Схващанията на Вурцел за
системозависимата натуралност с оглед на българския език[1]
Илияна Г. Гаравалова
ULRICH
WURZEL'S VIEWS FOR SYSTEM - DEPENDENT NATURALNESS WITH A VIEW TO BULGARIAN
LANGUAGE
Ilijana
G. Garavalova
The article gives a critical analysis of Ulrich Wurzel's views on the
problems of natural morphology. In his approach major importance in the determination of the
degree of naturalness of a given language system is assigned to the internal
systemic factors, the latter referred to as system -defining structural
properties and defined on the basis of a set of criteria setting up the
specific properties of each language. Wurzel notes that the language phenomena
meeting to a higher degree the system - defining structural properties of the particular language are of a more
natural character. The article presents some corrections and additional
modifications of the main development tendencies, more specially of the
analytic tendency to increase the degree of naturalness of the inflectional
languages, and it also applies the respectively modified approach to the
morphological system of Bulgarian.
KEY WORDS - analytic tendency of the inflectional languages,
inflectional class, morphology, markedness, natural morphology, principle of
system congruity, principle of preferential membership, system - defining
structural properties, system - dependent naturalness, system - independent
naturalness
В. У. Вурцел е един
от създателите на школата на натуралната морфология. Официално тя съществува от
1979г., когато четирима немски лингвисти - Майерталер, Вурцел, Дреслер и
Панагъл, работещи до този момент индивидуално върху проблемите на теоретичната
морфология, се срещат като преподаватели в Лятната школа в Залцбург, обединяват
сходните си възгледи и така създават ново лингвистично течение, а резултатите
от съвместната им работа са представени в публикувания по-късно колективен
научен труд “Лайтмотиви на натуралната морфология”[1]. Теорията, създадена от
лингвистичното течение на натуралната морфология, е динамична и комплексна. Тя
се обогатява с течение на времето, тъй като всеки един от авторите,
принадлежащи към тази школа, привнася своята гледна точка в изясняването на
понятието натуралност в езика и по-точно в неговата морфологическа система. В основата на
разработките на представителите на школата стои споделяното и от четиримата
автори схващане, че дадено морфологическо явление следва да се определи като
натурално, когато се характеризира с по-висока степен на устойчивост по
отношение на езиковите промени, настъпващи в езиковата система с течение на
времето, когато е по-широко разпространено в езиците, по-лесно декодируемо от
гледна точка на говорещия, по-слабо засегнато от езикови грешки и т.н. [2].
Различията между отделните автори произтичат от това, че Майерталер счита, че
причините за натуралността в морфологическата система са общи за всички езици.
Според Вурцел, освен от извънсистемни фактори, степента на натуралност на
конкретния език се определя и от вътрешносистемни фактори, а Дреслер прибавя
към тях и типологически критерии.
Като една от
централните фигури в школата на натуралната морфология представителите на това
лингвистично течение единодушно сочат Уили Майерталер и подчертават в
разработките си влиянието, което оказват върху тях неговите работи. Той извежда
теоретическата основа на натуралната морфология, която останалите учени
доразвиват [3]. Майерталер пръв представя своето виждане за натуралността.
Според него: “един морфологически процес, респ. една морфологическа структура е
натурална, ако тя е: а) широко разпространена и/или б) бива усвоена относително
рано и/или в) е относително устойчива по отношение на езикова промяна или
възниква в резултат от нея”[4]. Авторът се опитва да обвърже морфологическата
натуралност изцяло с отношението немаркираност / маркираност в плана на
съдържанието и с това доколко иконично се предава това отношение в плана на
израза (за подробности вж. [5]). Според автора колкото по-натурална е дадена
морфологическа категория, толкова по-немаркирана е тя и обратното. При това
следва да се има предвид, че при Майерталер термина ‘маркираност/немаркираност’
е многозначен, т.е. употребява се за плана на израза, за плана на съдържанието
и за знака в цялост [6]. В случаите, в които, съществуващите различия в плана
на съдържанието са иконично отразени в плана на израза или, ако си послужим с
терминологията на Майерталер, стойностите на семантичната маркираност и
маркираността на символизацията съвпадат, следва да се говори за натуралност на
знака в цялост, ако обаче тези стойности не съвпадат – знакът е ненатурален.
Освен това, за да бъде определено дадено морфологическо явление като натурално,
Майерталер поставя изискването то да се характеризира с еднаквост и прозрачност
на символизацията. От своя страна натуралните морфологически явления са
предпочитани от говорещия, те са и тези, които се оказват по-устойчиви на
езиковата промяна [7].
Изхождайки от теорията на
натуралната морфология, създадена от Майерталер, която обаче има за цел да
изведе принципите на натуралността, общи за всички езици, т.е. необвързани с
конкретната езикова система, Вурцел счита, че би представлявало интерес да се
представят настъпващите под действието на принципите на натуралността промени в
рамките на конкретната езикова система. За да подчертае целта на своята
разработка и връзката й с концепцията на Майерталер, авторът нарича своето
виждане за натуралността в езика – системозависима натуралност.
В своето изследване Вурцел
насочва вниманието си към конкретните формални парадигми, които нарича
флективни класове. Интересът му към тях е провокиран от факта, че в някои
случаи е напълно невъзможно да се обясни предпочитанието на говорещия към
единия от двата флективни класа чрез принципите на натуралната морфология,
изведени от Майерталер. Според автора тези случаи могат да бъдат разделени
най-общо на две групи. Първата от тях включва случаите, при които два или
повече флективни класа се характеризират с еднаква степен на натуралност според
критериите на Майерталер, но въпреки това говорещият възприема единия от тях
като по-нормален в сравнение с останалите. Вурцел привежда следния пример. В
съвременния немски език едносричните имена от мъжки род образуват множествено
число или чрез прибавяне на окончание –е в мн.ч.(т.н. силен клас –der Hund - die Hund+e), или чрез окончание –en в мн.ч.( т.н. слаб клас der Bär - die Bär+en). В случая и двата флективни
класа се характеризират с наличието на сегментно-добавъчен маркер в множествено
число и са еднакво иконично символизирани, но въпреки това много от имената в
съвременния немски език са преминали от слабия в силния клас, докато случаи на
лингвистична промяна в обратната посока не са засвидетелствани. Вурцел
отбелязва, че този пример не може да бъде обяснен и с предпочитания на
говорещия към конкретния маркер, тъй като при едносричните съществителни имена
от женски род в съвременния немски език съществуват същите два флективни класа
(вж.
die Maus – die Mäus+e срещу die Bahn - die Bahn+en ), но тук преминаването се осъществява от е- към en- класа в множествено число.
Примери за обратното преминаване също не са открити [8].
Според нас, наличието на няколко
формални класа, отговарящи на една и съща парадигма в плана на съдържанието се
позволява от морфологическата доминанта на флективния тип езици. При наличието
на конкуриращи се формални класове в някои случаи доминира този, който получава
семантична мотивировка. Например в старобългарски език, както и в другите
древни индоевропейски езици, тези склонения, които се свързват с рода (вж.
о-скл./jо-скл., които се свързват
с м.р. и а-скл./jа-скл.,
които се свързват с ж.р.), стават доминиращи по отношение на останалите. Следва
да се има предвид също така, че обикновено принадлежността или преминаването на
определена дума към даден формален клас се определя от морфофонологически
фактори. Що се отнася до конкретния пример, приведен от Вурцел, считаме, че за
да бъде той правилно коментиран, би трябвало да се сравнят цялостните парадигми
на разглежданите типове склонения (предварително уточняваме, че няма да се
спираме на склонитбения тип die Maus – die Mäuse, при който, за разлика от всички
останали, освен афиксация се наблюдава и умлаутиране). Едва тогава ясно се
вижда, че разглежданите парадигми са структурирани по различен начин и в този
смисъл не бива да се прави сравнение между окончанието –en в парадигмата на м.р. слабо
склонение и в парадигмата на ж.р., тъй като в първия случай това е окончание,
служещо за символизиране на маркираното множествено число и/или маркиран падеж,
докато във втория служи единствено като маркер за означаване на маркираното
множествено число. При съществителните
имена от м.р. силно склонение към окончанието –е за множествено число в някои
случаи могат да се прибавят и падежни окончания.
Втората група примери, на която
Вурцел се спира, включва случаите, когато предвижданията на системонезависимата
натуралност напълно се разминават с предпочитанията на говорещия. Той
привежда пример от прастаровисоконемски,
където под действието на закона за изгласа, се изгубва дължината на сричката на
едносричните съществителни имена от среден род на а-склонението, т.е. маркерът
(u) за N/A.pl. на имената от типа wort. По този начин в
единствено и множествено число при тях съвпадат формите за N/A, разликата обаче се пази
при съществителните от среден род на а-склонението от типа faζ , където в
A.pl.
продължава да съществува формата *faζ+u, която е по-иконична в сравнение с wort+ø според принципите
на системонезависимата натуралност и би следвало като такава да се наложи в по-нататъшния
развой на склонението. С течение на времето обаче имената от среден род от типа
faζ също губят
окончанието си за A.pl. , т.е. побеждава неиконичната форма [9]. Ако се допусне
обаче, че това съответно е и по-ненатуралното символизиране, както е според
концепцията на Майерталер, подобно твърдение би противоречало на двете изведени
от Майерталер теореми, според които езиковата промяна е винаги в посока от
по-маркираното / по-ненатуралното към по-малко маркираното / по-натуралното
явление.
В този случай, според нас, следва
да се има предвид, че съвпадането на формите за единствено и множествено число
при съществителните от среден род е възможно, тъй като определителният член
изразява граматическото значение 'число'. Дори при това положение обаче подобно
съвпадение е дефект в системата. Причината е следната: в разглеждания пример се
различава категорията 'род', докато категорията 'число' не се символизира. Това
противоречи на съществуващата йерархия между граматическите категории. Има
редица доказателства, че категорията число е по-базисна от категориите род и
падеж. (Така например в индоевропейските езици в маркираното множествено число,
а още повече в двойно маркираното двойствено число, под действието на принципа
на компенсацията се редуцират редица
родови и падежни разлики, но не и обратното, тъй като в рамките на членовете,
маркирани по род и/или падеж числовите разлики не се неутрализират.).
Следователно щом в конкретния пример се различава род, категорията число не би
следвало да се редуцира. Вурцел обяснява редуцирането на числото с действието
на определен фонетичен закон и отбелязва, че в случая в езика се налага
по-малко натуралната форма. Тази езикова промяна обаче се оказва нетрайна. От
историческия развой на разглежданата формална парадигма на немския език,
представен от самия Вурцел, е видно, че много скоро този дефект в системата е
коригиран и съществителните имена от среден род отново получават маркер за
множествено число в N/A.
Авторът счита, че проблемите в
теорията на натуралната морфология, илюстрирани чрез споменатите два примера,
могат да бъдат избегнати чрез привнасянето на някои необходими уточнения и
допълнения към теорията на системонезависимата натуралност, което е и целта на
системозависимата натуралност. Поради тези причини Вурцел добавя към
концепцията на натуралната морфология още два принципа на натуралността,
отнасящи се до системата на конкретния език, а именно принципът на
системоподходящността и принципът на привилигированото класово членство.
Според Вурцел, всяка конкретна
флективна система притежава специфични структурни свойства, характеризиращи
езика и така различаващи го от флективните системи на останалите езици, а дали
едно морфологическо явление ще се определи като "маркирано", или като
"немаркирано"(т.е. като натурално / ненатурално), зависи изцяло от
това, отговаря ли то на тези свойства, т.е. на изискванията за нормалност на
конкретната езикова система или не [10].
Авторът счита, че всяка флективна система трябва да бъде описана чрез
следните параметри, квалифицирани от него като най-важни:
а) инвентар на категориалното
устройство и неговите подкатегории
б) появата на основна формална
флексия, респ. формална флексия
в) отделно или комбинирано
символизиране на категориите
г) броят и начинът на изразяване
на формалните разлики във флективните (словообразувателните) системи на една
парадигма
д) определяне типа на
използваните маркери, участващи в устройството на категорията (суфикси,
префикси и т.н.)
е) наличие или липса на флективни
класове
Тези параметри, според автора,
изграждат критериите за типологическо характеризиране и класифициране на
флективните системи и частичните флективни (словоизменителни) системи (под
типологическо характеризиране той разбира не отнасянето на езика към някой от
основните морфологически типове, а частните му характеристики). Според Вурцел
съществуването на всеки конкретен език съответно се основава върху
реализирането на една от възможностите за комбиниране на техните показатели.
Вурцел подчертава, че обикновено конкуриращите се помежду си структурни
последователности не са равномерно разпределени в езика и имат различна степен
на важност за системата, като винаги единият от възможните варианти,
представени в точките от а) до е), силно доминира вътре във флективната
система, респ. в нейните частични области и именно той се определя като
системодефинирано структурно свойство. То играе важна роля за функционирането
на конкретната езикова система не само от синхронна, но и от диахронна гледна
точка, тъй като определя нейното понататъшно развитие [11]. Във връзка с
казаното дотук Вурцел формулира първия принцип на системозависимата натуралност
– принципът на системоподходящността - по следния начин: “Дадено морфологично
явление е (напълно) системоподходящо, ако съответства на системодефинираните
структурни свойства на съответния език, в противен случай то е повече или
по-малко несистемоподходящо” [12].
Както ясно личи от названието
“системозависима натуралност”, целта на Вурцел е да определи критериите за
натуралността в сферата на морфологията на конкретната езикова система и затова
проблемът за езиковата типология (в смисъл на принадлежност към някой от
основните морфологически типове езици) остава извън неговата гледна точка. Едновременно
с това обаче, именно езиковият тип определя голяма част от специфичните
особености на конкретния език, затова авторът макар и косвено навлиза в тази
тема. Това ясно проличава от внимателния анализ на изведените от него параметри, служещи за определянето на
системодефинираните структурни свойства. С изключение на точките а) и д),
всички те засягат пряко или косвено проблема за морфологическите типове езици.
Така например в аглутинативните езици се среща единствено основна флексия
(използваме терминологията на автора, за да избегнем евентуални недоразумения),
т.е. граматическият формант се прикрепя към основата, която е стандартна и
функционира като самостоятелна форма дори когато се характеризира с нулево
окончание. Флективните езици от своя страна изявяват предпочитанието си към
основната формална флексия, при която формантът се прибавя към основата на
думата, която не може да функционира
като самостоятелна форма. Аглутинативните езици се характеризират с отделно
символизиране на категориите, при тях липсват конкуриращи се флективни
(словоизменителни) класове и формални разлики в парадигмата или те са
ограничени на брой, докато при флективните езици морфологическите категории са
символизирани предимно комбинирано, конкуриращите се флективни класове са нещо
обичайно и има повече формални разлики в рамките на парадигмата.
Ако обобщим
казаното до тук, то следва да отбележим, че повечето от посочените от Вурцел
параметри не се отнасят само до конкретната флективна система (т.е.
словоизменителна система), а характеризират свойствата на морфологическия тип,
към който принадлежи даденият език (за подробности вж. [13]). Наистина, при работата си с
конкретния езиков материал авторът отчита необходимостта да се определят
основните черти на морфологическия тип на даден език и да се имат те предвид
по-нататък при определянето на особеностите на конкретната флективна (т.е.
словоизменителна) система, но това никъде не се изразява експлицитно. Затова считаме за
необходимо да отбележим, че за да бъдат правилно определени характерните за
конкретния език свойства, е необходимо първо да се посочат свойствата на
морфологическия тип, както и свойствата на морфологическия подтип, към който
този език принадлежи (т.напр. флективният морфологически тип се подразделя на синтетичен и
аналитичен, в аглутинативния езиков тип също се наблюдават езици с различна
степен на синтетизъм) и едва тогава да се търсят неговите индивидуални
особености.
Вурцел отбелязва, че принципът на
системоподходящността благоприятства граматично-типологическото уеднаквяване на
флективните системи и посредством натуралната промяна води до намаляване на
несистемоподходящите морфологични явления, които или се внасят в езиковата
система чрез заемането на чужди думи, заедно със специфичните особености на
техните парадигми, или са резултат от промяна на системодефинираните структурни
свойства в процеса на езиковата история. Авторът е прав в твърдението си, че
стандартните езикови явления, т.е. еднотипното кодиране на морфологическите
категории, са по-лесни за възприемане от психологическа гледна точка. Това
обаче е едно много общо свойство, функциониращо на най-абстрактно равнище на
езиковата система. Считаме обаче, че е невъзможно пълното изчезване на
конкуриращите се морфологически-структурни последователности, неправилностите
и формалните различия като един краен
етап от развоя на системата на флективните езици (както твърди Вурцел), тъй
като наличието на формални класове е белег на флективността. Флексията, която
се явява носител на граматическото значение на думата, се намира в нейния край
и затова много често бива променена и дори изчезва под действието на фонетични
закони. Това е причината във флективните езици да бъде възможно дублиране на
граматическата информация чрез вътрешна флексия, която остава незасегната от
фонетичните промени, тъй като е част от основата на думата. Това обикновено
става в най-важните сектори на езиковата система и там формалните различия се
пазят, защото са функционални (напр. неправилни са силните глаголи в
съвременния немски език, които обозначават основните човешки дейности: gehen – ging –
gegangen, sehen – sah - gesehen и др.). Обратно на това при нефункционалните
неправилности действително се наблюдава тенденция за тяхното отстраняване от
езика.
Вторият основен принцип на
системозависимата натуралност е принципът на привилигированото класово
членство. Това е и следващият важен проблем, на който бихме искали да се спрем
във връзка със системозависимата натуралност. Според Вурцел в езиците, които
имат флективни класове, принадлежността на думата към един или друг от тях до
голяма степен се подсказва от нейните неморфологични (т.е. фонологични,
синтактични и/или семантични) свойства. Авторът си поставя за цел да определи
причините, поради които в случаите, когато повече от един флективен клас
съдържат думи с определени извънморфологични свойства, говорещия възприема един
от конкуриращите се флективни класове като по-нормален от останалите и изявява
предпочитание към него. Според Вурцел предпочитанията на говорещия стоят в
основата например на факта, че в средновисоконемския период от развитието на
езика голяма част от немските глаголи от силното спрежение да преминат към
слабото спрежение, към което в съвременния немски език се причисляват и всички
заемки и нови думи.
Според Вурцел разликите
в статуса на конкуриращите се флективни класове се дължат на различния брой
лексикални единици, които съдържа всеки от тях. Предпочита се този флективен
клас, който съдържа най-много думи. Във връзка с това авторът различава три
типа формални класове. Стабилните флективни класове според него не губят, а
единствено присъединяват нови думи и се определят също така като "немаркирани". Обратно на тях
нестабилните флективни класове губят думи, които преминават към други формални
парадигми и не присъединяват нови думи. Тях авторът определя като "маркирани". Неутралните от
гледна точка на стабилността флективни класове
едновременно губят лексикални единици от своя инвентар и присъединяват
нови думи и при тях не се наблюдава отношението немаркираност / маркираност
[14]. Авторът подчертава, че морфологическата натуралност се реализира
непосредствено като простота във формален смисъл, а опростяването на езиковата
система се постига съответно чрез преминаване на думите от нестабилен към
стабилен флективен клас.
Трябва да се
отбележи обаче, че в този случай авторът разменя местата на причината и
следствието, защото фактът, че определен формален клас е по-голям от друг
такъв, отговарящ на същата парадигма в плана на съдържанието, и че първият приема думи,
които вторият е изгубил, е следствие, а не причина за неговата стабилност. Броят на лексикалните единици,
принадлежащи към определен формален клас, не може да бъде критерий за стабилността му, защото
може да отразява и заварено положение на нещата. Причината за стабилността на
един от конкуриращите
се флективни класове, отнасящи се до една обща парадигма в плана на
съдържанието,може
да се крие например в нейната семантична мотивираност или в по-голямата й
регулярност, в сравнение с останалите (срв. спрежението на силните и слабите
глаголи в немски език), както и в морфологическата доминанта на флективния тип
езици, която позволява два и повече формални класове да съответстват на една
парадигма в плана на съдържанието.
Основният проблем,
който Вурцел поставя в своята работа върху системозависимата морфологическа
натуралност, е да се открият причините, поради които един флективен клас се
оказва по-устойчив от останалите в случаите, когато разликите между тях са
чисто формални. Наличието на конкуриращи се формални парадигми обаче е явление,
присъщо преди всичко на флективния морфологически тип езици (аглутинативните
езици например не различават нито склонения, нито спрежения, нито други формални класове,
няма и изосемични, в смисъла на Скаличка, морфеми). Вурцел счита, че извежда
принципите за различаване на езиковата система на всеки конкретен език от тази
на останалите езици, но доколкото се занимава с устойчивостта на флективните
класове, той остава в рамките на флективния морфологически тип, защото най-вече
той се характеризира с наличието на формални парадигми. От друга страна се
налага изводът, че авторът не различава морфологическите свойства на конкретния
език от характеристиките на морфологичната система на морфологическия тип, към
който този език принадлежи (при това, както вече споменахме по-горе, изводите
на Вурцел са валидни само за флективните езици). Ако чрез принципите на
натуралността, изведени от системозависимата натуралност се опитаме да
характеризираме турски език например, направените заключения ще бъдат също
толкова валидни и за всички останали последователно аглутинативни езици.
За съжаление тук не
можем да обсъждаме на какво се дължат разликите между морфологическите типове
езици. Това е огромен въпрос. Бихме искали само да отбележим, че тези разлики са
свързани с морфологическата доминанта на типа език, която се характеризира с
различна степен на морфологизация на частите на речта. При това положение
следва да се счита, че не само разнотипния и поликатегориален характер на
флексиите, както и това, че те са разположени в една позиция, но и
разнотипността на основите и различните формални флективни класове се свързват
със самата доминанта на флективния морфологически тип и именно затова в хода на
историческото развитие при тези езици неправилностите никога не могат да бъдат
отстранени окончателно [15].
Особеностите на
флективния тип (включително и на флективния афикс) също се дължат на
тенденцията към иконичност, но иконичност по отношение на морфологическата
доминанта, свързана със статута на частите на речта. От друга страна обаче, това създава голяма асиметрия
между двата плана по отношение на разпределението на граматическата информация
на формално равнище. Най-общо казано, създава се противоречие между голямото
количество граматическа информация в плана на съдържанието и простия
едноморфемен характер на флексията, между разчленения характер на
граматическите категории и граматическите опозиции в плана на съдържанието и
неразчленения характер на флексията. Развоят към аналитизъм при флективните
езици иде, за да отстрани това противоречие, но в рамките на най-общите
особености на флективния тип [16]. Така едва на последния етап от развоя на езиците би
могло да се стигне до висока степен на разпределяне на граматическата информация, т.е до това на всяка маркираност
в плана на съдържанието (на маркираността по всеки признак), да отговаря реална морфема в
плана на израза. Въпреки това обаче, тъй като трябва да се запазят най-общите
особености на флективните езици, се съхраняват формалните класове (от това зависи
разграничаването на основата от флексията, иначе те биха се слели).
Погледнато от тази гледна точка
българският език притежава редица черти, характерни за флективните езици. При
него носител на граматическата информация се явява предимно флексията, макар и
опростена. В съвременния български склонението на имената се изгубва, но
въпреки това съществуват формални класове и изосемични морфеми. Що се отнася до
глаголната система, тя се обогатява - увеличават се времената, развиват се
модусите на изказването и т.н. Запазва се словоизменението по лице и число,
както и разликите между спреженията и дори се създава ново - ІІІ спрежение. При
І и ІІ спрежение се пази разликата между сегашната и аористната основа и се
създава имперфектна основа. Ако се използва терминологията на Вурцел, тези
особености на морфологическа система би следвало да се обяснят със
системодефинираните структурни свойства на българския език. Подобно обяснение
обаче би ги отнесло към т.нар. "системозависима натуралност", а това
е неправилно, тъй като според Вурцел системозависимата натуралност се отнася до
натуралните явления в системата на конкретния език, докато всички изброени
по-горе особености на българската морфологическа система са особености на
флективния тип езици.
От гледна точка на теорията на
системозависимата морфологическа натуралност би следвало да се очаква също
така, че в резултат от действието на принципите за системоподходящност и
привилигировано класово членство, които водят до повишаването на степента на
натуралност на езика чрез уеднаквяването на парадигмите, афиксите на стабилните
формални класове ще се разпространят (по аналогия или с помощта на действащите
фонологични процеси) върху нестабилните формални парадигми и така в крайна
сметка ще се достигне общо взето до уеднаквяване на формалните парадигми и
максимална натуралност на дадения език. Забине Кьостерс, която представя в
конспективен вид основните положения на школата на натуралната морфология и ги
прилага към системата на българския глагол, достига до подобни изводи. Според нея ІІІ
спрежение се характеризира със стандартност на глаголната основа, висока
продуктивност и пълна стабилност, а окончанието -еме за 1л. мн.ч., характерно за глаголите от този формален клас, се
налага и при глаголите от другите две спрежения. Поради тези причини авторката
определя ІІІ спрежение като отличаващо се с най-висока степен на натуралност в
българската глаголна система и доминиращо над останалите два формални класа
[17]. В тази връзка бихме
искали да подчертаем, че асимилацията на І и ІІ от ІІІ спрежение в български
език е невъзможна, защото самото съществуване на а-спрежението се основава на
други, различни принципи (поради ограниченост на обема тук няма да се спираме
на този въпрос). Считаме, че ІІІ спрежение не бива да се определя като
максимално натурално и по други причини. Вярно е, че то отговаря във висока
степен на изискванията на тази част от теорията на натуралната морфология,
отнасяща се до системозависимата натуралност, но едновременно с това влиза в
противоречие с принципа за прозрачност на символизацията, изведен от Майерталер
в частта, отнасяща се до системонезависимата натуралност [18]. За разлика от І и ІІ
спрежение, при ІІІ спрежение се изгубват разликите между темпоралните основи,
което води до съвпадения в парадигмите на аориста и имперфекта (тъй като в
български език тези времена се различават главно по основата и само във 2л. и
3л. ед.ч. и по окончанието), и противоречи на изискването за прозрачно кодиране
на морфологическите категории. От друга страна различаването на основа и
флексия е обвързано с доминантата, така се поддържа флективносттта и по-добре
се изразяват граматическите категории.
Освен това следва да се има
предвид, че свойствата на морфологическия тип доминират над изискванията за
иконичност на плана на съдържанието по отношение на плана на израза. Те са
свързани с морфологическата доминанта на флективния тип езици, която позволява
съществуването на разнотипни и полифункционални афикси. Това също е иконичност
но по отношение на най-важната им особеност - иконичност по отношение на
доминантата. Затова изискването за иконичност в това отношение се поставя на
първо място в езика, дори ако противоречи на изисквания за иконичност от друг
тип. Ето защо формалните класове се пазят във всички флективни езици.
Така например в български
език при съществителните имена от мъжки род множествено число се
символизира на формално равнище с
помощта окончанията -ове, -е, -и, -ища,
-а и др. При женски и среден род също има изосемични морфеми за означаване
на множественото число (вж. ж.р. жени /
овце; ср.р. села / морета / знамена и
т.н.). В някои случаи изборът на окончание за множествено число не е случайно,
а става на морфонологичен принцип. Така например при едносричните съществителни
имена от мъжки род се предпочита окончанието -ове за
символизиране на множествено число, докато
при многосричните съществителни имена от мъжки род предпочитаната флексия е -и.
ЛИТЕРАТУРА:
1.W. U. Dressler, W. Mayerthaler, O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology,
Amsterdam/Philadelphia, 1987.
2. W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981, с.2.
3. W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen
Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil, 1984, с.20.
4. W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981, с.3.
5. И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението
немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер. В:
"Коментар. Интерпретация. Възможност за четене.". София: УИ "Св.
Кл. Охридски", 2001;
6. И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер
за натуралната морфология – Съпоставително езикознание ХХVІ, 2001, №1.
7. W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.
8. W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie…, с.77.
9. W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie…, с.76.
10. W. U. Wurzel, Morphology, Natural. B: The Encyclopedia of Language and
Linguistics, vol.5, a cura di R.E. Asher,
11. W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie…, с.81-86.
12. W. U. Wurzel, Morphology, Natural…, с.2595.
13. И.
Гаравалова, Т.н. системозависима
морфологическа натуралност и тълкуването на някои парадигми.- Доклад от
Шестата конференция на Факултета по славянски филологии на СУ “Св. Климент
Охридски”, май 2001 (под печат).
14.W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie…, с.133.
15. Г. Герджиков, Развоят към аналитизъм и стратификацията на граматическата система. - 1984,
ръкопис.
16. Георги Герджиков, Развоят на индоевропейските езици към аналитизъм и някои всеобщи
типологически зависимости.- Съпоставително езикознание XV, 1990, № 4-5; Georgi Gerdjikov, Die Gesetze der grammatischen Paradigmata
und die morphologische Typologie der Sprachen. – Съпоставително езикознание ХХІІ, 1997,№
2.
17.Забине Кьостерс, Темпоралната
система на българския индикатив в светлината на естествената морфология. –
Съпоставително езикознание, 1997, кн. 2, с.65.
18. W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.
[1] Статията “Схващанията
на Вурцел за системозависимата натуралност с оглед на българския език.” на И. Гаравалова е публикувана в сб. “Езикът: история и
съвременност”, Университетско издателство “Епископ Константин Преславски”,
Шумен, 2002.