Критически поглед върху Вурцеловата
системозависима морфологическа натуралност [1]
Илияна Гаравалова
През седемдесетте години
на ХХ в. се подновява интереса към проблемите на теоретическата морфология.
Това е и причината четирима от най-видните представители на възникналата
по-късно школа на натуралната морфология, а именно Майерталер, Вурцел, Дреслер
и Панагъл, да насочат своя интерес и
научните си изследвания в тази област. Официално школата на натуралната
морфология съществува от 1979г., когато четиримата лингвисти се срещат като
преподаватели в Лятната школа в Залцбург, обединяват сходните си възгледи и
така създават ново лингвистично течение, а резултатите от съвместната им работа
са представени в публикувания по-късно колективен научен труд “Лайтмотиви на
натуралната морфология”(Дреслер и др. 1987).Основната цел на лингвистичното
течение на натуралната морфология е изясняването на понятието натуралност в
езика и по-точно в неговата морфологическа система. Авторите считат, че дадено
морфологическо явление следва да се определи като натурално, когато се
характеризира с по-висока степен на устойчивост на езиковите промени, настъпващи
в езиковата система с течение на времето, когато е по-широко разпространено в
езика, по-лесно декодируемо от гледна точка на говорещия, по-слабо засегнато от
езикови грешки и т.н. (Майерталер 1980 : 2).
Школата
на натуралната морфология е представена в България първоначално от Забине Кьостерс. В
своята работа авторката излага в конспективен вид основните положения на това
лингвистично течение и ги прилага към системата на българския глагол (Кьостерс 1997). Някои от основните
проблеми на натуралността в плана на морфологията са обект на разглеждане и
коментар и в други наши разработки (вж. Гаравалова 2000, 2001). Те обаче
визират изключително концепцията на Майерталер за системонезависимата
натуралност, тъй като той пръв представя своето виждане за морфологическата
натуралност, а разработките му несъмнено оказват голямо влияние върху
останалите автори, принадлежащи към разглежданото тук лингвистическо течение.
От друга
страна следва да се има предвид, че теорията, създадена от школата на
натуралната морфология, е динамична, т.е. търпи развитие с течение на времето.
Майерталер обвързва натуралността с отношението немаркираност/маркираност в
плана на съдържанието и иконичния или неиконичния начин на неговото предаване в
плана на израза (за подробности вж. Гаравалова 2001). Според автора колкото
по-натурална е дадена морфологическа категория, толкова по-немаркирана е тя и
обратното (Майерталер 1980:2). При това следва да се има предвид, че Майерталер
употребява термина 'маркираност/немаркираност' в разширен смисъл, т.е. за плана
на израза, за плана на съдържанието и за знака в цялост (за подробности вж.
Гаравалова 2001). Вурцел счита, че ключовият проблем в тази концепция е дали
съществуващата асиметрия в плана на съдържанието между членовете на опозицията,
съставяща съответната категория, е иконично отразена и в плана на израза, т.е.
във техните форми или не. В случаите, в
които, съществуващите различия в плана на съдържанието са иконично отразени в
плана на израза или, ако си послужим с терминологията на Майерталер,
стойностите на семантичната маркираност и маркираността на символизацията
съвпадат, следва да се говори за натуралност на знака в цялост, ако обаче тези стойности не съвпадат – знакът е
ненатурален. От своя страна натуралните морфологически явления са предпочитани
от говорещия, те са и тези, които се оказват по-устойчиви на езиковата
промяна (Майерталер 1980).
По-късно
обаче се установява, че изведените от Майерталер принципи на натуралността не
са достатъчни за определяне степента на натуралност на лингвистичните явления и
дори някъде противоречи на езиковите факти. Поради тази причина останалите
членове на школата са изправени пред необходимостта да потърсят и добавят
редица фактори, които стоят в основата на по-голямата, респ. по-малка натуралност
на морфологическите структури Именно на новите моменти привнесени в теорията на
натуралната морфология посредством системозависимата натуралност на Вурцел,
бихме искали да се спрем подробно в настоящата работа.
Изхождайки от теорията на
натуралната морфология, създадена от Майерталер, която обаче има за цел да
изведе принципите на натуралността, общи за всички езици, т.е. необвързани с
конкретната езикова система, Вурцел счита, че би представлявало интерес да се
представят настъпващите под действието на принципите на натуралността промени в
рамките на конкретната езикова система. За да подчертае целта на своята
разработка и връзката й с концепцията на Майерталер, авторът нарича своето
виждане за натуралността в езика – системозависима натуралност.
В своето изследване
Вурцел насочва вниманието си към конкретните формални парадигми, които нарича
флективни класове. Той използва като отправна точка в работата си факта, че
съвсем не липсват примери, при които проличава пълната невъзможност да се
обясни предпочитанието на говорещия към единия от двата флективни класа чрез
принципите на натуралната морфология, изведени от Майерталер. Тях той разделя в
две групи. Първата от тези групи включва случаите, при които два или повече
флективни класа се характеризират с еднаква степен на натуралност според
критериите на Майерталер, но въпреки това говорещият възприема единия от тях
като по-нормален в сравнение с останалите. Вурцел привежда следния пример. В
съвременния немски език едносричните имена от мъжки род образуват множествено
число по два начина, чрез прибавяне на окончание –е в мн.ч.(т.н. силен клас –der Hund - die Hund+e) и чрез окончание –en в мн.ч.( т.н. слаб клас der Bär - die Bär+en). В случая и двата флективни
класа се характеризират с наличието на сегментно-добавъчен маркер в множествено
число и са еднакво иконично символизирани, но въпреки това много от имената в
съвременния немски език са преминали от слабия в силния клас, докато случаи на
лингвистична промяна в обратната посока не са засвидетелствани. Вурцел
отбелязва, че този пример не може да бъде обяснен и с предпочитания на
говорещия към конкретния маркер, тъй като при едносричните съществителни имена
от женски род в съвременния немски език съществуват същите два флективни класа
(вж.
die Maus – die Mäus+e срещу die Bahn - die Bahn+en ), но тук преминаването се осъществява от е- към en- класа в множествено
число. Примери за обратното преминаване също не са открити (Вурцел 1984:77).
Според нас наличието на
няколко формални класа, отговарящи на една и съща парадигма в плана на
съдържанието се позволява от морфологическата доминанта на флективния тип
езици., а причината за това кой от тях ще бъде най-устойчив следва да се търси
в различната степен на тяхната регулярност или мотивираност от гледна точка на
говорещия. Що се отнася до конкретния пример, приведен от Вурцел, според нас,
за да бъде той правилно коментиран, би трябвало да се сравнят цялостните
парадигми на разглежданите типове склонения (предварително уточняваме, че няма
да се спираме на склонитбения тип die Maus – die Mäuse, при който, за разлика от всички
останали, освен афиксация се наблюдава и умлаутиране). Едва тогава ясно се
вижда, че разглежданите парадигми са структурирани по различен начин и в този
смисъл не бива да се прави сравнение между окончанието –en в парадигмата на м.р.слабо
склонение и в парадигмата на ж.р., тъй като в първия случай това е окончание,
служещо за символизиране на маркираното множествено число и/или маркиран падеж,
докато във втория служи единствено като маркер за означаване на маркираното
множествено число. При съществителните
имена от м.р. силно склонение към окончанието –е за множествено число в някои
случаи могат да се прибавят и падежни окончания.
Втората група примери, на
която Вурцел се спира, включва случаите, когато предвижданията на
системонезависимата натуралност напълно се разминават с предпочитанията на
говорещия. Той привежда пример от
прастаровисоконемски,където под действието на закона за изгласа, се изгубва дължината
на сричката на едносричните съществителни имена от среден род на а-склонението,
т.е. маркерът (u) за N/A.pl. на дългосричните имена от типа wort. По този начин в
единствено и множествено число при тях съвпадат формите за N/A, разликата обаче се пази
при краткосричните съществителни от среден род на а-склонението от типа faζ , където в A.pl. продължава да съществува
формата
*faζ+u , която е по-иконична в сравнение с wort+ø според принципите
на системонезависимата натуралност и би следвало като такава да се наложи в по-нататъчния
развой на склонението. С течение на времето обаче краткосричните имена от
среден род също губят окончанието си за A.pl. , т.е. побеждава неиконичната
форма (Вурцел 1984:76). Ако се допусне обаче, че това съответно е и по-ненатуралното
символизиране, както е според концепцията на Майерталер, подобно твърдение би
противоречало на двете изведени от Майерталер теореми, според които езиковата
промяна е винаги в посока от по-маркираното / по-ненатуралното към по-малко
маркираното / по-натуралното явление.
В този случай, според
нас, следва да се има предвид, че съвпадането на формите за единствено и
множествено число при съществителните от среден род е възможно, тъй като
определителният член изразява граматическото значение 'число'. Подобно
съвпадение обаче е дефект в системата, защото съществуват редица доказателства,
че категорията число е по-базисна от категориите род и падеж (Едно от тези
доказателства например е фактът, че в индоевропейските езици при маркираното
множествено число, а още повече в двойно маркираното двойствено число, под
действието на принципа на компенсацията
се редуцират редица родови и падежни разлики, но не и обратното, тъй
като в рамките на членовете, маркирани по род и/или падеж числовите разлики не
се неутрализират.). Следователно щом в конкретния пример се различава род,
категорията число не би следвало да се редуцира. В случая причината за нейното
редуциране се открива в действието на определен фонетичен закон, но въпреки
това тук не бива да се говори за победа на по-ненатуралната форма, тъй като,
както се потвърждава и от историческия развой на тази формална парадигма на
немския език, представен от самия Вурцел, много скоро този дефект в системата е
коригиран и съществителните имена от среден род отново получават маркер за
множествено число в N/A.
Авторът счита, че
проблемите в теорията на натуралната морфология, илюстрирани чрез споменатите
два примера, могат да бъдат избегнати чрез привнасянето на някои необходими
уточнения и допълнения към теорията на системонезависимата натуралност, което е
и целта на системозависимата натуралност. Той правилно отчита факта, че
концепцията на Майерталер притежава слабости и дори някъде води до
противоречия, поради което се нуждае от корекция, както и от прибавянето на редица
фактори, които заедно с отношението немаркираност / маркираност да функционират
като критерии за определяне на степента на натуралност на морфологическите
явления. Поради тези причини Вурцел добавя към концепцията на натуралната
морфология още два принципа на натуралността, отнасящи се до системата на
конкретния език, а именно принципът на системоподходящността и принципът на
привилигированото класово членство.
Авторът счита, че дали
едно морфологическо явление ще се определи като маркирано или като немаркирано,
зависи изцяло от това, отговаря ли то на специфичните свойства, т.е. на
изискванията за нормалност на езиковата система, в рамките на която функционира
или не отговаря на тези изисквания (Вурцел 1992:2594). Според Вурцел, всяка
конкретна флективна система притежава специфични структурни свойства,
характеризиращи структурата на езика и така различаващи го от флективните
системи на останалите езици. Тези свойства обаче не са характерни за езиковата
система като цяло (напр. склонението и спрежението имат различна структура, но
и склонението на съществителните имена се различава от това на прилагателните).
Авторът счита, че всяка флективна система трябва да бъде описана чрез следните
параметри, квалифицирани от него като най-важни:
а) инвентар на категориалното
устройство и неговите подкатегории
б) появата на основна
формална флексия, респ. формална флексия
в) отделно или
комбинирано символизиране на категориите
г) броят и начинът на
изразяване на формалните разлики във флективните (словообразувателните) системи
на една парадигма (имат се предвид синкретичните форми, които са резултат от
парадигматична или синтагматична реорганизация)
д) определяне типа на
използваните маркери, участващи в устройството на категорията (суфикси,
префикси и т.н.)
е) наличие или липса на
флективни класове
Тези параметри, според
него, изграждат критериите за типологическо характеризиране и класифициране на
флективните системи и частичните флективни (словоизменителни) системи (под
типологическо характеризиране авторът разбира не отнасянето на езика към някой
от основните морфологически типове, а частните му характеристики). Според
Вурцел съществуването на всеки конкретен език съответно се основава върху
реализирането на една от възможностите за комбиниране на техните показатели. В
този смисъл изброените по-горе параметри, които според Вурцел представят
най-важните характеристики за изграждането на флективната система чрез
реализираните по отношение на точките от а) до е) нейни свойства, авторът
нарича системодефинирани структурни свойства (Вурцел 1984:81-84). Вурцел
подчертава, че обикновено конкуриращите се помежду си структурни
последователности не са равномерно разпределени в езика и имат различна степен
на важност за системата, като винаги единият от възможните варианти, представени
в точките от а) до е) силно доминира вътре във флективната система, респ. в
нейните частични области и именно той се определя като системодефинирано
структурно свойство. То играе важна роля за функционирането на конкретната
езикова система не само от синхронна, но и от диахронна гледна точка, тъй като
определя нейното понататъшно развитие. Системодефинираните структурни свойства
съществуват винаги само чрез съответната езикова система и в нея и следователно
трябва да бъдат определяни отделно за всеки конкретен език, а тяхното
квантитативно преобладаване е израз на качество според автора (Вурцел 1984:86).
Както ясно личи от
названието “системозависима натуралност”, целта на Вурцел е да определи
критериите за натуралността в сферата на морфологията на конкретната езикова
система. Това е и причината проблемът за езиковата типология (в смисъл на
принадлежност към някой от основните морфологически типове езици) да остане
извън неговата гледна точка. Едновременно с това обаче, именно езиковият тип
определя голяма част от специфичните особености на конкретния език, затова
авторът макар и косвено навлиза в тази тема. Това ясно проличава от внимателния
анализ на изведените от него параметри,
служещи за определянето на системодефинираните структурни свойства. С
изключение на точките а) и д), всички те засягат пряко или косвено проблема за
морфологическите типове езици. Така например в аглутинативните езици се среща
единствено основна флексия (използваме терминологията на автора, за да избегнем
евентуални недоразумения), т.е. граматическият формант се прикрепя към
основата, която е стандартна и функционира като самостоятелна форма, дори
когато се характеризира с нулево окончание. Флективните езици от своя страна
изявяват предпочитанието си към основната формална флексия, при която формантът
се прибавя към основата на думата, която
не може да функционира като самостоятелна форма. Аглутинативните езици
се характеризират с отделно символизиране на категориите, при тях липсват конкуриращи
се флективни (словоизменителни) класове и формални разлики в парадигмата или те
са ограничени на брой, докато при флективните езици морфологическите категории
са символизирани предимно комбинирано, конкуриращите се флективни класове са
нещо обичайно и има повече формални разлики в рамките на парадигмата.
Т.е. ако обобщим казаното
до тук, то следва да отбележим, че повечето от посочените от Вурцел параметри
не квалифицират конкретната флективна система (т.е. словоизменителна система), а
характеризират свойствата на морфологическия тип, към който принадлежи дадения
език. В рамките на тези свойства обаче следва да се определи, на характерните
черти на кой от подтиповете на съответния езиков тип отговаря разглеждания език
(т.напр. флективният морфологически тип се подразделя на синтетичен и
аналитичен, в аглутинативния езиков тип също се наблюдават езици с различна
степен на синтетизъм ) и едва тогава да се търсят неговите индивидуални
особености. При работата си с конкретния езиков материал авторът отчита
необходимостта да се определят основните черти на морфологическия тип на даден
език и да се имат те предвид по-нататък при определянето на особеностите на
конкретната флективна (т.е. словоизменителна) система.
Според автора, след като по този начин бъдат
установени системодефинираните структурни свойства, с които се характеризира
системата на конкретния език, е необходимо да се определи в каква степен
съответстват на тези свойства
морфологическите явления (парадигми или флективни форми), наблюдаващи се в
него. Във връзка с това Вурцел формулира първия принцип на системозависимата
натуралност – принципът на системоподходящността - по следния начин: “Дадено
морфологично явление е (напълно) системоподходящо, ако съответства на
системодефинираните структурни свойства на съответния език, в противен случай
то е повече или по-малко несистемоподходящо” (Вурцел 1992:2595). Той
подчертава, че сходството със системата е форма на морфологическа натуралност,
тъй като системоподходящите морфологически явления са и немаркирани, докато
несистемоподходящите следва да се определят като маркирани (Така понятията
немаркираност/маркираност, употребявани в широк смисъл още у Майерталер,
получават тук още едно разширяване на значението, за да се изравнят с понятието
натуралност.).
Вурцел отбелязва, че
принципът на системоподходящността благоприятства граматично-типологическото
уеднаквяване на флективните системи и посредством натуралната промяна води до
намаляване на несистемоподходящите морфологични явления, които или се внасят в
езиковата система чрез заемането на чужди думи, заедно със специфичните
особености на техните парадигми, или са резултат от промяна на
системодефинираните структурни свойства в процеса на езиковата история.
Авторът е прав в
твърдението си, че стандартните езикови явления, т.е. еднотипното кодиране на
морфологическите категории, са по-лесни за възприемане от психологическа гледна
точка. Това обаче е едно много общо свойство, функциониращо на най-абстрактно
равнище на езиковата система. Съгласни сме и с това, че конкуриращите се
морфологически-структурни последователности, неправилностите и формалните различия намаляват, както твърди
Вурцел, но считаме, че пълното им изчезване като един краен етап от развоя на
системата на флективните езици е невъзможно, тъй като наличието на формални
класове е белег на флективността. Флексията, която се явява носител на
граматическото значение на думата, се намира в нейния край и затова много често
бива променена и дори изчезва под действието на фонетични закони. Това е
причината във флективните езици да бъде възможно дублиране на граматическата
информация чрез вътрешна флексия, която остава незасегната от фонетичните
промени, тъй като е част от основата на думата. Това обикновено става в
най-важните сектори на езиковата система и там формалните различия се пазят,
защото са функционални, докато при нефункционалните неправилности действително
се наблюдава тенденция за тяхното отстраняване от езика (напр. неправилни са
силните глаголи в съвременния немски език, които обозначават основните човешки
дейности: gehen – ging – gegangen, sehen – sah - gesehen и др.).
Вторият основен принцип
на системозависимата натуралност е принципът на привилигированото класово
членство. Това е и следващият важен проблем, на който бихме искали да се спрем
във връзка със системозависимата натуралност. Според Вурцел в езиците, които
имат флективни класове, принадлежността на думата към един или друг от тях до
голяма степен се подсказва от нейните неморфологични (т.е. фонологични, синтактични
и/или семантични) свойства. Авторът си поставя за цел да определи причините,
поради които в случаите, когато повече от един флективен клас съдържат думи с
определени извънморфологични свойства, говорещия възприема един от
конкуриращите се флективни класове като по-нормален от останалите и изявява
предпочитание към него. Според Вурцел предпочитанията на говорещия стоят в
основата например на факта, че в средновисоконемския период от развитието на
езика голяма част от немските глаголи от силното спрежение да преминат към
слабото спрежение, към което в съвременния немски език се причисляват и всички
заемки и нови думи.
Според Вурцел разликите в статуса на конкуриращите се
флективни класове се дължат на различния брой лексикални единици, които съдържа
всеки от тях. Предпочита се този флективен клас, който съдържа най-много думи
със съответните извънморфологични свойства. Във връзка с това авторът различава
три типа формални класове. Стабилните флективни класове според него не губят, а
единствено присъединяват нови думи и се определят също така като немаркирани.
Обратно на тях нестабилните флективни класове губят думи, които преминават към
други формални парадигми и не присъединяват нови думи. Тях авторът определя
като маркирани. Неутралните от гледна точка на стабилността флективни
класове едновременно губят лексикални
единици от своя инвентар и присъединяват нови думи и при тях не се наблюдава
отношението немаркираност / маркираност (Вурцел 1984:133). Авторът подчертава,
че морфологическата натуралност се реализира непосредствено като простота във
формален смисъл, а опростяването на езиковата система се постига съответно чрез
преминаване на думите от нестабилен към стабилен флективен клас.
Трябва да се отбележи обаче, че в този случай авторът
разменя местата на причината и следствието, защото фактът, че определен
формален клас е по-голям от друг такъв, отговарящ на същата парадигма в плана
на съдържанието и че първият приема думи, които вторият е изгубил, е следствие,
а не причина за неговата стабилност.
Броя на лексикалните единици, принадлежащи към определен формален клас не може
да бъде критерий за стабилността му, защото може да отразява и заварено
положение на нещата. Причината за стабилността на една от конкуриращите се
флективни последователности, отнасящи се до една обща парадигма в плана на
съдържанието може да се крие например в нейната семантична мотивираност или в
по-голямата й регулярност, в сравнение с останалите (срв. спрежението на
силните и слабите глаголи в немски език), както и в морфологическата доминанта
на флективния тип езици, която позволява два и повече формални класове да
съответстват на една парадигма в плана на съдържанието.
Основният проблем, който Вурцел поставя в своята
работа върху системозависимата морфологическа натуралност, е да се открият
причините, поради които един флективен клас се оказва по-устойчив от останалите
в случаите, когато разликите между тях са чисто формални. Наличието на
конкуриращи се формални парадигми обаче е явление, присъщо преди всичко на
флективния морфологически тип езици (аглутинативните езици например не
различават нито склонения, нито спрежения, нито формални класове, няма и
изосемични, в смисъла на Скаличка, морфеми). Вурцел счита, че извежда
принципите за оразличаване на езиковата система на всеки конкретен език от тази
на останалите езици, но доколкото се занимава с устойчивостта на флективните
класове, той остава в рамките на флективния морфологически тип, защото най-вече
той се характеризира с наличието на формални парадигми. От друга страна се налага
изводът, че авторът не различава морфологическите свойства на конкретния език
от характеристиките на морфологичната система на морфологическия тип, към който
този език принадлежи (при това, както вече споменахме по-горе, изводите на
Вурцел са валидни само за флективните езици). Ако чрез принципите на
натуралността, изведени от системозависимата натуралност се опитаме да
характеризираме турски език например, направените заключения ще бъдат също
толкова валидни и за всички останали последователно аглутинативни езици.
За съжаление тук не можем да обсъждаме на какво се
дължат разликите между морфологическите типове езици. Това е огромен въпрос.
Бихме искали само да отбележим, че тези разлики са свързани с морфологическата
доминанта на типа език, която се характеризира с различна степен на
морфологизация на частите на речта. При това положение следва да се счита, че
не само разнотипния и поликатегориален характер на флексиите, както и това, че
те са разположени в една позиция, но и разнотипността на основите и различните
формални класове се свързват със самата доминанта на флективния морфологически
тип и именно затова в хода на историческото развитие при тези езици
неправилностите никога не могат да бъдат отстранени окончателно.
Особеностите на флективния тип (включително и на
флективния афикс) също се дължат на тенденцията към иконичност, но иконичност
по отношение на морфологическата доминанта, свързана със статута на частите на
речта. От друга страна обаче това създава голяма асиметрия между двата плана по
отношение на разпределението на граматическата информация на формално равнище.
Най-общо казано, създава се противоречие между голямото количество граматическа
информация в плана на съдържанието и
простия едноморфемен характер на флексията, между разчленения характер на
граматическата категория и граматическата опозиция в плана на съдържанието и
неразчленения характер на флексията. Развоят към аналитизъм при флективните
езици иде, за да отстрани това противоречие, но в рамките на най-общите
особености на флективния тип и да създаде иконичност и в това второ посочено
по-горе отношение (Герджиков 1990, 1997). Така едва на последния етап от развоя
на езиците би могло да се стигне до това на всяка маркираност в плана на
съдържанието, т.е. на маркираността по всеки признак, да отговаря реална
морфема в плана на израза. Въпреки това обаче, тъй като трябва да се запазят
най-общите особености на флективните езици, се съхраняват формалните класове
(от това зависи разграничаването на основата от флексията, иначе те биха се
слели).
БИБЛИОГРАФИЯ:
Вурцел 1984 : W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen
Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil, 1984.
Вурцел 1992: W. U. Wurzel, Morphology, Natural. B: The Encyclopedia of Language and
Linguistics, vol.5, a cura di R.E. Asher,
Гаравалова 2000: И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението
немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер. –
Доклад от Петата конференция на Факултета по славянски филологии на СУ “Св.
Климент Охридски", май 2000 (под печат).
Гаравалова 2001: И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер
за натуралната морфология – Съпоставително езикознание, 2001 (под
печат).
Герджиков 1990: Георги Герджиков, Развоят на индоевропейските езици към
аналитизъм и някои всеобщи типологически зависимости.- Съпоставително
езикознание XV, 1990, № 4-5.
Герджиков 1997:
Georgi
Gerdjikov, Die Gesetze der grammatischen
Paradigmata und die morphologische Typologie der Sprachen. – Съпоставително
езикознание
ХХІІ, 1997,№ 2
Дреслер и др. 1987 : W. U. Dressler, W. Mayerthaler,
O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology,
Amsterdam/Philadelphia, 1987.
Кьостерс 1997 : Забине Кьостерс, Темпоралната система на българския индикатив
в светлината на естествената морфология. – Съпоставително езикознание,
1997, кн. 2
Майерталер 1981 : W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.
[1] Статията “Критически поглед върху Вурцеловата
системозависима морфологическа натуралност.” на И. Гаравалова е публикувана в сб. "Германците и
българите в диалог", 2002, кн. 1.