НАТУРАЛНОСТ НА ТЕМПОРАЛНАТА СИСТЕМА В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Naturaluty of the temporal system in the contemporary Bulgarian literary language

With the concept of "naturality" - which is the basis of the linguistic theory, represented by the natural morphology school - been corrected and verified, the aim of this article is to examine in detail the method of distribution of the grammatical information within the framework of the Bulgarian temporal system. The more natural a language is, the less it permits synthetic forms with a high degree of grammatical loading. This point has been verified by the analysis of the verb paradigm in Bulgarian and in particular - of the temporal paradigm, where the established articles with a sertain degree of marking replace the synthetic forms with composed ones, and the new articles inherit form which is the more composed the high is the degree of their grammatical loading.

От голямо значение за коректното определяне на степента на натуралност на темпоралната система в българския книжовен език е изясняването на понятието 'натуралност'. То стои в основата на лингвистичната теория, представена от школата на натуралната морфология. В своите научни изследвания основателите на това лингвистично течение тръгват от наблюдението, че “един морфологически процес, респ. една морфологическа структура е натурална, ако тя е: а) широко разпространена и/или б) бива усвоена относително рано и/или в) е относително устойчива на езикова промяна или възниква в резултат от нея” (Майерталер 1980:3). Тъй като проблемите на морфологическата натуралност са разгледани подробно другаде (вж. Гаравалова 2003), тук ще припомним само, че в рамките на динамичната и комплексна теория на натуралната морфология приносът на Майерталер е, че се опитва да обвърже морфологическата натуралност при всички световни езици изцяло с отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието и с това доколко иконично се предава това отношение в плана на израза, както и с принципите за еднаквост и прозрачност на символизацията (Майерталер 1980:2). Отчитайки наличието на някои слабости и противоречия в теорията на Майерталер (Вурцел 1984:76-77), Вурцел добавя към концепцията на натуралната морфология още два принципа на натуралността, отнасящи се до системата на конкретния език, а именно принципът на системоподходящността и принципът на привилигированото класово членство. Според Дреслер, представена единствено чрез теорията на маркираността на Майерталер и Вурцел, натуралната морфология би предвиждала само тенденции, конфликтите между тях и възможните им решения, но адекватно разрешаване на възникващите противоречия за съответния език би било възможно само посредством концепцията на морфологическите типове езици, даваща ясна представа за това кои универсални тенденции могат да съществуват успоредно в една и съща езикова система (Дреслер и др. 1987:118). Така авторът прибавя към комплексната теория на натуралността в сферата на морфологията принципите на индексикалността и на оптималната дължина на словоформата, стоящи, според него, в основата на един трети свръхкомпонент – изискването за типологическа адекватност, и подчертава, че разликите между езиковите типове се дължат на различните предпочитания, които те проявяват към принципите на натуралността (Дреслер 1988:200).

Именно опитът натуралността да се дефинира посредством поредица от взаимодопълващи се нейни показатели е и причината това понятие да остане не достатъчно добре изяснено в рамките на теорията на натуралната морфология. Факт е, че не винаги при дадено морфологическо явление всички изисквания на показателите за натуралност, изведени от Майерталер, Дреслер и Вурцел, могат да бъдат изпълнени. От друга страна обаче, е напълно възможно несъвпадението между някои от показателите на натуралността или следствията от тях. Ето защо се налага значението на понятието 'натуралност' да бъде коригирано и уточнено.

Тъй като езикът е саморегулираща се система, която се стреми към оптимизация, според нас, степента му на натуралност би следвало да се определя в зависимост от това доколко в него е постигната оптималност и стабилност на системата и доколко съществуват слаби звена, които подлежат на оптимизация и ще бъдат променяни с течение на времето (категории, които са в процес на доизграждане (обособяване на нови членове), или опростяване на формите). На първо място по важност сред факторите, които определят посоката на развитието на флективния морфологически тип езици и степента на оптималност на всяка конкретна езикова система, е постигането на изоморфизъм по отношение на доминантата, която определя особеностите на съответния морфологически тип (и затова тук се наблюдават различия при различните морфологически типове езици). Едва след това би могло да се търси и постигане на изоморфизъм по отношение на разпределението на граматическата информация на формално равнище, което при флективния морфологически тип, към който принадлежи и българският език, се постига посредством една от генералните тенденции в развитието на флективните езици - тенденцията за развой към аналитизъм. Едва след постигането на изоморфизъм в тези две отношения би могло да се говори за стабилност на езиковата система от гледна точка на релацията план на израза / план на съдържанието (вж. Гаравалова 2003).

В тази светлина би следвало да се разглежда и развоят на българския език от синтетизъм към аналитизъм. Той не се дължи на фонетичните изравнявания, аналогията, вътрешноструктурни противоречия, специфични само за определен език и под. Причините за представяната тук тенденция в развитието на индоевропейските езици (и в частност на българския език) се откриват в самия синтетичен флективен строеж, който носи в себе си определено вътрешноструктурно противоречие, пораждащо разглежданите езикови процеси, т.е. в основата на развоя на индоевропейските езици към аналитизъм стои противоречието между структурата на плана на израза и структурата на плана на съдържанието, между разчленения характер на категориите и на смисловите опозиции и неразчленения характер на флексията, между голямото количество граматическа информация и единичността на знака, който я предава. Развоят към аналитизъм има за цел да отстрани това противоречие, без да засяга най-общите особености на флективния тип, които са свързани с неговата граматическата доминанта (Герджиков 1987). Крайният резултат от действието на тази основна развойна тенденция се свежда в последна сметка до това на отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието да съответства отношението реална / нулева морфема в плана на израза или, казано по друг начин, на една морфема да отговаря само един положителен диференциатор, защото само системоформиращите диференциатори се отчитат от езиковото съзнание като семантичен товар.

Относителното изравняване на количеството граматическа информация, носена от словоформата може да стане по два начина: чрез деморфологизация и чрез създаването на композирани форми. Така например в български език при имената част от носената граматическа информация се прехвърля върху служебни думи, главно върху предлози, които по определени причини не са част от формата на името, поради което се стига до деморфологизация. Това е и причината за изчезването на падежната система в съвременния български език. При глагола обаче "наднормената" информация се разпределя върху допълнителни спомагателни глаголи, които остават част от формата на съответния глагол. При това тук действието на тенденцията към аналитизъм се проявява не толкова в замяната на по-синтетичните форми с по-аналитични, а преди всичко в това, че новите категории и опозиции се създават изключително чрез аналитични средства. Ето защо съвременните аналитични индоевропейски езици обикновено имат бедно име, обаче богат глагол (Герджиков 1983:51). Важно е да се отбележи също, че редуцирането на именната система и запазването и обогатяването на глаголната система са двете страни на един и същ процес - процеса на развой към аналитизъм на флективните езици, който обхваща всички сектори на морфологическата система.

Както вече споменахме по-горе, от първостепенно значение при определянето на дадено морфологично явление като натурално е то да се характеризира с иконичност по отношение на морфологическата доминанта на флективния тип, към който принадлежи съответния език. Българската темпорална система напълно отговаря на това изискване, тъй като развитието на композирани глаголни форми в резултат от действието на основната развойна тенденция при флективните езици - тенденцията към намаляване на средното количество граматическа информация, която могат да носят граматическите морфеми, спомага за запазването на най-общите особености на флективния тип, т.е. – за запазване на иконичността по отношение на морфологическата доминанта. Причините са следните:

Чрез анализ на синтагматичната организация на композираните глаголни форми се достига до извода, че при тях за независим компонент следва да се счита пълнозначната форма, тъй като тя е носител на лексикалното значение, докато подпомагащата част е конститутивен елемент, защото носи граматическите свойства, които са характерни за цялата конструкция – значението на спрегнат глагол (срв. щеше да е чел). Следователно делението, което противопоставя пълнозначната част на подпомагащата част, се извършва само на основата на разграничението независим – зависим компонент, но не и на основата на самостоен – несамостоен компонент, защото пълнозначната част е самостойна само по отношение на това, че е носител на лексикалното значение, но не е самостойна по отношение на граматичните свойства на цялата синтагма, а подпомагащата част е самостойна само по отношение на граматичните свойства на цялата синтагма, но не е самостойна по отношение на наличие на лескикално значение. По такъв начин при композираните форми самостойна в прекия смисъл на думата е само композираната форма в цялост. В рамките на групата на подпомагащата част обаче има определения от два ранга – тук основният спомагателен глагол изпълнява ролята на определение от първа степен (определения, създаващи синтагма, която по своите синтактични свойства е еквивалентна на абсолютното определяемо), а всички други спомагателни глаголи изпълняват ролята на определения от втора степен (те определят определението от първа степен и създават синтагма, която по своите синтактични свойства е еквивалентна на определението от първа степен и която като цяло определя абсолютното определяемо). Така подпомагащата част, взета в цялост, формира разширено определение, което определя абсолютното определяемо. Това положение отразява статута на афиксите в синтагматичната организация на словоформата при флективния тип – статут на зависими компоненти от втора степен, т.е. характеризира се с иконичност по отношение на морфологическата доминанта на флективните езици (Герджиков - ръкопис).

Освен това при глагола (както и при имената) се запазват полифункционалността и разнотипността на афиксите (включително и при изменяемите служебни думи). По такъв начин се съхранява специфичният за флективните езици характер на частите на речта, които тук имат статут на чисто морфологически класификационни категории. Именно различната степен на морфологизация на частите на речта стои в основата на разликите в синтагматичната организация между различните морфологични типове и тъй като това също е иконичност по отношение на доминантата на флективните езици, посочените по-горе характеристики на флексията не влизат в противоречие с изискванията за натуралност на словоформата.

От друга страна, развитието на композирани глаголни форми има отношение не само към морфологическата доминанта, а и към второто в йерархията по важност изискване за определянето на дадено морфологическо явление в рамките на флективните езици като натурално - изискването за иконичност по отношение на дискретизацията на граматическата информация. Както отбелязахме по-горе, повишаването на степента на композираност води до повишаване степента на аналитизъм на дадения език и следователно до повишаване на степента на дискретизация на граматическата информация на формално равнище в рамките на доминантата.

Като следствие от високата степен на дискретизация на граматическата информация на формално равнище, която е предопределена от високата степен на аналитизъм, а тя от своя страна е предопределена от развитието на композирани глаголни форми, в областта на глаголните времена на пропорционалните отношения в плана на съдържанието съответства стройна система от пропорционални отношения и форманти в плана на израза, като отново различни морфеми се оказват носители на диференциалните признаци. Анализът на системата от формални противопоставяния е също и едно от доказателствата за валидността на приетия тук модел на организация на тази граматическа категория, според който българската темпорална система се характеризира със стройна йерархичност - тя започва с максимално немаркираното С, продължава с единично маркираните Ао (по признака 'предходност'), Б (по признака 'следходност'), И (по признака 'относителност') и П (по признака 'предварителност'), следват двойно маркираните Б пр (по признаците 'следходност' и 'предварителност'), Пл (по признаците 'относителност' и 'предварителност') и Б в М (по признаците 'следходност' и 'относителност') и завършва с тройно маркираното Б пр в М (маркирано по признаците 'следходност','предварителност' и 'относителност').

Опозицията по признака 'относителност' (или 'индиректност') е пропорционална и може да бъде представена по следния начин: С:И=П:Пл=Б:Б в М= Б пр: Б пр в М=Ао:Ø. Първият член на всяка от корелативните двойки е немаркиран, а втория - съответно маркиран по признака 'индиректност'. Това се потвърждава от факта, че в позиция на неутрализация неотносителните времена се явяват в общото си значение и могат да заместват относителните (напр: Полето се разстилаше, докъдето погледът стига. (вм. …стигаше); Той се дърпаше, сякаш се е опарил. (вм. се беше опарил); Той тичаше, сякаш ще го изядат. (вм. щяха да го изядат); В очакване на момента, в който той ще се е приготвил (вм. щеше да се е приготвил), ние се разхождахме из градината. (примерите са от Герджиков 1976:226). Освен това в рамките на маркираните модуси на изказването на глаголното действие темпоралната парадигма е непълна, тъй като, в резултат от действието на принципа на компенсацията, се редуцира опозицията по признака 'индиректност' и времената съвпадат две по две. Това е още едно доказателство за реалността на разглежданото противопоставяне. Неотносителните времена се различават формално от относителните само по един формант. Носител на значението 'неотносителност' е "сегашната морфема", т.е. сегашната флексия при сегашно време или сегашната форма на спомагателния глагол при другите неотносителни времена. Носител на значението 'относителност' е имперфектната морфема, т.е. имперфектния формант при имперфекта или имперфектната форма на спомагателния глагол при другите относителни времена (срв.: ходЯ: ходЕХ= ходил СЪМ: ходил БЯХ= ЩЕ (да) ходя: ЩЯХ да ходя= ЩЕ (да) съм ходил: ЩЯХ да съм ходил= ходИХ:Ø).

Опозицията по признака 'перфектност (предварителност)' също е пропорционална и има вида: С:П=И:Пл=Б:Б пр=Б в М:Б пр в М=Ао:Ø. И тук на релацията в плана на съдържанието съответства система от формални противопоставяния (срв.: ходя:съм ходил=ходех:бях ходил=ще ходя:ще съм ходил= щях да ходя: щях да съм ходил= ходих:Ø). Всяко предварително време се образува от съответното непредварително, като глаголът съм се поставя във времето на съответния неперфектен корелат и се прибави аористното причастие на -л. Неперфектните времена са немаркирани по признака 'предварителност'. Поради това те могат да заместват в определени позиции съответните предварителни времена (срв. напр.: Най-после намирам работа, каквато търся (вм. съм търсил); Ако разбереше (вм. ако беше разбрал), веднага щеше да се намеси. и т.н.). В причастно-страдателното спрежение неперфектните и перфектните времена съвпадат в една форма, което също не е случайно, а се дължи на действието на принципа на компенсацията (срв.: Планът беше обмислян дълго.срещу Планът се обмисляше… и Планът се беше обмислял…).

Аористът е единственото глаголно време в български език, което е маркирано по признака 'предходност'. В рамките на непредходността опозицията между неследходни и следходни времена е пропорционална и може да бъде представена по следния начин: С:Б=И:Б в М=П: Б пр=Пл: Б пр в М. И тази релация намира израз във формалния строеж на времената (срв.: ходя - ще (да) ходя - ще (да) съм ходил; ходех - щях да ходя - щях да съм ходил). Във формата на следходните времена морфемата щ- на спомагателния глагол е носител на значението 'следходност', флексията на спомагателния глагол е носител на противопоставянето 'относителност / неотносителност'. Да-конструкцията е носител на противопоставянето 'перфектност / неперфектност' и на лексикалното значение. И тук неследходните времена като немаркиран член на опозицията могат да заместват в определени положения следходните. В подчинени изречения за време и условие напр. С задължително замества Б, И замества Б в М, П замества Б пр (напр.: Ще тръгнем едва когато се съмне (вм. ще се съмне) и т.н.).

Герждиков извежда поредица от зависимости, според които степента на дискредитизация на граматическата информация е правопропорционална на степента на аналитизъм и / или степента на граматическата полиморфемност. От своя страна степента на аналитизъм е правопропорционална на степента на деморфологизация и/или степента на композираност. Следователно степента на дискредитизация на граматическата информация може да се повишава чрез повишаване на степента на полиморфемност и/или чрез повишаване степента на деморфологизация и/или чрез повишаване на степента на композираност. Що се отнася до конкретния пример с българската темпорална система, тя се характеризира с висока степен на аналитизъм, тъй като, благодарение на развитието на композирани форми при глагола, в български език е възможно "наднормената" информация при глаголните времена да се разпределя върху допълнителни спомагателни глаголи, които остават част от формата на съответния член. В резултат от това граматическата информация получава определена дискретизация и на формално равнище, т.е. започва да се предава и приема на формално обособени части. Освен това, сравнявайки формите чета - четях - ще чета - щях да чета - чел съм - чел бях - четял съм - щял съм да чета - бил съм чел, авторът достига до извода, че в български език пропорционално на увеличаването на количеството граматическа информация, нараства и степента на композираност на формите (Герджиков 1983).

Освен това чрез чисто математическо преобразуване на горепосочената зависимост бихме могли да покажем, че степента на композираност на словоформата е правопропорционална на степента на аналитизъм на съответния език и богатството на парадигмата. Следователно колкото по-отдавна действа тенденцията за развой към аналитизъм при даден флективен език, толкова повече той развива композирани форми и това е иконично по отношение на неговата морфологическа доминанта, както и по отношение на разпределението на граматическата информация на формално равнище. Подобна теза напълно се потвърждава от развоя на глаголната система в български език.

Ако обобщим казаното до тук по въпроса за формалното изразяване на морфологическата категория 'време' на глагола, достигаме до извода, че въпреки големия брой признаци, които стоят в основата на тази категория, българската темпорална система е постигнала висока степен на аналитизъм, а следователно и на иконичност по отношение на дискредитизацията на граматическата информация на формално равнище и би следвало да се определи като характеризираща се с висока степен на натуралност. Освен това обаче в съвременния български език се пази и разнотипността и полуфункционалността на афиксите, тъй като в него са се съхранили и основните черти на флективността. Това, също както и високата степен на аналитизъм, е доказателство за натуралността на българската темпорална система, тъй като съхраняването на основните черти на флективността е иконичност по отношение на доминантата на флективния морфологически тип езици, т.е. иконичност по отношение на тяхната най-важна особеност.

ЛИТЕРАТУРА:

Вурцел 1984 : Wurzel, W. U. Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil.

Гаравалова 2003: Гаравалова, И. Школата на натуралната морфология и българската морфологическа система. – “Сема РШ”,С.

Герджиков 1976: Герджиков, Г. Българските глаголни времена като система. - В: Помагало по българска морфология. Глагол., „Наука и изкуство”, С.

Герджиков 1983: Герджиков, Г. Тенденцията към аналитизъм – определение, метод за измерване, причини, следствия.- Съпоставително езикознание VIII, № 5.

Герджиков 1987: Герджиков, Г. Неравномерният ход на развоя към аналитизъм в различните звена на системата и неговите причини - Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 2. История на българския език. С.

Герджиков - ръкопис: Герджиков, Г. Развоят към аналитизъм и стратификацията на граматическата система., С.

Дреслер и др. 1987: Dressler, W. U., Mayerthaler, W., Panagl, O., W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology., Amsterdam/Philadelphia.

Дреслер 1988: Dressler, W. U. Zur Bedeutung der Sprachtypologie in der Natürlichen Morphologie. In: Lüdtke J (ed.) Energeia und Ergon. Sprachliche Variation- Sprachgeschichte-Sprachtypologie, Vol.ІІІ, Narr, Tübingen.

Майерталер 1980 : Mayerthaler, W. Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden.