24] и
се използват “в условията на времеви
дефицит” [16]. Особеното при тях е, че “ремата” се
наслагва върху “темата”, супрасегментно се разпростира върху нея” [3]. В
структурно отношение неразчленимите изречения съдържат частици (напр. дано, хайде,
ха и др.) или междуметия и думи в
междуметна употреба (напр.
млък, варда, стоп, баста, дий, хоп и др.). От семантична гледна точка разглежданите изречения представляват команди,
изисквания, забрани; комуникативният ефект при употребата им се осъществява
посредством актуализацията на един от компонентите на подбудителната ситуация.
Срв.: – Пшът! Сълзи не искам – рече нежно той, – сълзи не искам! /Е.
Пелин/; – Млък! Казах ти да не
говориш за светците /Ст. Загорчинов/; – Тпруу! Стой! Стой! /Чудомир/; – Ш-ш-ш-ш-шт! Тук не е прието да се вдига шум след десет вечерта! /В. Пасков/;
– Станчо! – извика подпоручикът. –
Скитнико! Тука! /Й. Йовков/; – Огън! – изкрещя някой с див глас /А.
Каралийчев/; О, Люцкане! Тука! Тука-а-а! – неочаквано извиква някой… /Й. Йовков/ и др.
Прави впечатление, че в последните три примера
императивното значение се реализира единствено благодарение на осигурената от
изречението синтактична среда. Вън от нея употребените пълнозначни думи
безспорно не биха имали същата семантична интерпретация[6].
Б) Обръщения с подбудително значение.
Както
е отбелязано неведнъж в лингвистиката, обръщенията са елементи в изказването [7],
“чиято основна функция е да осигури
контакт с адресата, като посочва, че именно към него говорещият отправя някакъв
призив (апел)” [18].
Почти всички автори отбелязват факта, че функцията на обръщението е доста
близка до функцията на императива – срв.: “Обръщението
(…) посочва адресата на такива
команди от страна на говорещия като: Приеми информацията!
Предай информация! Извърши следното…! Позволи Х да извърши следното…!” [18].
Ще
допълним, че подбудителното значение на обръщенията се реализира най-вече в
случаите, когато речта съпровожда (придружава) някакви съвместни действия
на участниците в комуникативния акт. Твърде
важна в подобен ситуативен контекст е ролята на интонацията, както и на
паралингвистичните средства – срв. напр.: – Ангел
да се вдигне на ръце! По-живо! И в кулата при другите! – заповяда Калоян. – Господарю! – проплака Липа и се обърна
с умоляващи ръце към властела (= моля те, не го наказвай)
/Ст. Загорчинов/; – Добре, тъй да бъде! Станьо! (=обади се, ела тук) / Стано изпъкна отнякъде /Ст. Загорчинов/; Той излезе на
пруста и извика: – Калине! Ка-лине! (=обади се, ела) / – Аз, господин
подпоручик! – обади се сънлив глас откъм хана /Й.
Йовков/; Тогава Ангелина стана тихо,
взема пушката, която стоеше подпряна до нея, и тръгна на пръсти към вратата. /
– Ангелино! (=спри, не тръгвай) – обърна се уплашено баща й и
прекъсна молитвата си /Е. Пелин/ и др. под. Едва ли е необходимо да
доказваме, че тази тясна обвързаност с екстралингвистичните фактори е типична
единствено за автентичния диалог, т. е. за устната форма на българския книжовен
език [вж. 28].
В) Да-конструкции
в хипотактична позиция.
Би
могло да се каже, че тази синтактични модификатори имат секундарно значение при
изразяването на повелителност. Те са тясно обвързани (структурно и семантично) с
императивни лексикални модификатори, които имат водеща роля при експликацията
на субективномодалното значение. Съобразно характера на подчиняващата дума се
обособяват две основни групи:
а) да-конструкциите са употребени след модални глаголи като мога, трябва, бива и др., съвместно с които образуват съставни
глаголни сказуеми – срв.: Не бива да говориш така за нея! – каза Криста
обидено /П. Вежинов/; Не трябва
да се отчайваме /Ив.
Вазов/; – Трябва да победим! – като че ли говореше всяко
движение на хилядите българи /В. Мутафчиева/; – Там не можеш да отидеш!
Ти не си християнин! ./Ем. Станев/; Това,
което ще ти кажа, трябва да
го държим тайно до гроба /Ив.
Вазов/; – Тъй че трябва ти сам да решиш! /П. Вежинов/; – Ти си за рая, праведниче, и трябва да дойдеш! /Е. Пелин/; – Вий не трябва да мислите, че всичко там е прекрасно /А. Каменова/ и др.
б)
употребата на да-конструкциите е
мотивирана от каузативни глаголи (или
съществителни имена) с
волунтативна семантика (напр.
заповядвам, заръчвам, повелявам,
пожелавам, моля, разрешавам и др.), както и от хетеросубектни [8]
модални глаголи (искам, желая и пр.). В тези случаи лексемата да функционира като съюз, въвеждащ подчинено допълнително или
определително изречение – срв.: – Сега искам да ми разкажете… не да
разкажете, а да цитирате точно дума по дума целия разговор /Б. Райнов/; Искам тя да ми подаде кафето /Й.
Йовков/; Аз искам ти да почнеш работа с Аврамов! – каза
твърдо академикът /П. Вежинов/; И заръча никакви щуротии да няма… /Г. Стоев/; –
Баща ти заръча да идеш сутринта /Д. Димов/ и пр.
Г)
Квазивъпроси
с подбудително значение.
Изключително
интересна както в теоретичен аспект, така и от гледна точка на
практико-приложните преводачески търсения е една група въпросителни по форма
изречения, “с които говорещият подканва
слушателя не към отговор, а го подтиква към действие, респ. към прекратяване на
действие” [1]. Представлявайки резултат от осъществяването на семантико-функционална
изреченска транспозиция [9], споменатите синтактични модификатори са особено експресивни – наред с
подбудата те изразяват и други модални отсенки: деликатност, предпазливост,
неувереност, упрек, раздразнение, обвинение, възмущение и пр. Важно е да се изтъкне
и това, че независимо от привидно имплицитния характер на волеизявата, с която
са свързани, повечето от изследваните квазивъпроси могат да бъдат сведени до
няколко структурни модела, поддаващи се на формализация и дескрипция.
1. Изречения, образувани с въпросителни частици.
Става дума за несъщински въпроси, модифицирани от
частиците ли, нали, а и др., в които
участват предимно глаголи във 2 л. ед. или мн. ч. – срв. напр.: -Ти
няма ли да идваш? (=тръгвай, защо се бавиш) – бързо каза той и се извърна /Ст.
Загорчинов/; Ти няма да се губиш тая вечер, нали (=върни се навреме)? Ти ще ръководиш
залавянето на господата – каза му Стефчов /Ив.
Вазов/ и пр. Поради отсъствие на допълнителен (разб. константен, облигаторен)
формален компонент в структурата на подобни изречения, те запазват
семантическата си амбивалентност, а повелителната им интерпретация в голяма
степен се предопределя от ситуативните параметри на изказването и не на
последно място – от интонацията и логическото ударение.
По-различен изглежда
случаят, когато във въпросителни ли-изречения
са използвани форми на глагола мога, съчетани
с да-конструкция от перфективен
глагол; форми за бъдеще време на глагола или аналитични условни форми [10]
на перфективи (но при отсъствие на
подчинено условно изречение) –
срв.: – Бихте ли ми казали как
изглежда все пак? /Н. Хайтов/; Бихте ли хвърлили поглед на молбата ми, защото един приятел
заради една запетайка плати хиляда лева вместо десет с нули за стотинките /Б.
Биолчев/; Можеш ли да ми кажеш кой
елемент образува най-много съединения (=кажи ми, ако обичаш)? /РР/ и др. Струва ни се, че подбудителното
значение на подобни квазивъпроси е по-ярко и категорично изразено, а това по всяка
вероятност е следствие от по-високата степен на структурна специализация на
компонентите, изграждащи изреченския модел.
Тук се изкушаваме да представим и няколко примера за
“въпросно”-отговорни единства (терминът е на М. Лакова [15]), регистрирани в ексцерпирани от нас корпуси от
автентична разговорна реч – най-естествената функционална среда на изследваните
квазивъпроси:
№ 1 Славейче / ша ми оставиш ли (= остави ми, моля те)
два хляба? //
№ 2
“Карина” / нали? //
№ 1 Няма ли да го изведеш това куче (=изведи го най-сетне) / овърша орталъка //
№ 2 Рано е още / ше
го изкарам //
№ 1
Майо / ти учебника няма ли да ми върнеш (= върни ми го, много го задържа)? //
№ 2 Добре де // Не
съм забравила //.
Ако се съди по вербалната реакция на реципиентите (слушащите),
всички те, отчитайки спецификите на ситуативния контекст, безпроблемно
разкодират скритото в квазивъпроса семантично послание.
2.
Изречения с пълнозначни въпросителни думи.
С най-висока степен на
синтактична специализация сред коментираните несъщински въпроси се отличават
изреченията, образувани от въпросителното местоимение какво и “глагол във 2 л. ед.
или мн. ч. от несв. в. за сегашно време или от св. в. за перфект” [1],
чрез които се отправя подкана за прекратяване на някакво действие, но наред с
това се изразява субективно-емоционалната реакция на говорещия по повод
поведението на събеседника – срв.: – А
бре, Дечо! А бре луданчо, какво се вреш
като шугав! (=не
се ври) Ами че смаза ми краката! Боже, прости ме!
/Чудомир/; Ханджията го изгледа зачудено:
– Бе какво си се навъсил? Да ти дам
един балсам да си усладиш сърцето /Е. Станев/ – И ти ли бе, келеш? Пий! – говореше Чубрата. – Мирно! – извика Гроздан.
– Чумак, какво си полудял! /Й.
Йовков/; – Какво сте се зазяпали –
екна силният глас на хаджи Драгана. – Я свирете! /Й. Йовков/; – Какво
си се хванал за мене? /Ст.
Загорчинов/ – Иване, какво си се окумил тук! – скара му се старата. – Я да подринеш
снега пред къщи, направи пътеки (…) /Г. Караславов/; – Какво стоите, какво се потривате? – беше се развикал. – Вървете да търсите
телицата! /Й. Йовков/; – Какво ще му мислиш. Няма вълци вече,
изтреби ги! /Й. Йовков/;
Прави
впечатление, че невъпросителната (разб.
подбудително-експресивната)
функция на изреченията от цитирания тип доминира в случаите, когато
глаголът-сказуемо (обикновено
за психическа и физиологическа дейност) е непреходен, т. е. местоимението какво
не може да се разглежда като допълнение (срв.: Какво гледате? – Интересен
филм. и Какво гледате (=не гледайте)! Хващайте се на работа!).
Подбудителни квазивъпроси
могат да се образуват и с други пълнозначни въпросителни думи – срв.: Що не ми кажеш? (= кажи ми де, не ме дръж в неведение)
// Кво вървя аз като
шантава оттатъка? /РР/; Къде тръгнахте (=спрете)?
// Чакайте // /РР/; – Защо не приберете тоз камък? Колко пъти съм казал. Все тук ли ще го гледам?
/Й. Йовков/; – Баташки – обърна се тя
към човека с жълтите мустаци, – защо стоиш
още, път те чака /Й. Йовков/ и др. Определящо условие за “разчитането” на субективномодална
им семантика обаче се оказва съобразяването със ситуативния контекст, т. е. тук
модифициращата роля на синтактичната структура е секундарна.
3. Идиоматизирани
квазивъпроси.
Специфични
за българския език са и квазивъпроси от типа Извинете, имате ли часовник? (=Кажете ми, ако обичате, колко е часът!); У вас завеси ли имате? (=Затвори вратата!); Баща ти да не е стъклар (джамджия)?[11] (=Махни се, пречиш ми!) и др. Тъй като в случая става дума не просто за синтактични модели, а за
устойчиви езикови щампи (фразеосхеми[12]) с конвенционална природа, тяхното разкодиране обикновено
не представлява проблем за носителите на езика – срв. напр. следния пример от
романа на Д. Талев “Железния светилник”: “–
Немате ли врати у ваше село? – сопна
се майсторът, готвейки се да продължи прекъснатата си работа.
– Имаме – отговори Стоян и едва след
това се сети, че бе забравил да затвори вратата.”
Силната
степен на структурна идиоматизация, с която се характеризират разглежданите
изречения, проличава особено ярко при граматична промяна на някой от техните
елементи. Срв. напр. Баща ти да не е (презенс) стъклар (=махни
се, пречиш ми) но Баща ти да не беше (имперфект) стъклар? (=отговори ми; припомни ми); У вас завеси ли имате (презенс)? (=оставил си вратата
отворена, затвори я),
но У вас завеси ли имахте (имперфект)? (=припомни ми); Завеси ли имате у вас?, У вас
завеси ли имате?, но Имате ли
завеси у вас? У вас ли имате завеси?
(тук семантичната
трансформация се дължи на промяната в словореда на частицата ли) и пр.
Ще
допълним, че идиоматизираните квазивъпроси са ярко експресивни, при това
диапазонът от стилистични нюанси може да бъде твърде широк: от деликатната,
предпазлива молба (напр.
в Извинете, имате ли часовник?) до грубото недоволство, раздразнение, досада (напр. в Баща ти да
не е джамджия?).
Обобщавайки
наблюденията си върху функционирането на трите типа подбудителни несъщински
въпроси в съвременния български език, не можем да не отбележим един
симптоматичен според нас факт: на равнището на езиковия узус тези периферийни
средства нерядко “изместват определените
вече на езиково равнище същински подбудителни изречения” [9].
Струва ни се, че подобна речева стратегия (“казвам ти…, сещай се…”) отразява в голяма степен спецификите на конкретния
етнопсихологически тип; тя е функция на обществените традиции, проява на една
дълбоко изстрадана народностна философия (която образно бихме нарекли “философия
на предпазливостта”);
рефлексия от развоя на ценностната система и социалния опит на българина. Важно
е и друго: голямото разнообразие от изразни средства на повелителната модалност
в българския език (както
ядрени, така и периферийни) и
възможността чрез умелия подбор на тези средства да бъдат изразявани най-тънки
нюанси на мисълта и емоционалната нагласа на говорещия доказва не само
изключителния потенциал на нашия език. То може да се разглежда като продукт на
желанието за осъществяване на социален контакт, като доказателство за повишена
комуникативна активност, а не като проява на духовен “деспотизъм”, за какъвто
споменава О. Йесперсен [8].
VI. В заключение бихме искали да обърнем внимание върху въпроса за
типологическата природа на такива изречения, “които не само на езиково, но и на узуално равнище не се свързват с
водеща апелативна функция” [9]. Техните формални белези трудно се поддават на описание
и систематизация; самото им “разпознаване” нерядко се превръща в проблем за
реципиента. Споменатите изречения имат строго индивидуален характер –
подбудителната им характеристика би могла да се прояви само в конкретен
ситуативен контекст, в индивидуалния акт на общуване- срв. напр. следното
изречение: – Е, време е вече да спим (=тръгвайте си) – каза по едно време Сарандовица /Й.
Йовков/. По думите на С. Ервин-Трип в случая може да се говори за “маскировка”,
в резултат на която “възниква
функционална двусмисленост. Ако една жена казва, като се обръща към своя
спътник: “Каква студена вечер”, това може да бъде както експресивен монолог,
така и намек, че той би могъл да си свали палтото. Тази възможност за двояко
тълкуване може да доведе до неловки
положения поради различната интерпретация на изказването от говорещия и
слушащия” [7].
Представляващи най-ярко
доказателство за проявите на т. нар. “имплицитна императивност” в съвременния
български език, подобни примери според нас трябва да се разглеждат като контекстуални, а не синтактични (разб. граматични, структурно мотивирани) модификатори на императивността. Те трябва да бъдат
отнесени “към крайната периферия на
императивното поле, където границите между наличие и отсъствие на императивност
са размити” [27].
БИБЛИОГРАФИЯ
1. В. Атанасова. За един модален вид въпросителни изречения. – Лингвистични
студии. В. Търново, 1994, стр. 262
2. В. Атанасова,
цит. съч., стр. 263
3. М. Байрамова. За т. нар. неразчленими изречения в съвременния български
език. – II международен конгрес
по българистика. Доклади. 2. История на българския език, София, 1987, стр. 212
4. Граматика на
съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис, София, 1983, стр. 101
5. Граматика…, стр. 130
6. Граматика…, стр. 133
7. С. Ýрвин-Трип.
Язык. Тема. Слушатель. Анализ взаимодействия. – Новое
в лингвистике, вып. VII, Москва, 1975, стр.
343
8. О. Эсперсен. Философия грамматики. Москва, 1958,
стр. 364
9. Л. Илиева. Езикови функции и типология на изреченията. – Български
език, 1988, кн. 4, стр. 347
10. Л. Илиева, цит. съч., стр. 347-348
11. Л. Илиева, цит. съч., стр. 349
12. Ив. Куцаров. Очерк
по функционално-семантична граматика на българския език. Пловдив, 1985,
стр. 112
13. Ив. Куцаров,
цит. съч., стр. 113
14. К. Куцаров. Категорията време и значението следходност в повелително и условно
наклонение. – Славистика, 1998, стр. 186
15. М. Лакова. Въпросно-отговорни единства в съвременния български книжовен
синтаксис. – Български език, 1978, кн. 5
16. Ал. Маслова. Средства выражения побудительного значения
в сербо-хорватском и русском языках. (Автореферат дис. на соиск. учен. степ. к. ф. н.), Санкт- Петербург, 1998, стр. 17
17. Ив. Недев. Вокативни изречения в съвременния български книжовен
език. – Език и литература, 1983, кн. 1
18. Р. Ницолова. Прагматичен аспект на изречението в
българския книжовен език. София, 1984, стр. 42
19. Хр. Пантелеева. Кондиционалът в съвременния български книжовен език и изразяването
на оптативна модалност. – II международен конгрес по българистика. Доклади. Съвременен
български език, 3, София, 1987, стр.
565
20. Хр. Пантелеева,
цит. съч., стр. 567
21. К. Попов. За някои недостатъчно описани модални типове в
българския език. – Език и литература, 1971, кн. 6, стр. 33
22. К. Попов, цит. съч., стр. 38
23. Р. Русинов. Неразчленими изречения в съвременния български език. -Трудове
на Висшия педагогически институт “Братя Кирил и Методий”, В. Търново,
1967-1968, т. 5, стр. 109
24. Р. Русинов, цит. съч., стр. 111
25. Р. Русинов, цит. съч., стр. 132
26. Ю. С. Степанов. Имена, предикаты, предложения (семиологическая
грамматика). Москва, 1981, стр.
257
27. Теория функциональной грамматики.
Темпоральность. Модальность. Ленинград, 1990, стр.
87
28. Кр. Чакърова. Императивът
в българската книжовно-разговорна реч – доклад, четен на Шестата научна
конференция с международно участие по проблеми на българската разговорна реч,
Велико Търново, 31 май-1 юни 2001 (под печат)
29. Кр. Чакърова. Към
въпроса за парадигматичната природа на някои спорни вербални съчетания в
съвременния български език, или за “граничните” зони в граматиката –
доклад, четен на Юбилейната конференция,
организирана от Бургаския свободен университет, гр. Бургас, 30. 09. – 03. 10. 2001 (под печат)
[1] Взаимовръзката между отделните компоненти в състава
на някои синтактични модификатори е толкова сложна, че не позволява
безпроблемно решение на въпроса кой от тези компоненти има примарна функция при
изразяването на значението. В подобни случаи е прието да се говори за т. нар. “дълъг семантичен компонент” [26].
[2] Становището на К. Попов се допълва в голяма
степен от извода на Ив. Куцаров – срв.: “Може
определено да се твърди, че от всички функционално-семантични категории,
характерни за българския език, най-богата и разнообразна периферия има полето
на модалността и, по-специално, микрополето на субективната модалност (…) [12].
[3] За категориална (пряка) императивност може да се
говори тогава, когато повелителната семантика се проявява “като категориално значение на специфични форми (морфологични и синтактични)” [27].
[4] Ако включим да-конструкциите в тестовата матрица, използвана от нас в друго
изследване [29], бихме достигнали до извода, че те представляват по-скоро синтактични
съчетания, отколкото морфологични форми. (Впрочем подобно мнение споделя и Ив. Куцаров в една от по-ранните си
работи: “Именно тук (в периферията на модалността – б. м. К. Ч.) е
мястото на т. нар. аналитични повелителни форми, образувани с да. Повелителността е едно от
многото периферийни значения на да-изречението”
[13].) Срв.:
|
Критерии |
1 |
2 |
3 |
4 |
5 |
6 |
7 |
|
Да пише |
а |
– |
б |
а |
в |
- |
б |
При
употреба в главни изречения обаче, при съчетаване с подбудителна интонация, те се
реализират като строго специализирани, функционално активни и изразявани чрез
структурата на езика императивни модификатори.
[5] С това съкращение отбелязваме примерите,
взети от разговорната реч. Те са част от архива на Катедрата по български език
в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.
[6] Подобен е случаят при употреба на пълнозначни
думи в едносъставни именни изречения с подбудителна интонация – срв. напр. Смърт на богохулника! /Ст. Загорчинов/ и др. (По-подробно за разликата между неразчленимите и
едносъставните именни изречения вж. [23], а също и [4].)
[7] Обръщенията могат да бъдат и самостоятелни
изказвания, традиционно наричани “вокативни
изречения” [17] или “изречения-обръщения”
[25] и интерпретирани като разновидност на неразчленимите изречения в
българския език.
[8] Така назоваваме вербални форми, които “в простото изречение изискват допълнение, а
в сложното съставно – допълнително изречение” [5]. Напълно възможно е субектът на действието, изразявано от подобни глаголи,
да не съвпада със субекта на действието в подчиненото изречение – срв. Искам
(1 л., ед. ч.) да
дойдеш (2
л., ед. ч.).
[9] Понятието “изреченска транспозиция” би трябвало да се разбира като “прегрупиране в йерархията от функции” [11],
присъщи на отделните комуникативни типове. Що се отнася до транспонирането на
въпросителните изречения в подбудителни (или възклицателни),
бихме могли да отбележим, че този процес “има
общовалиден и закономерен характер и за българския синтаксис” [22].
Поначало, както отбелязва Ш. Бали, в обикновената практика е почти невъзможно “да се зададе въпрос, който да има чисто
логически, разсъдъчен характер. Въпросът много рядко бива незаинтересуван, тъй
като почти винаги съдържа емоционални и модални елементи” /Бали, цит. по К. Попов [22]/.
[10] Смятаме, че в подобни изречения аналитичното
условно наклонение се реализира като “дезидеративен
кондиционал” [20], т. е. експлицира се заложената в семантиката му
оптативност.
[11] Цитираното изречение има няколко функционални
синонима, които се отличават с по-свободно вариране на компонентите: Не си прозрачен = Да не мислиш, че си прозрачен ? и пр.
[12] Всъщност би могло да се оспори доколко
подобни изречения трябва да се интерпретират като синтактични средства за
изразяване на повелителност. По наше мнение те
са по-скоро фразеологични
модификатори и неслучайно някои от тях са намерили място в лексикографските
описания на българския език (вж.
напр. у К. Ничева. Нов фразеологичен речник на българския език. София, 1993).