За организацията на морфологическата категория 'вокатив' и характера на т.нар. звателни форми в съвременния български книжовен език [1]

Илияна Гаравалова

В нашата лингвистична наука съществуват все още редица спорни въпроси, отнасящи се до характера и принадлежността на звателните форми в съвременния български книжовен език към една или друга морфологическа категория, както и до основанията за тяхното причисляване към едно определено подравнище на граматическото равнище на езика. Напоследък проблематиката, свързана с категорията вокатив, е актуална и на нея са посветени множество научни разработки. Въпреки това някои основни въпроси, свързани с т.нар. звателни форми, остават все още недостатъчно добре изяснени. Това е и причината да се спрем отново на този проблем.

Традиционно в лингвистичната ни литература вокативът се определя като падеж (Балан 1940, Първев 1965, Първев 1998 и др.). Такова е мнението и на Ст. Георгиев, който разглежда звателните форми като част от парадигмата на падежа, въпреки че те нямат синтактична функция в рамките на изречението, а малко преди това авторът е дефинирал склонението като: “Система от форми за изразяване на синтактични отношения на съществителното име към други думи в словосъчетанието и изречението.” (Георгиев 1991: 281).

Дори и Св. Иванчев, който обръща специално внимание на модалното съдържание на вокатива, в крайна сметка определя звателните форми като падежни. Според автора модалността е причината вокативът да може сам да образува изречение, т.е. да съдържа максимум предикативност (повече и по-ярко обагрена модално, отколкото обикновената номинална рема в изречението). Той обаче подчертава, че съществуват и редица прилики между звателните форми и номинатива - вокативът също преди всичко назовава и поради това е възможно често да бъде заменян от номинатива, който от своя страна пък, също както звателните форми, често сам образува изречение. Поради голямата близост между вокатива и номинатива Св. Иванчев счита, че към четирите известни досега граматически категории на името (род, число, падеж и определеност / неопределеност) не е нужно да се добавя пета, а би следвало да се приеме, че номинатив и вокатив образуват привативна опозиция, в която номинативът е немаркираният член, а вокативът е маркиран по признака модалност (Иванчев 1978: 107-108).

Напълно съгласни сме с твърдението на автора, че между звателните и падежните форми съществува разлика в значението, друг е въпросът доколко правилно определени са тези разлики. Според общоприетото в лингвистичната литература мнение, както и според дефиницията на О. Ахманова, модалността е понятийна категория със значение на отношение на говорещия към съдържанието на изказването и към отношението на съдържанието на изказването към действителността, изразявана с различни граматически и лексикални средства (Ахманова 1966: 237). Следователно вокативът не може да се определи като модална категория, тъй като не включва в значението си отношението на говорещия. Разликата в значението на звателните форми в сравнение с падежните идва не от техния модален характер, а от това, че те не принадлежат към когнитивната (познавателната), а към апелативната функция на езика. Следствие от това е и тяхната по-висока степен на предикативност, както отбелязва Св. Иванчев, т.е. способността им сами да образуват изречение. Бихме искали да отбележим също така, че включването в състава на една морфологическа категория на форми с различно значение, независимо как е дефинирано то, противоречи на дефиницията на морфологическата категория като единство от форма и значение.

Все пак не може напълно да се отрече възможността, посредством звателните форми да се изрази лично отношение. В тези случаи обаче модалността следва да се търси не на ниво значение на вокатива, а в предпочитанието на говорещия към едно или друго окончание за символизирането на тази граматическа категория. Така например изречението: Мамо, донеси ми вода. е неутрално от гледна точка на изразяване на някакво отношение от страна на говорещия, докато в случаи като: Маме, донеси ми вода. смяната на окончанието е значеща за отношението на автора на изказването към лицето, обозначено със звателната форма. Подобно е положението и при женските лични имена с окончание –а, при които звателната о-форма вече се причислява към битовата сфера на общуване, като се схваща като просторечна или натоварена с негативна семантика (Стоянов 1993: 114). Поради тази причина в подобни случаи се предпочита образуването на звателни форми от умалителната форма на името с окончание –е (срв. Марийо, не говори така. / Марийке, не говори така.) или се избягва употребата на вокатив: Мария, не говори така. При съществителните имена от женски род, завършващи на –ка обаче, както и при имената за лица от мъжки род, окончанието на звателните форми не носи подобна семантика и поради това вокативните форми са с много по-висока честота на употреба (Първев 1965). Това още веднъж доказва, че не може да се говори за наличие на модални отсенки в значението на вокатива, тъй като приемането, че съществува модално значение само в една част от парадигмата на звателните форми, влиза в противоречие с дефиницията на модалната категория като единство от форма и значение.

Според Ив. Куцаров в съвременния български език не може да се говори за морфологическа категория падеж, тъй като съчетанието от предлог и име изразява отношения на равнище синтаксис, а не на равнище морфология, но в рамките на семантичното съдържание на тази категория при съществителните имена се различава основното формално – семантично противопоставяне: пряк падеж (различаващ субект - подлога и обект - прякото допълнение), и косвен падеж (обозначаващ звателните форми) (Бояджиев и др. 1998: 476-479).

Тук няма да се спираме подробно на въпроса дали падежът в съвременния български книжовен език е морфологическа категория или следва да се разглежда на равнище синтаксис, тъй като той е страничен за разглежданата проблематика дотолкова, доколкото значението вокатив се символизира на формално равнище посредством окончание, а не чрез композирана форма от предлог плюс име. По този начин звателните форми отговарят на дефиницията, според която, за да съществува дадена морфологическа категория, тя трябва да бъде релевантна за съответния език и да представлява единство от форма и значение, т.е. на съществуващите различия в плана на съдържанието да отговарят различия в плана на израза (категорията да има свой формален израз). Следва да се отбележи обаче, че Ив. Куцаров изпада в противоречие, тъй като самият той признава символизирането на дателен падеж посредством предложна конструкция при личните местоимения за част от падежната морфологическа парадигма, но отрича възможността за символизиране на морфологическите категории при съществителните имена по идентичен начин.

Спорно е и мнението на автора, че “за аналитични словоформи може да се говори само при глагола” (Бояджиев и др. 1998: 476). Крайният резултат от действието на основната развойна тенденция при флективния морфологически тип езици - тенденцията за развой към аналитизъм в рамките на особеностите на флективния тип - се свежда в последна сметка до това на отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието да съответства отношението реална / нулева морфема в плана на израза. Казано по друг начин, на една морфема трябва да отговаря само един положителен диференциатор, защото само системоформиращите диференциатори се отчитат от езиковото съзнание като семантичен товар. При това действието на тази основна развойна тенденция не се ограничава до една или няколко части на речта, а обхваща цялата езикова система. Относителното изравняване на количеството граматическа информация, носена от словоформата, според Г. Герджиков може да стане по два начина: чрез деморфологизация и чрез създаването на композирани форми. Така например в български език при глагола "наднормената" информация се прехвърля върху допълнителни спомагателни глаголи, които остават част от формата на съответния глагол. При това тук действието на тенденцията към аналитизъм се проявява не толкова в замяната на по-синтетичните форми с по-аналитични, а преди всичко в това, че новите категории и опозиции се създават изключително чрез аналитични средства. Обратно на това, при имената част от носената граматическа информация се прехвърля върху служебни думи, главно върху предлози, които по определени причини не са част от формата на името, поради което се стига до деморфологизация. Това е и причината за изчезването на падежната система в съвременния български език. Ето защо съвременните аналитични индоевропейски езици обикновено имат бедно име, обаче богат глагол (Герджиков 1984: 51). При това трябва да се подчертае, че редуцирането на именната система и запазването и обогатяването на глаголната система са двете страни на един и същ процес - процесът на развой към аналитизъм на флективните езици, който обхваща всички сектори на морфологическата система.

Едва напоследък се вземат под внимание по-отчетливо и характерните особености на вокатива, които го отличават от останалите падежи, и затова се говори само за звателни форми (вж. Андрейчин и др. 1977: 128; Стоянов 1980: 222-224 и др.). Ст. Стоянов обръща внимание на факта, че, за разлика от останалите падежи, особената звателна форма в повечето случаи не е свързана синтактично с останалите членове на изречението, а се явява като странична (вметната) част на изречението (Андрейчин и др. 1977: 128). Според Пашов достатъчно доказателство за това, че звателната форма не е падеж, е фактът, че тя не споделя съдбата на падежите и поради това в руски език е изчезнала, макар че падежната система се е запазила изцяло, а пък в български език – обратно: звателната форма се е запазила, макар че падежите са изчезнали (Пашов 1994: 71).

Като обобщение на всичко, казано дотук, бихме искали да подчертаем, че и падежните, и звателните форми следва да се определят като немодални, тъй като не включват в значението си отношението на говорещия. За разлика от категорията падеж обаче, чрез която се посочва пряката или косвена зависимост на субекта от предикативното ядро, при вокатива глаголният субект изисква от обекта (кани го) да стане негов съкомуникатор. Необходимо е да се отбележи също така, че докато падеж не включва в значението си комуникаторите и акта на комуникацията, т.е. това е нешифтърна категория, от даденото по-горе определение на категорията вокатив е ясно, че става дума за шифтърна категория. В този смисъл вокативът стои много по-близо до лицето, отколкото до падежа. Освен това, за разлика от падежните, звателните форми се отнасят не към когнитивната, а към апелативната функция на езика.

Ето защо считаме, че при одушевените съществителни имена съществува още една граматическа категория - вокатив, която е организирана върху опозицията по признака вокативност. По този признак са маркирани звателните форми. Доказателство за това, че именно звателните форми са маркираният член на опозицията, е фактът, че в ситуация на синтагматична неутрализация (например в изречение в повелително наклонение) вокативът може да бъде заменен от номинативната форма (срв. Живка / Живке, донеси огледалото.).

Освен това, тъй като звателните форми натоварват флексията на името с функцията да носи още едно значение в повече, категорията вокатив не се различава при маркираните субкатегории множествено число (срв. Много момчета (жени, мъже) вървяха по улицата / Момчета (жени, мъже), ще отидете ли за вода?) и среден род (срв. Едно момче те търсеше. / Момче, къде е майка ти?), а до голяма степен и при женски род (срв. Теодора / Теодоро, търсих те навсякъде.). Тази категория не се различава и при означаващите нелица съществителни от мъжки род (тук не се вземат предвид художествените текстове, за които е характерна персонификацията). Причината за това трябва да се търси във факта, че мъжки род като семантически ненатоварен с маркираност по род, притежава още една опозиция, която не присъства при останалите - маркираните родове, тъй като е подложена на парадигматическа неутрализация. Това е категорията мъжколичност, организирана въз основа на опозицията персоналност (неимперсоналност) / имперсоналност, като немаркирани по признака имперсоналност са съществителните означаващи лица от мъжки пол, а маркирани – съществителните имена, означаващи нелица от мъжки род. Следователно причината за постепенното ограничаване на вокатива в съвременния български език следва да се търси не толкова във влиянието на западноевропейските езици, за което настоява Хр. Първев (Първев 1965), а преди всичко в действието на тенденцията за развой към аналитизъм (за подробности вж. Гаравалова 2004).

Категорията вокатив отсъства и при личните мъжки имена, притежаващи окончние –о / -е, но, за разлика от разгледаните по-горе случаи, тук причините са изцяло формални (срв. Вчера видях Петко (Яне). / Петко (Яне), видя ли ме вчера?).

В заключение бихме искали да спрем вниманието си на още един интересен лингвистичен факт. В съвременния български език на редуциране почти не се подлага признакът идентифицираност (на базата на който се организира категорията определеност / неопределеност). Причината за това следва да се търси във факта, че определителният член в български език има полуаглутинативен характер, т.е. това е една от аглутинативните черти, посредством които се повишава степента на дискредитизация на граматическата информация на формално равнище при флективните езици. Това, от своя страна, е най-общата тенденция в историята на индоевропейските езици, защото, както бе споменато и по-горе, по този начин се постига по-висока степен на изоморфизъм на структурата на означаващите по отношение на структурата на означаваните. В този смисъл тук трябва да се търси и причината за устойчивостта на това морфологическо явление по отношение на промените, настъпили с течение на времето в езика, както и за относителното му незасягане от действието на принципа на компенсацията. Признакът идентифицираност се подлага на парадигматична неутрализация единствено в случаите, когато словоформата е маркирана по признака вокативност (на основата на който се организира вокативът), като причините според нас са семантични. За разлика от падежните, звателните форми се отнасят не към когнитивната, а към апелативната функция на езика, а обръщането към определен обект предполага неговата идентифицираност, т.е. маркираността и по двата признака едновременно само би увеличила излишно семантическата натовареност на словоформата. Ето защо между двата признака: вокативност (на основата на който се организира вокативът) и идентифицираност (на базата на който се организира категорията определеност / неопределеност), се установява интересна зависимост. Когато дадена словоформа е маркирана по единия от тях, вторият се редуцира в резултат от действието на принципа на компенсацията.

ЛИТЕРАТУРА:

Андрейчин 1977: Андрейчин Л., К. Попов, Ст. Стоянов. Граматика на българския език.”Наука и изкуство”, С.

Ахманова 1966: Ахманова, О. С. Словарь лингвистических терминов. М.

Балан 1940: Балан, А. Т. Нова българска граматика. С.

Бояджиев и др. 1998: Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. ”Петър Берон”, С.

Гаравалова 2003: Гаравалова, И. Школата на натуралната морфология и българската морфологическа система.“Сема РШ”,С.

Георгиев 1991: Георгиев, Ст. Българска морфология.”Абагар”, В. Търново.

Герджиков 1984: Герджиков, Г. Преизказването на глаголното действие в българския език. София.

Иванчев 1978: Иванчев, Св. Към въпроса за вокатива. – В: Приноси към българското и славянското езикознание. С.

Пашов 1989: Пашов, П. Практическа българска граматика.”Просвета”,С.

Първев 1965: Първев, Хр. Звателните форми на собствените женски лични имена. - БЕЛ, № 6.

Първев 1998: Първев, Хр. За съдбата на звателните форми в съвременния български книжовен език. В: Помагало по българска морфология. Имена. “Алтос”, Шумен.

Стоянов 1980: Стоянов, Ст. Граматика на българския книжовен език.С.

Стоянов 1993: Стоянов, Ст. Звателни форми – В: Граматика на съвременния български книжовен език. Морфология, т. 2, “БАН”, С.

---

[1] Статията “За организацита на морфологическата категория 'вокатив' и характера на т.нар. звателни форми в съвременния български книжовен език” на И. Гаравалова е публикувана в сп. “Български език”, кн. 2, 2004.