ЗА Т.НАР. СЕГАШНО
СТРАДАТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ С ОГЛЕД НА ФУНКЦИОНАЛНАТА СТИЛИСТИКА
За сегашно страдателно причастие в системните описания на българския
книжовен език се споменава по традиция, без да му се отделя съществено място.
Повечето автори отчитат, че в съвременния език съществуват само остатъци от
такова причастие, които функционират като прилагателни имена /вж. напр.
Л.Андрейчин. Основна българска граматика. С, 1944; Ст.Стоянов. Граматика на
българския книжовен език. С, 1964; Граматика на съвременния български книжовен
език. Т.II/Морфология. С, 1983; Ив.Куцаров. Лекции по българска морфология.
П-в, 1997; П.Пашов. Българска граматика. С, 1999/. “Такава пълноценна глаголна
категория липсва, макар че в старобългарския език е била жива”, пише Хр.
Първев, автор на съответния раздел в академичната Граматика на съвременния
български книжовен език. Семантиката на сегашно страдателно причастие е определена като “възможност или невъзможност за
извършване на действие върху даден предмет”/с.377/. Формите се образуват с
формант -/е/м, който се прибавя към сегашна основа на преходен глагол и
функционира като наставка.
Руският българист Ю.С.Маслов е
първият, който изобщо не говори за сегашно страдателно причастие, но
разработвайки подробно проблема за значенията на срадателно причастие /което у
него не е минало/, прави следното интересно
наблюдение : “Най-типично за тях се явява значението “причастие за
едновременност” – причастието означава състояние на предмета /лицето/,
непрекъснато възпроизводимо от насочено върху този предмет /лице/ действие, при
което това действие, като едновременно на състоянието, се оказва едновременно и
с времето на сказуемото в
изречението, в което е употребено разглежданото причастие”/Маслов
1981, стр.256/. Това се подкрепя и от факта, че в приложените
преводи на руски език на мястото на българските минали
страдателни причастия са употребени сегашни
страдателни причастия..
Хр.Първев
е автор и на някои отделни разработки , посветени на причастната система.. Той
говори за “прилагателни имена, които са образувани с наставки –м или –ем от глаголи /т.е.
генетично свързани със СгСтрП /”/Първев1976, стр.400/. Проблемът за същността
на тези форми е разглеждан и от Е.Георгиева, М.Чоролеева, Х.Валтер и М.Деянова.
Всички посочени автори се солидаризират около мнението, че в съвременния език
това са прилагателни имена със значение за възможност/невъзможност за
извършване на дейсвието върху определяния обект, а –м е словообразувателна наставка. Повече внимание се отделя на
причините, поради които сегашно страдателно причастие не се е установило в
системата на книжовния език /за разлика от сегашно деятелно причастие, което
също е книжовно явление/. Хр.Първев вижда една от причините във факта, че не
при всеки глагол има подходящи “сруктурно-морфологични условия”- т.е. основната
форма за сегашно страдателно причастие би съвпаднала с формата за
1л.мн.ч.сег.вр. /примери на Хр.Първев – знаем,
играем, търпим и т.н/. Сп. Е.Георгиева, освен неудобството на оформящия
суфикс, съществен фактор са и “особеностите на формите, значението и функцията
на миналите страдателни причастия”/първоначалната им предимно атрибутивна
употреба/ /Георгиева 1968, стр.622/.“Миналото страдателно причастие, като поема
в такива случаи функциите на сегашни страдателни причастия, е завършило по
такъв начин в окончателен смисъл съществуващата тенденция да се избегне
въвеждането или създаването на категорията сегашни страдателни причастия на –м
в системата на неличните глаголни форми.”/Георгиева 1968, с.623/. Сп. авторката
в съвременния език се диференцират две групи страдателни причастия според вида
на произвеждащия глагол – сегашни,образувани от вторични несвършени глаголи, и
минали, образувани предимно от свършени глаголи, като и в двата случая суфиксът
е –н/-т/.
Причините
за неустановяването на сегашно страдателно причастие в съвременния български
език могат да се търсят в развитието на системата на глаголния вид. Впрочем
тази идея е загатната от Е.Георгиева:”В тази употреба на миналото страдателно
причастие изпъква вече ролята на несвършената глаголна основа, която в
механизма на семантичните промени на някои граматични категории има по-голямо
значение, отколкото се е предполагало и допускало до сега”/Георгиева,1968,
стр.623/. Вероятно именно генерализирането на вторичната имперфективация /вж.
Андрейчин 1976, стр.131/ е онзи фактор, който, успоредно с другите вече
упоменати фактори, предопределя съдбата на сегашно страдателно причастие. Ако
се опрем на видовата теория на Св.Иванчев, доразработена в детайли от
Ив.Куцаров, значението едновременност при миналото страдателно причастие може
да се свърже с омонима НСВ1, който изразява комплексна итеративност в
неактуалнопланова употреба. Неслучайно миналите деятелни причастия от вторични
имперфективи нямат адективна употреба, тъй като тази функция се поема от
сегашно деятелно причастие. Според Кр.Чакърова същинското значение на т.нар.
вторични имперфективи /образувани от префигирани и непрефигирани свършени
глаголи/ е итеративност: ”…итеративът е
“вид”само в широк смисъл, вид “по съвместителство”, функционален биаспектив,
чиято “видова”реализация е твърде зависима от контекстовите условия”/Чакърова
2000, стр.112/. Именно този “функционален биаспектив”поема изразяването на
немаркираното формално и семантично отношение – неразновременност /термин на
Ив.Куцаров/, което М.Деянова нарича “темпорална неутралност”/Деянова 1992,
стр.171/.
Изказваните от повечето автори становища, че съвременната речева практика
показва засилена употреба на формите на –м,
се свързват преди всичко с публицистиката и с научния стил. Що се отнася до
езика на публицистиката от последните десетина години, той претърпя драстични
промени в посока доближаване до
разговорната реч и дори до просторечието, така че и без специално изследване е
ясно, че за него подобно твърдение не е
актуално. Интерес предизвиква обаче една друга функционалностилова разновидност
на книжовния език – т.нар.
официално-делови стил. Запознаването с някои законодателни текстове би могло да
остави у читателя впечатлението, че сегашно страдателно причастие е жива
категория в съвременния български език, поне що се отнася до формалната страна.
Настоящото изследване се основава на такъв тип текстове : Национални счетоводни
стандарти / С, ФорКом, 2000 г./, Закон за счетоводството / С, ФорКом, 2000г./,
Закон за задълженията и договорите / С, Нова Звезда,1996/, Закон за облагане
доходите на физическите лица / С, Нова
Звезда, 2000/ и програмен продукт Правно-информационна система СИЕЛА 1.1,
актуална към 1998г.
Ексцерпираният
материал показва следните особености
при образуването на м-прилагателни.Наставките
–м /-ем, -уем/ се присъединяват към
основи на преходни глаголи както от свършен, така и от несвършен вид. Наставка –м се предпочита при глаголи от
2.спрежение, които са предимно от свършен вид / измерим, възстановим, непредвидим, разграничим, установим, осъществим,
приложим, неприложим, платим, съвместим, определим, съпоставим, заместим,
неделим, неотчуждим, сравними, непрехвърлим, непредотвратим /. Всички
открити форми, образувани от несвършени глаголи, са лексикализирани руски
заемки, установени отдавна в книжовния език /независим, недвижим,
значим, дължим /.Формите, завършващи на –аем /-яем/: погасяем, трудносъбираем, несъбираем, предполагаем,
облагаем, необлагаем, отчисляем, възвръщаем, непрехвърляем, определяем,
продаваем, разпределяем, намаляем, ненамаляем, назначаем, обвиняем,
разполагаем, унищожаем, необжалваем, възобновяем, са образувани от глаголи
от 3.спрежение с наставка –ем.
Случаите като погасяем, намаляем,
отчисляем, унищожаем, назначаем, обвиняем, възобновяем могат са се
тълкуват като изпускане на компонента –ва от наставката за несвършен вид,
което според Х.Валтер е резултат от факта, че образуването на този тип отглаголни
прилагателни се е развило в българския език изцяло под руско влияние. Наставка –уем се предпочита при двувидовите
глаголи /амортизируем, провизируем, компенсируем, конвертируем, реализуем/. При някои глаголи
съществуват двойка форми, очевидно произведени от свършения и несвършения
глагол, но семантична разлика между тях няма /възстановим и възстановяем,
определим и определяем, непрехвърлим и
непрехвърляем/. Това е едно от доказателствата, че словообразувателният
модел е в процес на установяване и изчистване от руски влияния.
Интересен
е въпросът за семантиката на разглежданите форми. В старобългарския език
сегашно страдателно причастие е редовна форма със значение на признак на
обекта, засяган от действието на изходния глагол. То участва в образуването на
описателните страдателнозалогови форми. В съвременния език темпоралният елемент
в семантиката е заменен от модален. Това ясно личи в дефиницията, дадена в
Академичната граматика. Съвсем малка част от употребяваните днес форми имат
значението за признак на предмет, резултат от извършвано върху него действие,
едновременно с действието на сказуемото, и това са непродуктивни лексикални
заемки от руски език / любим=който е
обичан, дължим=който се дължи и др. /. При всички други случаи на
съвременна употреба на м-формите
семантиката им може да се представи с който
може/не може да. Напр.: несъбираеми
вземания /които не могат да бъдат събрани/, възстановяема стойност /която може да бъде възстановена/, изискуеми доходи /които могат да бъдат
изисквани/, компенсируеми отпуски
/които могат да бъдат компенсирани/ и т.н. Други възможни тълкования са : който подлежи на…, който трябва да бъде…Доказателство
за правилността на тази насока на тълкуване са и синонимните употреби в
деловите текстове. Напр.:направените разходи,
които могат да се възстановят /НСС 18,10/ = възстановими данъци /НСС 12,1.2/; печалба /загуба/ за периода, подлежаща на разпределение /НСС
33,2/ = разпределяемите разходи /НСС
32,4.2/; облагаем е общият годишен доход
/ ЗОДФЛ 3/ = подлежи на облагане
доходът, получен през данъчната година /ЗОДФЛ 4,2/; необлагаеми доходи /ЗОДФЛ II/= не подлежат на облагане /ЗОДФЛ 12,1/; кагато доходите
подлежат на плащане /ЗОДФЛ, Наредба №5, 6.1/ = доходи, които са платими /НСС 19, 2.6/. Особен интерес
представляват случаите на съвместна употреба на “сегашно” и минало страдателно
причастие : фиксирана или определима
парична сума /НСС 33,1.8/,
определена или определяема емисионна стойност /НСС 39,1.9/, които ясно
очертават семантичната разлика.
Разглежданите
образувания могат да изпълняват различна служба в изречението. Най-често се
употребяват като препозитивни съгласувани определения, голяма част от които
участват в изгражднето на словосъчетания термини. Могат да бъдат и компонент на
съставно именно сказуемо със спомогателния глагол съм/бъда /който би бил
дължим /ЗОДФЛ 17, 3/, следва да
бъдат взаимно съвместими /НСС 19,24/,
както и с полуспомоготелните
стана/ставам, обявявам, остава, счита се , смята се / запис на заповед…се смята платим при предявяване /ЗЗД
371/, е обявено общо за наказуемо /ЗАНН 2,2/ в различни форми за време и
наклонение. Нерядко са в позиция на обособени определения. Напълно допустима е
употребата при тях на допълненията и обстоятелствените пояснения, характерни за
изходния глагол : необлагаемите по този
закон доходи /ЗОДФЛ 14,1/, всички
платими по програмата данъци /НСС 19,4.4/, дейности, облагаеми с
окончателен годишен /патентен/ данък /ЗОДФЛ 37/, дължимия за него данък /ЗОДФЛ, Нар.№5, 10/, погасяемо чрез намаляване на активи /НСС 3,4/, данъци от печалбата, платими в бъдещи периоди /НСС 12,1.7/, което изпълнение е договорено и неотменимо
от която и да е от страните по договора /НСС 32,4.4а/, за увеличаване на оновния капитал до изискуемия по закон минимум
/НСС, ЗС,38.1/, които са конвертируеми в
обикновени акции /НСС 33,1.2а/,
разграничими за целите на счетоводното отчитане активи /240 НСС/, дължимите от тях данъци /ЗОДФЛ 60,2/, дължимата от длъжника сума /ЗСДВ 23,4/,
законно изискуемия минимум /ТЗ
252,5/, неустойката, дължима по
търговска сделка /ТЗ 309/, дължимото
му уважение /ЗА 10,1/, непредпазливите
деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи /НК 11,4/, престъпление, наказуемо с лишаване от свобода /ЗЗД 227,б/, премията, дължима за текущия период /ЗЗД
345/ и т.н. Някои от примерите
показват, че към тях може да се постави въпрос “от кого?”/вж.напр. което изпълнение е договорено и
неотменимо от която и да е от страните по договора /НСС 32,4.4а/. С
невъзможността да се постави такъв въпрос М. Чоролеева доказва твърдението, че
формите на –м не притежават залогово
значение, тъй като не изразяват процесуален признак /Чоролеева 1970, стр.166/.
Наистина те не изразяват конкретно, а само възможно извършване на действието,
следователно могат да се свържат също така не с конкретен, а с възможен
вършител – това най-точно съответства на абстрактния адресат, типичен за
официално-деловия стил.
Съвременните
м-форми показват и засилена словообразувателна активност – от тях се образуват
съществителни имена с наставка –ост : установимост, осъществимост, обращаемост, приложимост, неприложимост,
възвръщаемост, непредвидимост, съпоставимост, изискуемост, съдимост,
унищожаемост, наказуемост, назначаемост, вменяемост, неотчуждимост,
необжалваемост, неделимост, непоносимост и др., с общ семантичен коефициент
“възможност”. Макар и рядко, от разглежданите форми се образуват и наречия : независимо, дължимо, недължимо / той
недължимо е получил ЗЗД 143/.
Разгледаните
дотук особености на м-формите ни карат да се солидаризираме с вече цитираните
автори, че те могат да се дефинират като прилагателни имена, а –м /-ем,-уем/ като словообразувателна
наставка. Генетичната им връзка със сегашните страдателни причастия е ясно
доловима само във формален план. Но в семантично отношение те са доста
различни. Наставката носи модалния семантичен компонент “възможност,
задължителност”, който не е свързан с причастната система. Както пише
М.Чоролеева, “…отглагалните прилагателни на –м със значение за възможност или
невъзможност на дейсвието съвсем не са непродуктивни, единични заемки от руски
език. Те образуват отделен структурно-семантичен тип и са жива категория в
съвременния български книжовен език, необходима за изразяване на лексикалното
значение за възможност на действието”. /Чоролеева 1970, с.168/
Една
бегла съпоставка с текстове, регулиращи социалистическото счетоводство, показва
значително по-голяма фреквентност на разглежданите форми в законодателния език
през последното десетилетие. В законодателните текстове от 70-те години
прилагателни имена с наставка –м се срещат
значително по-рядко. Тенденцията към повишена честота на употреба на
м-прилагателни в съвременните делови текстове може да бъде обяснена с
чуждоезиково влияние – в английския език една от продуктивните наставки при
адективното словообразуване е –able, с нея се образуват прилагателни имена със значение за възможност да се
извърши или понесе действието. Доказателство за английско влияние е и фактът,
че най-висока фреквентност прилагателните на -м показват в законодателството, свързано със счетоводство и
търговия, а именно там в най-пълна степен текстовете са съобразени с
международните стандарти. Друг фактор за все по-трайното настаняване на тези
форми в езика на деловите документи е тяхната пригодност към изискванията на
стила. На първо място, те дават възможност за кондензация на изказа, което е
характерна особеност на официално-деловите текстове, и са в унисон с високата
именна температура. На второ място, модалният семантичен компонент на
разглежданите прилагателни имена съответства на една от типичните стилови черти
- повелителността. Същото може да се каже и за пасивния компонент в значението
им – за официално-деловия стил е характерен абстрактно-обобщен, неличен начин
на изложение. Съществено значение за утвърждаване на коментирания словообразувателен
модел и за неговото проникване в други комуникативни сфери има и навлизането на
международната терминология и жаргонния речник, свързани с работата с компютър,
които също са с английски произход. Разбира се, компютърният език изисква
специално проучване, но как могат да бъдат обяснени думи като: мащабируемост /чута в предаване по Нова
телевизия на 10.02.2001г., посветено на системата за управление на база данни ORACLE/- тук липсва изходен глагол, слушаемост / BTV,
23.02.2001г.,”Бизнесът”- разговор на водещата И.Алексиева с Г.Стратев/ със
значение “правителството да изслушва младите хора”- няма изходно м-прилагателно, а и значението е
активност.
Направеният
анализ предполага следните изводи:
1. В съвременния български език има едно
страдателно причастие, което по традиция се нарича минало, но темпоралната му
характеристика зависи от вида на произвеждащия глагол. Значението “сегашно”е
присъщо на страдателните причастия, образувани от вторични имперфективи.
2. Образуванията със
суфикс –м /-ем, -уем/ са отглаголни
прилагателни имена със значение за възможност/невъзможност да се понесе
действието. Тяхната честота на употреба нараства не само поради явното
английско влияние, но и защото те са необходима семантична група.
3. Употребата на м-прилагателни е характерна за някои комуникативни сфери – на първо
място за законодателния подстил на официално-деловия стил.
1.
Андрейчин 1976 – Л.Андрейчин. Към морфологичната
характеристика на видовата система в съвременния български език. В: Помагало по
българска морфология. Глагол. С, 1976
2.
Валтер 1981 – Х.Валтер. Към проблема за мястото на
т.нар. сегашно страдателно причастие в системата на съвременния български
книжовен език. В: Език и литература, 1981, кн.5, стр.103-108
3.
Георгиева 1968 – Е.Георгиева.За някои
граматико-семантични промени на миналите страдателни причастия в съвременния
български книжовен език. В: ИИБЕ, кн.ХVI, 1968, стр.617-626
4.
Граматика 1983 – Граматика на съвременния
български книжовен език. Т.II/Морфология.
С,1983
5.
Деянова 1992 – М.Деянова. Към установяване на
единно страдателно причастие в съвременния български книжовен език. – В:
Български език, 1992, кн.3, стр.166-171
6.
Първев 1976– Хр.Първев. Морфологични особености на
причастията в съвременния български книжовен език. - В: Помагало по българска
морфология. Глагол. С, 1976,стр. 396-403
7.
Първев 1976– Хр.Първев. Черти от семантичната
характеристика на причастията в съвременния книжовен български език. – В:
Помагало по българска морфология. Глагол. С, 1976, стр.404-414
8.
Куцаров 1997 – Ив.Куцаров. Лекции по българска
морфология. П-в, 1997
9.
Маслов 1981 – Ю.С.Маслов. Грамматика болгарского
языка. С, 1981
10. Пашов 1999 – П.Пашов. Българска граматика. С, 1999
11. Стоянов 1964 – Ст.Стоянов. Граматика на българския книжовен език. С, 1964
12. Чакърова 2000 – Кр.Чакърова. Помагало
по българска морфология. П-в, 2000