Модалните конструкции с де да в съвременния български език[1]

 

Красимира Чакърова

 

Както сме отбелязвали в предишно наше изследване /вж. Чакърова 2003/, актуална тенденция в развитието на славянския императив е стремежът на отделните езикови системи да генерират нови (аналитични) форми, изразяващи най-разнообразни оттенъци на понятието „воля на говорещото лице” [2]. Споменатият процес е следствие от относително бързото “износване” на граматичните средства за изразяване на повелителност и безспорно предопределя “неравномерността при историческото развитие на различните форми от императивната парадигма” /Типология 1990, стр. 199/. От друга страна, това е и проява на естествения стремеж към формално обезпечаване състава на т. нар. „универсална парадигма”[3] на повелителното наклонение. В светлината на подобна констатация настоящият текст би могъл да се разглежда като опит да продължим разсъжденията си в аналогична посока, поставяйки във фокуса на лингвистичния анализ един интересен, но практически непроучен тип български модални конструкции, образувани чрез съчетаване на частиците де и да с презенсна форма на спрегаемия глагол (в т. ч. относителна или/и резултативна) – срв.: де да мога, де да бях мълчал, де да имаше и др. под.[4] Важно е да потърсим отговор на въпроса за статута на тези образувания в езиковата система (синтактични конструкции или аналитични форми на глагола, равнорангови с дано- и нека-формите напр.), за тяхната семантична реализация и функционални особености.

§ 1. Структурна характеристика на конструкциите с де да.

Ще започнем с уточнението, че началният елемент в разглежданите съчетания – частицата де – трябва да бъде ясно отграничаван от неговите омоними: наречието де (< къде, где)[5] и междуметието с идентичен звуков състав (де, също и дя – използвано при подкарване на добиче)[6]. Единствено образуванията със споменатата частица влизат в пряка функционално-семантична опозиция (и конкуренция) с част от формите на императива, което е причина именно те да се превърнат в средоточие на нашия изследователски интерес.

По мнението на редица автори (вж. напр. Чолакова 1958, стр. 30; БЕР 1966, стр. 328; Георгиев 1983, стр. 105; Граматика 1983, стр. 482; Тишева, Хауге 2002, стр. 2 и др.) от гледна точка на езиковата диахрония частицата де е „първична” /Граматика 1983, стр. 482/, „изконна и непроизводна” /Георгиев 1983, стр. 105/ и по всека вероятност „има връзка с глаголната форма дей от някогашния глагол дея (стб. деÿти)” /Граматика, пак там/. Що се отнася до семантико-функционалните й „превъплъщения”обаче, в това отношение картината на лингвистичните решения е доста пъстра. Според К. Чолакова въпросната лексема има смесена функция – емоционално-усилителна или модално-усилителна /Чолакова 1958, цит. съч., стр. 49, а също и в Граматика 1983, стр. 487/, докато Ст. Георгиев я интерпретира като изцяло емоционална (за потвърждение), изразяваща специфична реакция на говорещия към съобщението /Георгиев 1983, стр. 108/. В по-ново време М. Врина подчертава илокутивния[7] й характер и я включва в общата група на експресивните частици в българския език; други изследвачи пък я дефинират като прагматична[8] /вж. Тишева, Хауге 2002/ или модална /Зидарова 2005/[9].

Макар и бегло представен, подобен терминологичен дисонанс свидетелства за трудностите при определянето на семантико-функционалния инвариат при различните реализации на лексемата де. Без да изразяваме предпочитания към конкретно название, бихме искали да подчертаем изключителната задълбоченост на анализа у М. Врина, която се е опитала да представи в цялост „производните смислови отсенки” при употребите на въпросната частица /вж. Врина 1999, стр. 142-148/. Любопитно е обаче, че никъде в изложението на авторката не откриваме именно интересуващите ни съчетания от типа де да можех. Струва ни се, че фактът е симптоматичен и едва ли може да се схваща като обикновен пропуск в хода на научната дескрипция. По-скоро в случая явно става дума за тип конструкции, в които спомагателните елементи са се свързали дотолкова тясно помежду си, че не могат да бъдат сегментирани по същия начин, както напълно автономните експресивни частици в примерите, цитирани от Врина – срв. напр: Де да бяха толкова розови работите! /В. Дачев, цит. по http://valery.bgit.net/; Успях да задраскам доста неща от ToDo-то на магазина… или поне достатъчно, за да сметна деня за оползотворен. Де да стояха така нещата и с изпитите… /http://valery.bgit.net/blog-bg/2005/01/; Де да беше така! Де да можеше някой друг да отнеме от нас, хората, това задължение и да ни дава, или да ни лишава от кармата... Ех... щеше да е чудесно [...] /Св. Тилкова-Алена, http://karm-krag.bol.bg, 27. 03. 2001/ и др. Ясно се вижда, че участието на компонента де в горните изказвания не е изцяло факултативно, що се отнася до експлицирането на специфичната им императивна (и в частност – оптативна) семантика, както, да речем, на същата лексема в следното изречение: – Престанете (де), моля ви се /В. Пламенов/[10]. При премахването му семантиката на фразата се разрежда значително, изчезва оттенъкът на съжаление за пропуснатата възможност, на преден план излиза условното значение на да - срв.: Да бяха толкова розови работите (=ако бяха толкова розови...) и пр.

Във връзка с казаното естествено възниква следният важен въпрос: дали в съчетанията с частиците де и да можем да говорим за усилваща (или модифицираща) роля на частицата де, или тук става дума за сложен формант (де да), маркиращ нов ред форми в парадигмата на императива.

Изследвайки структурните особености на разглежданите конструкции, бихме искали да обърнем специално внимание и върху третия (самостоен) елемент в техния състав – спрегаемата глаголна форма. Статистическата обработка на илюстративния материал ни убеди, че в болшинството от случаите (87 %) тази форма е в сегашно относително време[11] – срв.: Остра болка прободе сърцето му. “Де да можеше да се сменим…” /К. Аврамова/; Тя си знае за какво, а аз имам един (ех, де да беше само един…) въпрос /форум в http://roadhouse.vlasath.org, 3 май, 2006/; В годината, в която завърших, бях най-добрата в курса си и от тогава, ти си първият, който се опитва да ми приписва човешки качества - че съм от ДС (де да бях!), че съм учила в Русия (де да бях!). Че мога да се меря с теб (де да можех!). Че мога дори да не ти противореча (де да не можех!) /форум в http://www.banker.bg/[12]; Много хубаво... Де да можех да си го купя с учителска заплата... :-) /форум в http://www.computerworld.bg/; Де да бях аз, де да можех въобще да свиря на китара /форум в http://www.clubf1.net/; А що се отнася до "ненормалните" Турция и Гърция, имах възможността да видя, че в Гърция с минималната пенсия човек може да си купи 200 кг. свински бут или около 600 литра бензин. Де да бяхме и ние така ненормални... /форум на в. Дневник Online, www.dnevnik.bg, 18. 01. 2005/; Добри пари са тва, дума да няма. Де да ми вървеше и на мене така с... Мдааа - де да го имах и аз тоя късмет /http://forums.cjb.net/; Тъй че домове за самотни стари хора като горнобанския са не решение, а направо спасение. Де да бяха повече, де да можеше всеки пожелал, веднага да се настани в тях без чакане с години и без "Освен...", де да имаше пари още да се подобрят условията - и обслужването, и храната /Б. Иванов, http://www.duma.bg/; Но АТАКА... много са заблудени и ми е тъжно 4е умен народ като българския са6то са заблудени от тези загубеняци. Де да бяха свясни и да можеха да управят страната, де да бяха наистина... /форум в http://www.trud.bg/; Аз съм фен на диктатурата :-) Де да си бях вкъщи да иззема всички функции в лявата си ръка (левичар съм) и да подкарам "каруцата" на сдружението. /форум в http://yovko.net/; Пламуей?! Де да знаех какво означава ;-) /http://plamway.com/ и мн. др.

Значително по-малък (едва 11 % и 2 %) е делът на резултативно-относителните и простите (неотносителни и нерезултативни) презенсни глаголни форми в структурата на разглежданите образувания – срв: - Името лошо, ама селото беше добро - казва Илия. - Де да си бяхме пак там! /Й. Йовков/; - Еех, - стисна зъби той - де да бях аз го създавал този пусти свят. Де да бях го пустото сътворение сътворявал. /http://www.hulite.net, автор: vui4o/; Де да беше и баща ми направил нещо, ама – не! Седял си мирно и тихо и кротко, ни с едните, ни с другите /Р. Ченков, цит. по http://popoezia.hit.bg/; Йоох, Сашо-о, Сашко Карабельов, де да си, че да оплачеш старата си ба-ба!" /А. Страшимиров/[13] и др.

Съотношението е неравностойно и що се отнася до разпределението на персонално-числовите варианти: най-голяма част от тях са първолични, и то предимно в ед. ч. (53, 8 %), следват третоличните (42, 4 %)[14] и второличните, които са едва 3, 8 %. От друга страна, не може да не се отбележи, че спомагателните елементи в де да-конструкциите проявяват склонност към съчетаване с формите (предимно относителните) на няколко конкретни глагола (спомагателния глагол съм, както и модалните мога /може-безл./, имам, искам), докато комбинирането им с други вербални лексеми е спорадично.

По наше мнение подобна статистическа картина недвусмислено доказва наличието на функционална специализация при изследваните съчетания и в голяма степен би могла да хвърли светлина върху теоретичния казус за тяхното място в императивната парадигма (вж. по-нататък в изложението, § 3).

Заслужава внимание и въпросът за словореда на компонентите в съчетанията с де да. Той е винаги точно установен (де + да + спрегаем глагол) и в това отношение напомня ситуацията с усложнените императивни форми от типа нека да дойде, дано да дойде и пр., но за разлика от тях дистантното разполагане на първия компонент де (независимо от акцентологичната му природа) е изключително рядко срещано – срв. напр.: Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач /Й. Йовков/.

§ 2. Семантико-функционална характеристика на конструкциите с де да.

Един от малкото автори, които обръщат специално внимание на съчетанията с де да и ги характеризират семантично, е Р. Ницолова – срв.: „С желателни изречения с де да се изказва пожелание за действие в плана на миналото и в сегашния момент, като се подчертава, че става дума за действия, които не са се осъществили в миналото или е невъзможно да се осъществят в настоящето” /Ницолова 1984, стр. 145/.

Вече неколкократно сме имали поводи да отбележим, че сходно значение изразяват относително-резултативните (и по-рядко – само относителните) да-конструкции от типа да бях дошъл, да беше почакал и др., експлициращи “желания, чието реализиране е невъзможно, понеже то е трябвало да стане в миналото, а също и желания, които са насочени към настоящето или бъдещето, но се схващат като трудно изпълними или неизпълними” /Петков 1962, стр. 181/, т.е. “пожелание за контрафактическо действие (курсивът е на авт.)” в плана на презенса или претерита /Ницолова 1984, стр. 144/ – срв.: “Да бях го утрепал барем!” – рече си той с тъга и съжаление /Г. Караславов/; Да беше поне учителка, лекарка, адвокатка… всичко друго, но не и актриса! … /Д. Димов/; Два реда да му беше драснал поне веднъж /Кл. Цачев/ и др.

Безспорно в случая може да се говори за семантично сходство[15], но не и за пълна структурно-функционална идентичност. Макар че и двата типа образувания да изразяват желание, отнесено към неосъществено в миналото действие, съчетанията с де да акцентуват по-скоро върху положителната перспектива от извършването на това действие (срв.: ‘колко би било хубаво, ако…’) – срв.: Де да бях знаял; де да знаех /= колко щеше да е добре, ако знаех/); Прозорците на вагоните, знайте, тесни, един си подал главата, друг се гуши през рамото му, трети подава отдолу само половината разкривена физиономия с едно око и гледат! - Да се стопиш! Ех, де да имаше (=щеше да е хубаво да има) една минутна фотография /А. Константинов/; Не, не поддържа тази функция. Ех, де да поддържаше (=щеше да е хубаво, ако поддържа) /http://forums.find-bg, 11. 10. 2004/; Де да бяха само кражбите! (=щеше да е хубаво, ако бяха само те)! Мръсната българска следа в Атина се допълва от графиите (бюрата) за работа /в. Български новини, 07. 09. 2004, цит. по http://ide.li/; Хуманна позиция, което е чудесно и поздрави за това... де да имаше (хубаво би било, ако имаше) повече хора като тебе /форум в http://daobg.com, 28. 02. 2006/ и мн. др.

Напълно споделяме мнението на Р. Ницолова, че в плана на миналото съчетанията с де да влизат в пряка семантична опозиция с оптативните дано (да)-форми: докато при първите е налице „пресупозицията за нефактичност”[16], вторите са неутрални в това отношение – срв. Де да бях изкарал изпита![17] (=съжалявам, че не успях да се справя с изпита, щеше да е хубаво да бях успял) и Дано да съм изкарал изпита! (=надявам се да съм успял, макар да съществува и обратната вероятност). Тази смислова контрадикторност обаче не намира опора в плана на изразяването, тъй като и двата типа желателни конструкции се оказват формално маркирани.

Ще допълним и това, че образуванията с де да изобщо не се препокриват семантично с относително-резултативните да-конструкции и при изразяване на значението деликатна подкана или заповед към второто граматическо лице – срв. напр.: Да беше почакал, Иване, защо се разбърза (моля те, не бързай толкова) и Де да беше почакал, Иване... (= щеше да е добре да беше почакал, не трябваше да бързаш, но вече е късно). Поначало, ако съдим по показанията на статистическия анализ, вторият тип съчетания почти не се употребява във второ лице.

Освен споменатото по-горе оптативно значение, отнесено в болшинството употреби към сферата на миналото (маркер за тази отнесеност е относителната морфема в структурата на спрегаемия глагол), де да-конструкциите от някои глаголи могат да изразяват и хортативно значение (подкана за извършване на съвместно действие) – срв.: Дядо Корчан цял сияеше от радост. – (Де) да видим (=нека да видим, хайде да видим) какво ще стане! – рече той и се обърна към Лазар /Ел. Пелин/; Наситих се. Друг свят съм мечтал, в друг свят минавам. (Де) да видим там как я карат! /Ел. Пелин/; - Право е. Църквата ни е малка, тесна, ниска. Нели и друг път и много пъти сме приказвали. Ама (де) да видим как ще излезе тая работа... Да размислим, да видим... /Д. Талев/ и др. под. Макар и подчертано по-редки, примери от цитирания тип доказват убедително, че елементът де може да изпълнява ролята на усилителна частица, т.е. да бъде факултативен в състава на съчетанието. Както ще покажем в следващото изложение, този аргумент се оказва твърде важен при определяне граматичната природа на изследваните съчетания.

§ 3. Съчетанията с де да – аналитични повелителни форми или синтактични конструкции. Критерии за „разпознаване”.

В настоящата част от изложението ще се опитаме обобщим направените по-горе наблюдения и да дадем отговор на въпроса за мястото на съчетанията с де да във функционално-семантичното микрополе на повелителността в българския език, като използваме няколко критерия за разграничаване на сложните глаголни форми от синтактичните конструкции, формулирани в предишна наша публикация /вж. Чакърова 2001/.

а) Характер на участващите в съчетанието думи (служебни / самостойни).

Както стана ясно от § 1, във формално отношение конструкциите с де да напомнят изцяло строежа на останалите аналитични вербални форми в българския език: те са резултат от комбинирането на служебните компоненти де и да с форма на спрегаем глагол. Не всеки от тези компоненти обаче се отличава със същата структурна задължителност, която е характерна за сложните морфологични образувания (напр. в някои от тях елементът де може да отпада, без това да промени императивната семантика на изказването).

б) Степен на десемантизация на служебните елементи в съчетанието.

Става дума за степента, в която служебните компоненти в дадено съчетание губят изконното си лексикално значение[18] и се превръщат в основно средство за изразяване на граматичното значение. Както е известно, при аналитичните морфологични форми се наблюдава пълна делексикализация на елементите, маркиращи граматичното значение (срв.: ще ходя, щях да пиша, нека дойде, стига си писал, недей да мълчиш, няма да кажа, бих ял и др.). Ако обаче в определени контекстови условия спомагателният елемент се реализира, съхранявайки следи от старото си лексикално значение, съчетанието е от преходен тип (то регистрира междинна фаза при преминаването на синтактичната конструкция към аналитична морфологична форма, срв. напр. има да чакаш /вж. Чакърова 2001, стр. 147-148/)[19].

            Безспорно е, че частицата де в разглеждания тип конструкции е напълно десемантизиран елемент, изгубил връзката си с изходния глагол деÿти. Едва ли може да се приеме обаче, че е носител на самостоятелно граматично значение – в основната част от употребите си тя по-скоро тя допълва семантичните възможности на императивната да-конструкция.

            в) Моносемантичност (граматична еднозначност) на маркиращите спомагателни елементи. Отчитането на този класификационен показател според нас е твърде съществено за определяне статута на аналитичните образувания. Така например моносемантичността на граматичния маркер е един от най-ярките белези на сложните морфологични форми, а нейното отсъствие (т.е. многозначността) – доказателство за разколебаване на формата, за отслабване на системно обусловените връзки между елементите, които я изграждат, от една страна, респ. за наличие на синтактична конструкция или синтагма, недостигнала крайния етап на своята граматикализация, от друга (срв. напр. има да говори = ще говори, но и трябва да говори; плашим се =плашим се един друг, а също и плашим самите себе си Þ синтактични конструкции, но бих в бих ял няма никакви други интерпретации освен ‘възможност за осъществяване на действието в зависимост от определени условия’, следователно съчетанието е сложна морфологична форма).

Както показа анализът в § 1 и § 2, в семантично отношение съчетанията с де да не са еднозначни – извод, който се потвърждава убедително и от наличието на омонимните употреби с наречието де (срв.: Още ли ти се сърди ?// Де да знам (=би било хубаво да знам) / но не знам и Де да знам (=откъде, как бих могъл да знам) / какво е казал[20]).

   г) Възможност за съчетаване на формалния показател на конструкцията с флективни граматични маркери (маркери на синтетичната форма), носители на същото значение[21]. Имаме всички основания да смятаме, че ако е налице подобна възможност, би трябвало да се говори за синтактична конструкция - срв. напр. иди вземи, хайде стани и др. Конкретно в случая с де да-конструкциите, би трябвало да се отбележи, че техният начален компонент де се използва често в разговорната реч като частица, променяща комуникативната насоченост на изказа. При това тя проявява склонност да се комбинира със синтетични повелителни форми, изразявайки най-разнообразни смислови отсенки: заплаха, упрек, нетърпение и пр. (срв.: Казвайте де!; Де не плачи де!), което я отличава съществено от останалите повелителни частици (срв. нека пиши, *стига пей, *дано стани, *рус. буду напишу и пр.), както и от партикуларните съчетания нека да, дано да, де да (срв. *нека да напиши, *дано да напиши, *де да напиши). Споменатият извод би насочил изследователя към идеята за строга зависимост и взаимна обусловеност на елементите в разглежданата конструкция, а оттам и към заключението, че тя принадлежи към формалния инвентар на българския императив. Подобно допускане обаче се разколебава сериозно от показателите на следващите критерии за „разпознаване”.

            д) Структурна задължителност и взаимна обусловеност на елементите на съчетанието. Съобразяването с този класификационен показател означава да се провери дали при премахване на някой от конституентите (най-често на спомагателния, носител на граматичното значение), или при замяната му с друг (непринадлежащ на същата част на речта, или пък различен по семантика) се променя цялостният смисъл на изказването. В случаите, когато е налице структурна задължителност на елементите (никой от тях не може да отпада или да се замества с друга дума), съществуват пълни основания да се говори за сложна глаголна форма. Ако обаче спомагателният елемент от съчетанието може да се изпуска, без това да повлияе съществено на цялостния смисъл (срв. хайде кажи /повелит./ = кажи /повелит./), или пък бива заменян с друга, близка по лексикално значение дума , това доказва, че въпросният елемент не е част от сложна глаголна форма, а от синтактична конструкция (срв.: мия се = мия себе си, имам да напиша = трябва да напиша и пр.), позволяваща свободно вариране на елементите.

С оглед целите на настоящия анализ не можем да не отбележим, че независимо от привидната си тясна споеност с частицата да, началният компонент де в никакъв случай не може да се разглежда като облигаторен в състава на разглежданите де да-конструкции, доколкото може да отпада или да бъде заместван от други езикови елементи (срв.: /Де/ да бях изкарал изпита, да бях се дипломирал!; /Кешки/ да бях изкарал изпита!; /Ех/ да бях изкарал изпита! ).

Особено интересни са и подчертано по-редките примери с участието на чуждата по произход частица кешки[22], която може да бъде замествана свободно с частицата де – срв.: - Кешки / (де) аз да изгорях, та не списанието ми... За народа загуба велика /Ив. Вазов/; Кешки / (де) да го не бех видяла, кешки / (де) да не бех дохождала одеве /Т. Влайков/; Особено настоятелен за това беше Богдан Филов, министър-председателя на България. Кешки / (де) да беше останал професор-археолог, щеше да направи голяма добрина на себе си и на страната /С. Ардити, http://mediatimesreview.com/; Таман се бях зачел с детето в "Червената шапчица", и донесоха вестниците. Кешки / (де) да не бях ги похващал! /http://www.segabg.com, 09. 11. 2005/; Изданието не забравя и цигарената си болка: "Подариха "Булгартабак" с чужди карти". Кешки / (де) да го бяха подарили на Чорни - зер и той значителен, па и противоречив... /http://www.segabg.com, 08. 11. 2005/; Много беше демократична майка ми, кешки / (де) да ни беше такава и демокрацията... Ама то много широко понятие се оказа, какво ли не влезе в нея /М. Башева, http://www.segabg.com, 21. 02. 1998/; - Що не вземеш резервния ключ от рецепцията? Кешки / (де) да не бях го послушал! /А. Илиев, http://www.liternet.bg/; Кешки / (де) да бе свирил на арфа. Повече можеше да привлече вниманието на нашия приятел. /З. Върбанов, http://razkazi.blogspot.com/ и др.

Разбира се, не може да се отрече, че конструкциите с кешки се употребяват много по-рядко в съвременните езикови стилове и носят по-ярка експресия от тези с де, но това според нас се държи на разликата в стилистичните маркери: частицата кешки има подчертано диалектен характер в сравнение с де. Вероятно на това се дължи изразяваният от нея допълнителен оттенък на ирония, снижена емоционална окраска при представяне на нереализирани факти от миналото. Не сме склонни обаче да приемем становището на някои автори, че двете частици са типологически несходни и имат различно значение и функции – срв.: „Трите лексеми да, кешки и нека не са експресивни частици, тъй като въвеждат специфично наклонение, без да упражняват експресивна функция” /Врина 1999, стр. 46/[23].

Не липсват и примери (основно от поетическата реч) за съвместна употреба на образуванията с де да и с да в рамките на една синтактична цялост за изразяване на аналогична модална семантика: съжаление за пропусната възможност, пожелание „със задна дата”, което не може да бъде реализирано – срв.: Омайваща актриса де да бях - / да можех с поглед да те жарна ,/ той щеше да е извор свят,/ а аз самата щях да съм отдадена /Д. Спасова/; де да бях миряна башева / де да бях малина томова / миглена николчина мирела иванова да си бях / или те да ми бяха връстници [...] /Д. Белева, http://www.rodina-bg.org/ др.

е) Влияние на контекста. Показанията на въпросния критерий са облигаторни при анализа на всички “гранични” аналитични съчетания (както и на синтетични форми с неизяснен статут, напр. т. нар. ‘вторични имперфективи’). С негова помощ се отчита степента на тяхната “автосемантичност” в морфологичната система.

Изследвайки де да конструкциите, не можем да не изтъкнем, че в случаите, когато участващата в състава им глаголна форма е в обикновено сегашно време, те реализират специфичното си модално значение в тясна зависимост от контекстовите условия и особено от интонацията – срв.: Де (част.) да знам къде да ида... (=би било добре, ако знам) и Де (нар.) да знам къде да ида! (=откъде мога да знам, защо изобщо ме питаш)[24].

ж) Системност при изразяването на граматичното значение. Функционална фреквентност и степен на генерализиране.

Едва ли е необходимо да доказваме, че надежността на споменатия дистинктивен показател е пряко следствие от наличието на статистически данни, отчитащи степента на функционална активност на конкретен тип езикови единици. При това е важно да се подчертае, че евентуалното регистриране на ниски статистически показатели може да се тълкува двояко: то би могло да регистрира като “отмирането” на дадени образувания, така и началната фаза на тяхното утвърждаване в системата.

По повод ситуацията с дискутираните тук де да-конструкции ще отбележим, че те се употребяват твърде рядко, и то неравномерно в различните функционални сфери. Броят на регистрираните примери е повече от скромен върху фона на внушителния обем текстови корпуси в електронното пространство, които обработихме. Използвахме такива популярни сайтове за класическа и нова българска литература като http://liternet.bg; виртуалната литературна библиотека (http://www.slovo.bg); лингвистичната библиотека http://www.belb.net, сайта за българска разговорна реч http://bgspeech.net, корпуса с българска разговорна реч, събран от Кр. Алексова (вж. http://www.hf.uio.no); електронни издания на вестниците „Сега”, „Труд”, „Дума”, „Банкеръ” и др., както и различни интернет форуми. Наблюденията ни показаха, че изследваните конструкции имат силно изразен колоквиален характер, което е най-вероятната причина да не се употребяват в официалните стилове на езика (научен и административен). В публицистичните материали се срещат изключително рядко и винаги придават разговорен колорит. Противно на предварителните ни очаквания се оказа, че е спорадично и използването им в художествена литература[25].

Като се прибави и липсата на системност при образуването на разглежданите съчетания (както споменахме в § 1, при тях е налице тенденция към употреба на определени глаголи, т.е. към фразова идиоматизация), би могло да се заключи, че в структурно и функционално отношение те не са равноредни на аналитичните ядрени модификатори - повелителните форми с частиците нека, дано и стига.

§ 4. Изводи. След като приложихме критериите за диференциране на сложните морфологични форми от синтактичните съчетания, можем да обобщим следното:

а) Не съществуват достатъчно основания разглежданите модални конструкции да се приемат за самостоятелен ред форми в императивната парадигма на българския език. И макар че по някои показатели те се оказват „гранични” образувания, все още не може да се прогнозира бъдещият им развой в езиковата система.

б) На този етап от развоя на нашия език съчетанията от изследвания тип функционират като разширени варианти на маркираните с относителност (± резултативност) да-конструкции, т.е. в случая частицата де (подобно на диал. кешки) изпълнява роля на допълнителен (усилителен) маркер, придаващ яркост на волеизраза. В подобни случаи наблюдаваме резултатите от действието на един компенсаторен вътрешноезиков механизъм, чиято основна цел е преодоляването на евентуална двусмислица. (Срв.: Да знаех, щях да ти кажа (=ако знаех, щях...), но Де да знаех, щях да ти кажа (=щеше да е хубаво, ако знаех, и бих ти казал, но ...). Прибавянето на де осигурява на да-конструкциите[26] необходимата морфологична рамка; която ги прави независими от условията на контекста.) С други думи, тук глаголната частица се използва като граматичен идентификатор на модалното значение, носено от да-конструкцията. Срв. у П. Пашов: „Формите за повелително наклонение се подсилват (курсивът е мой – К. Ч.), особено в говоримата реч, с частиците де, че, а също и с хайде: кажи де; че излизай вече; че купи ми го де и пр.” /Пашов 1999, стр. 181/.

в) По наше мнение не е случайно, че в почти 90 % от ексцерпираните примери спрегаемият глагол в конструкцията е в сегашно относително време. Поначало да-конструции с това глаголно време се използват изключително рядко (вероятно поради омонимията между частицата да и съответния условен съюз) за изразяване на специфичното „пожелание за контрафактическо действие”, присъщо на резултативно-относителните варианти от типа да беше дошъл, да бях казал и пр. Чрез прибавяне на елемента де обаче употребата на съчетанията като еднозначни става напълно възможно, а самото им генериране в системата, макар и ограничено по отношение избора на вербален компонент, явно е резултат от желанието на езиковите носители да подчертаят съжалението си заради нереализирано действие или определено ментално или емоционално състояние, а не заради неефективност на това действие или състояние (т.е. липсата на резултат от него). С други думи, прагматичните предпочитания на българина при езиковото изразяване на съжаление се оказват насочени основно върху пропуснатите му шансове да успее в дадено начинание (де да можех), да придобие нещо (де да имах пари, но и де да имах късмет, де да имах приятели и пр), да предизвика съучастие (де да искаше), да бъде такъв, какъвто мечтае (де да бях), да промени света, в които живее – срв.: Де да имаше начин тъй с едно махване на вълшебната пръчица всички ние да се превърнем във весели, доволни и щастливи хора! Де да можеше светът да рипне, па да се прегърне и да запее All you need is love … Де да можеше… /Зл. Енев, http://mediatimesreview.com/.

Съгласни сме, че подобен избор допълва с важни щрихи знанията ни за етнопсихологическата основа на нашия език. За нас по-значимо обаче е друго: че зад цифрите на статистиката прозира надежда...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Библиография

 

БЕР 1966 : Български етимологичен речник. Свезка V. София, 1966.

Врина 1999 : М. Врина. Експресивните частици в българския език. Велико Търново, 1999.

Георгиев 1983 : Ст. Георгиев. Морфология на съвременния български език (неизменяеми думи). София, 1983.

Граматика 1983 : Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София, 1983.

Зидарова 2005 : В. Зидарова. Частиците като част на речта. – В: http//:www.belb.net/Zidarova/chastici.htm.

Куцаров 1997 : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997.

Ницолова 1984 : Р. Ницолова. Прагматичен аспект на изречението в съвременния български език. София 1984.

Ницолова 2005 : Р. Ницолова. Рецензия за гл. ас. д-р Красимира Ангелова Чакърова, кандидатка в конкурса за доцент по научна специалност 05.04.17 български език/ морфология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. София, 27. 12. 2005 (ръкопис).

Пашов 1999 : П. Пашов. Българска граматика. Пловдив, 1999.

Петков 1962 : П. Петков. Да + глаголна форма. Изразяване на трудно осъществими или неосъществими желания. - Български език, 1962, № 3.

Симов, Колковска 2002 : К. Симов, С. Колковска. Интерпретация на да-конструкциите в Опорната фразова граматика. - Шести национални славистични четения: Славистиката в началото на XXI век. Традиции и очаквания. София, 2002.

Типология 1990 : Теория функциональной грамматики. Темпоральность. Модальность. Ленинград, 1990

Тишева, Хауге 2002 : Й. Тишева, Хетил Ро Хауге. Заемане на прагматични частици. – В: Проблеми на социолингвистиката, т.7. Билингвизъм и диглосия – съвременни проблеми. София, 2002; цит. по http://www.slav.uni-sofia.bg/bgspeech/sites/en/publ/bgsp_hrh_yt_zaemane.pdf.

Храковски, Володин 1986 : В. С. Храковский, А. П. Володин. Семантика и типология императива. Русский императив. Ленинград, 1986.

Чакърова 2001 : Кр. Чакърова. Към въпроса за парадигматичната природа на някои спорни вербални съчетания в съвременния български език, или за “граничните” зони в граматиката. - В: 10 години Бургаски свободен университет. Юбилейна научна конференция с международно участие “Университетът през третото хилядолетие”, т. IV, Бургас, 2001.

Чакърова 2002 : Кр. Чакърова. За установяването на нови аналитични форми в парадигмата на българския императив. - В: Пространства на езика и присъствието (юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на проф. дфн Иван Куцаров), Пловдив, 2002.

Чакърова 2003 : Кр. Чакърова. Опит за сравнително-типологичен анализ на императивните парадигми в славянските езици” - В: Научни трудове на ПУ, т. 41, кн. 1, 2003, Филологии.

Чолакова 1968 : Кр. Чолакова. Частиците в съвременния български книжовен език. София, 1968.


[1] Текстът е представен като доклад на юбилейната конференция на Факултета по славянски филологии на Софийски университет в чест на чл.-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев, проф. д-р Венче Попова, проф. Петър Пашов, София, 12-13. 05. 2006; под печат.

[2] Срв. напр. вече установените форми с дано и стига в българския език /по-подробно за тях вж. Чакърова 2002/, както и все по-налагащите се (основно в разговорната реч) съчетания с десемантизираните глаголи дай, хайде и чакай; образуванията с daj - в словенски, с хаjдемо - в сърбо-хърватски и пр.

[3] Понятието “универсална парадигма” е въведено от В. С. Храковски и А. П. Володин, които се опитват да “моделират” теоретически възможните реализации на императива в естествените езици и заключават, че по силата на редица ограничения максималната реална парадигма, която може да бъде открита в кой да е конкретен език, включва осем възможни форми за лице и число /вж. Храковски, Володин 1986/.

[4] Изказвам сърдечна благодарност на проф. дфн Руселина Ницолова, която, след като се запозна обстойно с моя хабилитационен труд върху българския императив, насочи вниманието ми към модалните конструкции с де да.

[5] При тази своя употреба лексемата де се свързва обичайно с форма на глагола за сегашно (неотносително и нерезултативно) време. Срв. напр.: Оставете вий маслото, па ми кажете друго: де (=къде) да се настаня? /А. Константинов/; Вървят, разпитват по кръстопътищата де живее Иречек; най-сетне сетил се някой, че въпросът е за професор Иречек, казал им де (=къде) да попитат, попитали и го намират. /А. Константинов/; Тя не е издигната само за бабички или де (=къде) да има старите плешив лоб да склонят. /П. Ю. Тодоров/; Но ето видя я, пообърна се наляво, пообърна се надясно, като че гледаше де (=къде) да се скрие, и стана /Й. Йовков/; Не знаеха и те какво да правят - де (=къде) да дянат букетите! /А. Константинов/ и др. Вътре в разглежданата група могат да бъдат обособени няколко изречения, в които наред с изконното си обстоятелствено значение де е носител и на допълнителен експресивен маркер [+недоволство, възмущение, съжаление], т.е. лексемата се реализира не толкова като буквален вариант на откъде, а като синоним на наречието как (как може) – срв.: - Че защо се върнаха? - Де (=откъде, как) да ги зная, далеч бях. Много се караха, викаха... /Й. Йовков/; Да, клати глава Юнашката фланелка, но де да знаем (=откъде, как), че за да се спасим, е трябвало да умеем да хвърчим на заден ход! /Й. Радичков/; - От де (=откъде, как може) да го знам, бе Гошо, оня ден аз си бях дома, и като идвам те го стоварили пред кръчмата. Нито знам кой го е докарал, нито нищо /Г. Данаилов/; От де (=откъде, как) да знам какво е станало /Г. Данаилов/; Гледам офицерин, де (=откъде, как) да знам, че си ти /Й. Йовков/; Обърнах се, войници, румънци. Де (=откъде, как) да ги видя кога са дошли /Й. Йовков/ и др.

[6] Вж. за това в БЕР 1966 /стр. 328/.

[7] По мнението на авторката илокутивните частици „притежават като обща черта честата си употреба в съвременния език, главно в устната реч (поне що се отнася до де, бе, я, а), както и това, че внасят промени в комуникативната (въпросителна, повелителна, възклицателна, съобщителна) насоченост на изказа, като я отслабват или усилват. Те се отнасят предимно към целия изказ” /Врина 1999, стр. 142/.

[8] „Прагматичните частици са едни от най-често употребяваните думи в диалога. По своята природа се свързват с разговорната реч, с устната неподготвена спонтанна комуникация. Употребата им в писмени текстове е вторична, резултат от тенденцията да се „копират" особеностите на устното общуване.” /Тишева, Хауге 2002, стр. 1/.

[9] Според В. Зидарова съществуват основания за обединяване на модалните частици в един клас с модалните наречия и за отделянето на този клас (с общото название частици) от съществуващите традиционно части на речта /вж. Зидарова 2005/.

[10] Примерът е на М. Врина 1999, стр. 143/

[11] За назоваване на отделните глаголни форми сме използвали термините на Ив. Куцаров /Куцаров 1997/.

[12] В цитираните примери от интернет форумите е запазено оригиналното графично оформление на авторите.

[13] При обработката на илюстративния материал не бе открит нито един пример, в който частиците де и да да са съчетани с глагол в сегашно резултативно време (т.е. минало неопределено според традиционното назоваване в българската граматика), независимо, че в изследването си от 1984 г. Р. Ницолова принципно допуска тази възможност – срв.: „Употребяват се същите времена, както в да-изреченията: сегашно, минало несвършено, минало неопределено (курсивът е мой – К. Ч.) и минало предварително време” /Ницолова 1984, стр. 145/.

[14] Тук се включват и безличните образувания, които са почти трикратно повече от личните (28, 3 %).

[15] Аналогично становище изразяват К. Симов и С. Колковска, обединявайки двата типа конструкции (де да можех да дойда и да бях дошъл) в една група употреби на модалната частица да – „за изразяване на желателност” /Симов, Колковска 2002, стр. 155/.

[16] Вж. Ницолова 2005, стр. 3.

[17] Примерите на на Р. Ницолова /2005/.

[18] Тук имаме предвид спомагателните глаголи и отглаголните частици (у Ив. Куцаров „частици-морфеми” /Куцаров 1997/). Що се отнася до същинските формообразувателни частици (напр. не, по-, най- и др.), ние приемаме, че те са носители единствено на граматично значение и този смисъл при тях не можем да говорим за делексикализация.

[19] Съобразяването с посочения критерий се оказва твърде съществено за разрешаването на някои сложни теоретични казуси (срв. напр. опитите за разграничаване на такива важни граматични понятия като ‘аналитична глаголна форма’ и ‘съставно именно сказуемо’).

[20] Примерите са от разговорната реч.

[21] Критерият е приложим съмо при анализ на аналитични форми от т. нар. хетерогенни парадигми (съдържащи както синтетични, така и сложни морфологични експликатори), каквато е безспорно е разглежданата тук императивна парадигма /по-подробно вж. у Чакърова 2003/.

[22] В системните граматики на българския език се отбелязва, че частицата кешки има турско-персийски произход /вж. напр. Граматика 1983, стр. 483/ и се използва за изразяване на „пожелание или съжаление (често в съчетание с да)” /Врина 1999, стр. 46/.

[23] Що се отнася до де, според авкорката тя принадлежи към експресивните частици в българския език, тъй като има качеството „да променя комуникативната насоченост на изказа” /Врина, цит. съч, стр. 142/. Разлика в семантиката между двете частици открива и Ст. Георгиев, отбелязвайки, че де изразява „потвърждение”, а кешки – „съжаление поради изпусната възможност” /Георгиев, пак там, стр. 108/.

[24] Ясно се вижда, че употребите на частицата и на наречието де в цитираните изречения се разграничават именно чрез интонацията.

[25] Струва ни се любопитно да отбележим следния факт: де да-съчетания бяха открити в преводни текстове на някои западни автори, което според нас е доказателство за наличието на отчетлива семантична специализация при тези конструкции, мотивирала избора на преводача – срв напр.: - О, де да можеше тази възедра плът да се превърне в роса и да се изпари! Та гълъбчетата да имат своя гълъбарник само за себе си! Де да можех да изчезна като дим! /А. Линдгрен, превод на Т. Константинова/; Един и половина, време за обяд! / - Де да беше! - си рече шепнешком Мартенският Заек. / - Славно щеше да бъде, разбира се - каза Алиса замислена. - Но тогаз... знаете, не бих била гладна... /Л. Карол, превод на Лазар Голдман/; Де да можех да седя тук в някоя юнска вечер на 1880 година и да разговарям с художници! И де да можех през седемнадесети век да ида в Карнавале Пале, та да си побъбря с Мадам дьо Севине! Де да можех по времето на Луи XIV да се разхождам с някой елегантен кавалер под аркадите на "Плас де Вогез"! /А. Линдгрен, превод на Т. Константинова/.

[26] Както сме споменавали и в други изследвания, в съвременния етап от развоя на българския език разглежданите конструкции не са достигнали крайната фаза на своята граматикализация. При това нашият извод не се основава единствено на емпиричния анализ, а е резултат от тестването им с помощта на специално създадената за целта идентификационна матрица /вж. Чакърова 2001,2002/.