Към въпроса за семантико-функционалните отлики между синтетичните и аналитичните повелителни форми в съвременния български език

 

Публикувано в: Научни трудове на Съюза на учените - Пловдив. Серия Б. Естествени и хуманитарни науки, том II, Пловдив, 2002, стр. 279-285

 

 

On the matter of the semantically-functional differences between the synthetic and analytic imperative forms in Modern Bulgarian language

 

 

Abstract

The object of the linguistic analysis in this paper is the open question in linguistics about the differences between synthetic and analytic imperative when functioning in modern Bulgarian language. Detailed observations lead to the conclusion that under given contextual circumstances both types of grammatical forms are not interchangeable i. e. they are not absolute synonyms but linguistic items being distinctive for their own semantics. It is these semantic differences that can give an explanation of the parallel existence of separate paradigms in the sphere of imperative modality as well as the peculiar ‘competition’ between them. The problem of stylistic specialization of the explored forms has been considered too.

 

 

Както е известно, парадигмата на императива в съвременния български език (а и в повечето славянски езици) се отличава със значително формално разнообразие – едно, на пръв поглед, “разточителство” на средствата, с помощта на които се изразява волята на говорещия субект. Наред с традиционните, “обичайно употребявани” /Харалампиев 1996, стр. 5/ синтетични форми за 2 лице (срв. пиши, пишете; играй, играйте) се употребяват и аналитични (за всички лица и числа), образувани с различни частици – нека, да, дано, стига (нека дойде, да пишеш, да си писал, да беше писал, дано дочакаш, стига си писал и пр.). В опитите си да представят пълната парадигма на императива обаче повечето от авторите на системни граматични описания не се спират на въпроса за наличието на евентуални семантични отлики между двата типа повелителни форми, особено що се отнася до второличните, които “имат паралелна употреба” /Ницолова 1981, стр. 186/[1] /вж. напр. в Граматика 1983, Георгиев 1991, Куцаров 1997, Пашов 1999 и др./.

Други изследвачи са категорични, отричайки възможността за съществуване на модална разлика в семантиката на аналитичния и синтетичен императив – срв. у В. Маровска: “Следователно във всички случаи аналитичните форми за 2 л. ед. и мн. ч. могат да дублират синтетичните, без да променят значението им” /Маровска 1978, стр. 212/. Аналогично е и становището на Ив. Харалампиев: “Би било пресилено (…) да се търси някакво ясно разграничаване по значение между синтетичните и описателните императивни форми” /Харалампиев, цит. съч., стр. 5/.

За нас по-голям интерес представляват проучванията на онези лингвисти, които се опитват да мотивират наличието на специфични семантични параметри на простите и описателни форми на императива, обуславящи контекстовата им специализация, т.е. невъзможността за свободно вариране. Ще припомним, че още Ал. Теодоров-Балан разграничава аналитичните форми с “да” (изразяващи желание) от тези с “нека” (изразяващи позволение, разрешение) /вж. Теодоров-Балан 1954-1961/. В по-ново време подобна позиция застъпват Ст. Георгиев[2], Р. Ницолова[3], К. Куцаров [4] и др. За съжаление обаче (като изключим отчасти статията на Р. Ницолова) в повечето от случаите изводите не са подкрепени с детайлен анализ на емпиричните данни, а са по-скоро умозрително-декларативни.

Настоящата разработка няма претенциите за окончателен отговор на открития въпрос за семантико-функционалните отлики между простите и сложните повелителни форми. Нашата цел е да докажем (основавайки се на конкретни примери от българската разговорна реч), че съществуват такива типове контекст, в които двата вида граматични форми не са взаимозаменяеми, т.е. абсолютни синоними, а езикови единици, отличаващи се със собствена семантика.

1. Ще започнем анализа със случаите, когато експлицирането на значението “воля на говорещото лице” е пряко свързано с протичащата речева ситуация, т.е. дава се заповед за действия, “които трябва да се извършват от слушателя в най-близкото бъдеще след момента на говоренето” /Ницолова, цит. съч., стр. 186/. Наблюденията върху събрания емпиричен материал ни убедиха, че в подобен контекст последователно се предпочитат синтетичните повелителни форми. Срв. напр. следните откъси от диалози:

          А. Хилка / кажи вица // [5]

          Б. И са запознах // Кой виц?

          А. Я намали звука //

          В. Чакай / чакай и аз ша ви разкажа //

          Г. Не разваляйте моабета с… //

          А. Остави го / нека разкаже //

          Д. Давай / давай

          В. Ха / ама малко е гнусен / вица //

          Д. Карай //

          А. Млъкни бе//

 

А. Пуши ми са нещо // Дай / дай един фас / де

          Б. Свършиха //

 

          А. Синко / сядай си на задника и си гледай уроците / че не си са спирал цяла седмица вече //

          Б. Добре / добре

          А. И спри тоя телевизор // Стига си зяпал глупости // и др. под.

 

          Ако се опитаме да заменим простите форми с аналитични, ще бъдем свидетели на сериозна семантична трансформация. Срв.напр.:

А. Хилка / да кажеш (нека кажеш, дано кажеш) вица //

          Б. И са запознах // Кой виц?

          А. Я да намалиш  (нека намалиш, дано намалиш) звука //

          В. Чакай / чакай и аз ша ви разкажа //

Г. Да не разваляте (нека не разваляте, дано разваляте) моабета с …//

Преди всичко прави впечатление, че се променя обективният тон на разговора – адресантът ангажира адресата в по-голяма степен със своето отношение към действието, отколкото с неутралното си послание за неговото осъществяване. Така, в зависимост от интонацията, да-формите биха могли да варират от подкана, подсещане, предпазлива молба до строга, нетърпяща възражение (придружена дори със закана) заповед (срв.: Я да намалиш звука!). При композитумите с нека и дано надделява оптативният нюанс, но заедно с това се  променя и дистанцията между събеседниците, а също и темпоралната перспектива на предстоящото, заявено от императивната форма, действие – неговото очаквано осъществяване не е така тясно свързано с конкретната ситуация, а по-скоро се “предполага” в някакъв нефиксиран бъдещ момент.

Заслужава внимание фактът, че в някои случаи замяната е направо неосъществима (напр. в Чакай / чакай и аз ша ви разкажа – срв.* Да чакаш/ да чакаш и аз ша ви разкажа) – причината за това е в типичната за разговорната реч десемантизация на изходния глагол чакам, от който е образувана императивната форма (по-подробно вж. Чакърова 2001а).

Именно с възможността да изразяват воля, свързана с непосредствено събитие, с конкретно протичаща ситуация, би могла да се обясни повишената функционална активност на синтетичните повелителни форми в българската разговорна реч[6]. Поначало за спонтанната реч е характерна сравнително малка степен на физическа и психологическа дистанция между събеседниците. По този повод В. Г. Гак прави следното заключение: “Прекият въпрос (кажете, моля…) в по-голяма степен въвежда адресата в проблемите на говорещия, по-силно го ангажира, отколкото съобщение от типа: Аз търся столовата” /Гак 2000, стр. 68/.

Ярко доказателство за наличието на собствена семантика у двата типа императивни форми е възможността за осъществяване на конотативна (разб. стилистически активна) замяна: композитумът, обикновено в отрицателен статус, се употребява вместо формите на синтетичния императив за актуализиране на модални отсенки като “евфимистична” (т.е. смекчена) заповед[7], нерядко придружена с нотка на досада или съжаление, дори укор и свързана с конкретна (непосредствено протичаща) ситуация – срв.: Хайде да не си говорим за това! вм. Не ми говори за това!; Да беше замълчал! вм. Мълчи!; Да беше отворил прозореца, а! вм. Отвори прозореца!

Ако обаче се изразява волята на говорещия субект за извършването на действия, “отдалечени от момента на говоренето, несвързани с речевата ситуация, или абсолютни или повтарящи се действия” /Ницолова 1981, стр. 188/, синтетичните и аналитичните да-форми са взаимозаменяеми  срв. напр.: И казала / че ще се самоубива / а майка ó рекла // “Не бой са (но и да не се боиш[8]) дъще / за всеки влак си има пътници” // и др. под.

2. Простите форми на императива в българския език имат и друга специфична, силно експресивна употреба, която не е характерна за аналитичните образувания. Става дума за случаите, когато говорещият укорява адресата за неговата индиферентност по отношение на конкретно действие или за несъгласието му да се съобрази с волята на адресанта. Нерядко укорът е придружен със закана. Срв. напр.следния откъс от разговор между хазяин и наематели студенти:

А (хазяин). Няма да стане тая //

          Б. (наематели)………/смеят се/

          А. (хазяин). Еех / така / смейте са / смейте са / смейте са (=как може да се смеете; ако продължавате да се смеете, ще ви изгоня).

Ясно се вижда, че замяната на синтетичните форми с аналитични е абсолютно неуместна, в резултат на подобна процедура би се трансформирал цялостният смисъл на изказването (срв. напр. Еех / така / да са смейте / да са смейте / да са смейте).

3. Функционално-семантична “конкуренция” между двата типа форми съществува и при изразяването на т. нар. “инструктивен императив” /вж. Васева 1991/, разбиран в граматичната литература предимно като индиректно инструктиране (без пряк контакт между комуникаторите). Поначало формите на императива се срещат рядко в писмени инструкции, а когато се употребяват, предпочитанието зависи от степента на категоричност, която влага адресантът. Както отбелязва Ив. Васева, да-композитумите “звучат твърде категорично и рязко” /Васева, цит съч., стр. 16/ – срв. Да се прочете упътването и да се спазва… вм. Прочетете упътването… . Характерно за българския език е, че в инструкциите, предназначени за най-широк кръг потребители, “се използват най-резките императивни форми” /Васева, пак там/.

Направената констатация ни дава основание да възразим на Р. Ницолова, която твърди, че “поради изразяваната с да-формите за второ лице интимност те не се употребяват в официалния стил” /Ницолова 1981, стр. 188/. Срв. Да живее братският съюз между народите!

4. Аналитичните императивни образувания не могат да бъдат замествани от синтетични повелителни форми в случаите, когато бива експлициран един особен тип модална семантика, наречена от П. Петков “изразяване на трудно осъществими или неосъществими желания” /Петков 19621 стр. 181/.

Става дума за употребата на относителните или резултативно-относителните варианти на да-конструкцията в българския език – срв. напр.: Да имаше пари тогава / нали / само петнайсетина лева / не ти достигнаха //; Да беше направила нещо / за нея / а ти замълча //; Барем веднъж да ми беше помогнал нещо //; Ми / да си го беше поръчал по-рано // и др. под. Смятаме, че именно наличието на формален показател за относителност (=ориентация на действието към минал момент) в структурата на подобни композитуми е причина за реализирането на специфичното им значение (+неосъществимо желание), т.е. за представянето на “необходимо действие за миналото” /Ницолова 1981, стр. 192/.

          Не на последно място със самостойност на употребата си се отличават и негираните резултативни повелителни форми на перфективни глаголи (напр. Да не си си отворил мръсната уста / чу ли //), които (поради чисто формални ограничения) не могат да бъдат замествани от съответните флективни съответствия (срв.: *Не отвори мръсната си уста / чу ли //).

В заключение ще отбележим, че всички представени в изложението случаи на семантико-функционална асиметрия между синтетичните и аналитичните ядрени модификатори на императивността в съвременния български език хвърлят сериозна сянка на съмнение върху една от популярните лингвистични прогнози на Ив. Харалампиев: “синтетичните форми за повелително наклонение във 2 л. ед. и мн. ч. в бъдеще постепенно да бъдат изместени от съответните им описателни” /Харалампиев, цит. съч., стр. 8/.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

Васева 1991 : Ив. Васева. Инструктивен императив в българския и руския език.- Съпоставително езикознание, 1991, кн. 3

Гак 2000 : В. Г. Гак. Язык и этническая идентичность. – Язык как средство трансляции культуры. Москва, 2000

Георгиев 1991 : Ст. Георгиев. Българска морфология. Велико Търново, 1991

Граматика 1983 : Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология, С, 1983

Куцаров  1997 : Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997

Куцаров 1998 : К. Куцаров. Категорията време и значението следходност в повелително и условно наклонение. – Славистика, 1998

Маровска 1978 : В. Маровска. Проблеми на аналитичния императив в българския език. – Научни трудове на ПУ “Паисий Хилендарски”, т. 16, кн. 5, 1978

Ницолова 1981 : Р. Ницолова. Бележки за някои описателни форми със заповедно значение. – Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум. София, 1981

Пашов 1999 : П. Пашов. Българска граматика. Пловдив, 1999

Петков 1962 : П. Петков. Да+глаголна форма. Изразяване на трудно осъществими желания. – Български език, 1962, кн. 3

Станков 1967 : В. Станков. Модална употреба на българските глаголни времна в съвременния български език. – Известия на Института за български език, т. XV, 1967

Теодоров-Балан 1954-1961 : Ал. Теодоров-Балан. Нова българска граматика за всякого. София, 1954-1961

ТФГ 1990 : Теория функциональной грамматики. Темпоральность. Модальность. Ленинград, 1990

Чакърова 2001 : Кр. Чакърова. Болгарский аналитический императив и его функциональные эквиваленты в русском языке. – Доклад, четен на XXX междувузовска научно-методическа конференция на преподавателите и аспирантите, Санкт-Петербург, Русия, 15 март, 2001 (под печат)

Чакърова 2001а : Кр. Чакърова. Императивът в българската книжовно-разговорна реч. – Доклад, четен на Шестата научна конференция с международно участие по проблеми на българската разговорна реч, Велико Търново, 31 май-1 юни 2001 (под печат)

Харалампиев 1996 : Ив. Харалампиев. Българските форми за повелително и условно наклонение – минало, настояще и бъдеще. – Проглас, 1996, кн. 3

 


[1] Срв. у Ив. Харалампиев: “В граматиките на българския език не се търси семантична между синтетичните и описателните императивни форми” /Харалампиев 1996, стр. 5/.

[2] Срв.: “Разпространението на описателните форми върху цялата парадигма на граматичното лице ги отдалечава от строгото императивно значение и им придава нови значения, между които най-ярко изразено е значението за желателност, присъщо на конюнктива” /Георгиев 1991, стр. 343/.

[3] В търсене на разликата между двата типа форми авторката обръща внимание върху необходимостта да се различават заповедите за действия, които трябва да се извършат от слушателя в най-близко бъдеще, от заповедите за действия, които трябва да се извършат в по-далечно бъдеще. Срв.: “Когато трябва да се изкаже заповед за “близко “ действие, с да-формите се означава по-нетърпелива, по-строга заповед отколкото с императивните (разб. синтетичните – б. м. К. Ч.) форми” /Ницолова 1981, стр. 186/.

[4] Срв.: “При аналитичните форми волята на говорещото лице за осъществяване на действието не е така силно проявена, както при синтетичните, а по-скоро преобладава желанието, необходимостта, настоятелността за извършване на действието” /Куцаров 1998, стр. 186-187/.

[5] Примерите са от курсовата работа по българска стилистика на Н. Казаков (1998).

[6] Анализирайки употребите на императива в разговорната реч, установихме, че синтетичните повелителни граматични модификатори имат най-широка фреквентност (72 % от ексцерпираните примери) /вж. Чакърова 2001а/.

[7] В. Станков анализира подобни употреби и ги определя като “деликатен императив” /Станков 1967, стр. 31/.

[8] Формите с нека или дано биха засилили оптативния (а при нека – в известна степен и “книжния”, официалния) нюанс на изказването.