КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПРЕНОСНИТЕ УПОТРЕБИ НА ФОРМАТА ЗА СЕГАШНО
ВРЕМЕ В БЪЛГАРСКИЯ И ЧЕШКИЯ ЕЗИК
В системните описания на съвременния български език транспозициите на граматични
форми се разглеждат в раздела морфология и това е лесно обяснимо, като се има
предвид, че раздел стилистика обикновено липсва. За първи път В.Маровска в
“Стилистика на българския език”, освен че прави цялостно описание на
стилистичните възможности на различните езикови равнища и на механизмите за
пораждане на конотативния знак, систематизира и дефинира основните термини, с
които би трябвало да борави сериозното стилистично изследване. Според нея на
морфологично равнище конотации се пораждат на два основни принципа : чрез избор
между съществуващите морфологични дублети и чрез граматическа метафора – “една
форма се употребява вместо друга по някаква аналогия между двете” [1]. Всъщност по-точно би било да се
говори за аналогия между реферираните ситуации. Синонимно на термина
граматическа метафора се употребява терминът транспозиция. В българистиката
граматическите метафори, особено при глаголните форми, са сравнително добре
описани, като обикновено се говори за преносна или модална употреба.
Теорията на транспозициите е разработена
от Ш.Баи. Транспозицията в широк смисъл се определя като “използване на една
езикова форма във функцията на друга форма – неин противочлен в парадигматичния
ред”[2]. В основата и лежи семантична или функционална
съпоставка на езиковите единици. Транспозицията е една от формите на проявление
на езиковата асиметрия. Доста по-прецизна е дефиницията на В.Маровска. Тя
говори за употреба на един маркиран член или на немаркиран в главно значение
вместо друг маркиран член, при това “в този процес не е задължително формите да
са членове на една и съща морфологична категория”[3]. Подобна дефиниция
намираме и у Ив.Куцаров : “употреба на един маркиран член във функциите на друг
маркиран член или на главното значение на немаркирания член в една и съща
морфологична категория”[4]. Свързан с термина транспозиция и в известен смисъл
противоположен на него е терминът неутрализация – “позиционно снемане на
противопоставянето между елементите на езиковата структура” [5]. Терминът е
въведен от Н.С.Трубецкой в областта на фонологията и детайлизиран в областта на
морфологията от Р.Якобсон.
Разграничаването на тези две езикови явления е особено важно, когато става
дума за употреба на немаркирания член на една морфологична категория вместо
маркиран член. В областта на темпоралната система интерес предизвиква
употребата на формите за сегашно време вместо минало и бъдеще време.
Традиционно
употребата на формите за сегашно време за изразяване на минали действия се
нарича сегашно историческо /praesens historicum/. Условността на термина се
уговаря от голяма част от авторите [6]. За сегашно историческо се приема
употребата на презенс при разказ за минали събития в научноисторически
съчинения, в художествената литература и в разговорната реч. По този въпрос са
взели онтошение всички морфолози във връзка с проблемите на времето и вида /вж.
напр. Андрейчин 1944, Граматика 1984, Куцаров 1997, Пашов 1999, Стоянов 1980,
Маслов 1981 и т.н./, както и някои стилисти /Маровска 1998, Станков 1966, 1981
и др./. На проблема е посветено и специално изследване на Р.Мутафчиев.
Характерните особености на сегашно историческо време са добре проучени и
описани в българистиката. В академичната Граматика на съвременния български
книжовен език то се определя като преносна употреба на презенса /заедно със
сегашно сценично и сегашно предсказно/:”Когато формите на сегашно време бъдат
употребени за предаване на минали действия, те служат обикновено за
изобразяване на миналите факти като извършващи се в момента на говоренето пред
очите на слушателя или на читателя”[7]. Отбелязано е, че сегашно историческо се
използва в художествената литература /”при това в тази литература нерядко се
наблюдава съвместна употреба на сегашно историческо време и на миналите
изявителни времена” [8]/ и в научноисторически съчинения. Сп. Л.Андрейчин “в
такъв случай обикновено се смята, че действието се възпроизвежда, като да се
извършва непосредно в момента на говоренето пред нашия поглед, и по тоя начин
се постига по-живо и картинно изображение. В действителност съотношенията са
малко по-особени. Докато при реалното сегашно време е невъзможно да се обхване
изцяло действието заедно със своето начало и край, при относителното сегашно
тази ограниченост пада, понеже тук нашето съзнание се откъсва от момента на
говоренето като изходна ориентационна точка във времето /а също и от свързаните
с него понятия за минало и бъдеще/ и остава свободно да се движи заедно с хода
на самото действие, което се представя. По тоя начин всички моменти от развоя
на действието, без да се изключват началото и краят му, остават да лежат в един
еднороден хронологичен план и затова при относителното сегашно време действието
може да бъде обхванато и изказано в целия си развой”[9]. Най-обширната
разработка, посветена на сегашно историческо време, е монографията на
Р.Мутафчиев “Сегашно историческо време в съвременния български език”, С., 1964.
За него това е “най-типичният случай на относителна употреба на сегашното
време…което не е нищо друго освен сегашното, пренесено в един минал план,
където то е успоредно, едновременно с някакъв момент от този минал план”[10].
Втората част от определението предизвиква възражения, тъй като посоката на
пренасяне е обратна, но това вероятно е резултат от терминологична неуточненост
на понятия като относителни времена и относителна употреба. Сп. Р.Мутафчиев при
такъв тип относителност има основания да се говори, че значението на сегашната
форма има преносен характер и “чрез тази преносност се постига живо и картинно
изображение”[11]. Сегашно историческо се среща във всички съвременни славянски
езици, а и в индо-европейските езици въобще и съществуват доказателства за
неговия древен характер [12]. В хода на изложението става ясно, че Р.Мутафчиев
приема за сегашно историческо само случаите, когато има редуване в един текст
на форми за минало и сегашно време. Сп. него случаите, когато разказът е
изграден изцяло с презентни форми, са разновидност на реалното сегашно време.
Всъщност голяма част от авторите, разработвали по-подробно същността на сегашно
историческо време и стилистичния ефект, породен от употребата му, имат предвид именно случаите, когато то се
редува с т.нар. план на спомена [13]. Това закономерно поражда въпроса, кога
можем да говорим за сегашно историческо, дали става дума за проява на езиковия
принцип на неутрализация, или за транспозиция на презентната форма и съответно
- има ли стилистичен ефект тази употреба.
В теоретичен план въпросът опира и до
това, какъв тип е опозицията между сегашно време, от една страна, и минало и
бъдеще време. В българистиката широко се приема концепцията, че тази опозиция е
привативна, като сегашно време е немаркиран член в опозицията разновременност :
неразновременност, а в рамките на разновременността еквиполентно се
противопоставят минало и бъдеще време [14].
Неутрализация
е възможна там, където дадено граматическо противопоставяне може и да не се
изрази, където изборът между А и не-А не е необходим, тъй като съответното
значение се подразбира от контекста. В исторически съчинения, както и в
художествени произведения, изградени изцяло в плана на нагледността,
отношението към момента на говорене не е съществено и освен това е ясно от
конситуацията, поради което остава неизразено. Затова сегашно историческо, ако
приемем, че същността му е предаване на минали действия /или на действия, които
се мислят като минали/ с форми за сегашно време /определение, което се приема
от всички изследователи/, очевидно е проявление на принципа на неутрализация.
Поради това в такъв тип текстове тази употреба не носи и никакъв стилистичен
ефект извън смисловия нюанс, свързан с избора на автора на художествения текст
на пространствено-времева гледна точка. Що се отнася до историческите
съчинения, там този избор се определя не толкова от авторовите предпочитания,
колкото от отдалечеността на събитията във времето и в това отношение
съществуват определени закономерности, характерни за научния подезик.
Отбелязваният от изследователите факт, че в плана на нагледността с форми за
сегашно време се предават и последователни, и едновременни действия /в плана на
спомена биха се явили форми съответно за аорист и имперфект/, е лесно обясним с
неутрализацията и на опозицията относителност : неотносителност /несъществена е
ориентацията не само към момента на говоренето, но и към момент въобще/, тъй
като и двете опозиции са по същество темпорални.
Подкрепа
на становището, че когато един разказ за минали събития е предаден изцяло в
сегашно време, става въпрос за неутрализация, намираме и у Ив.Куцаров. Той
определя сегашно историческо като неутрализация и като автор на труд по
граматика въобще не отбелязва случаите на редуване на минали и сегашни форми.
За
А.В.Бондарко обаче, който разглежда сегашно време като маркиран корелат на две
еквиполентни опозиции – съответно с минало и с бъдеще време, сегашно
историческо е типична транспозиция, при която общото значение /този термин при
него означава инвариантен семантичен потенциал/ едновременност влиза в
противоречие със значението на контекста – предходност. “При транспозиция
граматическото значение на формата не изчезва. Но стълкновението с
противоречащото му значение на контекста довежда до това, че граматическото
значение на формата в условията на транспозиция се проявява като значение
преносно, метафорическо” [15]. Според него дори възможностите за транспозиция
могат да имат значение при определяне на типа на граматическото
противопоставяне.
В.Маровска
приема становището за немаркирания характер на сегашната форма в опозицията
разновременност : неразновременност, но тъй като за нея транспозиция е и
употребата на немаркиран член в главно значение вместо маркиран, признава
сегашно историческо за транспозиция, като очевидно определящо е било наличието
на експресия при тази употреба :”…изследователите на описваното явление
категорично потвърждават неговия експресивен характер, откъдето следва, че не
става въпрос за неутрализация, а за транспозиция”[16].
Едва ли
може да се твърди, че един художествен разказ за минали събития, изграден в
сегашно време, е по-експресивен от разказ в плана на спомена. Оригинален опит
за разграничаване на двата типа повествование прави В.Станков, но не е особено
убедителен [17]. По-различен характер имат случаите, когато форми за сегашно
време в разказ за минали събития се редуват с форми за минало време в
художествен текст. Когато разказът е започнал в плана на спомена, вече е
зададена темпорална ориентация на предходност спрямо момента на говорене.
Появата на форми за сегашно време има стилистичен ефект, тъй като в позиция на
противопоставяне тези форми функционират с главното си значение. Когато със сегашните
форми действието си придвижва напред, т.е. презенс се употребява вместо аорист,
транспозицията е по време и се поражда описваният от всички изследователи
стилистичен ефект на нагледност и живост. Вж. напр. класическия пример от “Под
игото” на Ив.Вазов:
Това го
знаех за най-безчестно, бог да ме прости, ама аз го направих днес, за пръв път
и за последен. Припкам у дома, заключвам се в писалището, разлепям полека червения восък на плика
и турям вътре други вестници…После оставям писмото пак на мястото му…
Понякога пък се чуваше глас,
който не се знаеше от що и отгде иде – сякаш самата тишина проговорваше. Галчев
дохожда до самия прозорец…Галчев започва пак да се разхожда и след
малко, като държи ръцете си в джобовете и се усмихва, спира поглед върху книгите на масата си. Отначало като че нищо не
вижда, после една дебела тетрадка, неподвързана, зле съшита, се отделя от другите книги, той посяга, издърпва я и едновременно с това сяда…Все тъй усмихнат, той взема
перото и се приготвя да пише, но за
да види на коя дата се е спрял последния път, обръща на отвъдната страница. /ЙЙ, стр.161/
Ако със
сегашните форми се изразяват действия, едновременни с някой от описваните
моменти, т.е. ако те заместват форми за имперфект, можем да говорим за
транспозиция на неотносителната форма в главно значение вместо относителната. В
тези случаи ефектът е резултат по-скоро от нарушението на пресупозицията, тъй
като очакваните форми са за имперфект. Напр.:
На прозорчето се показа сестричката. Гледа ме и аз я разглеждам. Порасла, на баща ни прилича…Обич и жалост жили
сърцето ми, ала търпи проклетото, на
жестокостта се наслаждава…/ЕС, стр.
271/
Тъй като
значението на транспонираните форми /абсолютност, респ. едновременност с МГ/
влиза в контраст със значението на контекста, тези употреби са придружени от
стилистичен ефект. Такива случаи Кр.Чакърова нарича
наративен преход : “смяната на един наративен /разказвателен/ план с друг в
структурата на прзаическия текст”[18]. Известно е, че ефективността на всяка
метафора зависи от честотата на употреба и тази зависимост е обратно
пропорционална. Може би затова експресията е много по-силна, когато сегашните
форми заместват аорист, тъй като такива замени са значително по-редки и се
срещат само у доказани майстори на словото. Очевидно тази замяна е резултат от
съзнателни творчески търсения и транспозицията по време се нуждае от
по-сериозна контекстова мотивировка. Транспозицията по опозицията относителност
: неотносителност се среща по-често, а не са редки и случаите, когато с форми
за сегашно време в художествения текст се изказват универсални твърдения,
представени като разсъждения на автора или на някого от героите, или постоянно
присъщи свойства на лицата и предметите. Освен това със сегашно време се
маркира и вътрешна реч. Възможно е всички тези употреби, които са непреносни,
но приличат на преносната употреба на презенс вместо имперфект по това, че не
придвижват действието напред, също да са изиграли някаква роля за нейната
по-слаба експресия. Напр.:
Светският човек, боляринът в тебе, твое
преподобие, ме оскърби, понеже не приличаше на онзи, когото видях нощес… А когато душата се натъкне на противоречие,
оскърбява се и разочарована мълчи. Мълчах и аз, изправен пред тебе, и
оставих Лаврентий да говори вместо мене. /ЕС, стр.212/
Ударите на сърцето и
отмерваха мъчителните мигове на тази вечер. А как се готвеше да я прекара тя! Нищо не знае човек и не може да знае какво
ще му се случи след един час. Ето, тя бди до портата и се ослушва. /ГК,
стр.61/ /съвместна употреба със сегашно вместо имперфект/
Може да се обобщи, че упоребата на сегашно време за предаване на минали
действия е два типа : в научноисторически съчинения и художествени текстове,
изградени изцяло в плана на нагледността /неутрализация/ и преносна употреба в
художествени текстове, където планът на нагледността се редува с плана на
спомена /транспозиция/. Терминът сегашно историческо време е подходящ за първия
тип, докато вторият, като типична метафора, според нас не се нуждае от специално
название.
Потвърждение на становището, че в случаите, когато се редува план на
нагледността с план на спомена, има транспозиция на презентните форми,
придружена от стилистичен ефект, намираме у някои от авторите, разработвали
детайлно тази проблематика. Такова е напр. становището на Р.Мутафчиев, който
обаче борави с термина относителна употреба. Кр.Чакърова,
разглеждайки стилистичната функция на наративните преходи, обобщава : “Ако
обаче наративният преход не се налага по обективни причини, а е резултат от
субективното решение на повествователя, който в хода на разказа желае да
промени своята пространствена или времева гледна точка, да детайлизира отделни
епизоди и пр., говорим за съзнателно нарушение на наративната норма, а оттам –
и за стилистичен ефект”[19].
В чешкия
език сегашно историческо време има същите семантични и функционални
характеристики, както в българския, което е напълно обяснимо с древния произход
на разглежданото явление и родството на двата езика. В чешката академична граматика
тази употреба се отбелязва като едно от най-значимите доказателства за
асиметричен дуализъм в областта на времето. Същността на сегашно историческо се
определя като употреба на немаркирания член /презенс/ на мястото на маркирания,
за минали събития [20]. Без да е специално уговорено, дефиницията насочва към
тълкуване на сегашно историческо като неутрализация /разбира се, случаите на
редуване на сегашни форми с минали тук не са обект на внимание/. В едно доста
обемно изследване по стилистика обаче четем : “Презентната форма не се
употребява случайно, а в моментите на най- голямо напрежение и ускоряване на
действието”[21]. Очевидно авторите, говорейки за употребата на сегашно време за
предаване на минали действия, имат предвид само случаите на наративни преходи.
Поради почти пълната успоредица в значението и функциите на сегашно историческо
в двата езика при превод от български на чешки език стилистичният ефект от
транспозицията се предава аналогично. Има и случаи, когато преводачът не
използва възможностите за наративна промяна и това може да се отчете само като
недостатък на превода. Тези случаи са още едно доказателство за експресивния
характер на замяната, който се губи при превод с форми за минало време. Напр.:
Преди малко бяха дошли двама
наши войници от съседния пост. Като се връщали, тук наблизо, те забелязват, че някакъв човек бяга от селото и отива право към границата. Викат
му “стой!” веднъж, дваж, триж –т ой не спира,
все бяга, минава вече границата. /ЙЙ, стр.130/
Před chvílí
přišli z vedlejší posádky dva vojáci.
Když se vraceli, viděli,
že kousek odtud utíká nějaký člověk z
vesnice přímo k hranicím. Křičeli stůj! Jednou, dvakrát,
potřetí, ale ten člověk neposlechl, běžel
dál a překročil
hranice. /JJ, s.145/
Разлика между двата езика съществува във формален план. В
българския език в сегашно историческо функционират предимно несвършени глаголи,
свършеният вид се използва за предаване на повторителни действия. Тъй като в
чешкия език вторичната имперфективация не е доведена до край, в някои случаи
срещу българските вторични имперфективи няма лексикални съответствия.
Възможностите са две – или да се използва първичен несвършен глагол, или
съответният глагол от свършен вид. В чешкия език свършените глаголи могат да
изразят единично, неповторително сегашно действие само в сегашно историческо
време /употребени в плана на реалното сегашно, те означават бъдещо действие/.
“Свършените глаголи подчертават последователността на изказваните действия, а
несвършените – или статичната описателност, или още повече усилват усещането за
сегашност; но понякога има и формални доводи…Като цяло може да се каже, че
историческият презенс е в същия вид, в който би бил претеритът в обикновен
разказ”[22].
В следващите примери несвършеният глагол в оригинала е
предаден с глагол от свършен вид в превода, като съображенията може и да не са
формални:
Казаха ни да чакаме,
дорде ни повикат. Седим с Лаврентий на каменната столица, споглеждаме се, а в очите ни свети нашата радостна тайна и ни
свързва с обич. Усещах се бодър и чист като цвете, окъпано в роса. /ЕС,
стр.211/
Řekli nám,
že máme počkat, až nás zavolají. A tak tam
s Lavrentijem sedíme na té kamenné lavici, co
chvíli na sebe pohlédneme
a v očích nám svítí naše radostné
tajemství, spojuje nás láskou. Cítil jsem se
čilý a čistý jako kvítek, okoupaný rosou.
/ES, s.55/
Савата Узунски, нали го
знаете, прошенописеца? Умря. И знаете ли как? Отива на Джамадиновия хан и казва :”Дайте ми една чаша сода.
Студена да е.” /ЙЙ, стр.65/
Sáva
Uzunský, znáte ho, toho písaře? Zemžel! A víte jak? Jde si
klidně do Džamadinovi hospody a objedná
si sklenici sody. “Hodně studenou!”/JJ, s.73/
Господин Тоци ме посреща
в кабинета си, като се провиква с едно радушно френско “здравей, стари
приятелю!”, улавя сърдечно десницата
ми с две ръце и изобщо проявява доста пресилен ентусиазъм…/БР, стр.9/
Pan Tozzi na mě
čeká ve své pracovně, vítá mě
radostným francouzským “budˇ zdráv, starý
kamaráde”, tiskne mi
srdečně ruku a vůbec projevuje značně
přehnané nadšení…/BR, s.9/
Друга руса главичка
любопитно се взира в прозореца, където стои Евстати, и изведнъж прихва да се смее с тънък, звънък смях.
/АГ, стр.29/
Druhá
plavá hlavička se dívá zvědavě do okna, kde
stojí Evstatij, a náhle vybuchne
v tenký, zvonivý smích. /AG, s.28/
В някои случаи преводачът предпочита да предаде
българските вторични имперфективи с първични имперфективи, най-вече когато
сегашните форми заместват имперфект и действието не се придвижва напред:
Вървя към къщи, а в
ушите ми ечи : “Да не би наша Кераца да ти е либе?”- дълбае ума и разранява моето честолюбие, та и Ралица
взе да ми се струва чужда…Тя си е царско чедо, пък аз син на образописец, какво
си въобразявам? /ЕС, стр.195/
Jdu domů a v
uších mi hřímá :” Snad není naše
Keraca tvá milá?”, rozrývá mou mysl a drásá mou ješitnost,
takže mi i Ralica začíná připadat cizí…Ona
je přece carská dcera, já jen syn malíře, co si
vůbec myslím! /ES, s.32/
Говоря и скришом хвърлям
погледи към негово преподобие. А той ме измерва
с очи – виждам, учуди го моят език…/ЕС, стр.216/
Mluvím a úkradkem
pokukuji po jeho Důstojnosti. A on si mě měří očima - vidím, že ho má řeč překvapila…/ES, s.63/
Лежа на пода върху дебел
губер, дяконът ми чете за здраве, а хората стърчат подобно на кулите в
крепостта и тъй ме притискат, че не мога да видя нашия таван с гредата и чепа,
отдето сладко ми нашепват и зоват
серафимчета. Исках да отида при тях, но жените и дяконът ми пречеха. /ЕС,
стр.179/
Ležím
na zemi na tlustém koberečku, jáhen se nade mnou
modlí za mé uzdravení, a lidé kolem mne
ční jak ty hradní věže a tak se na mne
tlačí, že nevidím náš strop s trámem
a ten suk, odkud mi líbezně šepotají
a vábí mě k sobě serafínkové. Chtěl
jsem odejít k nim, ale ty
ženy a jáhen mi zabránili. /ES, s.8/
Косите ми се изправят и
гърдите ми се изпъват, сякаш расте у мене чутовна мощ и заплашва да разруши божия дом…Тогава се сепнах, завтекох се към
Пантократоса и коленичих да се моля. /ЕС, стр.196/
Vlasy mi
vstávají na hlavě, hrudˇ se mi rozpíná,
jako by ve mně narůstala zdrcující síla, hrozící zbořit ten
stánek boží…Ale v tom jsem se vzpamatoval, rozběhl jsem
se k Pantokratorovi a poklekl před ním v modlitbě. /ES, s.33/ /използвано
е сегашно деятелно причастие от съответния първичен несвършен глагол/
Когато разказът се
изгражда в сегашно историческо, глаголи от свършен вид се използват рядко, в
значение за многократно действие. Тяхната употреба е особено експресивна, “при
използване на свършен вид отношението на даденото действие към другите и самият
характер на всеки негов акт като че ли изпъкват по-пластично, по-релефно, като
немаловажна роля играе и контрастът с обкръжаващите форми от несвършен
вид”[23]. При превод на чешки значението се предава също с глаголи от свършен
вид.
Всекидневно в молитвите
си се молех за жената от панаира, със сладкия спомен за очите и
скитах из заснежената гора. Ярко грее слънцето, снегът взема очите, клон се отърси от кита, заискрят елмази, а тя върви редом с мене и усещам колко е прекрасна
душата и.
/ЕС, стр.241/
Denně jsem se ve
svých modlitbách modlil za tu ženu z pouti, se sladkou
vzpomínkou na její oči jsem se toulal
zasněženým lesem. Slunce jasně svítí, ze
sněhu až zrak přechází, větev střese sněhovou
návěj, zajiskří
démanty, a ona jde vedle mne a já cítím její
překrásnou duši. /ES, s.99-100/
И ми се откриваха тайни
на люде и природа, на живо и мъртво. Застана
пред дъб и сякаш се превъплъщавам в него, та усетя със съществото си как е впил корени в земята…Спра взор на планините, струва ми се,
вървят и ме поздравяват…Погледна
снега, из него черни чернеят горите и ги жаля, па се дивя на световното
устроение и най-вече на красотата…/ЕС, стр.240/
A vyjevovala se mi tajemství lidí a
přírody, všeho živého a neživého. Stanu před dubem, a jako bych se
do něj převtěloval - celou svou bytostí
cítím, jak se kořeny drží země…Spočinu zrakem na horách, a
zdá se mi, že jdou a zdraví mě…Pohlédnu na sníh, černě se z něho
černají lesy a je mi jich líto, a přitom obdivuju
uspořádání světa a nejvíce
krásu…/ES, s.99/
Друг тип наративна метафора може да се реализира на
базата на преносната употреба на формите за сегашно време вместо
бъдеще – т.нар. сегашно предсказно време. В чешките граматики такава употреба
на презенса не се отбелязва, въпреки че е логически възможна. За съжаление, в
изследваната литература не бяха открити такива примери, които да покажат как
преводачът на чешки език би предал стилистичния ефект, резултат от замяната. За
българския език тези преходи също са редки. В академичната Граматика на
съвременния български книжовен език е прокарана разлика между сегашно
предсказно време, определено като преносна употреба, и т.нар. сегашно за
потенциална готовност, определено като модална употреба. Термините обаче не са
дефинирани, а и констатацията, че в първия случай “експресията е само
стилистична”[24] не е много ясна. Употребата на сегашно вместо бъдеще за
неотменимо или за планирано действие [25] може да се тълкува като
неутрализация, доколкото темпоралната ориентация или е указана от лексикален
модификатор, или е ясна от ситуацията. Освен това тези употреби са възможни
само при някои семантични групи глаголи /глаголи за насочено движение и особено
изразяващите начало на движението, фазови глаголи/ - според изследователите
модалната отсянка при тези употреби е избледняла поради тяхната честота [26].
Изобщо това са глаголи, при които идеята за следходност в някаква степен
присъства и в самото лексикално значение. Може би това именно дава възможност
да се използват форми за сегашно време вместо бъдеще в единични изказвания,
срв. невъзможното *Вчера пътувам до София
/вм. Вчера пътувах до София/, а
обяснението може да се търси и в особеностите на сегашното време и несвършения
вид. “Може да се посочи, че някои глаголи, които са много необичайни в сегашно
време за планирано действие в изолирано изказване, могат да бъдат включени в
контекст, представящ верига от планирани събития”[27]. Всъщност експресия има
там, където се реализират “наративни метафори”[28], които се основават на
транспозиция на глаголните форми. Сегашно вместо бъдеще се използва и в чешкия
език, когато “действието се схваща като сигурно”[29]. Напр.:
- Довечера в града има симфоничен концерт – съобщи той,
сякаш ултиматумът до Полша не заслужаваше повече внимание. – Следобед ще запазя
билети. /ДД, стр.513/
“Večer je ve městě symfonický koncert,” oznámil, jako by
ultimátum Polsku nezasluhovalo větší pozornost.
“Odpoledne objednám lístky.”
/DD, s.329/
Срв. с невъзможното *Следобед запазвам билети като единично изказване. Трансформацията Просто ще заминавам за София не е невъзможна, но е необичайна,
което говори, че при някои семантични групи глаголи употребата на сегашно
вместо бъдеще се е превърнала в норма, а в такива случаи определено няма
стилистичен ефект.
Възможно е при превод от български на чешки език замяната
да не се предаде, без това да се отрази върху цялостната семантика на
изказването. Напр.:
От казаното може да се направят следните изводи:
1.
За транспозиция на формите за сегашно време
/употреба на немаркирания член на темпоралната опозиция в главно значение
вместо някой от маркираните/ може да се говори само в случаите, когато чрез
тази употреба се реализират наративни преходи, или наративни метафори.
2.
В двата сродни славянски езика – български и чешки
– възможностите за транспозитивна употреба на презентните форми са идентични.
Източници на ексцерпирани
примери:
1. АГ : А.Гуляшки. Стъпки в снега. С., 1946
AG :
A.Guljaški. Stopy ve sněhu. Praha, 1949
2. БР : Б.Райнов. Няма нищо по-хубаво от лошото време. Пловдив, 1983
BR : B.Rajnov. Není nad špatné
počasí. Praha, 1975
3. ГК : Г.Караславов. Снаха. С., 1978
GK :
G.Karaslavov. Snacha. Praha, 1975
4. ДД : Д.Димов. Тютюн. С., 1955
DD :
D.Dimov. Tabák. Praha,
5. ЕС : Е.Станев. Събрани съчинения, т.6. С., 1982
ES :
E. Stanev. Ancikrist. Praha, 1976
6. ЙЙ : Й.Йовков. Чифликът край границата. С., 1987
JJ :
J.Jovkov. Statek na hranici. Praha, 1974
1. Маровска, В. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998, стр.155.
2. Большой энциклопедический словарь. Языкознание. М., 1998, стр.519.
3. Маровска, В., цит.съч., стр.154-155.
4. Куцаров, Ив. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997, стр.28.
5. Большой…,стр.328.
6. Маровска, В., цит.съч., стр.171.
7. Граматика на съвременния български книжовен език. С., 1983, стр.297.
8. Граматика…, стр.298.
9. Андрейчин, Л. Основна българска граматика. С., 1944, стр.216.
10. Мутафчиев, Р. Сегашно историческо време в съвременния български език. С.,
1964.
11. Мутафчиев, Р., цит.съч., стр.16.
12. Мутафчиев, Р., цит.съч., стр.21-23.
13. За термините план на спомена и план на нагледността вж. Мутафчиев, Р.,
цит.съч.; Чакърова,
Кр. За стилистичната функция на наративните преходи в прозаическия текст.
Под печат в сп. Език и литература.
14. Вж.напр. Куцаров, Ив., цит.съч., стр.99.
15. Бондарко, А.В. Грамматическая категория и контекст. Ленинград, 1971,
стр.96.
16. Маровска, В., цит.съч., стр.172.
17. Станков, В. Стилистични особености на сегашно историческо време. В:
Български език, 1966, кн.3, стр.210-211.
18. Чакърова, Кр.,
цит.съч.
19. Чакърова, Кр.,
цит.съч.; вж.също Чакърова, Кр., П.Костова. Феноменът стилистична грешка.
Пловдив, 1999, стр.36.
20. Mluvnice češtiny. Tvarosloví. Praha, 1986, s.165.
21. Stylistika současné češtiny. Praha, 1997, s.104.
22. Havránek, B., A.Jedlička. Česká mluvnice. Praha,
1960, s.246-247.
23. Маслов, Ю.С. Грамматика болгарского языка. М., 1981, стр.247.
24. Граматика…, стр.300.
25. Иванова, К. Особености при модалната употреба на сегашно време вместо
бъдеще.- В: Славистичен сборник, 1978.
26. Иванова, К., цит.съч., стр.92-93.
27. Иванова, К., цит.съч., стр.94.
28. Чакърова, Кр.,
цит.съч.
29. Stylistika…, s.104.