Критичен анализ на
концепцията на Майерталер за натуралната морфология [1]
Илияна Гаравалова
Школата на натуралната морфология не е напълно
непозната в България. Нейните основни възгледи вече са представени от Забине
Кьостерс, която ги прилага към системата на българския глагол (Кьостерс 1997).
Тъй като обаче това остава до момента единствената разработка на тази тема у
нас, при това представяща проблемите на натуралността в плана на морфологията
съвсем конспективно, бихме искали тук отново да се спрем на нея, като
представим подробно и коментираме възгледите на Майерталер, един от основните
автори, принадлежащи към школата на натуралната морфология.
Като лингвистично течение школата възниква през 70-те години на ХХ в. в
немскоговореща среда. За нейна официална рождена година се счита 1979, когато
четирима от най-видните ú представители (Майерталер, Вурцел, Дреслер и
Панагъл), по това време преподаватели в Лятната школа в Залцбург и отдавна вече
работещи независимо един от друг в областта на морфологията, обединяват
сходните си възгледи и така създават ново лингвистично течение, за което
уточняват и приемат названието “натурална морфология”. Резултат от срещата им е
по-късното написване и публикуване на колективния научен труд “Лайтмотиви в
натуралната морфология” (Дреслер и др. 1987), където те излагат основните си
възгледи в тази област. Самите представители на школата подчертават в
разработките си влиянието, което оказват върху тях работите на Майерталер. Той
пръв представя своето виждане за натуралността, като се опитва изцяло да я
обясни чрез отношението немаркираност / маркираност. По-късно обаче се
установява, че това не е достатъчно и дори някъде противоречи на езиковите
факти. Поради тази причина останалите членове на школата са изправени пред
необходимостта да потърсят и добавят редица фактори, които стоят в основата на
по-голямата, респ. по-малка натуралност на морфологическите структури. Така се
стига до теория, която обяснява езиковите явления посредством комплекс от
фактори и в рамките на тази комплексна теория приносът на Майерталер е от
голямо значение. Това е и причината в тази статия да бъдат представени
по-подробно проблемите на т.нар. “системонезависима натуралност”, разработени
от него в рамките на концепцията на натуралната морфология, която тук нямаме
възможност да представим в цялост поради ограничения обем на настоящата работа.
Признаващи влиянието, което оказват върху вижданията им
Пражката лингвистична школа, типологическата школа на Грийнберг, както и
школата на натуралната фонология, но неудовлетворени от съществуващите до
момента обяснения на явленията, обединени от тях под термина “натуралност”,
лингвистите от школата на натуралната морфология претендират, че техен е
първият опит да се изгладят всички
неясноти и противоречия по проблема и за пръв път да се изгради една цялостна и
систематично разработена теория на натуралната морфология, като първата стъпка
в тази посока е направена от Майерталер (Вурцел 1984:20). Това се потвърждава и
от самия него. В предговора към книгата си “Morphologische Natürligkeit”
авторът декларира своето намерение да внесе повече яснота по отношение на
понятието натуралност и неговата “евристична природа”. Според него в основата
на това понятие стои въведеният от Роман Якобсон и Пражката лингвистична школа
термин маркираност, който обаче не е получил достатъчно ясна и еднозначна
дефиниция и поради това влиянието му в съвременната лингвистика е незаслужено
слабо. Причината, поради която Майерталер счита, че “маркираност” няма
задоволително обяснение е, че той вижда противоречие между съществуващите нейни
дефиниции, според които “или маркиран /markiert/ бива съпоставено с признаков
/merkmalhaft/ (например в традицията на Пражката лингвистична школа), или
маркиран /markiert/ се асоциира с “по-малко нормално /по-рядко/, по-малко
широко разпространено” (например в традицията на Грийнберг), или се изяснява,
че маркиран /markiert/ много често, но не задължително съвпада с признаков
/merkmalhaft/ (например в традицията на Sound Pattern of English).” (Майерталер
1981:1). В действителност обаче такова противоречие не съществува. Понятието
маркираност, така, както то битува в теорията на Пражката лингвистична школа,
не се отнася към плана на израза, а единствено към плана на съдържанието на
граматическите категории, поради това markiert се явява просто превод на
merkmalhaft с първоначално значение признаков (Трубецкой и Якобсон), т.е. двата
термина са с еднакво значение. На базата на тази теория, представена от
Якобсон, Грийнберг разработва подробно въпроса за критериите, установяващи кой
от членовете на граматическата опозиция се определя като немаркиран и кой –
като маркиран. Тъй като обаче авторът не представя цялостно разработена теория
за отношението немаркираност / маркираност, той достига до скептичния извод, че
разликите в поведението на членовете на граматическите опозиции не могат да
бъдат изведени от един единствен принцип, затова и определението, което дава на
маркираността, е изградено на основата на взаимодопълващите се нейни признаци.
По този начин се налага изводът, че възгледите на гореспоменатите лингвистични
школи по отношение на маркираността не са взаимно изключващи се. По-скоро тези
лингвистични течения могат да бъдат разглеждани като представящи отношението
немаркираност / маркираност от различен ъгъл. Пражката лингвистична школа
правилно се насочва към търсене на обяснението на маркираността от гледна точка
на езиковата система, друг е въпросът доколко вярно тя третира проблема за
системообусловените значения на членовете на граматическите опозиции. От своя
страна типологическата школа се опитва да опише максимален брой разлики в
поведението на немаркирания и маркирания член и да превърне една или няколко от
тези разлики в дефиниции на маркираността.
Противоречието, което Майерталер вижда между тези две
обяснения на разглежданите явления, е причината, поради която счита
достиженията на своите предшественици за неудовлетворителни. Затова, като
използва критически положенията на Якобсон и типологическата школа на
Грийнберг, авторът се опитва да създаде своя собствена концепция за отношението
немаркираност / маркираност.
Понятието
морфологическа натуралност у Майерталер, а от тук и у останалите представители
на школата, се базира върху наблюдението, че не всички лингвистични явления са
еднакво разпространени в естествените езици, не всички морфологични процеси и
структури са еднакво засегнати от хода на историческото развитие на езика и
еднакво лесно декодируеми (Майерталер 1981:2). Основавайки се върху тези
дадености, той достига до твърдението, че “един морфологически процес, респ.
една морфологическа структура е натурална, ако тя е: а) широко разпространена
и/или б) бива усвоена относително рано, и/или в) е относително устойчива на
езикова промяна или възниква в резултат от нея” (Майерталер 1981:3). Според
автора между натуралност и маркираност съществува обратнопропорционална
зависимост, тъй като дадено морфологическо явление е толкова по-натурално,
колкото по-немаркирано се явява. В този смисъл отношението маркираност /
натуралност изгражда скала по посока от максимална маркираност / минимална
натуралност към минимална маркираност / максимална натуралност.
Както сам уточнява в предговора към книгата си
(Майерталер 1981:1), Майерталер употребява понятието маркираност в смисъла,
даден му от Пражката лингвистична школа, т.е. за плана на съдържанието.
Едновременно с това обаче той разширява значението на този термин до
натуралност и го отнася до морфологическото явление, т.е. до знака в цялост.
При това тук не става дума за смесване на понятията от страна на автора, а за
съзнателно допускане на двузначност, която затруднява разбирането и налага непрекъснато
уточняване значението на термина при всяка конкретна негова употреба. Що се
отнася до плана на израза, за него авторът въвежда понятията merkmalhaft /
merkmallos със значение със/без наличието на формален белег, като категорично
ги разграничава от маркиран / немаркиран (markiert / unmarkiert), без да отчита
първоначалната еднозначност на тези два термина у Трубецкой, а по-късно и у
Якобсон и Пражката лингвистична школа (причините за това бяха упоменати
по-горе). Това също утежнява терминологичния апарат, обслужващ концепцията му,
още повече, че и в плана на израза Майерталер отново говори за маркираност във
връзка със символизацията на морфологическите категории.
По този начин се оказва, че според теорията на
маркираността, която авторът изгражда за плана на морфологията, се различават
три типа маркираност: семантична маркираност (т.е. маркираност в плана на
съдържанието, каквото е и първоначалното значение на това понятие, формулирано
от Пражката лингвистична школа); маркираност на символизацията (т.е.
маркираност в плана на израза) и маркираност на знака като цяло (т.е. на
морфологическата категория), която се определя на базата на отношението между
стойностите на семантичната маркираност и маркираността на символизацията. За
целта те също трябва да бъдат определени. Чрез напълно съзнателното допускане
на подобна многозначност при един от основните термини, върху които изгражда
своята теория, Майерталер рискува да бъде разбран погрешно от читателя или
най-малкото да затрудни възприемането на представените в текста свои възгледи.
По този начин той изневерява и на принципа за еднозначност на термините в
науката.
Да се върнем обаче на проблема за начина, по който
авторът представя разгледаните по-горе видове маркираност. Първият от тях е
т.нар. семантична маркираност, термин, зад който се крие смисълът, вложен в
понятието маркираност от Якобсон и Пражката лингвистична школа. Според
Майерталер определянето на степента на семантичната маркираност се извършва на
базата на 14 критерии (без претенции за изчерпателност и йерархическа
подредба), разделени в зависимост от източниците, от които се извеждат, на
вътрешни и външни и служещи за установяване на разликите в поведението между
членовете на граматическата опозиция. Тях авторът нарича “евристика”. При
нейното разработване той взема предвид направеното вече от типологическата
школа, която представя подробно този въпрос (Грийнберг 1966). Следва да се има
предвид обаче, че у Грийнберг отсъства цялостно разработена теория на
граматическите опозиции, тъй като изграденото от него направление има за цел
изясняването на проблема за т.нар. универсалии, а за това е достатъчно
единствено привличането на отношението немаркираност / маркираност без целия
свързан с това комплекс от проблеми. Така Грийнберг изобщо не дава формулировка
на системообусловените стойности на членовете на граматическата опозиция, които
стоят в основата на всички разлики в тяхното поведение. Това е и причината да
достигне до скептичния извод, че тези разлики не произлизат от един единствен
водещ принцип.
Голяма част от представените от Майерталер вътрешни
критерии съвпадат с критериите, изведени от типологическата школа, но
формулировката им е по-усложнена и неточна в сравнение с тази на Грийнберг.
Така например критерий № 13 е формулиран от автора по следния начин: “Зад
формите, кодирани без маркер / merkmallos или относително безпризнаково /
merkmallos (нормално, но в никакъв
случай винаги) стоят немаркирани категории.” (Майерталер 1981:5). Този критерий
съответства на универсалия № 1 у Грийнберг, според която немаркираният член
притежава най-малко същата морфемна сложност, каквато притежава и формата на
немаркирания. Освен от усложнената формулировка у Майерталер, разбирането на
критерий № 13 допълнително се затруднява и от напълно излишното включване на
термина merkmallos в нея (за подробности вж. Гаравалова 2000). Прави
впечатление също, че в представената от автора “евристика” липсват основни
критерии като синтагматическата неутрализация, при която “немаркираният член се
явява в родова подстойност” (Герджиков 1999:63) и принципът на компенсацията,
според който “маркираните откъм дадена категория или опозиция членове, като
по-натоварени семантично за компенсация могат да редуцират други свои опозиции
или категории, подлагайки ги на парадигматична неутрализация или (в по-редки
случаи) на съкратителна реорганизация” (Герджиков 1999:69). Тези критерии
(наред с критерия, съгласно който в типологически план маркираният член
имплицира немаркирания) могат да се считат за самостойни (като самостоен се
определя този критерий, който и сам по себе си, без да е препотвърден от друг
критерий, е достатъчен за разкриването на насоката на субординация между
членовете на опозицията). Причината е в това, че тези критерии са най-пряка
проява на отношението между системообусловените значения на членовете на
граматическата опозиция. Що се отнася до външните критерии, тук Майерталер
отнася преди всичко психолингвистичните, а също и някои индикации, свързани с
пиджин и креолските езици. Тези критерии не са нови за теорията на езиковите
опозиции. Подробно е разгледана ролята на съответните психолингвистични явления
като критерий в областта на фонологията. Освен това в работата си за руския
глагол Р. О. Якобсон, макар и накратко, отбелязва, че в езиковото мислене
безпризнаковият член се явява като представител на корелативната двойка, поради
което в афазийната реч първо изчезват маркираните членове, а в детската реч и
при изказване на чужд език те се усвояват по-трудно (Якобсон 1932/1974:14).
Майерталер посвещава на психолингвистичните явления голямо внимание и привлича
много данни, което е положителната страна на неговите търсения. Като плюс в
работата му следва да се изтъкне и фактът, че привлича примери от пиджин и
креолските езици. Необходимо е да се има предвид обаче, че съответните
психолингвистични явления се дължат на много фактори. Те не отразяват само
отношението немаркираност / маркираност, а и всякакви йерархични отношения,
както и всякакви отношения от типа по-централно / по-периферно в езиковата
система, които могат изобщо да не се отнасят до дадени корелации и дори могат
да не се отнасят към една и съща парадигма (в разглежданите от Майерталер
примери има такива случаи – авторът говори за съществуването на
парадигматически отношения между числителни редни и числителни бройни в рамките
на категорията числителни имена). Ето
защо първоначално следва на основата на вътрешноезикови критерии да се докаже,
че става дума за парадигматически отношения и в частност за корелация (при което
основна роля за разкриване на насоката на субординация между членовете имат
самостойните критерии, защото именно чрез тях се доказват парадигматическите и
опозитивни отношения между определени морфологически явления, тъй като те ”сами
по себе си са достатъчно доказателство за това, че даден член е немаркиран, а
неговият противочлен – маркиран” (Герджиков 1999:65)) и едва след това следва да се привличат
психолингвистични критерии като спомагателни, тъй като те “могат да бъдат единствено допълнителна
индикация, препотвърждаваща получените на базата на самостойните критерии
изводи” (Герджиков 1999:68). Наистина, както бе посочено по-горе, Майерталер
прави уговорката, че представената от него “евристика” няма претенции за
изчерпателност или за йерархическа подреденост на критериите, но независимо от
това беше нужно да се подчертае необходимостта от “йерархия” при прилагането на
критериите.
Нека сега подробно да се спрем и на даденото от
Майерталер посредством “теорията на
маркираността” обяснение, засягащо разликите в поведението на двата члена на
граматическата опозиция. Авторът специално подчертава факта, че всичко
представено дотук е “евристика”, т.е. външни прояви на отношението
немаркираност / маркираност, които следва да бъдат теоретически обосновани. За
разлика от Грийнберг, който, както беше споменато по-горе, достига до
заключението, че е невъзможно извеждането на разработените от него критерии от
един единствен водещ принцип, Майерталер се опитва да открие какво стои в
основата на “евристиката” му. Това несъмнено е плюс в разработената от него
теория на натуралността и е следващият важен момент, отнасящ се до семантичната
маркираност, на който бихме искали да се спрем тук.
Този въпрос е повдиган и в българското езикознание
(Герджиков 1974, 1978, 1999). Доколкото и членовете на фонологическите
опозиции, и членовете на граматическите опозиции (и фонемите, и грамемите)
представляват езикови, релевантни, системообусловени същности, ясно е, че
всички прояви (манифестации) на неравноправното отношение между двата члена
(използвани като критерии за разкриване на насоката на субординацията) следва
да се търсят в отношението между системообусловените им стойности, т.е. на
равнище система. Така и Н. С. Трубецкой, и Р. О. Якобсон започват именно с
определянето на системообусловените отношения между двата члена и там търсят
причините за всички разлики в проявите им. (Друг е въпросът, че в класическата
теория на езиковите опозиции определението на системообусловените стойности на
членовете на опозицията не е лишено от известни слабости и противоречия.) Може
би се счита, че отношението между двата члена на граматическата опозиция следва
да се определи по следния начин: “при наличие на общо основание за сравнение Х
между двата члена на граматическата опозиция, маркираният член винаги изразява
признак А и в такъв случай неговото значение отговаря в цялост на подкласа Х.А.
Немаркираният член има две значения. В ситуации на противопоставяне изразява
отсъствие на съответния признак А и отговаря в цялост на комплементарния
подклас Х.(А') /видово значение/, а в ситуации на неутрализация не изразява
имплицитно нито А, нито не-А и става тъждествен на общото основание за
сравнение Х /родово значение/. И видовата, и родовата подстойност са
системообусловени, тъй като благодарение на първата съществува опозитивно
отношение между двата члена, а благодарение на втората – субординационното
отношение между тях, което стои в основата на йерархическия строеж на
системите, но докато диференциаторът на маркирания член А се определя като
системоформиращо свойство, диференциаторът на немаркирания член А' е
системопридобито свойство, защото се явява само в конкуренция със
системоформиращото свойство на маркирания член.” (срв.същоГерджиков 1999:62;
Герджиков 1978; Герджиков 1974). Именно от отношението между
системообусловените стойности на членовете на граматическата опозиция
закономерно следват разликите в тяхното поведение.
По-нататък в теорията на езиковите опозиции се поставя
следният въпрос. Многобройните импликативни универсалии, разкрити във
фонологията (от типа на това, че в езиците меките съгласни имплицират твърдите,
звучните имплицират беззвучните, аспированите имплицират неаспированите и
т.н.), както и съответните универсалии в граматиката (от типа на това, че в
езиците тройственото число имплицира двойственото число, а двойственото
имплицира множественото число) показват, че насоката на субординацията между
двата члена на дадена опозиция е универсална и не зависи от системата на
конкретния език. Ако потърсим обяснение на този факт, стигаме до извода, че
това е така, защото насоката на субординацията е предопределена на
субстанционално равнище. Може да се счита, че във фонетиката в системопридобито
се превръща това свойство, което е по-просто във физиологическо и акустическо
отношение, а в граматиката – това свойство, което е по-просто или по-важно за
говорещия в семантично отношение. (Например при категорията род като максимално
немаркиран се определя м. р., защото мъжът се е възприемал като заемащ по-важно
място в социалната йерархия.) За жалост, в своя опит да обясни разликата в
поведението на двата члена, т.е. да обясни данните на “евристиката” и да даде
“теория на маркираността”, Майерталер прескача равнището на системата и търси
обяснение (считано за определение) директно на субстанционално равнище. А,
както се каза, на това равнище не може да се даде определение на стойностите на
двата члена и на отношението между тях, а само обяснение на универсалния
характер на въпросното отношение. При това и на субстанционално равнище
обяснението на Майерталер на това кой член следва да се определи като
немаркиран и кой - като маркиран не е безспорно. Според автора колкото по-близо
до свойствата на прототипичния говорещ се намира дадено явление, толкова
по-немаркирано е то. Прототипичният говорещ представлява сбор от определени
качества. Той е одушевен човек, съвпадащ с 1 л. ед.ч. (тъй като хората
обикновено не говорят в хор) и като такъв стои на върха на жизнената йерархия.
Живее в реалния свят (т.е. + индикатив) и в настоящия момент (+ сегашно време)
и възприема някои явления (включително езикови) по-лесно от други. Според
автора прототипичните характеристики на говорещия са определени
биологично-психологично, социално-прагматично и културно-специфично (Майерталер
1981:13; Дреслер и др. 1987:40). Подобно обяснение обаче се оказва незадоволително.
Не може да бъде прието например твърдението, че като най-немаркиран следва да
се определи мъжки род, защото прототипичният говорещ е мъж. Според нас жените
са също толкова обичайни участници в акта на комуникация. Друг пример за
противоречие между обяснението, дадено от Майерталер, и езиковата
действителност е този, че трето лице, за което има множество доказателства, че
е най-немаркираният член на категорията лице, в теорията на системонезависимата
натуралност се оказва най-маркиран. Едно от тези доказателства е фактът, че в
индоевропейските , както и в редица други езици, родовите разлики се пазят
единствено в трето лице, докато в първо и второ лице категорията род се
редуцира под действитето на принципа на компенсацията.
На базата на свойствата на прототипичния говорещ и
критериите, установяващи разликите в поведението на членовете на граматическата
опозиция, Майерталер извежда и поредица от “установености”, отнасящи се до
света изобщо. Тук цитираме само онези, отнасящи се пряко към плана на морфологията[2]:
se
< 1 лице, други лица > se
< +индикатив, - индикатив>
se
<N,А> se
< + сегашно време, - сегашно време>
se
<Rectus, Obliquus> se
< м.р., ж.р. >
se
< одушевеност, неудушевеност > = se
< персона, неперсона >
se
< наречие за място, наречие за време >
При “установеностите”, изведени от Майерталер, се наблюдават някои слабости,
които само косвено произлизат от липсата на обяснение на системно равнище на
отношението немаркираност / маркираност. Прави впечатление например, че в
случаите, когато морфологическата категория е многочленна, авторът или
представя само отношението между максимално немаркирания член и един от
маркираните членове (se
< м.р., ж.р. >), или противопоставя максимално
немаркирания член на останалите, без да уточнява как се отнасят помежду си
маркираните членове в съответната категория (se
< + сегашно време, - сегашно време>). Изключително
редки са случаите, в които Майерталер представя отношението между повече от два
члена на дадена категория (само три за цялата поредица от “установености”)
(Майерталер 1981:14-16), като единственият показател за това как би следвало да
се тълкуват подобни ситуации в рамките на представената теория на натуралната
морфология е уточнението, което авторът прави в самото начало на книгата си, че
под израза “Х е натурално, а Y – ненатурално”, употребяван в този си вид заради
краткостта си, би трябвало да се разбира “явлението Х е относително
по-натурално от явлението Y.” (Майерталер 1981:2). Тази “относителност” на маркираността
обаче всъщност се подчинява на строга логическа зависимост, породена отново на
системно равнище от отношението между членовете на граматическата опозиция и
изразяваща се в това, че в рамките на многочленната морфологическа категория, в
зависимост от броя на признаците, по които са маркирани, членовете на тази
категория се подреждат в стройна йерархия, която започва от максимално
немаркирания член (т.е. немаркиран по всички релевантни признаци), преминава
през единично-, двойномаркиран и т.н., за да се стигне до максимално маркирания
член (т.е. маркиран по отношение на всички релевантни признаци) (Герджиков
1974).
Споменатите недостатъци съвсем не са характерни само за
концепцията на Майерталер – те са характерни изобщо за съвременната лингвистика
и се дължат на слабата популярност на теорията на граматическите опозиции,
която, за разлика от фонологията, не е прилагана към повече езици и повече
категории, поради което в съвременната лингвистика примерите за успешно
разработени на тази база многочленни граматически категории не са толкова
много. Фактът обаче, че Майерталер не разполага сред своите “установености” и
своите примери с детайлно разработени многочленни категории, доста ограничава
емпиричната база за теоретични обобщения и води до някои прекалено общи изводи
(вж. по-нататък неговите две теореми за историческото развитие).
Вторият вид маркираност, който Майерталер определя, е
маркираността на символизацията, която според него се основава върху
концепцията за оптималната символизация. Авторът счита, че “едно символизиране
/ кодиране Si е оптимално, респ. максимално натурално, ако Si е конструкционно
иконично, еднакво и прозрачно, в други случаи е повече или по-малко
ненатурално.” (Майерталер 1981:22).
Конструкционната иконичност се изразява в това, че
семантически маркираната категория трябва да бъде и символизационно маркирана,
за да се определи нейната символизация като натурална. Конструкционната
иконичност може да бъде силно или слабо изразена. При силното ú
изразяване семантично немаркираното езиково явление бива означено с нулева
срещу реална морфема за маркираното такова. Слабо изразена конструкционна
иконичност има в случаите, когато немаркираният член на опозицията е
символизиран относително без помощта на маркер в сравнение с маркирания. Въз
основа на принципа на конструкционната иконичност Майерталер изгражда йерархия
на иконизма, според която кодирането е:
а) максимално иконично – когато налице е конструкционна
иконичност със сегментално-добавъчна символизация, както в английски: boy –
мн.ч. boy + s
б) по-малко максимално иконично – когато има
конструкционна иконичност с модификаторно-добавъчна символизация (удължаване на
сегменти), както е в латински: domus – мн.ч. domūs
в) минимално иконично – когато има конструкционна
иконичност с модификаторна символизация, както е в англ. – goose – мн.ч. geese.
г) неиконично – когато няма конструкционна иконичност,
както в англ.: sheep – мн.ч. sheep
д) обратно иконично – когато налице е резултат,
противоположен на очаквания при конструкционната иконичност, както в изолирания
немски случай – Eltern - ед.ч. Eltern + teil (отделен родител)
Авторът уточнява, че според принципа на конструкционната
иконичност, за разлика от базисната категория, семантично маркираната такава би
следвало да се символизира с наличието на формален белег (merkmalhaft), т.е.
което е семантично “повече”, трябва да бъде и конструкционно “повече”.
(Майерталер 1981:25). Според Майерталер промените, настъпващи в езиковата
система с течение на времето, са именно в такава посока.
Във връзка с представената по-горе йерархия е необходимо
също да бъде отбелязано, че квалифицирането на “модификаторно-добавъчната
символизация” като “по-малко иконична” не е съвсем безспорно – в случая се
предава иконически не само отношението немаркираност / маркираност
(системопридобито / системоформиращо свойство), но и отношението единичност /
множественост. По-важно е обаче, че в схемата на Майерталер отсъства
отношението проста / композирана форма (или форма с дадена степен на
композираност / форма с по-висока степен на композираност), което също така
добре може да съответства и съответства на отношението немаркираност /
маркираност от плана на съдържанието, както и формалното отношение нулева /
реална морфема (срв. също много голямата роля на композираните форми при
глагола при аналитичния стадий на флективните
индоевропейски езици).
Принципът на конструкционната иконичност има много важна
функция в изгражданата от Майерталер теория, тъй като осъществява връзката
между семантичната маркираност и маркираността на символизацията. В
разглежданата тук теория обаче иконичността се свежда само до иконичност на
означаващите спрямо отношението немаркираност / маркираност и в това си
стеснено значение се изравнява с термина натуралност. Подобно отъждествяване между
тези две понятия обаче е неправилно, тъй като съвсем не е задължително
иконичността да бъде отнасяна само към горепосоченото отношение. Така например
в славянските езици при категорията вид се наблюдава нулево кодиране на
маркирания член срещу наличие на формален белег у немаркирания, т.е. според
теорията на Майерталер това е типичен случай на контраиконичност или
ненатуралност. Въпреки това тук също би следвало да се говори за наличие на
иконичност, тъй като тя съществува, но не по отношение на маркираността, а по
отношение на “протяжния” характер на действието. Освен това още в предговора
към книгата си авторът представя натуралността като по-обширно понятие чрез
нейните прояви: по-широкото разпространение на натуралните морфологически
явления, устойчивостта им на промени в хода на историческото развитие на езика,
прозрачността им и т.н. (Майерталер 1981:2). Тези особености не могат да се
обяснят само посредством отношението немаркираност / маркираност. Ето защо
по-късно в рамките на самото направление се установява, че това обяснение е
недостатъчно и дори някъде противоречи на езиковите факти, което е и причина
останалите членове на школата на натуралната морфология да добавят редица
фактори, стоящи според тях също в основата на по-голямата, респ. по-малка
натуралност на морфологическите структури и така да разширят още повече
значението на термина, който в никакъв случай не бива да се разглежда като
тъждествен на понятието иконичност.
Вторият принцип, от който според Майерталер зависи
оптималното символизиране на морфологическата категория, е еднаквостта. Според
него: “Символизирането / кодирането на една парадигма Pi е еднакво, когато тя е
организирана съобразно “една функция – една форма”; в други случаи е повече или
по-малко нееднакво.” (Майерталер 1981:34). Еднаквостта също може да бъде слабо
или силно изразена. Ако дадена парадигма е свободна от аломорфия, но съдържа
полифункционални афикси, то тя се характеризира със слаба еднаквост. В
случаите, когато съответната парадигма е свободна от аломорфия и в нея се
срещат само монофункционални афикси, се говори за силно изразена еднаквост или
за прозрачност. В по-късните си разработки (Дреслер и др. 1987:49) Майерталер
извежда прозрачността като самостоятелен принцип. Според него: “Една парадигма
Pi е еднаква, когато се конструира чрез
монофункционални операции, респ. еднофункционална флективна / деривационна
проява.” (Майерталер 1981:35). Принципите за еднаквост и прозрачност са
изведени въз основа на перцепцията, тъй като еднозначното координиране между функция
и форма е по-лесно възприемаемо от многозначното. Те също влияят на посоката на
морфологическата промяна.
На базата на отношението между семантичната маркираност и
маркираността на символизацията Майерталер извежда степента на маркираност на
морфологическите процеси, които определя като “операции, изпълняващи
морфологически декодируеми функции (Майерталер 1981:109), т.е. това са
известните начини на морфологическо изразяване в процесен план. Авторът
представя класификация на морфологическите процеси и тъй като счита, че
областта им на действие се обуславя от тяхната функция, а не от формата им,
определя специфичния иконично-функционален потенциал на всеки един от тях, т.е.
определя “ареала на свобода на движението на даден морфологически процес, в
който той може да бъде конструкционноиконично или функционалноиконично
кодиран.” (Майерталер 1981:112). Майерталер уточнява, че съответният
морфологически процес е семантично немаркиран, когато се употребява в сферата
на иконично-функционалния си потенциал, а символизационно немаркиран, когато
неговият единичен форматив (морфема) е ясно декодируем. Във връзка с проблема
за морфологическите процеси Майерталер въвежда и понятието продуктивност, като
даден морфологически процес или форма се определят като продуктивни, когато са
конструкционно и семантично прозрачни и кодирани в съответствие с принципа за
еднакво символизиране, когато са често срещани в определен език и възприемани
като нормални в неговата система. От гледна точка на теорията на натуралността
тези процеси биват определяни и като натурални. Поради ограничения обем на тази
статия, тук няма подробно да бъдат разгледани проблемите, свързани с
маркираността на морфологическите процеси, тъй като те до голяма степен са
свързани и съответно се припокриват с казаното вече по отношение на изведените
от Майерталер принципи на натуралността.
Третата разновидност на маркираността, която авторът
представя, е тази на знакът като цяло. Според него тя се извежда на базата на
отношението между семантичната маркираност и маркираността на символизацията.
Когато една категория е семантично и символизационно немаркирана, тя се
определя като немаркирана, ако обаче една семантично немаркирана категория е маркирана
по отношение на символизацията, то като цяло тя е маркирана. Когато категорията
е семантично маркирана, в цялост тя има стойности на маркираността, обратни на
дадените по-горе. (Майерталер 1981:40-59). Във връзка с този тип маркираност
Майерталер говори и за маркиран контекст, чието влияние се изразява – общо
казано – в обръщане стойностите на маркираността на морфологическата категория.
За да илюстрира тезата си, авторът дава пример с латински език, където се
наблюдава парадигматично изравняване на основата на lās – мн.ч.
larēs, не към * lās – lasēs, а към lār – larēs.
Обяснението според него е, че домашните богове, назовавани по този начин,
обикновено се възприемат като съществуващи в група, а не поединично. Поради това
множествено число тук е по-нормално за говорещия и следователно по-немаркирано
от единствено число, на което се дължи и промяната на основата в указаната
по-горе посока. Дори да приемем обичайността като причина за посоченото
явление, тук следва да се говори не за обръщане на системообусловените значения
на членовете на граматическата опозиция, защото насоката на субординацията тук
е константна (и нещо повече - универсална), а за специфична употреба на
съответната категория.
Ако си позволим тук да направим едно обобщение на
резултатите от действието на изведените от Майерталер принципи на
натуралността, ще достигнем до извода, че за да бъде един език максимално
натурален, той трябва да се характеризира с иконично отразяване на семантичната
маркираност в плана на израза и със стремеж към еднозначност и
монофункционалност на афиксите. Това се постига чрез т.нар. натурална промяна,
която авторът представя посредством следните две теореми:
а) 
< 
b) 
: 
< 
Първата от тях отбелязва, че посоката на натуралната
промяна е винаги от маркирания към немаркирания знак. Според втората, в случай
на конкуренция между маркирания и немаркирания знак, побеждава немаркираният.
Бихме искали да отбележим, че двете представени от автора теореми имат сходно
значение, т.е. посочват, че настъпващите промени в езика са винаги в посока към
по-голяма иконичност по отношение на маркираността (на натуралността според
теорията на Майерталер). Чрез тях обаче се извежда един твърде общ принцип,
който не е много информативен. Представеният чрез горепосочените формули извод
не е неизвестен за типологията и теорията на граматическите опозиции. “Общо
взето – пише Р. О. Якобсон – “иконическите символи” имат ясно изразена
тенденция към универсализъм” (Якобсон 1963/1971:585). И като разглежда някои
импликативни универсалии от областта на морфологията, добавя: “Накратко, езикът
има тенденция да избягва несъответствието между двойките немаркирани –
маркирани категории, от една страна, и двойките нулеви – ненулеви афикси (или
прости – сложни граматически форми), от друга” (Якобсон 1963/1971:586).
При развоя на флективните езици към аналитизъм при равни
други условия (една и съща част на речта, един и същ сектор), колкото по-маркиран
е даден член, толкова по-рано той отпада или получава форма с по-висока степен
на композираност. Така в последна сметка тук наистина се достига до положение,
при което, общо взето, на отношението немаркираност / маркираност от плана на
съдържанието в плана на израза започва да отговаря отношението нулева / реална
морфема или по-проста / по-композирана форма. Това обаче е резултат на дълъг
процес, при който все повече се намалява противоречието между структурата на
означаваното и структурата на означаващото – то не става и при флективната
типология не може да стане чрез директна замяна на неиконическия знак с
иконически знак по формулата на Майерталер.
По такъв начин концепцията на Майерталер повдига много
интересни въпроси и предлага интересни решения, но, заедно с това, не е лишена
от редица слабости. Може да се счита, че те се дължат от една страна на
пропуска на автора да даде обяснение на системно равнище на разликите в
поведението на членовете на граматическата опозиция и на неправилното мотивиране
на тези разлики на ниво субстанция посредством свойствата на прототипичния
говорещ, а от друга – на факта, че изводите се правят върху беден илюстративен
материал. Примерите са откъслечни, изолирани и еднотипни, в тях много слабо са
застъпени многочленните морфологически категории и макар да са от различни
езици, липсва обяснение на цялостно представена езикова система или на водещите
тенденции в развитието на дадени езици.
Както вече бе споменато, осъзнавайки наличието на
пропуски в теорията на Майерталер, останалите членове на школата са изправени
пред необходимостта да потърсят и добавят редица фактори, които стоят в
основата на по-голямата, респ. по-малка натуралност на морфологическите
структури. Така се стига до теория, която обяснява езиковите явления
посредством комплекс от фактори, т.е. до комплексна теория. На този въпрос ще
се спрем подробно другаде, тъй като той стои извън темата на настоящата работа.
Заслугата на направлението на натуралната морфология се
състои преди всичко в това, че то за пръв път специално акцентира върху някои
изключително важни особености на морфологическата система – върху това, че не
всички лингвистични явления са еднакво разпространени в естествените езици, не
всички морфологични процеси и структури са еднакво засегнати от хода на
историческото развитие на езика и еднакво лесно декодируеми (Майерталер
1981:2). Изследването на тези проблеми е особено важно за историята на езика и
за динамиката на системата в синхронен план, защото на подобна основа могат да
се обяснят по-добре тенденциите на езиковото развитие. То е важно и за други
области – за типологията, за теорията на езиковите контакти и за
психолингвистиката. Макар и в доста по-различен аспект – във връзка с
обяснението на развоя на флективните езици към аналитизъм и с особеностите на
морфологическата типология на езиците, подобни въпроси са поставяни и в
българското езикознание (Герджиков 1983, 1990). Ето защо критическият анализ на
различните подходи и резултати и съпоставянето на различните търсения в тази посока,
както и повдигането и осветляването на нови въпроси, следва да се счита за
навременно и полезно.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Вурцел 1984 : W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie
und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen
Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin:
Akad – Veil, 1984
Гаравалова 2000: И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението
немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер. – Доклад от Петата конференция на
Факултета по славянски филологии на СУ “Св. Климент Охридски", май 2000
(под печат).
Герджиков 1974 : Георги Герджиков, Характерът
на морфологическите опозиции и организацията на многочленните системи. –
Български език, 1974, кн. 1.
Герджиков 1978 : Георги Герджиков, За
системно обусловените значения на граматическите категории. – Славистични
изследвания. София, 1978.
Герджиков 1983: Георги Герджиков, Тенденцията
към аналитизъм – определение, метод за измерване, причини, следствия. – Съпоставително
езикознание VIII, 1983, № 5.
Герджиков 1990: Георги Герджиков, Развоят
на индоевропейските езици към аналитизъм и някои всеобщи типологически
зависимости.- Съпоставително езикознание XV, 1990, № 4-5.
Герджиков 1999 : Георги Герджиков, Критериите
за насоката на субординацията между членовете на граматическите опозиции. –
Съпоставително езикознание, 1999, кн. 1.
Грийнберг 1966 : J. Greenberg, Language
universals, with special reference to future hierarchiеs / Janua Linguarum.
Series Minor, 59/ The Hague, Mouton, 1966.
Дреслер и др. 1987 : W. U. Dressler, W. Mayerthaler, O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology,
Amsterdam/Philadelphia, 1987.
Кьостерс 1997 : Забине Кьостерс, Темпоралната система на българския индикатив
в светлината на естествената морфология. – Съпоставително езикознание,
1997, кн. 2
Майерталер 1981 : W. Mayerthaler, Morphologische
Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.
Якобсон 1932/1971: R. Jakobson, Zur Struktur des russischen
Verbums– Selected Writings, vol. 2. The Hague - Paris, 1971.
Якобсон 1962/1971 : R. Jakobson, Aphasie und allgemeine
Lautgesetze-Selected Writings, vol. 1. The Hague, 1971.
Якобсон 1963/1971: R. Jakobson, Implications of Language
Universals for Linguistics – Selected Writings, vol. 2. The Hague -
Paris, 1971.
