Императивът в българската
книжовно-разговорна реч
Публикувано
в: Проблеми на българската разговорна реч. Книга шеста. Велико Търново, 2004,
стр. 279-289.
Проучвайки въпроса за императива в естествените езици,
философът на граматиката О. Йесперсен отбелязва, че в някои от тях (например в гренландския) повелителното значение “много често
се изразява с други (разб.
неморфологични - б. м. К. Ч.) средства” /вж. Йесперсен 1958, стр. 364/. Споменатият факт дава основание на автора
да направи следното знаменателно предположение: “Може би духът на гренландците е по-малко деспотичен от духа на коя да е
друга нация” /Йесперсен, пак там/.
Цитираната ремарка на Йесперсен
би могла да бъде важна отправна точка на настоящото изследване, посветено на
императивните употреби в българската книжовно-разговорна реч (по-нататък РР). Безспорно предизвикателство е да се потърси отговор на въпроса за
параметрите на българския етнопсихологически тип, намерил отражение в
различните форми на волеизраз, характерни за непосредственото общуване[1].
Разбира се, да се пише за
граматиката на РР, е и сериозно лингвистично предизвикателство: това е
интригуващ опит да се погледне “през ключалката” на езика, да се набележат
актуални тенденции, да се проследи системността при употребата на дадени
морфологични единици в динамичните условия на “живия” диалог.
Както е известно, в българския език се употребяват твърде
разнообразни средства за изразяване на повелителна модалност (граматични, лексикални, морфологични средства “в
несобствена функция” и пр.).
За разлика от други славянски езици[2]
обаче, които се характеризират с подчертано висока функционална активност на
различни транспонирани форми с императивна семантика, участващи в периферията
на микрополето на грамемата повелително наклонение, нашият език притежава значително по-богат набор от ядрени
модификатори на императивността, но не така динамична във функционално
отношение полева периферия. Обяснението на подобна ситуация бихме могли да
търсим в наличието на повече граматикализирани значения в парадигмата на
българския глагол (резултативност,
относителност, преизказност и др.),
някои от които намират формален израз в структурата на императивните форми.
За нас като изследователи бе
изключително интересно да анализираме начините за използване на голямото
богатство от граматични императивни модификатори в условията на спонтанна
речева изява, т. е. да се опитаме да откроим евентуалните формални “приоритети”
при изразяването на различните степени в семантичния спектър на понятието
“воля”: строга заповед, подбуда, покана, желание, молба[3]. Не
на последно място си поставихме за цел да потърсим обяснение на тези
приоритети, разглеждайки ги като важен стилотворен
фактор при функционирането на разговорния стил[4] в
съвременния български език.
Изпълнението на поставените задачи изискваше
продължителна и детайлна работа с ексцерпирания материал. Бяха изследвани над
шестдесет спонтанни диалога между носители на българския книжовен език,
предимно на средна или младежка възраст[5].
Представени в резюмиран вид, изводите за употребата на повелителни форми в
анализирания материал са следните.
1. Да // На третата
чаша // А ти // гледай къде си // И
още гледай моите чаши колко са // Гледай твоите чаши колко са големи //
2. Да // Ама само аз пия червено вино // Гледай докъде съм //.
II. В анализирания от
нас корпус от повелителни граматични модификатори най-голям дял (72 %)
имат синтетичните форми[7]
- срв.: Ex / край няма тая женска работа // Сгответе
нещо за вечеря / докато изпера; Иве / земи
си маслини / сложи си / сложи си //;
1. Маце / сипи едно кафе / че снощи не съм спала
//
2.
И за мене едно / ма двойно
// И сметана донеси //
1.
Криси
/ вземи си този лист // Не ми трябва
//
2.
Я не лъжи //
1.
Купи си едно тефтерче и ти като
Мая / и си записвай там //
2.
Може
и дотам да стигна // и мн. др..
Направеният извод не може да бъде разколебан от случаите
на десемантизация при императивните форми на някои глаголи - видя, чуя, слушам /срв. за това у
Петрова, Кралева 1990; Маринова 1991, 1994; Тишева 1994 и др./. Без да
оспорваме основните изводи на споменатите автори, бихме искали да обърнем
внимание върху факта, че невинаги при употребата на подобни повелителни форми
десемантизацията е съпроводена с процес на “деимперативизация”. Тъкмо напротив
- струва ни се, че има редица примери, в които избледняването на лексикалното
значение довежда до частична (а
някъде и пълна) граматикализация - от
пълнозначна дума глаголът се трансформира в специализирана повелителна частица,
подобна на употребяваните в системата модификатори нека, дано и др., която
обаче носи и допълнителния маркер “разговорно” - срв. напр.: Аз вече / аз го включих и после / нали пипам
вътре и викам чакай (срв. нека) да изключа // Щяхте да ядете шаран //;
А / кажи ми / къде ше го намериш? // Чакай
ся / чакай (срв. нека) ся аз да питам и др. под.
Вероятно като пряко
проявление на типичната за РР редундантност - наличие на плеоназъм в сигнала,
породен от неосъзнатото желание да се акцентира върху определена част от
речевото съобщение, трябва да се разглежда хипертрофията при изразяване на
повелително значение в условията на спонтанно общуване, която бихме нарекли колоквиална кумулация. Кумулацията в РР обикновено няма реторични функции и се
осъществява по няколко начина:
а) на иконичен принцип (чрез неколкократно
повторение на една и съща императивна форма в границите на един или няколко
съседни речеви фрагмента) -
срв.:
1.
Сядай / сядай сега // На теб ще ти дам едно друго нещо //
2.
На
мене?
1. Да // Сядай;
1.
Чакай / чакай / чакайте / това е
само / пробно / чакайте //
2.
Пробно?
// Значи не е мое //
б)
в структурата на
съставно глаголно сказуемо, образувано чрез съчетаването на две различни форми за синтетичен
императив - срв.: Иди го увеличи звука //; Иди ги питай що //; Седни ти си го направи като не е //.
в)
в структурата на
самата повелителна форма - става дума за типично
разговорното предпочитание към употреба на повелителни форми, образувани от
граматични итеративи[8],
вместо съответните им “конкуренти” от свършен вид. Употребите са ярко
експресивни и най-често изразяват силна
и категорична забрана или активна подкана - модални отсенки,
които според нас могат да се разглеждат като пряк резултат от семантичната кондензация на значението
повторителност - срв.: Ами той // Хайде
бе/ отивай (вм. отиди) / отивай (вм.
отиди) там // Махай (вм. махни) са // И аз отидох в другата
стая; Айде / сядайте (вм. седнете) сега да хапнем нещо // ; Айде / веднага / Марсела //
Радославе / прибирай (вм. прибери) ги // и др.
г) лексикално-граматична
кумулация - тук имаме предвид ясно изразената в РР тенденция за
съчетаване на повелителни форми (при
това не само синтетични, но и аналитични) с подбудителни частици - напр. я
ставай, хайде яж, айде облечи я и др. под.. Неслучайно този похват се
използва твърде често в художествената литература - той има сериозен принос за
засилване на разговорното звучене на текста.
Ако се опитаме да
обясним повишената функционална активност[9] на
синтетичните повелителни форми, би трябвало да отчетем факта, че в болшинството
случаи те изразяват воля, свързана с непосредствено събитие, с конкретно
протичаща ситуация /вж. А. Замбова-Петрова 1994, стр. 176/. От друга страна, за
спонтанната реч е характерна сравнително малка степен на физическа и психологическа
дистанция между събеседниците. По този повод В. Г. Гак прави следното
заключение: “Прекият въпрос (кажете, моля…) в
по-голяма степен въвежда
адресата в проблемите на говорещия, по-силно го ангажира, отколкото съобщение
от типа: Аз търся столовата” /Гак
2000, стр. 68/. По мнението на автора дистанцирането в диалога зависи от езика
и етническата принадлежност на комуникаторите - така например то е по-голямо
във френския език, отколкото в руския. Оттук изхожда според Гак тенденцията на
френския език към използване на немаркирани структури за изразяване на т. нар.
“волитивна модалност” /вж. Гак, цит.
съч./.
III. На второ място по отношение
на фреквентността си в РР (делът
им е около 25 % от извадката) са
аналитичните повелителни да-форми - една от най-“екзотичните”
характеристики на съвременния български език. Те се срещат и в трите лица и в
зависимост от интонацията биха могли да варират от подкана, подсещане,
предпазлива молба до строга, нетърпяща възражение (придружена дори със закана)
заповед - срв.: Тия плакати да ги махаш оттука // Не се смей //; . Я да намалиш звука //.
При тези форми адресантът ангажира адресата в по-голяма степен със своето
отношение към действието, отколкото с неутралното си послание за неговото
осъществяване. Повелителните да-форми
са често срещани и в структурата на народните клетвени изрази и благословии,
присъщи на РР - срв.: “Клетвените изрази
възникват и битуват в разговорната реч, за която те са най-типични”
/Стефанова1998, стр. 139/.
Характерни за българския език (и за РР в частност) са
и усложнените с допълнителни значения (относителност, резултативност)
повелителни да-форми от типа да беше дошъл, да не беше викал, да си
мълчал и пр. - срв: Литна тогава като
луд / ше се развежда // Да беше мислил
тогава за децата / а той сега се сетил //; Барем веднъж да ми беше сготвил тоя
къщовник //; Ми / да си го беше поръчал по-рано //; Да
не си си отворил мръсната уста / чу ли //.
IV. Подчертано ниска е честотата в употребата на сложни
повелителни форми, образувани с нека и дано (едва около 2 %). Това вероятно е свързано с
по-голямата им семантична специализация, по-слабата им обвързаност с действието
в конкретната ситуация. При композитумите с нека и дано
надделява оптативният нюанс, но заедно с това се променя и дистанцията между събеседниците, а също и темпоралната
перспектива на предстоящото, заявено от императивната форма, действие -
неговото очаквано осъществяване се “предполага” в някакъв нефиксиран бъдещ
момент (срв.: Абе дано да се оправи / че много е лошо така // Младо
момче така да се съсипва //; Може да е злобна / ама е готина // Тя нека ми падне / па нищо / че е злобна //).
Като цяло можем да обобщим, че е
налице предпочитание на българската РР към граматическите изразители на
императивно значение[10], т.
е. към онези езикови формули, които най-пълно се вписват в характеристиката “експлицитен модус” /Арутюнова 2000, стр.
660/. В споменатия факт определено могат да се търсят някакви глъбинни
закономерности от етнокултурен план, но те едва ли са свързани с индикацията на
поведенчески “деспотизъм”, за която намеква О. Йесперсен. По-скоро сме склонни
да приемем тезата на В. Г. Гак, че “този
начин на изразяване е “по-социален”: той отразява отношенията между хората”
/Гак 2000, стр. 67/.
Изследвайки начините за
изразяване на повелителност в РР, би трябвало да обърнем специално внимание
върху една специфична особеност, отличаваща спонтанните форми на волеизраз от
техните писмени (употребявани
в писмените стилове на книжовния език) аналози: силната обвързаност с
конситуацията. (Срв.:
“Ситуацията в речта е задължителен
компонент на самата реч, придавайки ó съвършено особен смисъл” /Звегинцев, цит. по Николова 1994, стр. 127/.) Императивното значение на някои от примерите не може да бъде разбрано и
осмислено без познаване на конкретната ситуация - срв. напр.:
Разговор по телефона: Да
/ О / здравей / Митко! Тук е // Един момент // Николай / на
телефона // (повиканият
се отправя към телефона)
Събеседниците вечерят: 1. Калинке (посочва към чинията с нарязан хляб)
2.
Добре / добре (жената подава чинията).
Прави впечатление, че елиптични
подбудителни изрази от цитирания тип се срещат най-вече “в случаите, когато речта съпровожда (…) някакви съвместни действия на комуникативните партньори (…) или пък когато предмет,
тема на разговора е нещо, което става в момента, в присъствието на
комуникантите” /Николова 1994, стр. 128-129/. Твърде важна в подобен
ситуативен контекст е ролята на интонацията, както и на паралингвистичните
средства. Едва ли е необходимо да доказваме, че тази тясна обвързаност с
екстралингвистичните фактори е типична единствено за автентичния диалог, т. е.
за устната форма на българския книжовен език. Неслучайно разговорната елипса не
би могла да бъде изцяло “имитирана” в писмен текст - с оглед комуникативната
значимост на изказването би се наложило цялостно “реставриране” (разб. описание) на конситуацията, включително и на съпровождащите я мимики и жестове.
Получената обработена възстановка обаче ще бъде доста отдалечена от своя
автентичен първообраз.
В заключение бихме могли да
посочим, че функционалната активност на императива в българската РР,
многообразието и спецификата във формалното му изразяване и особено приоритетът
на граматическите средства за експлициране на значението “воля” имат качества
на важен стилотворен фактор,
формиращ уникалния морфологичен облик на автентичния диалог. При това в случая
става дума не просто за някаква статистическа величина (до каквато обикновено се свеждат отделните морфологически характеристики на
РР), а за оригинална,
типологически различна речева стратегия.
Разбира се, в ограничена по обем разработка като
настоящата, ние не успяхме да анализираме подробно всички аспекти на
дискутираната тема. Безспорно много по-сериозно внимание от страна на
изследователите заслужават периферийните[11] и
паралингвистичните маркери на императивното значение; специален акцент би
трябвало да се постави върху проблема за семантико-стилистичните и прагматични
отлики между синтетичните и аналитичните повелителни форми в условията на
непосредствено общуване, недостатъчно проучени са и транспонираните модални
употреби (срв. напр. т. нар.
повествователен императив, чийто разговорен характер се подчертава от редица
автори).
И все пак се надяваме, че представените от нас
наблюдения, съображения, изводи и особено неразрешените въпроси биха могли да
провокират интереса на изследователите и да спомогнат за преодоляването на
традиционното схващане, че “в сферата на
морфологията разговорната реч има по-малко отличия от кодифицирания език,
отколкото в синтаксиса, фонетиката и словообразуването” /Сб. Руска
разговорна реч, цит. по Маринова 1994, стр. 66/.
БИБЛИОГРАФИЯ
Арутюнова 1999 : Н. Д. Арутюнова. Язык и мир человека. Москва, 1999
Байчев 1994 : Б. Байчев. Разговорната реч като лингвистичен и
социолингвистичен факт. - Проблеми на българската разговорна реч,
В. Търново, 1994
Гак 2000 : В. Г. Гак. Язык и этническая идентичность. - Язык
как средство трансляции культуры. Москва, 2000
Граматика 1983 : Граматика на съвременния български книжовен
език. Т. 2. Морфология, С, 1983
Замбова-Петрова 1994 : А.
Замбова-Петрова. Разговорност и разговорни комуникативни похвати в съвременния
печат. - Проблеми на българската разговорна реч, В. Търново, 1994
Йесперсен 1958 : О. Эсперсен. Философия грамматики. Москва, 1958
Маринова 1991 : Й. Маринова. Непълнозначна лексика в българската
книжовно-разговорна реч (за някои употреби на частиците). - Проблеми на българската разговорна реч,
В. Търново, 1991
Маринова 1994 : Й. Маринова. Морфологични особености на
книжовно-разговорната реч. - Стилистика на съвременния български език.
Учебно помагало, В. Търново, 1994
Николова 1994 : Цв. Николова. Влияние на контекста на ситуацията върху
структурата на изказа в разговорната реч. - Проблеми на българската
разговорна реч, В. Търново, 1994
Петрова, Кралева
1990 : Ст. Петрова, М. Кралева. Специфичната
употреба на повелителните форми на някои глаголи в разговорната реч. - Проблеми
на социолингвистиката. III, София, 1990
Стефанова 1998 : М. Стефанова. Накои езикови наблюдения върху български
народни клетвени изрази. - Езикознание и методика на езиковото
обучение. Доклади от Юбилейната научна конференция “25 години Шуменски
университет “Епископ Константин Преславски”, Шумен 1998
Тишева 1994 : Й. Тишева. Наблюдения върху някои разговорни въвеждащи
конструкции. - Проблеми на българската разговорна реч, В. Търново, 1994
Харалампиев 1996 : Ив. Харалампиев. Българските форми за повелително и
условно наклонение - минало, настояще и бъдеще. - Проглас, 1996, кн. 3
Чакърова 1998 : Кр. Чакърова. За
същността на вторичната имперфективация в съвременния български книжовен език
- Научни
трудове на ПУ, т. 36, кн. 1,
1998
Чакърова 2001 : Кр. Чакърова. Болгарский аналитический императив и его
функциональные эквиваленты в русском языке. - Доклад, четен на XXX междувузовска научно-методическа конференция на
преподавателите и аспирантите, Санкт-Петербург,
Русия, 15 март, 2001 (под печат)
[1] Подобна цел е в голяма степен оправдана, като се има предвид , че РР “се определя не само (и единствено) от лингвистични, а предимно от психо- и социолингвистични
критерии (курсивът
е мой - К. Ч.)” /Байчев 1994, стр. 8/ Тя заема междинно място; вплетена е в пространството
между книжовното и некнижовното.
[2] Срв. напр. ситуацията в руския език /Чакърова 2001/.
[3] Срв.: “Повелителното наклонение
означава действие, чието извършване трябва да настъпи по волята на говорещото
лице. Под “воля” тук трябва да се разбира не само заповед в тесния смисъл на
думата, както обикновено се мисли, но също така и желание и дори молба” /Граматика
1983, стр. 367/.
[4] Тук няма да се спираме подробно на въпроса за разликите между понятията РР
и разговорен стил. Според Б. Байчев основната разлика между тях е това, че стилът
има две възможни прояви - устна и писмена, докато РР е
явление, което “съдържа диференциални
признаци като: устна форма, диалогичност, непринуденост, личен адресат и
неофициалност” /Байчев, цит. съч., стр. 8/.
[5] Диалозите са част от архива на Катедрата по български език в ПУ “Паисий
Хилендарски”, съдържащ голям брой записи на книжовно-разговорна реч, събрани от
студентите филолози. От съществено значение е фактът, че основната част от
разговорите са проведени в домашна обстановка, т. е. те са в максимална степен
непосредствени и непринудени.
[6] Като изключим художествения стил и накои жанрове на публицистичния,
императивът като цяло е слабо активен в писмените стилове на българския език.
[7] Тук имаме предвид и аналитични форми за отрицателен статус, образувани с
частиците не и недей - срв: недей писа, не пиши и пр.
[8] По-подробно за същността на граматичните итеративи вж. Чакърова 1998.
[9] Впрочем високата фреквентност на синтетичния императив в българската РР
хвърля сянка на съмнение върху една от популярните прогнози на Ив. Харалампиев
- срв.: “синтетичните форми за
повелително наклонение във 2 л. ед. и мн. ч. в бъдеще постепенно да бъдат
изместени от съответните им описателни” /Харалампиев 1996, стр. 8/.
[10] Казаното не се отнася обаче за кондиционала в РР - явно е предпочитанието
на носителите на езика към индикативните семантични синоними на условните форми
с бих - срв.: Да имах неговите пари / чудеса щях
да направя (вм.
бих направил). Вероятно е да се допусне, че граматичният модификатор тук
се схваща като твърде “книжен”. Поначало прави впечатление, че в своята
ежедневна неофициална реч българинът съзнателно се стреми да отхвърли
ограниченията на публичното, етикетното говорене. Стриктното следване на
граматическите правила, “автоцензурата” при употребата на лексикални единици
със снижена стилистична окраска в доста от случаите се възприемат като маниерни
и “книжни”.
[11] В това число бихме посочили например конструкциите, образувани с модални
частици като стига, хайде и др. (срв.: Оле / стига си го / стига си
ма записвал //); подбудителните квазивъпроси - срв.: Ти
няма ли да дойдеш? (=Идвай, де! - с оттенък на нетърпение и
укор); Майо / ти учебника няма ли да ми върнеш? (= Върни ми го най-сетне, твърде много го задържа); различните транспозитивни употреби от типа:Ти ще отидеш там! Няма да се
смееш! Би ли отворил прозореца?; лексикални средства с императивно значение
(частици, наречия, модални
глаголи и др.) - срв.: Млък!, Горе
главата!, Стой! Диий! и пр. Както се вижда от примерите, макар и по-рядко
употребявани, именно периферийните средства от микрополето на българския
императив носят ясно изразен разговорен маркер.