СУБЕКТИВНА МОДАЛНОСТ И ПАСИВНОСТ –
МЕХАНИЗМИ НА СЪЧЕТАВАНЕТО ИМ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
MODES OF COMBINING SUBJECTIVE MODALITI
WITH THE PASSIVE VOICE IN MODERN BULGARIAN
Публикувано в: Научни трудове на ПУ,
т. 40, кн. 1, 2002, Филологии, стр. 105-116
Обект на научен анализ в настоящата разработка са някои
особености при експликацията на субективна модалност във
функционално-семантичното микрополе на страдателния залог в съвременния български
език. Изхождайки от наблюденията си върху богат корпус от ексцерпирани примери,
се стремим да изпълним две основни цели.
1. Да обърнем внимание върху някои семантични
ограничения и случаи на формална асиметрия при съчетаването на значенията пасивност
и субективна модалност – морфологични факти с важна теоретична стойност за
осмислянето на българската глаголна парадигма.
2. Да се опитаме да формулираме надеждни критерии, с
помощта на които да бъдат диференцирани случаите на адективация при функционирането
на съчетания със страдателнопричастен компонент от тези, в които причастието е
формален маркер на грамемата страдателен залог (т. е. част от
аналитична глаголна форма).
Извън
полето на изследователския ни интерес на този етап остава фундаменталният
въпрос за дефинирането на самата категория залог, който, както е известно, е
предизвиквал и предизвиква оживени дискусии сред учените слависти от различни
школи и направления (вж. напр. у Андрейчин 1944; Стоянов 1962; Норман
1968; Куцаров 1978; Граматика 1983а; Георгиев 1985а; Куцаров 1997; Франкс 1995;
Пенчев 1996 и др.)[1]. Все пак сме склонни да се присъединим (но с
известни уговорки) към онези учени, които смятат, че залогът в българския
език е граматична категория, изразяваща “отношението
на глаголния субект (глаголното лице) към действието” /Куцаров 1997, стр. 145/. Маркиран (чрез
морфемите -н и -т в структурата на страдателните
причастия) член в категорията е пасивният залог, чиято парадигма,
съгласно общоприетото в българските граматики становище, е изградена както от
индикативни, така и от субективномодални форми.
1. Ще се спрем по-подробно на последната група, тъй
като ни се струва, че някои аспекти при функционирането й се нуждаят от
специален коментар.
1. 1. Пасивен кондиционал.
За “страдателни форми за условно
наклонение (пасивен кондиционал)” /Куцаров 1997, стр. 153/ болшинството български езиковеди
обявяват съчетанията от типа бих бил
+ минало страдателно причастие[2] –
срв.: Един мъничък Хус, който не стана гигант,
защото нямаше простор къде да се развърти; и който в Юдея би бил разпнат, в средните векове би бил жив изгорен,
както в деветнадесетия биде обесен /Ив. Вазов/; Да беше склонил той, околийският, на пари… да беше склонил! Сашко
би бил спасен /А. Страшимиров/; … да
кацне / с междузвездния пилот, – / от
колко радост би били лишени / очите ми, / ако не беше ти /Ел. Багряна/; Иначе
целта му е да заведе музикантите на такива места, които никога не биха били предвидени като място за
концерт (…) /в. Култура,
бр. 13, 1999/; Те смятат, че всеки трябва
да има право на безплатно възражение при отказ да се издаде виза, иначе биха били нарушени неговите граждански
права /в. Вести, бр. (145) 1146, 2000/ и др.
Най-напред
прави впечатление липсата на формална аналогия между разглежданите съчетания и
аналитичните условни форми в деятелен залог (срв. би бил ударен и би Æ ударил).
Пасивната конструкция “е усложнена от още
един спомагателен глагол, употребен като причастие (бил)”, който според К. Куцаров “е поел изразяването на резултативността ” /Куцаров 2002 (под печат)/. От друга страна обаче авторът говори за “двукратно изразяване на резултативността –
един път от еловото причастие и още един път от -н, -т-причастието” /пак
там/. Струва ни се, че е налице известно противоречие, тъй като при
наблюдаваното удвояване на граматичния маркер е много трудно да се докаже
водещата (разб. специализираната) актуализираща
функция на причастието бил в сравнение с пасивния
партиципиален компонент, съдържащ същата аористна морфема като активния.
По-скоро в случая наблюдаваме същата граматическа редундантност, каквато е
характерна за т. нар. усилено преизказване в българския език (срв.: имал съм
бил пари, да била пишела[3]
повече), за повелителните
форми от типа нека да пиша и пр.
Друг е въпросът каква е причината значението условност в сферата на пасива да
се изразява единствено с подобни “хипертрофирани” средства.
Би могло
да се допусне, че конструкциите от типа би
бил ударен са възникнали от свободно синтактично съчетание (съставно
именно сказуемо) и в съвременния етап от развоя на езика все още не са
достигнали крайната фаза на своята граматикализация, както това е станало
например в полския език[4]. Една
елементарна аналогия с примери, в които кондиционалната форма на съм бих
бил (в ролята си на копула) се съчетава с
други части на речта (в служба на предикативно име), би ни убедила в
това – срв.:
а) бих бил + прилагателно име: – Това би било
благородно от ваша страна /Ив. Вазов/; Аз не искам да ви обиждам, господине: това би било много неуместно
днес и тук… /П. К. Яворов/; Трудът ни
вече днес би бил готов / и щяхме ний да почнем даже нов! /Ем.
Попдимитров/; Имаше всичко, което би
било нужно и на бога, и на дявола, включително и биде /П. Вежинов/; Много случки, които при други условия биха
били най-естествени и обикновени, сега добиваха особено значение /Й.
Йовков/; Анкетата би била
по-плодотворна, ако инициативата за разговор иде от разпитваните /Бл.
Димитрова/; То би било неприлично:
така се чувстваше станалото /А. Страшимиров/; Ако пееше в Лондон, Джоунс би бил щастлив да изкара 200 000
долара на седмица /в. Стандарт, 17. 03. 2000/; А и юристите на “Стомана” смятат, че жалбата би била неоснователна,
защото оздравителният план е одобрен от трима кредитори /в. Банкер, бр. 29,
2000/ и мн. др.
б) бих бил + съществително име: Да наречем
другояче тая партия би било една жестока ирония /А.
Константинов/; Да имах враг – той би
бил враг държавен! /Ст. Михайловски/; Такъв, той би бил бляскав герой на една поема, плод на
благородна и високолетяща фантазия /Ив. Вазов/; То би било най-ужасният урок, който едно момиче може да
получи… /П. К. Яворов/; С подобно
познание всекий би бил литератор първостепенен и могъщ оратор! /Ст.
Михайловски/; Голяма утеха би било
за нея съчувствието на Елена /Ив. Вазов/; А, не това би било катастрофа в бурна вода /П. Спасов/; Дано не е вярно, иначе би било голям грях
/А. Дончев/; В България това би
било изключение от правилото /в. Капитал, бр. 26, 2000/ и пр.
в) бих бил + сегашни причастия: … тогава
горезабележимата небрежност би била обяснима /Ст. Михайловски/; Тогава бих бил по-малко зависим
– абсолютно всичко ти е под ръка: боите, мраморът, глината, четките /В.
Станчева/; … считам, че “компрометиращи”
и “дестабилизиращи” за медията биха били само изказванията на
членовете на НСРТ в разрез с професионалната им съвест /в. Култура, бр. 19,
1999/ и пр.
г) бих бил + местоимения: Съвсем друго нещо би било, ако
например въстаниците от Перущица бяха отишли в Батак /З. Стоянов/; О,
най-лютата отрова в сравнение с тоз напитък нищо днес не би била /К.
Христов/; И това да би било мое! /Е.
Пелин/ и др.
д) бих бил + минало деятелно причастие: Този му
подвиг, според както чух от устата му, е помогнал, за да надвием неприятеля;
инак, ако не би се заловил Клативрат, всичко би било пропаднало /М. Георгиев/; Те се бяха заклели един пред друг да направят един-единствен албум, да
се разпаднат, докато още 90-те текат, и да останат в паметта на капризната към
родните музиканти българска публика като “метеора на 90-те”, ако бяха постъпили
така, те биха били пропуснали всичко това, което тя им даде /Ив.
Цветков/ и др.[5]
Вероятно
е да се предположи, че пълната граматикализация на конструкцията бих бил ударен би довела до изпускане на
причастието бил или до
трансформирането на спомагателния
глагол бих в неизменяем компонент,
аналогичен например на полското by[6]. На този етап обаче съчетанието е все още
недостатъчно устойчиво, нерядко семантически амбивалентно (вж. по-нататък в
изложението). Погледната от друга страна, самото му съществуване в
системата потвърждава тезата на В. М. Жирмунски, че съвременната лингвистика
трябва да се изостави статичният “морфологизъм” на фортунатовската школа, тъй
като аналитичните конструкции в отделните езици се отличават с различни степени
на граматикализация, “на трансформиране
от словосъчетание в аналитична словоформа” /Жирмунски 1965, стр. 7/.
1. 2. Пасивен конклузив.
Най-пълен анализ на грамемата конклузив откриваме в изследванията на Ив.
Куцаров /вж. напр. Куцаров 1994, 1997/. За неин формален показател авторът
приема “актуализираната чрез морфема -л (свързана в причастие) имперфектна морфема” /Куцаров 1997, стр. 119/. Що се отнася до страдателните
умозаключителни форми[7], те
са представени в значително редуциран вид (поради снемане на
опозицията резултативност : нерезултативност) – бил съм писан, бил е писан (страдателно умозаключително сегашно време, пасивен
плусквамперфект) и щял съм да съм (бъда) писан и щял е да е
(бъде) писан (страдателно умозаключително бъдеще
време) и др. под. Срв. напр.: “Навярно така е щяло да стане, така ми е било съдено” /А. Страшимиров/; Със същата коварна цел, види се, е
бил разпръснат и слухът за многочислената помощ, която ни идела /Ив.
Вазов/; Всичко е било писано направо от него /К. Величков/; Човечеството винаги е било изтребвано в името на живота… /Б. Райнов/; Кой знай, може да е видял сън, може да му е било казано свише /Ив. Вазов/; Още
една стъпка и Дочо е щял да бъде
изправен пред съда /Т. Влайков/[8].
По наше мнение обаче в парадигмата на страдателния
конклузив би трябвало да бъде включен още един тип форми. Става думи за
съчетанията на страдателно причастие със спомагателния глагол съм в
сегашно време, изпълняващи ролята на пасивен умозаключителен аорист – срв.: Може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне
разпятието /Д. Димов/; От всичко
става ясно, че колата е купена с
негови пари и др. под.
Отсъствието на формалния субективномодален маркер в
структурата на подобни резултативни[9] форми
не би трябвало да ни смущава, тъй като в случая е налице пълна аналогия с
деятелния конклузивен аорист, участващ в умозаключителната парадигма “по
съвместителство” – поради съвпадение на актуализиращите моменти (“при конклузива винаги към момента на
говорене, към изказването, а при резултатива – към най-близкия следващ във
времето ориентационен момент” /Куцаров 1997, стр. 116/).
Друг е въпросът дали между конклузивните форми “по
съвместителство” и “същинските” нефутурални членове на парадигмата може да се
търси някаква съществена (напр. темпорална) разлика,
или те са по-скоро граматични дублети, единият от които обаче не се нуждае от
подкрепата на контекста, за да реализира модалната си семантика. Струва ни се,
че второто допускане е по-убедително – срв. Може
би и той е убит тази нощ като куче…
и преди да умре, не е искал да целуне разпятието и (Може би) и той е бил убит
тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне разпятието.
1. 3. Пасивен императив. Става дума за формите от
типа бъди писан, нека бъда (съм) писан,
да бъда (съм) писан, нека да бъда (съм) писан и др. под., изразяващи “пасивно отношение на глаголния субект към действие, което се извършва
по волята (желанието) на говорещото лице” /Куцаров 1997, стр. 152/. Не може да се игнорира
фактът, че образуванията от цитирания тип се употребяват твърде рядко в
речевата практика[10], а
когато се използват, те функционират предимно като устойчиви съчетания, в които
партиципиалният компонент е силно адективиран, т. е. в подобни случаи е много
спорно да се говори за аналитична глаголна форма, равноправен член на
страдателната парадигма. Срв. напр. : Мир
на старите къщи, новите къщи да бъдат
благословени! /Й. Радичков/; …и
този пратеник каза, че Мехмед паша – да
е прокълнато семето му – праща на своя повелител главите на враговете му /А.
Дончев/; “Да бъде стократно благословено
и добри печалби да ти донесе!” /Е. Пелин/; – Проклет да е! /Д. Талев/; Проклета да бъде войната, тая черна рожба на смъртта /Хр.
Смирненски/; “Проклет да си и царството ти триж да е проклето” /Е. Станев/; Бъдете облечени топло, защото нищо не се знае /П. Славински/
и пр.
Все пак се срещат единични примери за пасивни
съчетания, изразяващи същинска подбуда. Те са образувани по модела на
деятелните аналитични императивни форми с частиците нека или да – срв.:
Нека
да бъдат заличени от календара
всички дни, в които няма да бъдем заедно /Бл. Димитрова/; “Нека
бъде заставен сега сарафинът да разкрие всичко” /А. Страшимиров/; Нека
бъде бит /П. К. Яворов/; Нека бъде избрано двуцифреното число 10х + y, за
което знаем, че не надминава 46 и че на мястото на у не може да бъде нито
цифрата 0, нито цифрата 5 /Ш.
Еленски/; Програмата за демонополизация
във всички сфери на икономиката да бъде
завършена до октомври 1991 година /Д. Шопов/; Всеки да бъде поставен на
мястото си! /Е. Пелин/; Главната
клетва на африканеца е: “Да бъдеш
погълнат от леопард” и “Гръм да те удари” /Н. Хайтов/ и др.[11]
Разглеждайки
функционално-семантичното поле на залоговостта в руския език, авторите на ТФГ
посочват, че в семантично отношение подбудителните пасивни конструкции се
различават значително от съответните деятелни форми – срв.: “… подбудата, реализирана в пасивните
конструкции, по своето съдържание носи различен характер и не е семантично
близка до съответстващите й активни конструкции” /ТФГ 1991, стр. 229/. В
пасивните конструкции по-скоро се изразява волята, желанието на говорещото лице
даденият обект да остане в определено състояние (срв. Пусть окно будет открыто и Пусть откроют окно).
Струва
ни се, че подобно заключение в никакъв случай не трябва да бъде абсолютизирано,
а още по-малко – механично отнесено към ситуацията в българския език.
Достатъчно е да разгледаме втората от горецитираните групи примери, за да се
убедим, че чрез страдателния императив се подбужда към същинско действие,
действие, което да бъде осъществено върху граматическия субект – срв.: “Нека
бъде заставен сега сарафинът да разкрие всичко” и “Нека заставят сега
сарафинът да разкрие всичко”; “Да бъдеш
погълнат от леопард” и “Да те погълне леопард” (налице е семантична аналогия между двата типа
изречения).
Не е
трудно да се даде обяснение на ограниченията, налагани от пасива върху
реализацията на императивните форми (а оттам – на изключително ниската им фреквентност).
Впрочем това е направено блестящо от авторите на ТФГ, които извеждат на преден
план особеностите на синтактичната организация на пасивната конструкция:
субектът “е представен в периферията на
конструкцията, в позиция на агентивно допълнение, докато в позиция на подлог и
следователно във фокуса на актуализационната семантика (в това число и модалната) се намира обектът” /ТФГ 1991, стр. 231/. В подобни условия волята на
говорещото лице не се отправя директно, а опосредствано; модалната функция
характеризира взаимоотношенията между действието и периферийния, зависим субект
не пряко, а косвено.
Би могло
да се допусне и това, че съществува особена пасивна “модалност”, притежаваща
специфични семантически признаци, които, съчетавайки се със същинската
модалност на субективните наклонения, предизвикват някои компликации,
модификации, формална асиметрия (вж. ТФГ 1991).
2. Едва ли нашият анализ на модално-залоговата
съчетаемост би могъл да се смята за задълбочен и изчерпателен, ако не се спрем
на твърде важния в теоретично отношение проблем за двоякостта в значението на
образуванията с пасивен партиципиален компонент. Както вече сме имали повод да
отбележим /вж. Чакърова 2001/, в доста случаи семантичната и типологическа
интерпретация на съчетанието (аналитична пасивна форма или съставно именно
сказуемо) зависи от чисто
субективните впечатления на реципиента, силно повлияни от контекстовата
реализация. Изследователят е изправен пред необходимостта да прецени интуитивно
дали “причастието се чувства свързано
по-тясно” /Георгиев 1985б, стр. 122/ със спомагателния глагол, или с
подлога (бидейки употребено като предикативно име) –
срв.: “Страдателното причастие е
предикатив при спомагателния глагол съм, когато
се схваща като прилагателно име (курсивът е мой – б. м. К. Ч.)
/Граматика 1983б, стр. 139/. Прави впечатление, че семантичната амбивалентност
е най-ярка тогава, когато една от актантните позиции (тази на непрякото
допълнение) е незапълнена – срв. напр.: Двамина такива бяха вече разстреляни (= някой ги беше разстрелял, бяха разстреляни от някого, но и бяха вече мъртви, т. е. причастието
може да се схване и като прилагателно), само нему прощаваха заради синовете /Г. Стоев/; – Добре
си сторила. Да се поосвободят гърдите. Може да са били много стегнати /Д. Талев/; Българинът родопчанин беше изтощен до безумие и смърт /А. Дончев/; – Как
тъй, защо се биете? Вие сте мобилизиран…
Дигате на крак целия ескадрон, стреляте! /Ем. Станев/; Скитът
беше стар и забравен, както
постниците, които живееха в него /Ст. Загорчинов/; Но нима този, който е виждал хиляди пъти сатаната и е преживял ужасите
в тоя град, можеше да бъде уплашен
или зачуден? /Ем. Станев/ и др.[12]
Безспорно има примери, в които адективното тълкуване
на причастието е единствено възможното, тъй като самият контекст семантически
изключва пасивната интерпретация – срв. напр.: ; Да бе се то разбирало тъй лесно, ний би били изгубени… (= бихме
били съсипани, щяхме да се съсипем, а не някой би ни
изгубил)
/К. Христов/; Не би бил толкова забъркан (= смутен, а не някой би го забъркал) през
тази първа нощ на заболяването й, ако би могъл да знае, че редом бди един
приятел в бедата /Бл. Димитрова/; Всичко в нея беше изострено (= остро, но не и някой го беше изострил), вдървено, разкривено /А. Дончев/; Каквото и да би изрекъл ти там, до стената, то би било ограничено (=то би се ограничило, а не някой би го ограничил) във
времето, затворено в пространството зад онзи каменен зид (…) /Бл.
Димитрова/ и др. под.
Анализът на подобни употреби неминуемо хвърля сянка
на съмнение върху “морфологоцентричното” разбиране за залога. (Вероятно
именно семантическата им двоякост, силната им зависимост от контекста е причина
за колебанията у авторите, стремящи се да дефинират еднозначно самата
категория.) От друга страна, той дава основания за формулирането на
важния извод за различията в степента на граматикализация, характерна за
отделни сектори във функционално-семантичното микрополе на пасивността.
В крайна степен се оказва, че успешният и
непротиворечив анализ на пасивните (а в по-широк план изобщо на партиципиалните)
конструкции зависи изцяло от формулирането на надеждни критерии за
разграничаване на сложните глаголни форми от синтактичните конструкции –
задача, чието разрешаване безспорно крие опасност от концептуален схематизъм и
фрагментарност, доколкото се опитва да систематизира в рамките на сравнително
кратко експозе някои основни резултати от глобалната дискусия върху проблема за
“границите” в граматиката.
Част от тези класификационни показатели бяха
дефинирани в една от предишните ни
публикации /вж. Чакърова 2001/. Тук ще се опитаме да направим само някои важни
допълнения, представяйки ги в резюмиран вид[13].
II. Облигаторност
при изразяване на актантите (правило за актантната задължителност). Съчетанието
с пасивно причастие се реализира като аналитична вербална форма (в
служба на просто глаголно сказуемо) винаги, когато позицията на непрякото допълнение е
запълнена (експлицитна) – срв.: Още
малко, и цялата ни войска ще бъде
обхваната от заразата на ужаса /В. Мутафчиева/; Героинята ми бива насилствено отвлечена
от чорбаджийския син, когото тя ненавижда /А. Страшимиров/ и др.
под. Впрочем, аксиоматичният характер на това твърдение още веднъж ни навежда
на мисълта, че залогът е по-скоро морфо-синтактична, отколкото чисто
морфологична категория.
По-особен случай представляват изречения, назоваващи
действието като факт, без връзка с неговия вършител. При тях актантната позиция
на допълнениеето е съзнателно незапълнена от адресанта, т. е. те се реализират
като пасивни аналози на т. нар. неопределенолични изречения в актив, а съчетанието
със страдателнопричастин компонент функционира като просто глаголно сказуемо –
срв. напр.: Под клоните на дърветата беше разпъната шатра (=бяха
разпънали шатра), но с вдигнати краища, та можеше да
се види, че под нея стоят двама купци-евреи и продават нещо на заобиколилите ги
боянчани /Ст. Загорчинов/;
III. Пряко
свързан със споменатия критерий (доколкото отчита степента на зависимост от контекста) е
показателят непосредствена
съчетаемост. Приемаме, че конструкцията със страдателно причастие не
се реализира парадигматично, т. е. като аналитична глаголна залогова форма,
когато страдателното причастие е свързано непосредствено със следните типове
думи:
а) с прилагателни (във функция на паузово свързани
еднородни части) – срв. Беше измокрен (=мокър), кисел, но щом запалих фенера, опита виното и се развесели
/Ем. Станев/ и др.
б) със
съществителни в роля на сказуемно име – срв.: … през ума му мина мисълта, че това е укрита железария /Е. Станев/; … препоръчваний момък би бил желан мъж за всяка друга жена /Ив. Вазов/; Той е проклет човек и пр. Тук
причастието се реализира изцяло атрибутивно, като определение на сказуемното
име.
Разбира
се, би могло основателно да се възрази, че посочените класификационни
показатели не са в състояние да “тестват” безпроблемно цялото многообразие от
конкретни употреби в естествения език. Ние не сме и търсили подобни
“универсални” механизми. Поначало “граматиката,
иманентна на живия език, е винаги конструктивна и не търпи механични деления”
/Виноградов, цит. по Жирмунски 1965, стр. 19/. Струва ни се, че именно това я
прави примамлив обект на научното дирене.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1944 : Л. Андрейчин. Основна българска граматика.
София, 1944
Георгиев 1985а : Вл. Георгиев. Трите залога на българския език: деятелен, страдателен и
засебен. – Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София
1985
Георгиев 1985б : Вл. Георгиев. Възникване на нови
сложни глаголни форми със спомагателен глагол “имам”. – Вл. Георгиев. Проблеми на българския език. София
1985
Георгиев 1991 : Ст. Георгиев. Българска морфология.
Велико Търново, 1991
Граматика 1983а : Граматика на съвременния
български книжовен език. Т. 2. Морфология, София, 1983
Граматика 1983б : Граматика на съвременния
български книжовен език. Т. 3. Синтаксис, София, 1983
Жирмунски 1965 : В. М. Жирмунский. Об аналитических
конструкциях. – Аналитические конструкции в языках различных типов. Москва.
Ленинград, 1965
Иванчев 1988 : Св. Иванчев. Някои аспекти на синтактичната
характеристика на българския език в съпоставката му с полския. – Св. Иванчев. Българският
език – класически и екзотичен. София, 1988
Куцаров 1978 : Ив. Куцаров. Към въпроса за страдателното
спрежение на българския глагол. – Научни трудове на ПУ “Паисий Хилендарски”,
т. 16, кн. 5, 1978 – Филология
Куцаров1985 : Ив. Куцаров. Очерк по функционално-семантична граматика
на българския език. Пловдив, 1985
Куцаров 1994 : Ив. Куцаров. Едно екзотично наклонение на българския
глагол. София, 1994
Куцаров 1997 : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив,
1997
Куцаров 2002 (под печат) : К. Куцаров. Граматическа характеристика на
условната форма от типа бих писал. –
Доклад, четен на Седмата конференция на Факултета по славянски филологии при СУ
“Св. Климент Охридски”, гр. София, 26 април 2002
Маслов 1982 : Ю. С. Маслов. Граматика на българския език.
София, 1982
Михалик 1984 : Р. Михалик. Кратка полска граматика. София, 1984
Норман 1968 : Б. Ю. Норман. Теоретични основи на категорията
залог в съвременния български и други славянски езици. – Български език, 1968, кн.
1
Пашов 1999 : П. Пашов. Българска граматика. Пловдив, 1999
Пенчев 1968 : Й. Пенчев. Конструкции с глагола имам. – Славистичен сборник. По случай VI международен конгрес на славистите в
Прага. София, 1968
Пенчев 1996 : Й. Пенчев. Залог и диатеза. – 15
години подготвителен курс за чуждестранни студенти (Юбилейна научна сесия.
Сборник доклади, 8-10 ноември 1996 г., ВМИ – Пловдив)
Стоянов 1962 : Ст. Стоянов. Залог на българския глагол. – Език
и литература, 1962, кн. 4
Стоянов 1964 : Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен език.
София, 1964
ТФГ 1991 : Теория функциональной грамматики.
Персоналность. Залоговость. Санкт-Петербург, 1991
Франкс 1995 : St. Franks. Parameters of Slavic Morphosyntax.
Чакърова 2001 : Кр. Чакърова. Към
въпроса за парадигматичната природа на някои спорни вербални съчетания в
съвременния български език, или за “граничните” зони в граматиката – 10
години Бургаски свободен университет. Юбилейна научна конференция с
международно участие “Университетът през третото хилядолетие”, Бургас,
2001
[1] Представени най-общо, мненията на
отделните автори могат да се сведат до две основни тези. Според привържениците
на едната от тях залогът е морфологична категория (срв. напр. у Ив. Куцаров: “залогът би
могъл да се смята за морфологична категория, докато не бъде доказана пълната
адективация на миналите страдателни причастия” /Куцаров 1978, стр. 119/), а “традиционната
трансформационна граматика счита, че пасивните конструкции са получени
посредством синтактично преместване” /Франкс 1995, стр. 336/. (Впрочем още Л. Андрейчин изключва от глаголната
парадигма образуванията от типа наказан
съм (традиционно обявявани за страдателни глаголни форми), а ги приема за синтактични съединения /вж.
Андрейчин 1944, стр. 188/.) Оригинално е становището на Й.
Пенчев, който говори за съществуването на разлика между тясно морфологичното
понятие залог и т. нар. синтактична диатеза, разбирана като “отношението между семантични роли и
синтактични функции, които се проявяват в глаголни противопоставяния” /Пенчев
1996, стр. 10/.
[2] Важно е да се отбележи, че подобни пасивни
съчетания не са характерни за всички славянски езици. Така например в руския
език изречения от типа *Наверное я был был убитым; *Что-нибудь спето было бы сейчас…/примерът е по ТФГ 1991, стр. 230/ са изцяло ненормативни (за
разлика от идентичните по значение “съслагателни” форми в актив – срв.:
Наверное убили бы меня ).
[3] Друг е въпросът, че в значението на двойно
маркираните форми нерядко се забелязва смислова “рефлексия’’, която поставя пред сериозно изпитание
привържениците на идеята за съществуване на йерархически опозиции в
морфологията, тъй като е много трудно в подобни случаи да се говори за
“еднородно съдържание’’ на противопоставяните членове (срв. напр. в бълг. ходи /непреизказ./ – ходиЛ /преизказ./ – биЛ ходиЛ /”усилено”
преизказ. + дубитат./). От друга страна е важно да се допълни, че
семантическите промени, свързани с количественото натрупване (удвояване на
граматичния маркер) в рамките на словоформата, са диалектически преходи,
напълно обясними в областта на езика, където господства фундаменталният закон
за икономията, формулиран от А. Мартине.
[4] Там спомагателните елементи by и byÓ са се слели в една обща граматическа цялост – срв. ByÓbym juü zbadany, gdyby
lekarz przyshedÓ na czas, – а в някои безлични изрази страдателното причастие се
свързва само с частицата by – напр. nagrodzono by, skazano
by, oparto by siÄ /примерите
са на Михалик 1984/ (срв. с бълг. *би казано).
[5] Цитираните примери са най-интересни
в теоретично отношение, тъй като могат да бъдат разглеждани като възникнали в
резултат на “обратна” аналогия със съответните пасивни форми. Трудно ни е да
приемем допускането на К. Куцаров, че в случая става дума за изкуствени както
във формално, така и в семантично отношение преизказни условни аналитични форми
/вж. Куцаров 2002/.
[6] Впрочем такива примери бяха регистрирани
(предимно в произведения на автори от 19 и началото
на 20 век)- срв.: “Ако да не би били чорбаджиите, то сиромашките деца би останали
пукали /Л. Каравелов/; “Ох, ако да не
би били децата ми! – говори младата жена и гледа с любов и ненавист към
небето” /Л. Каравелов/; А той е
толкова прав, колкото би били
прави ний /А. Константинов/; “…
аз не би бил твой верен роб, аз би престанал да бъда Велзевул! /А.
Константинов/; … не вижда между
последователите си решителни хора, хора с кураж и юначество, хора, които би
били в състояние със своята лична храброст да извоюват лаври и успехи за
партията /М. Георгиев/ и др.
[7] Поради ограничения обем на изследването в него няма
да се разглежда въпросът за преизказните съответствия на пасивните
субективномодални форми.
[8] Част от примерите са използвани в съчиненията на
Ив. Куцаров.
[9] Според Ив. Куцаров резултативността в българския
език се маркира от актуализираната аористна морфема, т. е. “аористната морфема, свързана в минало
свършено деятелно причастие или минало страдателно причастие (преди всичко от свършени глаголи) чрез актуализиращите морфеми -л, -н, -т” /Куцаров
1997, стр. 103/.
[10] Авторите на ТФГ заемат още по-крайно становище –
според тях подсистемата от руски модални форми в пасив “практически е лишена от форми за повелително наклонение” /ТФГ 1991,
стр. 229/.
[11] В някои случаи (предимно в т. нар. делови стилове) вместо повелителните форми със
страдателнопричастен компонент се употребяват съчетания с периферийния пасивен
модификатор се – Срв. напр.: Облога,
облога да се изпълни! – завикаха
някои и почнаха да подкачат Христина /Е. Пелин/; Да се увеличи от 1 юли 1990 г. минималната работна
заплата от 140 на 165 лева /Д. Шопов/; Да се оформя оценъчно отношение към интимни чувства и към междуличностни
взаимоотношения /И. Котова/.
[12] Трудностите при интерпретацията на подобни
съчетания с пасивен партиципиален компонент се подсилва в голяма степен от
факта, че т. нар. предикативно определение в българския език се употребява в
повечето случаи нечленувано /Иванчев 1988, стр. 149/.
[13] На този етап от изследването в него
няма да бъде разгледан важният въпрос за йерархията на класификационните
показатели, т. е. за степента, в която всеки от тях може да “разпознава”
аналитичната словоформа (респ. синтактичната конструкция).