За същността на вторичната имперфективация
в съвременния български език
Публикувано в: Научни трудове на ПУ, т. 36, кн. 1, 1998,
стр. 171-183.
Посветено на една
от “вечните” теми в славянската аспектология – видообразуването, – настоящото изследване се опитва да
представи някои нови аспекти в интерпретирането на проблема за морфологичния
статут на т. нар. вторична
имперфективация в съвременния български език.
Целта ни е да
докажем, че образуването на глаголи от типа на преписвам, прочитам, ставам, докосвам, начертавам, донасям, повтарям и др., получени от
изходни перфективи /СВ/ (< препиша, прочета,
стана, докосна, начертая, донеса, повторя) с помощта на морфема -ВА- и вариантите й -АВА- /-ЯВА-/, -А- /-Я-/, -УВА- (по-рядко съчетани с вокална алтернация в корена[1]) е процес, пряко свързан с механизмите на вербалната квантификация; процес,
чиято специфика и “почти безгранично господство” /Маслов, 1955, стр. 40/
съществено отличават българския език от останалите славянски езици.
Изходен пункт в
нашата теза е схващането, че популярният термин “вторични имперфективи”, с
който в българската лингвистика биват назовавани глаголите от споменатия тип
/срв. Маслов, 1955, 1959, 1982; Андрейчин, 1976; Мутафчиев, 1974; Селимски,
1976; Стоянов, 1984; Пашов, 1989; Станков, 1980; Георгиев, 1991 и др./, не е в
съответствие с тяхната семантико-функционална природа.
Възражения поражда
най-напред определението “вторични”.
Според някои от учените това са глаголите от несвършен вид /НСВ/, образувани
чрез суфиксация от префиксални свършени (или двувидови) основи[2],
за разлика от “първичните” имперфективи, изхождащи от първични (безпредставъчни) СВ (срв. родя – раждам). Други лингвисти
са на мнение, че под “първични” НСВ трябва да се разбират изходните (безпрефиксални) имперфективи от типа на пиша, чета, бия, бърша, вия, спя и др.,
които “не са образувани от никоя друга дума в езика” /Граматика, 1983, стр.
260/, както и глаголите, произлезли от имена, напр. димя, рева, червя и пр.[3]
Налице е сериозно теоретическо противоречие: ако приемем, че “първични” (т.е. изходни за деривационната
верига) са само безпредставъчните
имперфективи, а “вторични” - образуваните от префиксалните им свършени корелати
глаголи от НСВ (срв. пиша/ІНСВ/ – препиша/СВ/ – преписвам/IIНСВ/), то как би
трябвало да интерпретираме вербалните
форми, образувани от първични (безпредставъчни) СВ (напр. раждам, пращам, решавам, явявам се и др.)? Едва ли като вторични, имайки предвид факта, че
те са единствените НСВ в
деривационната верига. Ситуацията се усложнява значително, ако се опитаме да дефинираме
представъчни глаголи от типа закупувам
например, които са получени от перфективи (закупя), образувани обаче не чрез префиксация
на изходен НСВ, а на СВ (купя)[4]. И още: как да се определи
статутът на производните имперфективи, които са резултат от присъединяване на
суфиксите -А-, -ВА- и др. не към глаголи
от СВ, а от НСВ и са формални еквиваленти на “специалните” повторителни глаголи
в останалите славянски езици /по-подробно вж. у Венедиктов, 1990; Чакърова,
1991/ (срв. напр. писвам < пиша, менявам < меня и др.)[5]? На фона на подобна концептуална
неяснота не можем да не се съгласим с Ю. Маслов, който предлага да се говори за
първични и вторични имперфективи само в смисъл на непроизводни и производни
НСВ /Маслов, 1965/. Още по-точен в разсъжденията си според нас е Г.Венедиктов,
за когото обособяването на първични и вторични имперфективи е неоснователно,
тъй като образуването на НСВ “както от непроизводни, така и от производни
перфективи (хвърля – хвърлям и изляза – излязвам) в общата верига на видопроизводството
е първична имперфективация /курсив
мой - К.Ч./ в смисъл, че се извършва за първи път” /Венедиктов, цит. съч., стр.
143/.
Недостатъчно
прецизиран според нас е и вторият компонент в структурата на дискутирания
термин – “имперфективи”. Съгласни сме с Й.Симеонов /Симеонов, 1959/, че отнесен към разглежданите
суфиксални вербативи, той е невинаги адекватен и точен, тъй като не отразява
всестранно езиковата действителност. Най-общо става дума за това, че т. нар. “вторични имперфективи” в българския език в
повечето от случаите изразяват фактически цялостно,
комплексно действие, “особен вид синтетизъм” /Варсано, 1988, стр. 515/.
Вероятно най-съществената причина за подобно несъответствие трябва да се търси
във факта, че въпросният термин се налага в един по-ранен етап от развитието на
българската аспектология, когато езиковедите са откривали в глаголите от
“несвършен вид” главно значението “процесност” /вж. напр. Момчилов, 1868; Калканджиев,
1938; Костов, 1939; Андрейчин, 1944 и др./.
Водени от стремежа
да оспорим основанията на термина “вторични имперфективи”, не можем да не
посочим и един твърде важен формален аргумент. В случай, че се приеме
Якобсоновият тезис за немаркираност на НСВ /срв. напр. Маслов, 1959; Станков,
1980; Куцаров, 1983 и др./, неясен и логически
неиздържан изглежда статутът на т.нар. “имперфективиращи суфикси”. На практика
се оказва, че немаркираният член във видовата опозиция има свой “маркер” със
странна семантика – “нищо не съобщава за завършеността или незавършеността на действието”
/Котова, 1990, стр. 208/.
Това противоречие
обаче би отпаднало, ако вербалните форми, образувани от СВ (префиксален или безпрефиксален) чрез суфиксация (в някои случаи съчетана със
звукова алтернация), бъдат
назовани с термин, съответстващ най-пълно на морфологичната им природа. Имаме
всички основания да смятаме, че този термин е граматически итеративи[6].
За да поясним
казаното, e необходимо да разгледаме
по-подробно въпроса за семантичния обсег и функциите на разглежданите глаголи.
Погледнато в
най-общ план, българските итеративи изразяват идеята за повторение на дадено
комплексно действие без указание за някакъв времеви или пространствен предел. В
графичен вид подобно значение би изглеждало така:
t
преписвам =
препиша + препиша + препиша + препиша + …
(за разлика от обикновения НСВ пиша например /
/ или СВ / / [7]).
При това трябва да
се подчертае, че граматическата (или комплексната) итеративност в
българския език е висша абстракция -
в случая става дума за езиковата репрезентация на някаква имагинерна редица от
завършени едно спрямо друго глаголни действия; действия, постигнали целта си.
Това е верига от репродукции в “латентен вид”, различна от конкретната
повторителност при мултипликативните или дистрибутивните глаголи (чието изразяване е предимно
лексикално – вж. за това
у Чакърова, 1998а, 1998б). Оттук и ролята на контекста нараства значително – именно контекстовите показатели
са в състояние актуализират и конкретизират отделни звена от имагинерната
редица. Възможни са няколко семантични варианта:
1) При употреба на граматическия итератив в
неактуален план (напр. в сегашно историческо време) се “актуализира” (и визуализира) едно извършило се в
претериталната сфера събитие, т.е. вербализира се като реално извършен в
миналото само един от комплексите в
имагинерната итеративна редица. В тази си употреба граматическият итератив
семантически е равен на СВ, по-точно на неговото главно значение – еднократност. Въпросната
употреба е твърде разпространена в българския език. Впрочем може да се каже, че
върху нея се гради и самият наративен план (т. нар. “план на нагледността” – вж. Мутафчиев, 1964), тъй като комплексният характер
на итеративите им позволява да “придвижват” събитието напред в неговия естествен
развой, да изпълняват ролята на основни форми, експлициращи идеята за
последователност в наративното време /вж. за това у Александров, 1996/. В
лингвистиката неведнъж е отбелязван и фактът, че разглежданата употреба е ярко
стилистична – читателят (респ.
слушателят, доколкото praesens historicum е високофреквентен в разговорната реч на българина) осъзнава, че изобразяваното
действие е приключило във времето, че е факт от миналото, но той го “вижда”
по-нагледно, по-детайлно, сякаш се извършва пред очите му. Срв.: Илия се скрива зад първото
стволество дърво, мушва стомната
в храсталака и се връща до огъня /СЗ-РП/; Но ето, тя прогърмява надолу
по равното, тръгва бързо и запява /ЙЙ-Р/; Две сълзи се отронват от от очите на Сали Яшар, чертаят вадички
по лицето му и капват на земята /ЙЙ-Р/ и пр.
Аналогичен е и
случаят, когато итеративите се употребяват в сегашно профетическо време (сегашно време за бъдещи действия) – срв. напр.:
Обещавам ти, че утре пристигам
(= ще пристигна); Влакът заминава (= ще замине) в 17¢¢30 на пети коловоз.
2) С помощта на лексикални или синтактични маркери може
да бъде актуализирана отделна (по-голяма или по-малка) част от имагинерната редица, конституирана от определен или
неопределен
(но ограничен отляво
или отдясно по темпоралната ос) набор от акционни комплекси. Срв.: Дни
наред ябълковото дърво се изпълваше с птича врява и ставаше тъй пъстро, сякаш втори път разцъфтяваше
/ЙР-СЛ/ (итеративната редица е ограничена отдясно, “границата” е моментът на
изказването); Нощем от нея повяваше
топла вълна, която разнасяше остра
миризма на млада зеленина /ЕС-С/; Чираци
и калфи набързо измиваха изцапаните си от кюмюра лица и се разотиваха
/ЙЙ-Р/; От вълнение и безпокойство на два пъти през деня му става
зле /ЙЙ-Р/ (тук
актуализираните комплекси са определени по брой); Няколко
пъти (три пъти) разливах чая; Три пъти птиците се разхвърчаваха от дървото и пр. Впрочем,
както сме споменавали и в друго наше изследване /Чакърова, 1994/, това е
единственият начин да се вербализира детерминиран брой дистрибутивни (а също и мултипликативни) макроситуации, представен във
вида “определен брой тоталности заедно”. Функционалната “адекватност” на
комплексните итеративи в споменатия случай е напълно обяснима, като се има
предвид по-абстрактният им характер (в сравнение с конкретната
семантика на СВ) – срв. напр. *Птиците три пъти се
разхвърчаха от дървото (в случая се оказва невъзможно не
толкова да бъде изразен езиково броят на комплексните макроситуации, колкото да
бъде представено крайно множество от еднакви в качествено отношение
пространствени конфигурации).
Неопределен брой
акционни комплекси могат да се вербализират и тогава, когато граматическият
итератив участва в структурата на някое от резултативните времена в българския
език (предимно перфект и
плусквамперфект). При подобни употреби обаче квантитативното
значение обикновено се трансформира в квалитативно (срв. напр. Аз
не съм убивал човек = не съм убиец; Бях го виждал = познавах го и др. ). В примери като цитираните съществен за смисъла
на изказването се оказва не толкова самият факт, че дадени действия се
репродуцират, колкото резултатите, предизвикани от това. Предикатът “започва да
характеризира привичките или свойствата на субекта, указва повишената
продължителност на периода, обхващащ редицата от събития, благодарение на което
те се осмислят като единно “хиперсъбитие” /ТИК, 1989, стр. 264/. Тези нови
значения стават доминиращи, а “самата идея за множественост на действията
присъства (…) в латентен вид” / ТИК, пак там/.
3) В редки случаи (в сегашно гномическо време, при описание на
обичайни действия) би могла да се
реализира и цялата имагинерна редица
от комплексни действия - Човек предполага,
господ разполага /посл./; На
езика сладни, а в очите изкарва сълзи /ЕП-РП/; Когато кравата не се издоява навреме, вимето й напращява,
добичето изпитва болки и в такива случаи може да се види как при ходене от бозките капе мляко /ЙР-СЛ/ и др.
4) Върху основата на абстрактната повторителност,
заложена в семантиката на българските итеративи (в т.ч. и т. нар. “специални” повторителни глаголи), се е развило и условното им значение, проявяващо се в
съответен контекст – срв.: Взема ли я, посрамявам
занаята /НХ-ДР/. В подобни случаи се реализира “несъщинската” (модална) функция на граматическите итеративи /по-подробно
вж. Чакърова, 1995/[8].
5) Описаните по-горе функционални разновидности на
итеративните глаголи в съвременния български език безспорно могат да бъдат
обединени от една смислова доминанта: във
видово отношение те са комплексни, част от семантичния потенциал на СВ[9].
Известно е обаче, че повечето от производните глаголи с наставка -ВА- (или варианти), образувани от изходни перфективи, в актуален контекст могат да изразяват дуративност, т.е. нецялостност,
некомплексност[10].
Срв.: Не можете да ме уверите, че в тоя
момент я заслужавам /ДД-ПБ/; Огън
гори на главата ми, ви казвам,
огън! /ЙЙ-Р/; Старицата, икономка на
кирия Ефтерни, раздухваше жаравата в мутвака /ЕС-С/; Я гледай, започва да се мръква /НХ-ДР/; Това бе решението, което в тоя миг изпълваше
и напрягаше цялото същество на
Бенц /ДД-ПБ/ и др. под.
На пръв поглед сме изправени пред
сериозно противоречие, тъй като трудно бихме възприели идеята за съвместимостта
на две взаимноизключващи се значения, каквито са комплексността (тоталната приключеност) и дуративността (процесността) в рамките на една и съща словоформа. Вероятно
тази е причината в споменатия случай лингвистите да говорят за омонимия в
сферата на т. нар НСВ1 /вж. Иванчев, 1971, 1976; Куцаров, 1983, 1996 и др./.
Тук е мястото да отбележим, че нашето становище по проблема е твърде различно.
Склонни сме да смятаме, че дуративните употреби на граматическите итеративи в
българския език (обусловени
изцяло от контекстовите условия), не са достатъчно основание да говорим за омонимия. Те трябва да се
разглеждат като частен случай при
реализацията на итеративното значение – резултат от невъзможността при въвеждане на пунктуален
темпорален ориентир (т.е. актуален
маркер = минал или сегашен ориентационен момент) да се вербализира конкретен акционен комплекс от
имагинерната итеративна редица, взет в неговата цялост, тотализираност,
приключеност във времето. В подобни условия граматическият суфикс -ВА-[11] (и неговите варианти) практически
успява да “деперфективира” изходния итеративен глагол, идвеждайки на преден
план значението ‘процесност’ (= непрекъснато повторение, континуативност). Тъкмо тази семантическа
“рефлексия” дава възможност да бъде представена в актуален контекст отделна
фаза на комплексното действие. С други думи, своеобразната конкуренция между
лексикалния и граматичния маркер (префикса и суфикса) в структурата на
итеративната словоформа се решава в полза на по-абстрактната морфема - граматическата, - тъй като тя се оказва
“последната тухличка” в полиморфемата, респ. снема ролята на перфективиращия
префикс като последен компонент на формата /Котова, 1990, стр. 208, а също и
Андрейчин, 1944, & 229/.
Разглеждайки
релацията итеративност – дуративност във функционално-семамантичната сфера на граматическите итеративи, бихме
искали да се спрем по-подробно върху интересните наблюдения на В. Анастасов,
свързани с историческия развой на славянските повторителни формации /Анастасов,
1986/.
Според него
възникването на форми от типа на стбълг. гонити, носити (неопределеномоторни повторителни
глаголи – б. м. К.
Ч.) от мотивиращите несвършени глаголи гънати, нести (способни да изразяват както
итеративно, така и дуративно действие) не е нищо друго, освен резултат от
“вторична необходимост от формално изразяване на маркирана итеративност”
/Анастасов, цит. съч., стр. 26/.
Като се има предвид
и това, че в своя исторически развой славянските итеративи периодически възобновяват
мотивиращия характер на изходната основа (напр. ити : ходити /хадити/ :
стбълг. хаждати : рус. хаживать), може да се твърди, че на
определен етап от този развой в съзнанието на езиковия колектив “възниква нова
потребност от подобно формално изразяване, тъй като предходната основа престава
да отговаря на тези изисквания” /Анастасов, пак там/. Подобен е случаят с
популярната в съвременния български език наставка -ВА-. Според автора в определен етап от развитието на българската
глаголна система в качеството на итеративни формации са започнали да се
употребяват и немотивирани глаголни основи. По този начин са съзрели условия за
възникване на нов словообразувателен тип итеративни глаголи, който е трябвало
да поеме функциите на предишния. Първоначално са влезли в употреба
неизползваните до момента форми от типа бывати
или давати < дати (получен от развитието на интервокално j ). Тук се включва и праслявянският тип -овати (<uje), който
се използва като иновация при образуването на итеративни глаголи. В крайна
сметка този процес способства за създаването на новия словообразувателен тип -ВАМ[12].
Обяснението на
споменатото явление В. Анастасов
търси в характерните особености и историческото развитие на индоевропейския
презенс, в древната му способност да обозначава както актуални, така и неактуални
действия, т. е. в неговата немаркираност по отношение на времето.
Безсъмнено е и
друго – ако
дуративността бъде тълкувана в смисъл, че “действието протича в момента на
говоренето или в момента, за който се говори” (= актуалност), а итеративността
като “действието е прекъснато в тези два момента” (= неактуалност), би могло да
се предположи, че индоевропейският презенс е притежавал инхерентно значение
итеративност, което като че ли е съществувало паралелно с дуративността. (И
действително, от редицата форми *ити :*ходити : хаждати : хаживать се
вижда добре, че всяка първична мотивираща основа съдържа едновременно
семантичните признаци итеративност и дуративност. Тази основа обаче се
осмисля като само дуративна единствено в опозиция с
маркираната итеративна основа.)
Опитвайки се да
аргументира своята теза за инвариантност на итеративното значение в системата на
индоевропейския (в частност славянския) презенс, авторът прави следното
забележително уточнение: “Говорейки тук за итеративност, аз имам предвид
своеобразен тип “процесуалност”, която е свързана със същността на човешкия
труд, с ритъма, цикличността на тази човешка дейност, с биологическите
изменения и със смяната на годишните времена, въобще с всичко, което е
обкръжавало човека във времето на създаване на езиковите форми. Считам, че едва
на по-късен етап от развитието на човешкото съзнание именно рефлексията над
тази “процесуалност” е създала и необходимостта от нейното формално изразяване,
а това от своя страна е създало предпоставки за рефлексия над ново понятие – дуративност” /Анастасов, 1986,
стр. 26/. Позицията на В. Анастасов
е съвършено ясна: дуративността е вторично
явление, възникнало вследствие рефлексия над итеративността[13].
Солидаризирайки се
напълно с идеите на автора, бихме допълнили, че тезата за “вторичност” на дуративността
е изключително важна в два аспекта.
Преди всичко тя би
дала отговор на въпроса защо славянските езици притежават много по-развита
система от езикови средства за изразяване на ситуативен брой, отколкото на
ситуативна величина. И още: защо тенденцията към граматикализация, това
“периодическо възобновяване мотивиращия характер на изходните основи” са се
появили именно в семантичната зона на езиковата броимост, а не на измеримостта.
От
друга страна, не може да не се изтъкне, че не толкова разбирането на т. нар.
вторична импрефективация като процес, свързан с образуването на граматически
итеративи[14],
колкото преодоляването на “омонимоцентричната” традиция в интерпретирането на
НСВ според нас би позволило много по-точно и непротиворечиво да се представи
моделът на видовите отношения в съвременния български език /вж. Схема № 1/.
Схема № 1 Модел на
видовите отношения в съвременния български книжовен език
имперфектив цялостност~ перфектив
/НСВ/ нецялостност /СВ/
пиша препиша
Æ дам
итератив
/биаспектив/
преписВАм
даВАм
М К ПОВТОРЯЕМОСТ
Както се вижда от схемата, ние
приемаме, че българският глаголен вид е тричленна
категория /подобно е схващането на Маровска, 1998/, формирала се в резултат
на сложни взаимодействия между частните функционално-семантични полета /ФСП/ в
сферата на аспектуалността. Същинските видове в структурата на категорията
обаче са два – НСВ и СВ, противопоставящи се помежду си както граматически (некомплексност : комплексност), така и лексикално-семантически (пиша и препиша са различни лексеми, респ. категорията е лексикално-граматична /ЛГК/ – вж. Куцаров, 1983), докато итеративът е “вид” само в широк смисъл, вид “по съвместителство”,
функционален биаспектив[15],
чиято “видова” реализация е твърде зависима от контекстовите условия /вж.
представените по-горе групи примери/. В граматичен смисъл (и формално, и семантически) той е маркиран не по “видовост”, а по кратност (изразява идеята за повторение на дадено комплексно
действие без указание за времеви или пространствен предел).
От
друга страна е важно да се подчертае, че итеративът
- тази “екзотична” грамема в българската глаголна система – влиза в пряко морфологично
противопоставяне единствено със СВ (опозицията е итеративност : неитеративност), като по този начин се генерира
“скритото” морфологично ядро в сферата на аспектуалността – МК повторяемост (вж. Схема № 2)
Схема № 2: Ф С П на
АСПЕКТУАЛНОСТТА
Л
Г К ВИД
ядро
М К ПОВТОРЯЕМОСТ
периферия
Що се отнася до противопоставянето
между НСВ и граматическия итератив, по наше мнение то е
опосредствено, непряко. Погледнато от една страна, итеративът е маркиран член на МК
/повторяемост/, в която НСВ изобщо
не участвува, докато, от друга страна, той
е семантически и функционално “двойно маркиран” (бидейки биаспективен) в структурата на ЛГК /вид/, в която НСВ е
немаркиран член. Тъй като обаче комплексният СВ е немаркиран по итеративност, логическият извод е, че НСВ е също неитеративен. Това му позволява в определени контекстови условия да
изразява повторително значение (срв. Аз пиша писмо на Мария /дурат./ и Аз често пиша
писма на Мария /итерат./). /По-подробно за взаимодействието между компонентите
на видовата триада вж. Чакърова, 1998б./
Библиография
Александров 1996 : Ал. Александров “Сегашно време за последователни действия в българския
език” (доклад, четен на Юбилейната
научна конференция по случай 25-годишнината на ВПИ – Шумен, октомври, 1996) – под печат
Анастасов 1985 : В. Анастасов “Към семантичната характеристика на глаголите с наставка -вам’’ – В: Български език, 1985, кн. 2
Анастасов 1986 : В. Анастасов “Праславянские итеративные глаголы в развитии болгарского
языка” – В: Linguistique balkanique, ХХIX, 1986, 3
Анастасов 1988 : В. Анастасов “Към проблематиката на съотношението итеративност :
имперфективен презенс в славянските езици” – В: Славистичен сборник, С, 1988
Андрейчин 1944 : Л. Андрейчин “Основна българска граматика”, С, 1944
Андрейчин 1976 : Л. Андрейчин “Към морфологичната характеристика на видовата система в
съвременния български език” – В: Помагало по българска морфология. Глагол, С, 1976
Варсано 1988 : Р. Варсано “Някои функционално-семантични аспекти на темпорално-видовите
отношения в съвременния български език и опит за тяхното моделиране” – В: Български език, 1988, кн. 6
Венедиктов 1990 : Г. Венедиктов “О мнимых вторичных имперфективах в болгарском языке” – В: Съпоставително езикознание,
1990, кн. 4-5
Георгиев 1991 : Ст. Георгиев “Българска морфология”, ВТ, 1991
Граматика 1983 : Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология, С,
1983
Иванова 1966 : К. Иванова “Десемантизация на глаголните представки в съвременния
български книжовен език”, С, 1966
Иванчев 1971 : Св. Иванчев “Проблеми на аспектуалността в славянските езици”, С, 1971
Иванчев 1976 : Св. Иванчев “Морфо-семантико-функционалната теория на глаголния вид в
славянските езици и спецификата на българския език” – В: Помагало по българска
морфология. Глагол, С, 1976
Калканджиев
1938 : П. Калканджиев “Българска граматика”, С, 1938
Костов 1939
: Н. Костов “Българска граматика”, С, 1939
Котова 1990
: Н. Котова “О двувидовых глаголах в болгарском языке” – В: Съпоставително езикознание,
1990, кн. 4–5
Куцаров 1983 : Ив. Куцаров “По въпроса за категориалната характеристика на глаголния
вид в съвременния български език” – В: Научни трудове на ПУ, т. 21, 1983, кн. 5, Филологии
Куцаров 1996 : Ив. Куцаров ”Към въпроса за дефинирането на глаголните морфологични
категории в съвременния български език” (доклад, четен на Юбилейната научна конференция по случай 25-годишнината на
ВПИ – Шумен,
октомври, 1996) – под печат
Маслов 1955
: Ю. Маслов “О своеобразии морфологической системы глагольного вида в
современном болгарском языке” – В: Краткие сообщения Института славяноведения, 15, 1955
Маслов 1959
: Ю. Маслов “Глагольный вид в современном болгарском литературном языке” – Във: Вопросы грамматики
болгарского литературного языка, М, 1959
Маслов 1965
: Ю. Маслов “Система основных понятий и терминов славянской аспектологии” – Във: Вопросы общего языкознания,
М, 1965
Маслов 1982
: Ю. Маслов “Граматика на българския език”, С, 1982
Маровска 1998 : В. Маровска “Славянските словообразувателни и формообразувателни
аргументи за интерпретацията на категорията вид на глагола като триграмемна” – В: Славистика, Пловдив, 1998
Момчилов 1868 : Ив. Момчилов “Граматика за новобългарския език”, Русчук, 1868
Мутафчиев 1964 : Р. Мутафчиев “Сегашно историческо време в съвременния български език”,
С, 1964
Пашов 1989 :
П. Пашов “Практическа българска граматика”, С, 1989
Селимски 1976 : Л. Селимски “Ролята на морфологичната алтернация о : а при имперфектизацията в български и полски – В: Бюлетин за съпоставително
изследване на българския език с други езици, 1976, 2
Симеонов 1959 : Й. Симеонов “ За термина
несвършен вид при глаголите в българския език” – В: Български език, 1959, кн.4
Станков 1968 : В. Станков “За темпоралната дефективност на някои вторични несвършени глаголи в СБЕ’’ – В: Славистичен сборник, С,
1968
Станков 1980 : В. Станков “Глаголният вид в съвременния български книжовен език”, С,
1980
Стоянов 1984 : Ст. Стоянов “Граматика на
българския книжовен език, С, 1984
ТИК 1989 : Типология итеративных
конструкций, Л, 1989
Холвоет 1989 : A. Holvoet “Aspeкt a modalnosc w jezyku polskim na tle ogоlnoslowianskim”,
Чакърова 1991 : Кр. Чакърова “Итеративните глаголи в българския и полския език’’ - В:
Научни трудове на ПУ, 1991, т. 29, кн. 1
Чакърова 1994 : Кр. Чакърова “За една типологическа разлика между номиналната и
вербалната сфера по отношение на езиковата квантификация’’, Научни трудове на
ПУ, т. 32, кн. 1, 1994, Филологии
Чакърова 1995 : Кр. Чакърова “Към въпроса за синтететичното условно наклонение в
съвременния български език’’ – Научни трудове на ПУ, т. 33, кн. 1, 1995, Филологии
Чакърова 1996 : Кр. Чакърова “За някои особености при вербализацията на итеративно
множество от ситуации в съвременния български език’’ – (доклад, четен на Юбилейната
научна конференция по случай 25-годишнината на ВПИ – Шумен, октомври, 1996) – под печат
Чакърова 1997 : Кр. Чакърова “Словообразувателни средства за изразяване на
мултипликативност в съвременния български книжовен език” - В: Научни трудове на
ПУ, т. 35, кн. 1, 1997 – Филологии (под печат)
Чакърова
1998а : Кр. Чакърова “Езикови средства за изразяване на дистрибутивно
множество от ситуации в съвременния български книжовен език” - В: Славистика,
Пловдив, 1998
Чакърова 1998б : Кр. Чакърова “Категорията кратност в съвременния български книжовен
език” (докторска дисертация) – ръкопис, П-в, 1999
Ексцерпирани
източници
ДД-ПБ – Д. Димов “Поручик Бенц” /Съчинения в 5 тома, т. 1/, С, 1981, Издателство
“Български писател”; ЕП-РП – Е. Пелин “Земя’’ /Повести и разкази/,
П-в, 1976, Издателство “Хр. Г. Данов’’; ЕС-С
– Е. Станев
“Разкази. Крадецът на праскови. Антихрист’’, С, 1990, Издателство “Български
писател”, Библиотека за ученика; ЙЙ-Р
– Й. Йовков
“Обич’’ /Избрани творби/, С, 1979 Издателство на БЗНС, Й. Йовков “Овчарова жалба’’
/Избрани творби, С, 1975, Издателство на БЗНС; ЙР-СЛ – Й. Радичков “Смокове в ливадите”, П-в, 1995, Издателство ”Салоон”; НХ-ДР – Н. Хайтов “Диви разкази”, П-в,
1976, Издателство “Хр. Г. Данов’’; СЗ-РП
– Ст.
Загорчинов “Легенда за света София’’, “Празник в Бояна’’, С, 1980, Издателство
на БЗНС