БЪЛГАРСКОТО БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ В МИНАЛОТО

И ФУНКЦИОНАЛНИТЕ МУ СЪОТВЕТСТВИЯ В ЧЕШКИЯ ЕЗИК

 

Българското бъдеще време в миналото (футурум претерити) е грамема, маркирана семантично и формално със значенията следходност (формален показател е морфемата щ-) и относителност (с формален показател имперфектната морфема). Категориалната му същност продължава да поражда разногласия сред изследователите на  българския език – за едни то е грамема от морфологичната категория време, а за други – от морфологичната категория наклонение. В съвременния чешки език форма за бъдеще в миналото липсва, както и въобще няма граматикализирана относителност. Съпоставката обаче би могла да бъде полезна не само с оглед на преводаческата практика, но и за установяване на значенията на тази форма в българския език.

В академичната Граматика на съвременния български книжовен език е застъпено становището, че бъдеще в миналото е една от деветте темпорални грамеми със значение “действие, което е бъдещо (предстоящо) спрямо определен минал момент” (Граматика 1983, стр.345). Изтъкнато е още, че “дали те (действията) са се осъществили, или не, глаголните форми не посочват” (Граматика 1983, стр.346). Тези особености в семантиката са определени като предпоставка за появата на различните модални отсенки и широкото развитие на модалната употреба на бъдеще в миналото. Посочва се, че в заключението на условни изречения тази форма изразява подчертана отсянка на хипотетичност (предположителност). Тя може да има и иреална модална употреба (за неосъществени действия) – също в условни изречения или когато условието съществува в съзнанието на говорещия, макар да не е изразено външно. Другите описани употреби предизвикват известни възражения, тъй като всъщност илюстрират ефекта от транспозиции по таксис.

Ако се обърнем към историята на българистиката от по-ново време, ще видим, че по-голямата част от изследователите на българската глаголна система причисляват бъдеще в миналото към темпоралната система като едно от четирите бъдещи времена (не е без значение фактът, че това становище се поддържа от всички автори на системни описания на съвременния български език). Л. Андрейчин отнася бъдеще време в миналото към изявителното наклонение. Аргументите му са следните: 1. Употребява се в обикновени изявителни изречения “за означаване на чисто хронологични отношения”; 2. В условните изречения то изразява същите отношения между действията по време; 3. В условни изречения в значенията на това време се забелязва “по-голяма положителност в изказването на действието, отколкото при истинското условно наклонение” (Андрейчин 1944, стр. 257) (този факт е отбелязан и в академичната ГСБКЕ).

Според В. Станков бъдеще време в миналото “означава действие, което е бъдещо (предстоящо) спрямо определен минал момент” (Станков 1969, стр. 147). Той приема, че произходът на частицата ще от стар модален глагол катализира възникването на модални оттенъци, но се обявява “против преувеличаването на ролята на частицата ще в случаите на модална употреба на формите за бъдеще време” (Станков 1969, стр. 142). Сп. автора модалният нюанс често взема превес над темпоралния елемент, но това не е достатъчно основание те да бъдат отнесени към условното наклонение, тъй като модалните нюанси се осъществяват на базата на темпоралното значение. И Ю.С. Маслов отбелязва специфичната за бъдещите времена накърненост на изявителната модалност. Според него всички бъдещи времена имат и темпорална, и модална употреба (Маслов 1981, стр. 260). Като индикативна грамема определят футурум претерити и Г. Герджиков, П. Пашов, Ст. Стоянов, И.К. Бунина, Ст. Георгиев.

Ив. Куцаров разглежда бъдеще в миналото като грамема от морфологичната категория таксис и го нарича относително бъдеще време – “формите от този тип изразяват следходност на действие по отношение на изказване в минало време (минал ориентационен момент). Относителността се носи от имперфектната морфема, а следходността от морфемата Щ-“ (Куцаров 1997, стр. 110). В едно свое по-старо изследване той дава по същество същата дефиниция на футурум претерити и го разглежда в рамките на индикатива, но е отчетено и функционирането му в периферията на функционално-семантичната категория модалност като модификатор – член на морфологична категория в несъщинска функция (футурум претерити в условна функция) (Куцаров 1985, стр. 117).

Семантиката на формите от типа щях да пиша, ще пишех П. Асенова разглежда в тясна зависимост с развитието на балканския тип условно наклонение (Асенова 1989). В българската и албанската граматика посочените съчетания се квалифицират като темпорални (бъдеще в миналото), а според гръцката и румънската те изпълняват функциите на условно наклонение. Според авторката съществуването на условно наклонение с основен семантичен признак потенциалност пречи да се припише статут на условно наклонение на т.нар. бъдеще в миналото, но е неуместна категоричността, с която се отхвърля тази възможност (Асенова 1989, стр. 178).

М. Янакиев (Янакиев 1976) е единственият български автор, който категорично мотивира изключването на бъдещите времена от парадигмата на изявителното наклонение. Според него между бъдеще време и сегашно време (континуатив) има не темпорална, а модална опозиция. Чешкият лингвист Вл. Шаур смята, че бъдеще в миналото сигнализира иреалност, “изразява действие, което е несигурно, и надхвърля границите на темпоралността” (Шаур 1989, стр. 49). Той застъпва становището на цитираните от него З. Голомб, П. Панев и Зл. Куфнерова.

В по-ново време подобна теза изказва Хр. Пантелеева (Пантелеева 2001). Според нея липсата на пряка ориентация към момента на говоренето е причина за “отклоняването” на вниманието – при възприемането на това глаголно време – от реалността (с която най-често се свързва индикативът) и насочването му извън нея, към нереалността (според конкретната речева ситуация, възприемана като “хипотетичност”, “потенциалност” или “неосъщественост” въобще)”. В книгата си за кондиционала (Пантелеева 1998) Хр. Пантелеева убедително аргументира становището си, че темпоралната функция е секундарна за бъдеще време в миналото, а примарна е модалната функция. Без да коментираме подробно този труд, ще споменем само основното, което предизвиква несъгласие - общоприетия в морфологията принцип, че значението на граматическите морфеми и словоформите не може да се поставя в такава пряка зависимост от контекста или от синтаксиса (както прави Зб. Русек - вж. Русек 2001, стр. 352). Разбира се, именно контекстът на всички езикови равнища е онзи фактор, който решава проблемите на полисемията, омонимията и преносната употреба. Вярно е, че само той може да даде информация, дали действията, означени с футурум претерити, са се осъществили впоследствие, но тази информация не е съществена за значението на самата форма.

Според Зб. Русек (изследването е съпоставително с английски език и убедително доказва функционалния паралелизъм между българското и английското бъдеще в миналото, функциониращо и в двата езика и като време, и като условно наклонение) темпоралната функция на бъдеще в миналото се открива само в подчинени изречения, когато в главното изречението сказуемото е свързано със значението мисля, казвам, чувствам, чувам, и то във форма за минало време. Значението за условно наклонение се свързва предимно със сложни изречения с подчинено условно – “тук не е възможно да се отдели темпоралното значение от модалното. Главното изречение е в бъдеще в миналото, подчиненото е в минало… Значението на цялото изречение е чисто условно. Самата форма на бъдеще в миналото тук няма условно значение” (Русек 2001, стр.350). Като conditionalis praeteriti се определя значението на футурум претерити в прости изречения – изразяване на неосъществено действие, намерение в миналото.

На формалните варианти на бъдеще в миналото е посветено специално изследване на Ал. Александров (някои от тези варианти са отбелязвани и от други автори). Те са три и тяхната конкуренция илюстрира динамиката на езиковата система – щях да чета, щеше да чета, ще четях (сп. Ст. Георгиев “бъдеще повторително време в миналото” – вж. Георгиев 1991, стр. 336). Езиковоразвойните тенденции предполагат утвърждаване на последния тип, но и при трите вида форми е налице двойната маркировка – с “предстоящност” и “миналост” според терминологията на Ал. Александров.

Както изтъкват всички цитирани автори, футурум претерити има два основни типа употреба. В редица случаи бъдеще в миналото означава чисто темпорални отношения. Това се доказва и от превода на чешки език, където преводачите използват най-често форма за бъдеще време (в чешкия език относителността не е граматикализирана и изразяването и остава в рамките на ситуативните параметри).

До късна есен щяха да останат под навеса, на завет до ръжените снопове, а дъждът щеше да шумоли по омекналия сламен покрив. ГМ 143

Budou viset pod slaměnou stříškou, která je bude chránit před nepohodou. GM 122

Странно бе и това, че те щяха да чакат нейде наказание за същата тази среща. ГС 118

Podivná byla i okolnost, že za totéž setkání budou oni zatím někde čekat na trest. GS 105

Много пъти говореше за смърт, а ето на, щеше да я посрещне неподготвен, като новак. ГС 115

 Tolikrát mluvil o smrti, a vida, ted’  se s ní setká nepřipraven, jako nováček. GS 103

За първи път усети злорадство, че тая лична девойка щеше да я отвлече неговият побратим. СЗ 141

Poprvé pocítil škodolibé zadostiučinění nad tím, že tuhle vznešenou pannu unese jeho pobratim. SZ 102

Особено ярка е темпоралната функция на футурум претерити, когато то е основно наративно време в макар и неголям текстов отрязък.

Файтонът си беше готов. Задните порти щяха да го изстрелят по калдъръма, да разпилеят лафчиите по чаршията. Приставът щеше да търси градоначалника от стая в стая, а Павел сам с камшик връз капрата щеше да вижда скоро как едрее и приближава към него оцелялата гевгирена къща на Хадживраневи. ГС 14

Kočár byl připraven. Zadní vrata ho vystřelí na dláždění a klepny se rozběhnou po mostě. Komisař pak bude hledat prefekta po celé budově místnost po místnosti a Pavel zatím, sedě na kozlíku s bičem v ruce, bude pozorovat, jak mu před očima roste a jak se blíží masívní dům Chadživranevových. GS 13

Станеше ли нужда, явеше ли се опасност, конете на часа се впрягаха, Санка, Нона, Манолаки щяха да се качат на каруцата и тъй като северната страна оставаше свободна, щяха да заминат или към града, или към поста на границата. Това щяха да решат, когато тръгнат. ЙЙ 183

Kdyby to muselo být, kdyby bylo nebezpečí tak velké, Nona, Sanka, Manolaki nasednou a vůz odjede směrem na sever, kde je volno, mohly jet do města nebo do posádky. Kam jet, o tom se rozhodne až během jízdy. JJ 24

С не по-малка относителна честота са случаите, в които футурум претерити функционира с условна семантика. Тези употреби обаче се срещат само в аподозиса на сложно изречение с подчинено условно. По-рядко условието се подразбира от контекста, но винаги задължително присъства. Използването на бъдеще в миналото със значение на условно наклонение не може да се определи като транспозиция по няколко причини – основната от тях е, че при тези употреби липсва експресията, която е характерна за граматическата метафора, както и за всяка преносна употреба въобще. Тук по-скоро може да се говори за синонимни отношения между кондиционал и футурум претерити (вж. напр. Маровска 1998, стр. 168). Синонимията е мотивирана от общите семи действие и следходност. Редица автори обръщат специално внимание на следходния характер на действията, изразени с условно наклонение (Л. Андрейчин, П. Пашов, Ст. Георгиев, К. Куцаров – вж. Куцаров 1998). От друга страна, отдавна отбелязан от изследователите факт е, че бъдещото действие може да се представи като предстоящо с различна степен на сигурност, вероятност, наложителност – а това са все семантични компоненти, свързани с модалността. Не е без значение и фактът, че в българския език формата за кондиционал е темпорално неутрална, а тази за бъдеще време в миналото дава възможност да се изрази и ориентация към минал момент. Широкото навлизане на футурум претерити в сферата на условността се подкрепя и от функционалната специализация на кондиционала като “книжна форма”, характерна за официалното общуване, за по-изисканата реч. Заслужава задълбочено изследване идеята, че синонимията между футурум претерити и кондиционал се катализира от маркираната относителност - сп. П. Асенова иреалната модалност “е свързана или се дължи на имперфекта. Ако приемем, че семантиката на една граматична категория се проявява чрез нейните употреби в речта, то семантичният спектър на имперфекта съдържа и компонент иреалност” (Асенова 1989, стр. 182). Говорейки за синонимни отношения между бъдеще в миналото и кондиционал, трябва да имаме предвид, че синонимията не е пълна. Между семантичните обеми на двете форми има различия и те не са взаимозаменими във всякакъв контекст. Замяната на условно наклонение с форма за бъдеще в миналото е възможна само при конкретизирано условие – може би оттук идва и впечатлението, че в този случай се усеща “по-голяма положителност в изказването на действието”.

Почти всички употреби на футурум претерити с условна семантика се предават на чешки език с условно наклонение, което е още едно доказателство, че в тези случаи не се актуализира значението следходност (освен доколкото всяко действие в условно наклонение е следходно спрямо условието, а не спрямо момента на говорене).

- Ако беше по-хубаво в града – продължаваше спора Щипана Бона, - Петко Държавния щеше да си купи къща, няма да си дохожда всяка вечер с волгата… ГМ 112

Kdyby to bylo ve městě lepší, pokračovala ve svém sporu Bona, koupil by si tam náš ministerský Petko dům a nejezdil by každej den s volhou z města domů. GM 96

Тя ми е роднина, знам я. И аз на твое място щях да я грабна. СЗ 448

Znám ji, jsme z jedné přízně. Já na tvém místě bych ji taky unesl. SZ 332

Па ако не беше щерката на болярина Петра да омотае въжето и болярите да извадят мечовете си овреме, кой знае какво щеше да сполети невестата. Тогава и мечка, и мечкари щяха да се търкалят край пътя, надупчени на решето. СЗ 127

Však nebýt dcerky bojara Petra, že chytila ten provaz, a bojarů, že tasili právě včas, kdoví, jak by to s nevěstou dopadlo. To by se už medvěd i medvědář váleli tamhle v příkopě probodaní jako řešeto. SZ 91

Ала да бях там и да бях голям, нямаше така лесно да го оставя, все щях да го стигна де да е, па виде щем тогава. СЗ 305 - 306

Jenže já kdybych byl při tom, já bych ho nenechal jen tak ujít, někde bych ho přece dohonil, a pak by se teprve ukázalo… SZ 224-225

В някои случаи (макар и много редки) преводачът предпочита превод с формата за минал кондиционал, което доказва, че относителността (ориентация към минал момент) ясно се чувства в значението на бъдеще в миналото дори когато функционира като условно наклонение.

А беше замахнал с тоягата срещу тати и, боже! – какво щеше да стане, ако беше го ударил! ЙЙ 96

Bože, málem uhodil tatínka holí! Umíte si představit, co by se bylo stalo, kdyby to udělal! JJ 108

Какво щеше да стане, ако господ наш Исус Христос побегнеше пред сатаната, когато нечестивият дух го изкушаваше в пустинята? СЗ 197

Co by se bylo stalo, kdyby byl Pán náš Ježíš Kristus prchl před d’áblem, když ho na poušti uváděl v pokušení? SZ 143

Теодосий погледна към царската двойка и щеше без малко да извика от радост. СЗ 278

Teodosij se podíval po carské dvojici a byl by hnedle radostí vykřikl. SZ 205

Потенциалното наличие на модални семи в значението на бъдеще в миналото, резултат от маркираността му със следходност, мотивира понякога превод с модални глаголи от типа на трябва, мога, искам и др. (същите функционални съответствия са характерни и за бъдеще време).

Грехота бе, че в яда си бе посегнала на тази птица, която цяло лято щеше да ляга на полога. ГМ 25

Je to hřích, sáhnout v rozčilení na život slípce, která ještě celý rok mohla snášet do posady. GM 24

За хазарт няма какво да говорим – веднага щях да ви кажа! СС 17

O hazardu ani nemluvě, to jsem vám měl hned říct. SS 19

Сега другояче звучеше гласът му, като че ли знаеше, че Ахилеус и фениксът са приказка, а това, което щеше да пита, е истина…СЗ 305

Ted’ zněl jeho hlas jinak, jako by si uvědomoval, že to o Achillovi a Fénixovi je jen pohádka, kdežto nač se chce zeptat, že je skutečnost. SZ 224

Формите за бъдеще в миналото с темпорално и модално значение могат да се употребяват съвместно, като значението се конкретизира контекстово:

Ала личеше си, че не само ушите не щеше да отреже на своите развеселени съратници, ами и с гърбач не би ги похванал – само щеше да повика и да покрещи. СЗ 30

Ale bylo na něm vidět, že by své rozjařené společníky nejenom nepřipravil o uši, ale ani karabáčem by je nepřetáhl - že si jen trochu pokřičí a zaláteří. SZ 20

Аз първо, аз съм повинна. Да не бях вземала пръстена, не щеше да се осмели боляринът…И у кого е сега пръстенът? У Съба, комуто снаха щях да ставам! СЗ 178

Já, především já jsem vinna. Kdybych nebyla ten prsten přijala, nebyl by se bojar osmělil…A kdo má ted’ ten prsten? Sabo, jehož snachou jsem se měla stát! SZ 129

Сравнително редки, но напълно възможни са и съвместните употреби на ФП и кондиционал със синонимно значение. Редкостта им е резултат по-скоро на различната функционална специализация на двете форми.

Нали ви казах още в началото: защото на един по-възрастен учител не бих могъл да разкажа всичко за Антония. Просто щеше да ми е неудобно… ЛМ 102

To jsem vám přece řekl hned na začátku: protože nějakému staršímu profesorovi bych nemohl povědět o Antonii úplně všechno. Prostě by mi to bylo trapné… LM 127

Бъдеще в миналото има една интересна употреба, която е твърде рядка и характерна само за разговорния диалог. Според Зб. Русек тя доказва, че “тази форма има и кондиционално значение (нереално) – то може да се смята за conditionalis praeteriti” (Русек 2001, стр. 351). Примерите са от типа: ”Щях да кажа една глупост” (подразбира се: но не казах). Нереализираността на действието обаче не бива да се приравнява с нереалността му. В тези случаи бъдеще в миналото представя действие, чието неосъществяване спрямо сегашния момент е известно от контекста или конситуацията (нещо, което не е задължително за семантиката на футурум претерити – то не изразява отношение към настоящето), като предстоящо спрямо един минал момент. Неутралното представяне на такова действие би било: “Не казах една глупост”. В чешкия език тези употреби имат лексикализирано съответствие Щях да падна (= имаше възможност, вероятност да падна, но не паднах) – Málem bych (byl) upadl, т.е. с наречието málem и (минал) кондиционал. Според нас тук става въпрос за транспозитивна употреба на бъдеще в миналото и експресивността се поражда именно от избрания начин на актуализация на действието, чиято нереализираност е ситуативно ясна – тези употреби са винаги първолични, нереализираността на действието се свързва и със семантиката на глагола (щях да падна, щях да умра от притеснение, щях да забравя и др. под.). Такива употреби са изключително редки в писмен текст, но могат да се срещнат в диалога в художествената литература.

Ала изведнъж преполови прозявката, сякаш му дойде нещо на ум:

- Брей, щях да забравя! Прати ме Войхна да ти кажа да не чакаш Нистора и другите. СЗ 344

Ale náhle sklapl pusu, jako by ho bylo právě něco napadlo.

Namoutě - málem bych zapoměl! Vojchna mě poslal, abych ti vyřídil, že nemáš čekat na Nistora a na ostatní. SZ 254

- А, щях да забравя! – казва Матиас. СС 62

Málem bych zapoměl, ozval se Mathias. SS 61

Възможно е де се намерят и други функционални съответствия, напр.:

 А и той разбира какво щях да направя, това поне може да разбере. СС 110

I on pochopil, co jsem měl v úmyslu udělat, nemohl to nepochopit. SS 106

Речевата практика безспорно показва, че футурум претерити има две основни употреби – за означаване на бъдещо действие, ориентирано към минал момент, и за означаване на възможно действие (най-често неосъществено) – семантика, типична за кондиционала. Въпросът за същността на тази форма се свежда до това, кое от значенията и е присъщо независимо от контекста и конситуацията. Направената съпоставка между българския и чешкия език довежда до заключението, че значението, което носи формата за футурум претерити извън контекст, е следходност спрямо минал момент. Доколкото формата за бъдеще в миналото е маркирана семантично и формално с темпоралния признак следходност, грамемата функционира в рамките на индикатива. В българския език основен наративен план е планът на спомена. В него следходно действие се изразява именно с футурум претерити, което свързва формата здраво с темпоралността.

Самата семантика на формите за бъдеще време прави възможно изразяването на различни модални значения, които обаче не са граматикализирани, а са контекстово обусловени. Поради ориентацията си към минал момент футурум претерити е още по-подходящо за изразяване на модални значения – най-често нереализирано действие, пропусната възможност и др.под. Ако приемем обаче, че това доказва преминаването на тази форма към кондиционала, би възникнал и въпросът за формалния маркер на иреалността. Ако щ- е маркер за условност, би следвало да отнесем към кондиционала цялата система форми, маркирани с нея (футурум, футурум претерити, футурум екзактум и футурум екзактум претерити). Така стигаме до абсурдната ситуация да твърдим, че значението следходност не е граматикализирано в съвременния български език и езиковото съзнание на българина различава само едно темпорално значение – за предходност (сравни с традиционната представа за 9-членна темпорална система).

Като двойно маркирана грамема бъдеще в миналото може да участва в два типа логически предвидими транспозиции – по време и по относителност. Реализират се рядко поради богатите потенциални възможности на футурум претерити да изразява модални значения. Транспозицията бъдеще вместо сегашно ще се яви във вида футурум претерити вместо имперфект. Напр. Той щеше да е вм. Той беше - за изразяване на предположителност. Транспозицията бъдеще вместо минало (силно експресивна и рядка) при футурум претерити не се реализира поради отсъствието на минала относителна форма (факт, констатиран и обяснен вече от изследователите). Транспозицията по таксис ще се яви във вида бъдеще в миналото вм. бъдеще време. Тя реализира познатия ефект на припомняне, досещане (както имперфект вм. презенс, вж. напр. Граматика 1983, стр. 347). Останалите употреби на футурум претерити, свързани с изразяване на модални отсенки, не са транспозитивни, а са свързани със синонимните отношения между него и кондиционал и потенциално заложените в семантиката на бъдеще време модални семи.

 

 

Източници на ексцерпираните примери:

 

ГМ: Г. Мишев. Селянинът с колелото. С., 1985; GM: G. Mišev. Matriarchát. Praha, 1974

ГС: Г. Стоев. Завръщане. Пловдив, 1976; GS: G. Stoev. Návrat. Praha, 1981

ЙЙ: Й. Йовков. Чифликът край границата. С., 1987; JJ : J. Jovkov. Statek na hranici. Praha, 1974

ЛМ: Л. Михайлова. Отвори, аз съм… С., 1972; LM: L. Michajlovová. Otevři, to jsem já… Praha, 1977

СЗ: С. Загорчинов. Ден последен. С., 1974; SZ: S. Zagorčinov. Den poslední. Praha, 1976

СС: С. Славчев. Девет, числото на кобрата. Пловдив, 1977; SS: S. Slavčev. Číslo kobry. Praha, 1980

 

Библиография:

 

Александров 1983: Ал. Александров. Конкуренция на глаголните форми за бъдеще време в миналото в съвременния български език. – В: Български език, 1983, № 2, стр. 154 - 159

Андрейчин 1944: Л. Андрейчин. Основна българска граматика. София, 1944

Асенова 1989: П. Асенова. Балканско езикознание. Основни проблеми на балканския езиков съюз. София, 1989

Георгиев 1991: Ст. Георгиев. Българска морфология. Велико Търново, 1991

Граматика 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Т. II, Морфология. София (БАН), 1983

Куцаров 1985: Ив. Куцаров. Очерк по функционално-семантична граматика на българския език. Пловдив, 1985

Куцаров 1997: Ив. Куцаров. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997

Куцаров 1998: К. Куцаров. Категорията време и значението следходност в повелително и условно наклонение. – В: Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”. Славистика, 1998, стр. 185 - 189

Маровска 1998: В. Маровска. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998

Маслов 1981: Ю.С. Маслов. Грамматика болгарского языка. Москва, 1981

Пантелеева 1998: Хр. Пантелеева. Кондиционалът в съвременния български книжовен език. София, 1998

Пантелеева 2001: Хр. Пантелеева. Бъдеще в миналото (futurum praeteriti) и изразяване на нереалност (иреалност) на глаголното действие. В: Традиция и съвременност в българския език. Сборник в чест на проф. д-р Л. Андрейчин, член-кореспондент на БАН. София, 2001, стр. 199 - 203

Русек 2001: Зб. Русек. Българското бъдеще в миналото в сравнение с английското future in the past. – В: Традиция и съвременност в българския език. Сборник в чест на проф. д-р Л. Андрейчин, член-кореспондент на БАН. София, 2001, стр. 348 - 353

Станков 1969: В. Станков. Българските глаголни времена. София, 1969

Шаур 1989 : Вл. Шаур. Йерархия на признаците на българските глаголни времена. – В: Съпоставително езикознание 1989, № 1, стр. 45 – 55

Янакиев 1976: М. Янакиев. За грамемите, наричани в българската граматика “сегашно време” и “бъдеще време”. – В: П. Пашов, Р. Ницолова. Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976, стр. 230 - 251