Граматичната итеративност –

една екзотична грамема в съвременния български език

Публикувано в: Славистика. II (сборник, посветен на Международния славистичен конгрес в Любляна), Пловдив, 2003, стр. 125-134

Целта на настоящото изследване е да представи накратко някои особености при функционирането на една “екзотична” грамема в българската морфологична система – реда аспектуални форми, наричани от нас граматични итеративи.

Става дума за глаголи от типа на преписвам, прочитам, ставам, докосвам, начертавам, донасям, повтарям и др., получени от изходни перфективи /СВ/ (< препиша, прочета, стана, докосна, начертая, донеса, повторя) с помощта на морфема -ВА- (и вариантите й -АВА- /-ЯВА-/, -А- /-Я-/, -УВА-)[1] и интерпретирани традиционно като “вторични имперфективи”.

В семантично отношение споменатите форми изразяват идеята за повторение на дадено комплексно действие без указание за някакъв времеви или пространствен предел и влизат в пряко морфологично противопоставяне със свършения вид (опозицията е итеративност : неитеративност, а категорията, в рамките на която се реализира тази опозиция, е специфичната за нашия език категория повторяемост).

Смятаме, че наличието на грамемата граматична итеративност е уникална черта на съвременния български език. То може да се разглежда като пряк резултат от генерализирането на т. нар. “вторична имперфективация” (граматична итеративация) – процес, който довежда до важни промени в езиковата структура: изчезват от системата “специалните” итеративи от типа *спавам, писвам и пр. (добре представени в някои славянски езици, напр. в чешки), увеличава се значително групата на биаспектуалните глаголи и най-важното – цялостно се преструктурира видовата система[2].

Във видово отношение българските комплексни итеративи са биаспективни, което намира потвърждение във факта, че те (в случай, че не се появят някакви семантични ограничения, свързани със спецификата на Aktionsart) могат да се съчетават свободно с различни (често противоположни по значение) лексикални обстоятелства – за многократност, за малократност, за повторителност, за единичност (пунктуалност), за продължителност и пр. (срв. напр. Той често / рядко / веднъж / дълго / цял час разказваше тази история; Той често / рядко / веднъж / дълго / цял час повтаряше това; Той често / рядко / веднъж / дълго / цял час пренасяше вар и др.).

Друго съществено доказателство за двувидовата (а не имперфективната!) природа на българските итеративи по наше мнение е твърде ограничената им способност за перфективация, за която пишат редица аспектолози /вж. Куцала, 1966; Иванчев, 1970; Маслов, 1982; Лазарова, 1999 и др./ – срв. у М. Лазарова: “Глаголите от трето спрежение, образувани със суфиксите -ВА- и -А- (…) след префигиране не променят вида си” /Лазарова, 1999, стр. 95/. В по-голямата част от случаите прибавянето на представка не променя аспектуалната характеристика на новообразувания глагол (той си остава двувидов), а просто модифицира лексикалното му значение – срв. напр. давам – про-давам, пре-давам, раз-давам, от-давам, раз-про-давам, с-давам, над-давам; казвам – раз-казвам, пре-раз-казвам; прочитам – пре-прочитам); възнасям – пре-възнасям; уголемявам – пре-уголемявам и пр..

Що се отнася до спорадичните случаи, когато граматичните итеративи все пак се перфективират, според нас е важно да се уточни, че в болшинството от тях “представката обикновено има или начинателно[3], или пък сумарно-дистрибутивно[4] значение” /Маслов, 1982, стр. 214/ – срв.: за-хвърлям (= започна да хвърлям) < хвърлям; за-раждам (= започна да раждам) < раждам; на-падам (= падна в голямо количество) < падам; на-ставам (= стана от мястото си /за много лица/) < ставам и др. под. Възможна е и перфективация на итеративи, които вече съдържат префикс (или префикси). И тук обаче има ограничения при избора на представки: използват се единствено онези, които експлицират идеята за някаква граница (разб. мяра) при реализирането на итеративното значение /по-подробно за това вж. у Чакърова 2001 (под печат)/.

Смятаме за важно да подчертаем и това, че двувидовостта на граматичните итеративи не би трябвало да се разглежда като проява на дефективност в езиковата система, а по-скоро като доказателство за универсалността и структурната мотивираност на тази система. (Биаспективът е грамема с широки функционални възможности. Може да се употребява практически във всички видове контекст: актуален и неактуален, кратен и нулев. Нещо повече, възникнала като привидно граматическо “излишество” в аспектуалната сфера, в съвременния етап от развоя на българския език разглежданата грамема се утвърждава като едно от най-икономичните средства за изразяване на разнообразни семантични нюанси.[5])

От друга страна обаче не можем да не се съгласим с В. В. Бородич, че процесът на граматична итеративация (у авторката – процес на “възраждане” на старата категория неопределеност” /Бородич, 1953, стр. 86/), т. е. на “надстроечно“ (надвидово) маркиране на количествено значение (интерпретирано от В. Анастасов като периодическо “подновяване” мотивиращия характер на изходните основи вследствие семантичната рефлексия на итератива в дуратив /Анастасов, 1986/) не е прекъснал и в съвременния етап от развитието на славянските езици. И тук обаче българският език заема особено място. Неговата специфика се изразява в посоката на “надстроечност” – за разлика от ситуацията в останалите славянски езици[6] в нашия език граматичното итеративиране засяга единствено СВ, и то не частично (както е в другите славянски езици), а “абсолютно генерализирано” /Иванова, 1967, стр. 53/. Причините за това трябва да се търсят в няколко посоки.

Преди всичко категорично подкрепяме мнението на онези учени, които смятат, че съществен стимул за еволюцията на т. нар. “вторични имперфективи”, т. е. на граматическите итеративи, образувани от СВ, в българския език е “увеличаването на фреквенцията на сегашно историческо време (курсивът е мой - К. Ч.)” /Иванова, цит. съч., стр. 50/. Още Л. Андрейчин посочва, че при praesens historicum “всички моменти от развоя на действието, без да се изключват началото и краят му, остават да лежат в един еднороден хронологически план” и затова “действието може да бъде обхванато и изказано в целия си развой” /Андрейчин, 1944, стр. 216/. Както може да се очаква, тук граматическите итеративи са особено подходящи със своя биаспектуален характер – от една страна, те са синтетични и комплексни по семантика (образувани са от СВ), но, от друга, са континуативни (позволяват действието да бъде представено нагледно, в неговия развой) /вж. за това и у Мутафчиев, 1964/[7]. Споменатата обусловеност обаче може да се разглежда като двустранна: не само нуждите на наративността са предизвикали генерализирането на процеса на граматична итеративация, но и “рождението” на грамемата итеративност от своя страна трябва да се схваща като предпоставка за широкото разпространение на сегашно историческо време в съвременната речева практика на българина.

Важна причина за специфичната “посока” на граматичната итеративация в българския език е и семантичното “многообразие” и функционалната универсалност на ВА-формите. Както бе показано в хода на анализа, те могат да се срещнат практически във всички видове контекст, при това не само с повторителна, но и с еднократна семантика; с тяхна помощ могат да бъдат вербализирани не само събития (повтарящи се или единични), но и състояния (при рефлексията в дуратив). Впрочем, не бива да се забравя, че много рядко при дуративни употреби на итеративните глаголи те могат да бъдат замествани от съответните безпредставъчни имперфективи. Обяснението на подобен факт трябва да се търси в семантичното несъвпадение на двата глагола, т. е. в различния начин на действие, който изразяват[8].

Една от най-специфичните особености при функционирането на граматическите итеративи (биаспектуалните глаголи от III спрежение, образувани с помощта на морфема -ВА- /и нейните варианти/) е формалната еднаквост на темпоралните им основи, в резултат на което в итеративната парадигма се реализират редица омонимни форми – срв. напр.:

Презенс	Аорист	Имперфект
преписва-ш препóсва-Æ преписва-ме преписва-м преписва-те преписва-т	преписв«-Æ преписв«-Æ преписв«-хме преписв«-х[9] преписв«-хте преписв«-ха	преписва-ше преписва-ше препóсва-хме препóсва-х препóсва-хте препóсва-ха

Както се вижда от таблицата, омонимията засяга най-вече аористните и имперфектните форми за 1 лице ед. ч. и за всички лица на множествено число, като често пъти не може да намери “разрешение” дори в условията на контекста – срв.: Невестите на братята змияри опитваха (аорист или имперфект?) стеснително яденетата и още по-стеснително отпиваха /Й. Радичков/; Сините, червени и черни плазове се издуваха от ветреца, идващ от Мраморно море /Е. Станев/; Аз се отчайвах, надявах, отбранявах, нападах /Д. Димов/; През зимата и вълци преминаваха, старите хора казваха, че мястото е вълче вървище… /Й. Радичков/; … драскотините и раните по лицето му ставаха повече и дрехите му се скъсваха… /Й. Йовков/ и мн. др. Формалното уеднаквяване се преодолява още по-трудно, когато граматическите итеративи са преизказани – срв.: Той бил съвършено обезобразен, но все още давал (презенс, аорист или имперфект?) признаци на живот /Д. Димов/; Той очаквал (?!) да завари Елена жизнерадостна и пълна с проекти /Д. Димов/ и др. под.

В своята монография, посветена на нестандартната морфология на третото спрежение в съвременния български език, М. Лазарова обръща специално внимание на споменатата дефективност – срв.: “При глаголите от трето спрежение (в частност при граматическите итеративи – б. м. К. Ч.) презенсната, аористната и имперфектната основа съвпадат и това е нещо твърде нестандартно в морфологията, дори смущаващо, тъй като от тези еднакви форми за аорист и имперфект в 1 лице единствено число и във всички лица на множествено число, но и еднакви минали деятелни причастия без разлика между свършено и несвършено причастие […] се получава омонимия на редица аналитични глаголни словоформи, съдържащи тези причастия” /Лазарова, 1999, стр. 7/. Според авторката еднаквостта на темпоралните основи “е една от най-специфичните особености и от нея произтичат редица характерни само за глаголите от трето спрежение граматични характеристики” /Лазарова, 1999, стр. 96/.

Имаме достатъчно основания да смятаме, че причината за граматическата асиметрия при функционирането на българските итеративи би трябвало да се търси в семантическата “хегемония” на релационния формант -ВА- (и неговите варианти), който “неутрализира” и в голяма степен унифицира основните семантически признаци на грамемите аорист и имперфект, извеждайки на преден план идеята за непрекъснатото повторение на еднородни комплексни действия. Неслучайно употребата на аорист, образуван от граматически итеративи, е много по-рядка от използването на СВ или НСВ аорист[10]: повторителната морфема “индикира итеративност и прави невъзможно да се реализира граматичната семантика на аориста – еднократно извършено и завършено в определен минал момент действие” /Лазарова, цит. съч., стр. 76/. В. Маровска дори изказва предположение, че в случая би могло да се говори за “контрахиране на аспектуалната и темпоралната основа – възможно заради еднородността им (курсивът е мой – К. Ч.)” /Маровска, 1991, стр. 64/[11].

От друга страна, не можем да не отбележим, че заличаването на различията между имперфекта и аориста в сферата на граматическите итеративи в българския език би могло да се разглежда като поредно убедително доказателство за неопозитивния характер на самото противопоставяне между двете грамеми /вж. Чакърова 2000/.

Специално внимание заслужава проблемът за статута на формалния показател на итеративността, будещ нескончаеми спорове сред изследователите. Оказва се, че е почти невъзможно да бъде даден еднозначен отговор на въпроса дали морфемите -ВА- (-АВА-, -'АВА-, -А-, -¢А-, -УВА) са деривационни (доколкото могат да се смятат за такива в глаголи от типа глад-ува-м, път-ува-м, сън-ува-м, бесед-ва-м, вяр-ва-м, бинт-ова-м, брак-ува-м и др., получени от имена чрез суфигиране, или пък релационни (граматични), особено като се има предвид активното им участие в образуването на граматични итеративи в съвременния български език. (Срв. напр. у И. Немец: “Суфиксът -А- (-VA-…) – това не е само признак на несвършената форма във видовата корелация /p«sti : pad-a-ti, d«ti : d«-va-ti/, но също и продуктивен способ за образуване на итеративни глаголи, т. е. средство за преобразуване на формите за свършен вид в итератив /курсивът е мой – К. Ч./ със значение на проста многократност /ëkrtnouti : ëkrt-a-ti/” /Немец, 1958, стр. 199/.) Допълнителен проблем възниква при опитите за семантично дефиниране на споменатите форманти, тъй като (ако се съди по “пъстротата” на изследователските решения) те имат твърде разнородни функционални “превъплъщения” (биха могли да образуват имперфективни, но и перфективни глаголи, като паралелно с това маркират вербалното спрежение[12]; да означават итеративност, но и едноактност, мигновеност[13]; ингресивност[14]; атенуативност[15], дори кондиционалност[16]). Ясно се вижда, че в случая става дума за значения, които не могат да бъдат сведени до един семантичен инвариант. Сполучливо обобщение на теоретичните трудности, свързани със семантико-функционалната “идентификация” на разглежданите “деривационно-релационния хибриди” откриваме у М. Лазарова – срв.: “Суфиксите -УВА, -ОВА, -АВА, -ВА не могат еднозначно да бъдат определени нито само като релационни, нито само като деривационни. Подобно на префиксите, с които се променя не само граматичната характеристика вид на глагола, но и лексикалното му значение (пиша – препиша), и посочените суфикси имат, от една страна, словообразуваща функция (от имена чрез тяхното прибавяне се получават глаголи), а от друга страна, чрез съдържащата се в тях гласна [а] са носители на граматичната характеристика трето спрежение на образувания глагол” /Лазарова, 1999, стр. 51/.

Определено може да се каже обаче, че подобни становища, обобщаващи на практика резултатите от синхронния анализ на -ВА- (и вариантите й -А-, -’А-, -АВА-, -’АВА-), не са в състояние да прибавят нещо ново към тълкуването на спорния формант, да определят еднозначно неговия статут. Според застъпваното в настоящата разработка мнение, морфемите -ВА-, -А-, -’А-, -АВА-, -’АВА- са релационни итеративни морфеми, посредством които се осъществява граматикализацията във функционално-семантичното поле на аспектуалността – извод, който намира потвърждение както в синхронните, така и в диахронните показания /по-подробно вж. Чакърова 2002 (под печат)/.

Като ярка особеност на разглежданите морфеми би могла да се посочи тяхната двояка функция. Както отбелязват редица учени, те включват в структурата си (или напълно съвпадат с него) класифициращия формант (тематичната гласна) на третото глаголно спрежение.[17] Този факт поставя сериозни проблеми при опитите за еднозначно “типологизиране” на итеративните морфеми, респ. за прецизиране на популярния, но твърде “компромисен” термин “видови основи”. Изправени сме пред явен теоретичен парадокс: ако приемем, че -ВА- и нейните варианти са релационни морфеми (което според нас е безспорно), би трябвало да ги признаем за флексии; в същото време обаче те са реални “фрагменти” от глаголната основа, доколкото съдържат тематичната гласна на спрежението[18]. В този смисъл не можем да не се съгласим с Ив. Куцаров, според когото в съвременния български език “би могло да се говори за регресивно изместване на границата между лексикални и граматични морфеми в глаголната словоформа (курсивът е на авт.)” – пряко следствие от “изключителната продуктивност на българското глаголно формообразуване през последните векове” /Куцаров, 1997, стр. 14/.

В заключение бихме могли да обобщим, че глаголният вид в съвременния български език е диалектическа категория, глобално постижение на славянското езиково мислене. Тя съчетава в семантичния си обсег идеите за вербално количество (формален носител е морфологичната категория повторяемост), качество (“маркира” се от специфичното лексикално значение на видовите основи, т. е. от начина на действие, експлициран от глаголната форма) и мяра (формален носител е специализираната представка). Представеното в разработката гледище дава възможност да се дефинира по различен начин самата функционално-граматичната категория аспектуалност. Тя представлява система от езикови средства за синкретично изразяване на качествените и количествените параметри на действията. В случаите, когато тези параметри са комплексно определени в пространството и времето, говорим за перфективно значение; ако обаче те са неопределени, говорим за имперфективно или за биаспектуално (итеративно) значение.

Библиография

Анастасов 1986 : В. Анастасов. Праславянские итеративные глаголы в развитии болгарского языка. – Linguistique balkanique, XXIX, 1986, № 3

Андрейчин 1944 : Л. Андрейчин. Основна българска граматика. София, 1944

Бородич 1953 : В. В. Бородич. К вопросу о формировании совершенного и несъвершенного вида в славянских языках. – Вопросы языкознания, 1953, кн. 6

ГСБКЕ 1983 : Граматика на съвременния български книжовен език. Том II. Морфология. София, 1983

Дограмаджиева 1966 : Ек. Дограмаджиева. Към въпроса за praesens historicum в старобългарския език. – Български език, 1966, № 2

Иванова 1967 : К. Иванова. Развой на употребата на вторичните несвършени глаголи в новобългарския книжовен език. – Известия на Института за български език, 1967, № 15

Иванова 1974 : К. Иванова. Начини на глаголното действие в съвременния български език. София, 1974

Иванчев 1970 : Св. Иванчев. Българските дистрибутивни глаголи във видово отношение. – Известия на Института за български език, 1970, № 19

Исаченко 1960 : А. В. Исаченко. Грамматический строй русского языка в сопоставлении со словацком. Братислава, 1960

Котова 1990 : Н. Котова. О двувидовых глаголах в болгарском языке. – Съпоставително езикознание, 1990, № 4–5

Куцала 1966 : M. KucaÓa. RozwÙj iteratiwÙw dokonanych w jÄzyku polskim. WrocÓaw–Warszawa–KrakÙw, 1966

Куцаров 1997 : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997

Лазарова 1999 : М. Лазарова. Морфемното равнище – динамичният консерватор на езиковата система. Бургас, 1999 (ръкопис)

Маровска 1991 : В. Маровска. Пореден опит за интерпретация на глаголната опозиция аорист / имперфект. – Съпоставително езикознание, 1991, № 6

Мутафчиев 1964 : Р. Мутафчиев. Сегашно историческо време в съвременния български език. София, 1964

Немец 1958 : I. NÆmec. Iterativnost a vid. – Slovo a slovesnost, XIX, 1958, № 3

Пашов 1976 : П. Пашов. За основите на глаголното формообразуване в съвременния български книжовен език. – Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976

Селимски 1976 : Л. Селимски. Ролята на морфологичната алтернация о:а при имперфективацията в български и полски. – Бюлетин за съпоставително изследване на българския език с други езици, 1976, № 2

Чакърова 1998а : Кр. Чакърова. Езикови средства за изразяване на дистрибутивно множество от ситуации в съвременния български книжовен език. – Славистика. Пловдив, 1998

Чакърова 1998 : Кр. Чакърова. За същността на вторичната имперфективация в съвременния български книжовен език. – Научни трудове на ПУ, т. 36, кн. 1, 1998, Филологии (юбилейно издание по случай 25 години филологии в ПУ)

Чакърова 1999 : Кр. Чакърова. Открито за една “скрита” категория на българския глагол. В: “Съвременни тенденции в развитието на фундаменталните и приложните науки”, т. 4, Философия, социология, икономика, образование и квалификация, Стара Загора, 1999

Чакърова 2000 : Кр. Чакърова. Темпоралните квантификатори в съвременния български книжовен език – В: Краят на хилядолетието – носталгии, раздели и надежди, София, 2000

Чакърова 2001 (под печат) : Кр. Чакърова. Някои наблюдения върху езиковото изразяване на акционна мяра в съвременния български език. - Доклад, представен на Шестата конференция на Факултета по славянски филологии при СУ “Св. Климент Охридски”, гр. София, 21–22 май 2001

Чакърова 2002 (под печат) : Кр. Чакърова. За формалния показател на грамемата итеративност в съвременния български език. – Доклад от международния семинар по българистика в Банкя, м. юли, 2002

Широкова 1963 : А. Т. Широкова. О категории многократности в чешском языке. – Исследования на чешскому языку. Москва, 1963

---

[1] В някои случаи и чрез вокална алтернация в корена.

[2] Тук, както и в редица предишни публикации /вж. напр. Чакърова 1998, 1999, 2000 и др./, лансираме схващането, че в съвременния етап от развоя на българския език глаголният вид функционира като тричленна категория, формирала се в резултат на сложни взаимодействия между частните функционално-семантични полета в сферата на аспектуалността. Същинските видове в структурата на категорията обаче са два - несвършен и свършен, противопоставящи се помежду си както граматически (некомплексност ~ комплексност), така и лексикалносемантически (пиша и препиша са различни лексеми, респ. категорията е лексикално-граматична), докато итеративът е “вид” само в широк смисъл, вид “по съвместителство”.

[3] Забележително е, че според Маслов не във всички случаи “перфективирания” чрез начинателна представка граматически итератив (у автора - вторичен имперфектив - б. м. К. Ч.) функционира като СВ. Напълно възможно е той да “премине в биаспектив” /Маслов, 1982, стр. 216/ - срв. напр. Тя се съвзима, събира всички сили и … пак заразмахва мотиката /Т. Влайков, цит. по Маслов/. По мнението на изследователя причината за това трябва да се търси във факта, че “за- с начинателно значение почти никога не се свързва с перфективни основи” /Маслов, пак там/.

[4] Сходни са наблюденията на М. Куцала. Той отбелязва, че след свързването на т. нар. производни имперфективи (т. е. граматични итеративи) с нова представка те не само могат да се перфективират, но придобиват и своеобразен дистрибутивен характер /вж. Куцала, 1966/.

[5] В тази връзка твърде убедителна ни изглежда следната лингвистична “прогноза”: “… може да се допусне с голяма степен на вероятност, че в бъдеще глаголите от трето спрежение количествено ще нарастват” /Лазарова, 1999, стр. 95?/.

[6] Има езици, напр. чешки, словашки, където итеративацията е “надстроечна” преимуществено по отношение на НСВ. Срв.: “Многократната (итеративна) извършаемост (…) играе в системата на словашкия или чешкия глагол важна роля: почти към всеки глагол (прост) от несвършен вид може да бъде образуван многократен…” /Исаченко, 1960, стр. 273/. При това полученият “специален” итератив не е биаспективен, а съхранява имперфективния характер на изходния НСВ - срв. у А. Т. Широкова: “Всички многократни глаголи (т. е. “специалните” итеративи в чешкия език - б. м. К. Ч.) са едновидови” /Широкова, 1963, стр. 84/.

[7] Забележително е, че в старобългарския език, където, макар и много по-рядко, също се е употребявало сегашно историческо време /вж. у Мутафчиев, 1964; Дограмаджиева, 1966 и др./, “за означаване на последователност на действията най-често се използват вторични глаголи от несвършен вид, терминативни по начин на действие, образувани с имперфективиращите наставки -а-, -" -, -ва-, -ова-…” /Дограмаджиева, 1966, стр. 125/.

[8] Срв. у К. Иванова: “При прегледа на материала, получен от съпоставката на преводите, се забелязва в редица случаи стремеж у по- късните преводачи да уточнят несвършения глагол и по начин на действие (курсивът е мой - К. Ч.). Този стремеж може да доведе до употреба на вторичен несвършен глагол (т. е. на граматически итератив - б. м. К. Ч.)” /Иванова, 1967, стр. 91/.

[9] Вероятно за да се премахне омонимията в парадигматичен план, в българския език (особено в разговорната реч) се наблюдава стремеж за омофонно диференциране на презенсни и аористни форми за 3л. ед. ч., от една страна, и аористни и имперфектни форми за 1л. ед. ч. и 1, 2, 3л. мн. ч., от друга, с помощта на ударението. Както посочва Ю. С. Маслов обаче, този процес обаче не е повсеместен - срв.: “Под влияние на повечето от източните говори възможността за преместване на ударението върху наставката на втора основа (…) остава често неизползвана…” /Маслов, 1982, стр. 230/./

[10] Подобно е и мнението на В. Маровска - срв.: “…употребата на А от IНСВ е нормална и много по-честа от тази на А от IIНСВ” /Маровска, 1991, стр. 64/.

[11] Логично е да се предположи, че именно поради хегемонията (граматичната специализация) на повторителните морфеми се ограничава в значителна степен “несобствената” (разб. квантифициращата) функция на някои темпорални грамеми, образувани от граматически итеративи.

[12] Срв. у Лазарова: “Суфикс -а- не е чисто видообразуващ суфикс (разб. имперфективен - б. м. К. Ч.), тъй като с него могат да се образуват и глаголи от свършен вид, трето спрежение” /Лазарова, 1999, стр. 95/. Авторката обаче уточнява, че формообразуващата функция на разглеждания граматичен суфикс е “не за вид на глагола, а за спрежение” /Лазарова, цит. съч., стр. 71/.

[13] Срв. у Котова: “…суфиксът в показва кратност на действието, мигновеност, краткост на действието” /Котова, 1990, стр. 209/.

[14] Напр. в глаголи от типа блейвам (=започвам да блея), бликвам, грейвам, духвам, кипвам, цъфвам и др. /срв. Иванова, 1974, стр. 121/.

[15] Напр. в глаголи от типа близвам (леко, едва-едва), лизвам, парвам, сръбвам, хапвам, щипвам и др. /срв. Иванова, 1974, пак там/.

[16] Срв.: “Друг тип форми за условно наклонение (…) се образуват с помощта на наставките -вам, -ям, -ам, които се използват и за образуване на несвършени глаголи от свършени” /ГСБКЕ, 1983, стр. 369/.

[17] Срв. у Н. Котова: “В българските граматики говорят за суфиксите ва и ‘а. Тези два суфикса не са мономорфеми. В тях а е тематически суфикс на глаголите от а-клас (курсивът е мой), достатъчно често появяващ се и в “перфективните” глаголни форми (нападам и др.)” /Котова, 1990, стр. 208/; у В. Маровска: “… II НСВ е максимално маркиран - от една страна с признака на СВ, а от друга - с морфема -А/-ВА, която е едновременно видова и темпорална, подчертаният компонент е и тематична гласна… (курсивът е мой)” /Маровска, 1991, стр. 64/. За “двойно натоварената функция” на итеративните морфеми говори и М. Лазарова - срв.: “Видообразуващите суфикси са -а-, -ва-, -ава-, -явя-, -ува-, -ова- и образуваните с тях глаголи не само не са от несвършен вид, но са и от трето спрежение” /Лазарова, 1999, стр. 69/.

[18] Вероятно за да преодолее подобни трудности, П. Пашов разглежда въпроса за вербалните основи в рекурсивен аспект, т. е. опитва се да разграничи лексикалната от граматичната основа /вж. Пашов, 1976/. Според него лексикалната основа съдържа единствено лексикални (словообразуващи) морфеми (префикси, корени, суфикси). Когато обаче към нея се прибави видообразуващ (разб. итеративен, граматичен - б. м. К. Ч.) формант (у автора - суфикс), се получава т. нар. видова основа.