Още веднъж по въпроса за морфологичния статут на българските детерминативи[1]

Красимира Чакърова

Обект на изследване в настоящата статия са група лексикални единици със спорен статут в морфологичната система на съвременния български език. Става дума за словоформите от типа именно, чак, тъкмо, даже, само и др., отличаващи се с висока фреквентност в съвременната речева практика.

В лингвистичната литература се е наложило схващането, че въпросните лексеми (или поне повечето от тях) са част от инвентара на адвербиалната парадигма („наречия за логическо уточнение”[2], „наречия за различни логически отношения”[3], „наречия за логическо уточняване и за модалност”[4] „наречия за логическо уточняване и модални отношения”[5], „наречия за логическо и модално уточняване”[6]), независимо от присъщите им „по-особени семантични и синтактични свойства” (Русинов, цит. по Граматика 1983, стр. 405), които ги отличават значително от останалите видове наречия. Подчертава се фактът, че тези словоформи имат преди всичко пояснителен характер; те внасят допълнителни смислови отсенки в съдържанието на изречението (или в значението на отделни негови компоненти), функционирайки като „свободни определители” в неговата структура (Георгиев 1983, стр. 48). Популярен е стратификационният модел, представен в Граматика 1983, който ги разделя на няколко подвида: а) наречия за уточняване (точно, тъкмо, именно, действително и др.), б) наречия за категоричност (наистина, само, непременно и др.), в) наречия за предположение (вероятно, може би, навярно и пр.), г) наречия за съпоставяне (съответно, досущ, сравнително, съобразно[7] и др.); д) наречия за заключение (впрочем, следователно, тоест и др.). Авторите изтъкват, че макар да заемат периферно място в адвербиалната система, в морфологично отношение разглежданите лексеми са идентични с другите (разб. „същинските”) групи наречия – срв.: „Немалка част от думите с модално значение се употребяват и като същински наречия [...]” (Русинов, цит. по Граматика 1983, стр. 405)[8].

Контрапункт на споменатите становища е концепцията на Ст. Георгиев (вж. Георгиев, 1983, 1991) за самостоятелен речниково-морфологичен статут на т. нар. български детерминативи – срв.: „Детерминативът като самостоятелна част на речта в българския език не е получил признание, а са налице всички основания за неговото отделяне” (Георгиев 1983, стр. 48). В подкрепа на своята теза изследователят посочва два важни аргумента:

1. В семантично отношение въпросните лексеми имат „чисто абстрактен, субективен характер, израз на вътрешни синтактични зависимости или на отношението на субекта към изказването”, т.е. това са „думи с широко пояснително значение” (Георгиев, цит. съч., стр. 49).

2. Синтактичната роля на т. нар детерминатив „не е синтагматически обусловена”, т.е. той има „нулева синтагматична характеристика” (Георгиев, пак там, стр. 48). Това обаче не го изравнява с въвеждащите думи, защото в действителност се характеризира с „много по-широк обсег и функция, включително и въвеждаща” (Георгиев, пак там, стр. 49).

Последният извод на Ст. Георгиев е подкрепен с подробен анализ на семантичните и категориалните класове детерминативи. Обособени са три основни разновидности:

1. Детерминативи за констатация и потвърждение – напр. действително, естествено, все пак, именно, лично, наистина, например, по същество, предимно, преди всичко, просто, пусто, прочее, респективно, също, случайно, точно, тъкмо, фактически и др. С помощта на тези лексеми „се обръща внимание на синтактичното съдържание на изречението, потвърждава се истинността на съобщението, неговата типичност, идентичност и пр.” (Георгиев, цит. съч., стр. 50).

2. Детерминативи за подчертаване и разяснение.Тук са включени думи като впрочем, всъщност, изобщо, единствено, значи, напротив, обратно, особено, поне, сравнително, туйто, междувременно, сиреч, тоест, същевременно и др. По думите на автора с тях се изтъква съдържанието на изречението, неговата значителност или безизключителност:

3. Детерминативи за модална определеност – чрез тях се изразява гледната точка, възприемането на съобщението от субекта на изказването като фактично или нефактично, възможно, вероятно, предположително, категорично и др. (срв. напр. безспорно, вероятно, да не би да, едва ли, като че ли, комай, навярно, неминуемо, очевидно, при все това, сигурно, сякаш, ей тъй е, сякаш че и др.)[9].

Тук няма да подлагаме на подробен коментар научната стойност на предложената от автора класификация. Главната цел на нашето проучване е друга: да бъде потърсен убедителен отговор на въпроса за същността и мястото на разглежданите лексикални единици в морфологичната система на езика. Смятаме, че разрешаването на подобна задача има не само теоретична стойност; то би хвърлило светлина и върху редица спорни практически казуси, свързани с преводната и методическата дейност[10].

Наблюденията върху ексцерпирания материал дадоха интересни показания, които ще се опитаме да обобщим в няколко основни извода.

1. Ще започнем с това, че както в семантично, така и във функционално отношение лексемите, наречени от Ст. Георгиев „детерминативи" и обособявани като самостоятелен клас думи (част на речта), не са еднородни и тази нееднородност не може да бъде „компенсирана” и научно обяснена чрез стратифицирането им в цитираните по-горе групи. По наше мнение между тях са налице по-сериозни семантико-функционални различия, които хвърлят сянка на съмнение върху концепцията на изследователя. Така например прави впечатление, че част от т. нар. детерминативи (макар и да са включени от Ст. Георгиев в различни групи) се използват единствено в ролята на вметнати думи (срв. например, тоест, впрочем и пр.) – изразяват „субективно отношение към изказваната мисъл в различните й модални и емоционално-волеви оттенъци”[11], – т.е. при тях определено може да се говори за „липса на синтагматични връзки” (вж. Георгиев 1991, стр. 94). Различна е ситуацията при тъкмо, именно, само, чак, даже, дори и др., чиято семантична реализация зависи основно от синтагматичната им връзка с конкретен изреченски компонент (срв. напр. Само тя /никой друг/ отиде при учителката и Тя отиде само при учителката /при никой друг/; Именно тя (а не друг) отиде при учителката и Тя отиде именно при учителката (а не при друг) (вж. по-нататък в изложението).

2. Като автономна група със специфични функции трябва да бъдат разглеждани лексемите, изпълняващи граматична функция, т.е. маркиращи по лексикален път дадено граматично (в случая конклузивно) значение[12] - срв. вероятно, значи, като че ли, комай, може би, навярно, наистина, неминуемо, несъмнено, очевидно, сигурно, сиреч, сякаш, тоест и др. Не можем да приемем констатацията на Ст. Георгиев, че семантиката на подобни думи „е чисто абстрактна”, което според него е отличителен белег на детерминативите. Традиционният термин „наречия за модалност” тук ни се струва по-подходящ.

3. Не трябва да се игнорира и фактът, че немалка част от представителите на разглежданата лексикална група могат да се реализират омонимно – като наречия за начин, като предикативи[13] или като детерминативи – в зависимост от контекста[14]. Такива функционално вариращи лексеми са напр. безспорно, действително, естествено, лично, обикновено, обратно, особено, просто, сигурно, случайно, същевременно, точно, фактически. Срв.: Той го каза просто и ясно (как? – нар. за начин), Просто е да кажеш истината (пред.), Отиде си просто (= само, единствено ) от инат (дет.) ; Не е достатъчно точно (Г. Господинов) (пред.), но Слънцето падаше точно (= именно) върху игличката на грамофона. (Г. Господинов) (дет.) и мн. др. В този смисъл ни се струва неубедително те да бъдат отделяни така категорично в рамките на самостоятелна част на речта, наречена детерминатив.

4. Безспорно в българския език има известен брой неизменяеми лексоформи, чиято същност е достатъчно специфична, за да бъдат разглеждани „встрани” от общата система на наречията в българския език. Такива са напр. именно, само, тъкмо, чак, даже, дори и др. Най-важните отличителните характеристики на споменатите думи са следните:

а) за разлика от останалите адвербиални форми в езика, които имат ясно изразено самостойно значение (за време, за начин, за количество, за начин и др.), интересуващите ни лексеми се употребяват в тясна смислова връзка с уточняваните от тях изреченски компоненти, с което могат да бъдат обяснени трудностите при тяхното дефиниране като пълнозначни речникови единици. Забелязва се например, че в тълковния речник, съставен от В. Радева, думата тъкмо е представена с две значения : „1. Точно (курсивът е мой – К. Ч.). Тъкмо това искаше да знае. 2. В същото време, току-що. Той тъкмо излезе” (вж. Радева 2004, стр. 738). Синонимната лексема точно обаче, с която се прави семантичната идентификация, не е обяснена в речника. Там присъства единствено прилагателното точен – „Който е съобразен с определен ред и изисквания. Който е според нужния размер и образец” (Радева, пак там, стр. 726). Като прибавим и това, че пак с препращане към точно и тъкмо е обяснена и думата именно (вж. Радева, пак там, стр. 253), не можем да не стигнем до закономерния извод, че в случая трябва да се говори за особен (граничен) лексикален клас, чиито представители притежават не толкова отчетливо собствено значение, колкото важна семантична функция - на прагматични актуализатори. Тяхната задача е да привлекат вниманието на реципиента към някой от елементите в изказването, който е особено важен за адресанта[15]. Иначе казано, употребата им постига същия ефект като „обръщането” на изреченския модел при т. нар. актуален (субективен) словоред - срв. напр.: С Иван отидох на кино вчера = Вчера отидох на кино именно с Иван (и от двата примера става ясно, че най-важна стойност за говорещия субект има фактът, че действието е извършено съвместно с точно определен (а не с друг!) човек). Разбира се, като се има предвид, че разглежданите думи не могат да бъдат свободно заменяни помежду си в различните контекстови условия[16], би могло да се приеме, че не са напълно лишени от собствено семантично съдържание. По-скоро бихме се солидаризирали със Ст. Георгиев, който определя семантиката им като „абстрактна”, „субективна” (вж. по-горе в изложението).

б) Лексемите от интересуващия ни тип не функционират като „свободни изреченски определители” с „нулева синтагматична характеристика”, а се свързват тясно с думата, която детерминират (разб. актуализират). Това всъщност е истинската причина за словоредната им вариабилност. Срв. напр. следните примери от художествената литература: Тя подскочи само веднъж (а не повече пъти) и иззвънтя. (Й. Радичков); Те видяха само колата и воловете (а не друго) (Й. Радичков); Като че неговата работа беше не да продава, а само да разнася (т.е. да не прави нищо друго) тия цветя (Й. Йовков). Ясно се вижда как чрез смяната на словореда на детерминативната лексема само се поставят прагматични акценти върху различни информационни конструкти (разб. части на изречението).

Има и такива уточнителни думи, които проявяват склонност към по-голяма синтагматична обвързаност. Така например чак има свойството да се свързва предимно с обстоятелствени пояснения в изречението - срв.: Слънцето ме гъделичкало! А то къде е? Чак на небето (Г. Данаилов); Хайде после през гората, през гората, та чак на Петрова чука. (Й. Радичков);Чак на другия ден татко дойде да ме вземе. (Г. Данаилов) и пр.

Прави впечатление и това, че в по-голяма част от примерите словоформите от типа само, именно и др. имат препозитивна употреба (използват се пред думата или синтагмата, която актуализират). Подчертано по-редки са позициите им в абсолютно краесловие, напр.: Аз правя това тъкмо (вм. тъкмо това).

в) Уверено би могло да се твърди, че въпросните словоформи са монофункционални в системата на езика – основната им роля в изречението се оказва детерминиращата (актуализиращата). Това ги отличава съществено от функционално вариращите лексеми като точно, особено и др. (вж. по-горе).

В контекста на представените дотук разсъждения неминуемо възниква въпросът за статута на разглежданите специфични лексеми в морфологичната система на българския език. По наше мнение въпреки ярките особености, които притежават, те са твърде малка лексикална група[17], за да бъдат интерпретирани като самостоятелна част на речта. Погледнато от друга страна, морфологичната им неизменяемост; способността им да променят логическите акценти в изречението, представяйки прагматичната гледна точка на адресанта; наличието на собствени семантични функции ни се струват достатъчно сериозен аргумент за причисляването им към адвербиалната система, макар и като отделен подвид – наречия за логическо уточнение[18]. Те, заедно с показателните местоимения и някои частици, съставят групата на лексикалните деиктици в българския език. За разлика от останалите указателни думи в езика ни обаче въпросните наречия изпълняват и важната роля на прагматични маркери, т.е. актуализатори, което обяснява високата им фреквентност в говорната практика.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андрейчин 1944 : Л. Андрейчин. Основна българска граматика. София, 1944.

Велчева 1970 : Б. Велчева. Наречието като част на речта. – Известия на Института за български език, XIX, 1970.

Георгиев 1983 : Ст. Георгиев. Морфология на съвременния български език (неизменяеми думи). София, 1983.

Георгиев 1991 : Ст. Георгиев. Българска морфология. В. Търново, 1991.

Граматика 1983 : Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология, София, 1983.

Енциклопедия 2000 : Р. Русинов, Ст. Георгиев. Енциклопедия на съвременния български език. Велико Търново, 2000.

Куцаров 1997 : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997.

Маслов 1982 : Ю. С. Маслов. Граматика на българския език. София, 1982.

Пашов 1999 : П. Пашов. Българска граматика. Пловдив, 1999.

Радева 2004 : В. Радева. Български тълковен речник. Пловдив, 2004.

Стоянов 1964 : Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен език. София, 1964.

---

[1] Текстът е публикуван в Научни трудове на УХТ – Пловдив. Научна конференция с международно участие „Хранителна наука, техника и технологии 2007”, том LIV, свитък 3, 2007, стр. 344-350.

[2] Вж. Андрейчин 1944, стр. 401; Стоянов 1964, стр. 418.

[3] Вж. Маслов 1982, стр. 295. Отделно от тези наречия обаче (схващани като „наречия в собствения смисъл на думата”) авторът обособява като самостоятелна група т. нар. „модални и изтъкващи думи и частици”, към която причислява лексеми като даже, дори, чак, едва и др., назовавайки ги „думи и частици за логическо изтъкване” (Маслов, цит. съч., стр. 334). Струва ни се, че подобно терминологично решение няма сериозни основания – въпрос, който на този етап остава извън обсега на нашия анализ.

[4] Вж. Р. Русинов, цит. по Граматика 1983а, стр. 405.

[5] Вж. Куцаров 1997, стр. 70. Важно е да уточним обаче, че представяйки споменатата група с илюстративни примери, авторът не цитира нито една от интересуващите ни думи. Лексемата даже е причислена към наречията за количество и степен (Куцаров, пак там).

[6] Вж. Пашов 1999, стр. 245.

[7] По наше мнение обособяването на подобна група не е достатъчно убедително, като се има предвид, че някои от включените в нея лексеми (относно, съгласно, съобразно и др.) функционират в системата на езика по-скоро като сложни предлози. За разлика от болшинството наречия те не могат да бъдат употребявани в абсолютния край на изречението, ако не са свързани със следходен именен актант, т.е. за тях е неприложим т. нар. „алгоритъм на точката” (терминът е мой – К. Ч.) – срв. напр. *Трябва да разговаряме относно; (?) *Правя всичко съобразно (?), но Правя всичко целесъобразно (как? – нар. за начин).

[8] В контекста на казаното не можем да не отбележим симптоматичния според нас факт, че в една от най-задълбочените студии върху морфологичната природа на наречието в българския език (вж. Велчева 1970) интересуващите ни лексеми изобщо не се споменават при илюстриране на различните семантични подгрупи. Явно отсъствието на отчетлива семантика и синтактична самостойност при тези лексеми ги е поставило извън емпиричната база на изследването.

[9] Представяйки видовете детерминативи, изследователят обръща специално внимание върху факта, че една част от тях са съставни думи (напр. като че, може би, едва ли и др.). Някои от илюстративните примери обаче ни се струват неточни, защото те експлицират по-скоро синтагми, отколкото цялостни лексеми – срв.: кой знае, преди всичко, въпреки това, във всеки случай и др. под. Друг е въпросът, че част от тези синтагми могат да се употребяват и като вметнати изрази.

[10] Достатъчно е да посочим само няколко конкретни проблема от практико-приложен характер: 1) Как да бъде определен статутът на въпросните лексеми при синтактичен разбор? (Напр. каква част на изречението са такива детерминативи, които нямат функция на вметнати, т.е. странични думи – срв. напр. тъкмо, именно, сигурно и др.? Според Р. Русинов (цит. по Граматика 1983а) в случая става дума за обстоятелствени пояснения, без обаче авторът да уточнява семантиката на тези пояснения.); 2) Каква е причината за създаването на амфиболни изрази в писмената практика като пряк резултат от словоредната позиция на детерминативната лексема, респ. как може да се преодолее подобен семантичен проблем в преводаческата работа? (Срв. напр. изречението Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд /Й. Радичков/ - тъкмо тази или тъкмо в по-новите времена?); Но те само усещаха природата на Черказки (Й. Радичков) (само те или само я усещаха?); 3) Ако детерминативите в българския език се приемат за адвербиални форми, как да бъде обяснена задоволително и адекватно тяхната семантика при обучението по български език като чужд?

[11] Вж. Галкина-Федорук, цит. по Георгиев 1983, стр. 48)

[12] Срв. у Ив. Куцаров: „ Има основания да се обособи отделна група думи, наречени модификатори, но в нея трябва да влязат не само т.нар. модални думи, а и всички частици, наречия и местоимения […] които изразяват по лексикален път граматични значения, напр. темпорални (сега, вчера, утре, преди това ), определителни (този, тази, това, онези, един, една, едно, едни, някой ), преизказни (кай, каже, казват, според него, по думите на), модални (може би, вероятно, очевидно, сигурно, май, уж - курсивът е мой, К. Ч.) и др." (Куцаров 1997, стр. 70). Макар че по същество напълно споделяме подобна идея, не може да не отбележим, че терминът модификатори в съвременното езикознание съвсем не е еднозначен. В българската лингвистична литература напр. традиционно се смята, че всички пояснения в една именна група са модификатори, т.е. определения.

[13] Предикативите са безлични думи, които стават лексикално и синтактично ядро на сказуемото без или със спомагателен глагол съм, ставам, бъда, бивам или образуват самостоятелно неразчленимо изречение. В граматиките те получават различни названия: предикативно наречие, категория на състоянието, безлично-предикативна дума. В последно време се налага терминът предикатив (вж. Енциклопедия 2000). Срв. напр. Беше тихо, Студено ми е и др. под.

[14] Според Ст. Георгиев причината за омонимията при подобни думи трябва да се търси в „успоредното им образуване от прилагателни имена” или „производност едни от други” (Георгиев 1983, стр. 50).

[15] Не е случайно, че когато се употребяват пред подчинителен съюз, запетаята пред този съюз отпада. Причината е в смяната на логическите акценти, т.е. детерминиращите лексеми имат качеството да привличаткъм себе си логическото ударение. Срв. напр.: Казваш ми това тъкмо за да ме дразниш; Тръгна чак когато му казах и др. под. Ще припомним, че подобна функция имат и някои модални наречия, както и някои наречия за количество. Срв.: Каза това може би за да ме дразни, Познавам го дълго преди да го срещнеш ти.

[16] Срв. напр. Дори той (разб. и той , както всички други) не каза нищо, но Тъкмо (именно) той (не друг!) не каза нищо.

[17] Още повече, че някои от тях могат да се разглеждат като синоними – срв. напр. Именно той ми трябва (= Тъкмо той ми трябва) и др.

[18] Друг е въпросът, че част от тези лексеми (чак, даже, дори) се определят от авторите като частици за уточняване или усилване, вероятно поради специфичната им „квазипълнозначност” (вж. напр. Радева 2004). Поради ограничения в обема на изложението той остава извън периметъра на нашия анализ.