ВЪПРОСЪТ ЗА
СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ПРИНЦИП НА ПОСТЕПЕННОТО УЕДНАКВЯВАНЕ НА МОРФОЛОГИЧЕСКАТА
ПАРАДИГМА
Илияна Г. Гаравалова
THE QUESTION OF THE EXISTENCE OF
THE PRINCIPLE OF GRADUAL UNIFICATION OF THE MORPHOLOGICAL PARADIGMS
Abstract
This paper is a critical analysis of Ulrich
Wurzel’s ideas, formulated within the framework of the complex theory of
natural morphology, which concern the problem of system correlation of
morphological naturalness viewed as normality and regularity of the
morphological paradigms. Special attention is drawn to the issue of the
existence of the principle of gradual unification of the morphological paradigms,
which is a logical consequence of his ideas about the criteria of naturalness
in the field of morphology. The special interest in the latter issue is due to
fact that if the existence of such a principle is sanctioned in linguistics, then, from the standpoint of Wurzel’s conception, this
principle should underlie one of the major tendencies in the historical
development of language.
Theory
of natural morphology, system correlation, regularity of morphological
paradigms, principle of gradual unification of morphological paradigms
Въпросът за съществуването на
принцип на постепенното уеднаквяване на морфологическата парадигма възниква
като логично следствие от работата на Улрих Вурцел върху проблемите на
системозависимата натуралност, разглеждана от него като нормалност и
регулярност на морфологическите парадигми, и представляваща неделима част от
комплексната теория на натуралната морфология, тъй като В. У. Вурцел е един
от създателите на школата на натуралната морфология. Официално тя съществува от
1979 г., когато немските
лингвисти – Майерталер,
Вурцел, Дреслер и Панагъл, работещи до този момент индивидуално върху
проблемите на теоретичната морфология, обединяват сходните си възгледи и
създават ново лингвистично течение. Резултатите от съвместната си работа учените представят в публикувания
по-късно колективен научен труд “Лайтмотиви на натуралната морфология” (Дреслер и др. 1987).
Като една от
централните фигури в школата на натуралната морфология представителите на това
лингвистично течение единодушно сочат Уили Майерталер. Той извежда
теоретическата основа на натуралната морфология, която останалите учени
доразвиват (Вурцел 1984:20)
и пръв представя своето виждане за натуралността. Според Майерталер: “един
морфологически процес, респ. една морфологическа структура е натурална, ако тя
е: а) широко разпространена и/или б) бива усвоена относително рано и/или в) е
относително устойчива по отношение на езикова промяна или възниква в резултат от нея” (Майерталер 1980:3). Авторът се опитва да
обвърже морфологическата натуралност изцяло с отношението немаркираност /
маркираност в плана на съдържанието и с това доколко иконично се предава това
отношение в плана на израза (за подробности вж. Гаравалова 2001а; Гаравалова 2001б). Според него
колкото по-натурална е дадена морфологическа категория, толкова по-немаркирана
е тя и обратното (Майерталер 1980:2). При това следва да се има предвид, че при
Майерталер термина ‘маркираност/немаркираност’ е многозначен, т.е. употребява
се за плана на израза, за плана на съдържанието и за знака в цялост (за
подробности вж. Гаравалова 2001б). Освен това, за да бъде определено дадено
морфологическо явление като натурално, Майерталер поставя изискването то да се
характеризира с еднаквост и прозрачност на символизацията. От своя страна
натуралните морфологически явления са предпочитани от говорещия, те са и тези,
които се оказват по-устойчиви на езиковата промяна (Майерталер 1980).
Изхождайки от теорията на
натуралната морфология, създадена от Майерталер, която обаче има за цел да
изведе принципите на натуралността, общи за всички езици, т.е. необвързани с
конкретната езикова система, Вурцел счита, че би представлявало интерес да се
представят настъпващите под действието на принципите на натуралността промени в
рамките на конкретната езикова система. За да подчертае целта на своята
разработка и връзката й с концепцията на Майерталер, авторът нарича своето
виждане за натуралността в езика – системозависима натуралност. В своето
изследване Вурцел насочва вниманието си към конкретните формални парадигми,
които нарича флективни класове. Интересът му към тях е провокиран от факта, че
в някои случаи е напълно невъзможно да се обясни предпочитанието на говорещия
към единия от двата флективни класа чрез принципите на натуралната морфология,
изведени от Майерталер. Авторът счита, че проблемите в теорията на натуралната
морфология могат да бъдат избегнати чрез привнасянето на някои необходими
уточнения и допълнения към теорията на системонезависимата натуралност, което е
и целта на системозависимата натуралност. Поради тези причини Вурцел добавя към
концепцията на натуралната морфология още два принципа на натуралността,
отнасящи се до системата на конкретния език, а именно принципът на
системоподходящността и принципът на привилигированото класово членство.
Според Вурцел всяка
конкретна флективна система притежава специфични структурни свойства,
характеризиращи езика и така различаващи го от флективните системи на
останалите езици, а дали едно морфологическо явление ще се определи като
"маркирано", или като "немаркирано" (т.е. като натурално /
ненатурално), зависи изцяло от това, отговаря ли то на тези свойства, т.е. на
изискванията за нормалност на конкретната езикова система или не (Вурцел
1992:2594). Авторът счита, че всяка флективна система трябва да бъде описана
чрез следните параметри, квалифицирани от него като най-важни:
а) инвентар на категориалното
устройство и неговите подкатегории
б) появата на основна формална
флексия, респ. формална флексия
в) отделно или комбинирано символизиране
на категориите
г) броят и начинът на изразяване
на формалните разлики във флективните (словообразувателните) системи на една
парадигма
д) определяне типа на
използваните маркери, участващи в устройството на категорията (суфикси,
префикси и т.н.)
е) наличие или липса на флективни
класове.
Тези параметри според
автора изграждат критериите за типологическо характеризиране и класифициране на
флективните системи и частичните флективни (словоизменителни) системи (под
типологическо характеризиране той разбира не отнасянето на езика към някой от
основните морфологически типове, а частните му характеристики). Според Вурцел
съществуването на всеки конкретен език съответно се основава върху
реализирането на една от възможностите за комбиниране на техните показатели.
Вурцел подчертава, че обикновено конкуриращите се помежду си структурни
последователности не са равномерно разпределени в езика и имат различна степен
на важност за системата, като винаги единият от възможните варианти,
представени в точките от а) до е), силно доминира вътре във флективната
система, респ. в нейните частични области и именно той се определя като
системодефинирано структурно свойство (Вурцел 1984:81-84). То играе важна роля
за функционирането на конкретната езикова система не само от синхронна, но и от
диахронна гледна точка, тъй като определя нейното понататъшно развитие (Вурцел
1984:86). Във връзка с казаното дотук Вурцел формулира първия принцип на
системозависимата натуралност – принципът на системоподходящността - по следния
начин: “Дадено морфологично явление е (напълно) системоподходящо, ако
съответства на системодефинираните структурни свойства на съответния език, в
противен случай то е повече или по-малко несистемоподходящо” (Вурцел 1992:2595).
Както ясно личи от
названието “системозависима натуралност”, целта на Вурцел е да определи
критериите за натуралността в сферата на морфологията на конкретната езикова
система и затова проблемът за езиковата типология (в смисъл на принадлежност
към някой от основните морфологически типове езици) остава извън неговата
гледна точка. Едновременно с това обаче, именно езиковият тип определя голяма
част от специфичните особености на конкретния език, затова авторът, макар и
косвено, навлиза в тази тема. Това ясно проличава от внимателния анализ на изведените от него параметри, служещи за
определянето на системодефинираните структурни свойства. С изключение на
точките а) и д), всички те засягат пряко или косвено проблема за
морфологическите типове езици. Така например в аглутинативните езици се среща
единствено основна флексия (използваме терминологията на автора, за да избегнем
евентуални недоразумения), т.е. граматическият формант се прикрепя към
основата, която е стандартна и функционира като самостоятелна форма дори когато
се характеризира с нулево окончание. Флективните езици от своя страна изявяват
предпочитанието си към основната формална флексия, при която формантът се
прибавя към основата на думата, която
не може да функционира като самостоятелна форма. Аглутинативните езици
се характеризират с отделно символизиране на категориите, при тях липсват
конкуриращи се флективни (словоизменителни) класове и формални разлики в
парадигмата или те са ограничени на брой, докато при флективните езици
морфологическите категории са символизирани предимно комбинирано, конкуриращите
се флективни класове са нещо обичайно и има повече формални разлики в рамките
на парадигмата.
Ако обобщим
казаното до тук, то следва да отбележим, че повечето от посочените от Вурцел
параметри не се отнасят само до конкретната флективна система (т.е.
словоизменителна система), а характеризират свойствата на морфологическия тип,
към който принадлежи даденият език (за подробности вж. Гаравалова 2001в; Гаравалова
2002).
Наистина, при работата си с конкретния езиков материал авторът отчита
необходимостта да се определят основните черти на морфологическия тип на даден
език и да се имат те предвид по-нататък при определянето на особеностите на
конкретната флективна (т.е. словоизменителна) система, но това никъде не се изразява
експлицитно. Затова
считаме за необходимо да отбележим, че за да бъдат правилно определени
характерните за конкретния език свойства, е необходимо първо да се посочат
свойствата на морфологическия тип, както и свойствата на морфологическия подтип,
към който този език принадлежи (т.напр. флективният морфологически тип се подразделя
на синтетичен и аналитичен, в аглутинативния езиков тип също се наблюдават
езици с различна степен на синтетизъм) и едва тогава да се търсят неговите
индивидуални особености.
Посредством принципът на
привилигированото класово членство авторът си поставя за цел да определи
причините, поради които в случаите, когато повече от един флективен клас
съдържат думи с определени извънморфологични свойства, говорещия възприема един
от конкуриращите се флективни класове като по-нормален от останалите и изявява
предпочитание към него. Според Вурцел разликите в статуса на конкуриращите се
флективни класове се дължат на различния брой лексикални единици, които съдържа
всеки от тях. Предпочита се този флективен клас, който съдържа най-много думи.
Във връзка с това авторът различава три типа формални класове. Стабилните
флективни класове,
според него, не губят, а
единствено присъединяват нови думи и се определят също така като "немаркирани". Обратно на тях
нестабилните флективни класове губят думи, които преминават към други формални
парадигми и не присъединяват нови думи. Тях авторът определя като "маркирани". Неутралните от
гледна точка на стабилността флективни класове
едновременно губят лексикални единици от своя инвентар и присъединяват
нови думи и при тях не се наблюдава отношението немаркираност / маркираност
(Вурцел 1984:133).
Авторът подчертава, че морфологическата натуралност се реализира непосредствено
като простота във формален смисъл, а опростяването на езиковата система се
постига съответно чрез преминаване на думите от нестабилен към стабилен
флективен клас.
Трябва да се
отбележи обаче, че в този случай авторът разменя местата на причината и
следствието, защото фактът, че определен формален клас е по-голям от друг
такъв, отговарящ на същата парадигма в плана на съдържанието, и че първият приема думи,
които вторият е изгубил, е следствие, а не причина за неговата стабилност. Броят на лексикалните единици,
принадлежащи към определен формален клас, не може да бъде критерий за стабилността му, защото
може да отразява и заварено положение на нещата. Причината за стабилността на
един от конкуриращите
се флективни класове, отнасящи се до една обща парадигма в плана на съдържанието, може да се крие
например в нейната семантична мотивираност или в по-голямата й регулярност, в
сравнение с останалите (срв. спрежението на силните и слабите глаголи в немски
език), както и в морфологическата доминанта на флективния тип езици, която позволява
два и повече формални класове да съответстват на една парадигма в плана на
съдържанието.
Вурцел отбелязва, че принципите на
системоподходящността и на привилигированото класово членство благоприятстват
граматично-типологическото уеднаквяване на флективните системи и посредством
натуралната промяна водят до намаляване на несистемоподходящите морфологични
явления, които или се внасят в езиковата система чрез заемането на чужди думи,
заедно със специфичните особености на техните парадигми, или са резултат от
промяна на системодефинираните структурни свойства в процеса на езиковата
история.
Във връзка с
казаното по-горе, авторът подробно се спира на въпроса за съществуването на
“принцип на постепенното уеднаквяване” на езиковата парадигма. Според него, “нормалността
на морфологическите явления фаворизира създаването и запазването на флективни
(словоизменителни) системи, които са изградени систематично и еднозначно”
(Вурцел 1984:78). Ако се приеме
съществуването на подобен принцип като факт в лингвистиката, то от гледна точка
на Вурцеловата концепция, той би трябвало да се определи като една от основните
тенденции в историческото развитие на езика. Затова тук подробно ще се спрем на този проблем.
Авторът е прав в
твърдението си, че стандартните езикови явления, т.е. еднотипното кодиране на
морфологическите категории, са по-лесни за възприемане от психологическа гледна
точка. Това обаче е едно много общо свойство, функциониращо на най-абстрактно
равнище на езиковата система. Считаме обаче, че е невъзможно пълното изчезване
на конкуриращите се морфологически-структурни последователности,
неправилностите и формалните различия
като един краен етап от развоя на системата на флективните езици (както твърди
Вурцел), тъй като наличието на формални класове е белег на флективността.
Като модел на
подобна систематично и еднозначно изградена флективна система авторът на
системозависимата натуралност посочва аглутинативните езици, които се
характеризират с липсата на флективни класове, т.е. парадигмата е максимално
уеднаквена. За съжаление тук не можем да
обсъждаме на какво се дължат разликите между морфологическите типове езици.
Това е огромен въпрос. Бихме искали само да отбележим, че тези разлики са
свързани с морфологическата доминанта на типа език, която се характеризира с
различна степен на морфологизация на частите на речта. При това положение
следва да се счита, че не само разнотипния и поликатегориален характер на
флексиите, както и това, че те са разположени в една позиция, но и
разнотипността на основите и различните формални флективни класове
се свързват със самата доминанта на флективния морфологически тип и именно
затова в хода на историческото развитие при тези езици неправилностите никога
не могат да бъдат отстранени окончателно
(Герджиков 1984).
Особеностите на
флективния тип (включително и на флективния афикс) също се дължат на
тенденцията към иконичност, но иконичност по отношение на морфологическата
доминанта, свързана със статута на частите на речта. От друга страна обаче, това създава голяма асиметрия
между двата плана по отношение на разпределението на граматическата информация
на формално равнище. Най-общо казано, създава се противоречие между голямото
количество граматическа информация в плана на съдържанието и простия
едноморфемен характер на флексията, между разчленения характер на
граматическите категории и граматическите опозиции в плана на съдържанието и
неразчленения характер на флексията. Развоят към аналитизъм при флективните
езици иде, за да отстрани това противоречие, но в рамките на най-общите
особености на флективния тип (Герджиков 1990; Герджиков 1997). Така едва на
последния етап от развоя на езиците би могло да се стигне до висока степен на
разпределяне на граматическата информация, т.е до това на всяка маркираност в
плана на съдържанието (на
маркираността по всеки признак), да отговаря реална морфема в плана на израза.
Въпреки това обаче, тъй като трябва да се запазят най-общите особености на
флективните езици, се съхраняват формалните класове (от това зависи
разграничаването на основата от флексията, иначе те биха се слели).
Вулцел отбелязва, че
не винаги е достатъчно ясно за кои класове от думи важат системодефинираните
структурни свойства. Обикновено се посочва, че те са валидни за всички думи от
един и същ вид (т.е. за всички съществителни имена, прилагателни имена, глаголи
и т.н.), но от анализът на склонението в старовисоконемски език например ясно
проличава, че системодефинираните структурни свойства не действат с еднаква
сила при всички съществителни имена. В този смисъл, според автора, е важно да
бъдат открити условията, при които те функционират. За целта той разглежда
следния пример: в предистаровисоконемски (Voralthochdeutschen)
език за всички класове на съществителните имена важи склонитбеният тип
единствено ¹ множествено число,
т.е. всички съществителни имена имат в N.sg. форма,
различна от тази в N.pl. Това важи и за среден род (напр. N.sg. wort - N.pl.wort+u, N.sg. faζ-
N.pl.faζ+u, N.sg. herz+a - N.pl. herz+un и
т.н.). В резултат от фонологически процес обаче (u) след дълга сричка
изпада и така в именното склонение възниква склонитбения тип
единствено=множествено число, който се оказва валиден за ¾ от имената от
среден род, за които става “по-нормално” да нямат маркер за множествено число.
Към новия склонитбен тип се присъединяват и краткосричните имена от среден род.
По този начин среден род бива отново еднозначно изграден, а
единствено=множествено число се превръща в системодефинирано структурно
свойство за него. То обаче се различава от системодефинираните структурни
свойства на мъжки и женски род, под влияние на които около 12 в.
съществителните имена от среден род отново започват да се характеризират с
наличие на маркер за множествено число. Успуредно с daζ wort – diu wort се среща и daζ wort – diu wort+e. Продуктивно е и изграждането на множествено число за
съществителните имена от среден род с помощта на флексията -er (срв.daζ wort – diu wört+er). Така
съществителните имена от среден род биват интегрирани в системата, която отново
става еднозначно и систематично изградена, тъй като несистемосъобразните форми
са отстранени. В съвременния немски език имената от среден род (с изключение на
тези, завършващи на –er, -el, -en) притежават маркер за множествено число (Вурцел
1984:113-114).
Според нас обаче в
този конкретен пример изпадането на окончанието за множествено число при
имената от среден род, дължащо се на фонологически промени, се допуска в
парадигмата, благодарение на наличието на член в немски език. Посредством
определителния / неопределителния член се символизират категориите род, число и
падеж в немски, а фактът, че членът не е натоварен откъм лексикално значение в
сравнение с името, му позволява да поеме изцяло изразяването на граматическото
значение число, както става видно от посочения по-горе пример. Съвпадението
между формите за единствено и множествено число не би се допуснало или би било
коригирано много по-бързо, ако в немски език липсваше член и по още една
причина: категорията число е по-базисна от категорията род (доказателство за
това е, че при голяма част от индоевропейските езици например при маркираното
множествено число под действието на принципа на компенсацията се редуцира
категорията род) и следователно щом в конкретния случай се различава род,
категорията число не би следвало да се редуцира. Независимо от факта, че при
имената от среден род разликата между единствено и множествено число се пази
при определителния член обаче, изпадането на окончанието за множествено число,
т.е. на маркера в рамките на самата дума, не е оптимално за системата, поради
което, както посочва и самият Вурцел, с течение на времето този дефект в
склонитбената парадигма е отстранен и имената от среден род получават ново
окончание за множествено число.
Вурцел отбелязва, че
ако предложената по-горе интерпретация на развоя на категорията число при
именното склонение в немски език бъде приета, това практически би означавало,
че “принципът на постепенното уеднаквяване” на парадигмата е валиден за
флективната система. Затова за авторът е от голяма важност точно да се определят
причините за промяната на сферата на действие на системодефинираните структурни
свойства. Те от своя страна определят езиковия развой, който според Вурцел
винаги е в посока към отстраняването на всички несистемосъобразни форми и
постигането на по-висока степен на еднозначност на системата. Авторът
подчертава, че постигнатото въз основа на специфичния езиков развой
уеднаквяване в никакъв случай не бива да се определя като осъзнато или
предварително планирано, но въпреки това то продължава да функционира,
основавайки се на конкретните условия, които предразполагат към подобен тип
езикова промяна. Според Вурцел приемането на факта, че “принципът на
постепенното уеднаквяване” съществува в системата на езика, не е невъзможно, на
за момента това е по-скоро една хипотеза, която тепърва следва да бъде
доказвана чрез множество факти.
Прави впечатление,
че при обяснението на представените в разработката му примери, Вурцел отдава
голямо значение на аналогията (може би под влиянието на младограматическата
теория, според която, всяка промяна в езиковата система е плод на случайността
и в този смисъл аналогията играе важна роля в развоя на езика). Аналогията
безспорно действа в езиковата система, но и тя е само един от начините за
реализиране на по-дълбоките лингвистични тенденции в плана на съдържанието. В
този смисъл аналогичните промени не бива да се определят като основна причина
за появата на разглежданите морфологически явления. Те по-скоро се позволяват
от настъпилите вече промени в плана на съдържанието Така например според Вурцел
под влиянието на фонологичните промени, дългосричните съществителни от среден
род изгубват маркера си за N.pl. и така създават склонитбения тип N.sg.=N.pl.,
към който в последствие се присъединяват всички съществителни имена от среден род.
Авторът се опитва да обясни тази промяна чрез аналогията. В средновисоконемски
език обаче под влияние вече на съществителните имена от мъжки и женски род,
тези от среден род възстановяват склонитбения тип N.sg.¹N.pl., т.е. отново получават маркер при символизирането на
множественото число. Вурцел обаче не посочва причините, поради които аналогията
действа ту в една, ту в коренно противоположна посока. Според нас (това
нееднократно бе отбелязвано по-горе) обяснението на този морфологичен факт
трябва да се търси отново не в аналогичните промени, а във факта, че в немски
език съществува член, посредством който се символизира категорията число, както
и на системно равнище. Както неколкократно отбелязвахме по повод на
анализираните примери, съществуват множество доказателства, че категорията
число е по-базисна от категорията род (за подробности вж. по-горе). В този
смисъл след като се разграничава категорията род не може да се редуцира
категорията число, ето защо случайното отпадане по фонологически причини на
маркерът за множествено число при съществителните имена от среден род е дефект
в системата, който трябва да се отстрани (за подробности вж. по-горе). Именно
това, а не стремежът към унифициране на склонението (т.е. стремежът положението
при среден род да стане идентично на това при останалите два рода), е и
причината, поради която се възстановява окончанието за множествено число при
имената от среден род.
От гледна точка на
теорията на системозависимата морфологическа натуралност би следвало да се
очаква също така, че в резултат от действието на принципите за
системоподходящност и привилигировано класово членство, които водят до
повишаването на степента на натуралност на езика чрез уеднаквяването на
парадигмите, афиксите на стабилните формални класове ще се разпространят (по
аналогия или с помощта на действащите фонологични процеси) върху нестабилните
формални парадигми и така в крайна сметка ще се достигне общо взето до
уеднаквяване на формалните парадигми и максимална натуралност на дадения език.
Забине Кьостерс, която представя в конспективен вид основните положения на
школата на натуралната морфология и ги прилага към системата на българския глагол, достига до подобни изводи. Според нея ІІІ спрежение се
характеризира със стандартност на глаголната основа, висока продуктивност и
пълна стабилност, а окончанието -еме за 1л. мн.ч., характерно за глаголите от
този формален клас, се налага и при глаголите от другите две спрежения. Поради
тези причини авторката определя ІІІ спрежение като отличаващо се с най-висока
степен на натуралност в българската глаголна система и доминиращо над
останалите два формални класа (Кьостерс 1997). В тази връзка бихме
искали да подчертаем, че асимилацията на І и ІІ от ІІІ спрежение в български
език е невъзможна, защото самото съществуване на а-спрежението се основава на
други, различни принципи (поради ограниченост на обема тук няма да се спираме
на този въпрос). Считаме, че ІІІ спрежение не бива да се определя като
максимално натурално и по други причини. Вярно е, че то отговаря във висока
степен на изискванията на тази част от теорията на натуралната морфология,
отнасяща се до системозависимата натуралност, но едновременно с това влиза в
противоречие с принципа за прозрачност на символизацията, изведен от Майерталер
в частта, отнасяща се до системонезависимата натуралност (Майерталер
1981). За разлика от І и ІІ спрежение, при ІІІ спрежение се изгубват разликите
между темпоралните основи, което води до съвпадения в парадигмите на аориста и
имперфекта (тъй като в български език тези времена се различават главно по
основата и само във 2л. и 3л. ед.ч. и по окончанието), и противоречи на
изискването за прозрачно кодиране на морфологическите категории. От друга
страна различаването на основа и флексия е обвързано с доминантата, така се поддържа
флективносттта и по-добре се изразяват граматическите категории.
Ако съществуваше
“принципът за постепенното уеднаквяване” на парадигмата, за който говори
Вурцел, цяла поредица от въпроси биха останали без отговор. Така например не
бихме могли да намерим задоволително
обяснение на факта, че в даден период от развитието на много индоевропейски
езици в женски и среден род има много
по-малко падежи, отколкото в мъжки род, но въпреки това броят на падежите в
мъжки род не се редуцира, нито се увеличава при останалите два рода. Броят на
падежите в множествено число също е по-малък
в сравнение с единствено число при повечето индоевропейски езици, но
никога не се уеднаквява с броя на падежите в единствено число.
Като унификация при флективния
морфологически тип до известна степен може да се приеме само прегрупирането на
склонението по родов признак, при което десемантизираните и частично
десемантизираните формални парадигми се поглъщат от тези, които са запазили
семантичната си мотивираност. От една страна семантично мотивираните формални
класове са по-лесни за усвояване от говорещия, от друга страна обаче това също
е едно от проявленията на тенденцията за развой към аналитизъм на флективните
езици. Тук отново става дума за съществуващата йерархия между членовете на
морфологическите категории, която определя посоката на настъпващите в системата
промени. Така например мъжки род е немаркиран спрямо среден и женски род. Това
ясно проличава при редуцирането на падежната система на съществителните имена в
немски език под действието на тенденцията към аналитизъм (пример, приведен от
самия Вурцел), при което максимално немаркираният мъжки род единствен пази
формата си за I.sg., която вече е напълно изчезнала при маркираните женски и среден род. След
прегрупирането по родов признак формалните класове на именното склонение отново
стават мотивирани от гледна точка на говорещия, а парадигмите на новоприетите в
съответния клас думи се уеднаквяват с тази на останалите нейни членове.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1.Вурцел 1984 : W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen
Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil, 1984.
2.Вурцел 1992: W. U. Wurzel, Morphology, Natural. B: The Encyclopedia
of Language and Linguistics, vol.5, a cura di R.E. Asher,
3.Гаравалова 2001а: И.
Гаравалова, Евристика и обяснение на
отношението немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер.
В: Сб."Коментар. Интерпретация. Възможност за четене."., УИ "Св.
Кл. Охридски", София, 2001.
4.Гаравалова 2001б: И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер
за натуралната морфология – Съпоставително езикознание ХХVІ, 2001, №1.
5.Гаравалова 2001в: И.
Гаравалова, Т.н. системозависима
морфологическа натуралност и тълкуването на някои парадигми. – Доклад от Шестата конференция на Факултета по
славянски филологии на СУ “Св. Климент Охридски”, май 2001 (под печат).
6.Гаравалова 2002: И. Гаравалова, Критически поглед върху Вурцеловата
системозависима морфологическа натуралност. – Сб. "Германците и
българите в диалог", 2002, кн.1.
7.Герджиков 1990: Георги Герджиков, Развоят
на индоевропейските езици към аналитизъм и някои всеобщи типологически
зависимости.- Съпоставително езикознание XV, 1990, № 4-5.
8.Герджиков 1997:
Georgi Gerdjikov, Die
Gesetze der grammatischen Paradigmata und die morphologische Typologie der
Sprachen. – Съпоставително езикознание ХХІІ, 1997,№ 2
9.Дреслер и др. 1987 : W. U. Dressler, W.
Mayerthaler, O. Panagl, W. U.
Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology,
Amsterdam/Philadelphia, 1987.
10.Кьостерс 1997 : Забине
Кьостерс, Темпоралната система на
българския индикатив в светлината на естествената морфология. –
Съпоставително езикознание, 1997, кн. 2
11.Майерталер 1981 : W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.