Т.нар. системозависима морфологическа натуралност и

тълкуването на някои парадигми [1]

 

 

 

Официално школата на натуралната морфология съществува от 1979 г., когато четирима немски лингвисти: Майерталер, Вурцел, Дреслер и Панагъл, работещи до този момент индивидуално върху проблемите на теоретичната морфология, се срещат като преподаватели в Лятната школа в Залцбург, обединяват сходните си възгледи и така създават ново лингвистично течение, а резултатите от съвместната им работа са представени в публикувания по-късно колективен научен труд “Лайтмотиви на натуралната морфология” (Дреслер и др. 1987). Необходимо е да се отбележи също така, че теорията, създадена от лингвистичното течение на натуралната морфология, е динамична и комплексна, т.е. обогатява се с течение на времето, тъй като всеки един от авторите, принадлежащи към тази школа, привнася своята гледна точка в изясняването на понятието натуралност в езика и по-точно в неговата морфологическа система.

Като една от централните фигури в школата на натуралната морфология представителите на това лингвистично течение единодушно сочат Уили Майерталер и подчертават в разработките си влиянието, което оказват върху тях неговите работи. Той извежда теоретическата основа на натуралната морфология, която останалите учени доразвиват (Вурцел 1984:20). Майерталер пръв представя своето виждане за натуралността. Според него: “един морфологически процес, респ. една морфологическа структура е натурална, ако тя е: а) широко разпространена и/или  б) бива усвоена относително рано и/или в) е относително устойчива на езикова промяна или възниква в резултат от нея” (Майерталер 1980:3). Авторът се опитва да обвърже морфологическата натуралност изцяло с отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието и с това доколко иконично се предава това отношение в плана на израза (за подробности вж. Гаравалова 2000; Гаравалова 2001). Според автора колкото по-натурална е дадена морфологическа категория, толкова по-немаркирана е тя и обратното (Майерталер 1980:2). При това следва да се има предвид, че при Майерталер термина ‘маркираност/немаркираност’ е многозначен, т.е. употребява се за плана на израза, за плана на съдържанието и за знака в цялост (за подробности вж. Гаравалова 2001а). В случаите, в които, съществуващите различия в плана на съдържанието са иконично отразени в плана на израза или, ако си послужим с терминологията на Майерталер, стойностите на семантичната маркираност и маркираността на символизацията съвпадат, следва да се говори за натуралност на знака  в цялост, ако обаче тези стойности не съвпадат – знакът е ненатурален. Освен това, за да бъде определено дадено морфологическо явление като натурално, Майерталер поставя изискването то да се характеризира с еднаквост и прозрачност на символизацията. От своя страна натуралните морфологически явления са предпочитани от говорещия, те са и тези, които се оказват по-устойчиви на езиковата промяна    (Майерталер 1980).

Изхождайки от теорията на натуралната морфология, създадена от Майерталер, която обаче има за цел да изведе принципите на натуралността, общи за всички езици, т.е. необвързани с конкретната езикова система, Вурцел счита, че би представлявало интерес да се представят настъпващите под действието на принципите на натуралността промени в рамките на конкретната езикова система. За да подчертае целта на своята разработка и връзката й с концепцията на Майерталер, авторът нарича своето виждане за натуралността в езика – системозависима натуралност.

В своето изследване Вурцел насочва вниманието си към конкретните формални парадигми, които нарича флективни класове. Той правилно отчита факта, че концепцията на Майерталер притежава слабости и дори някъде води до противоречия (Вурцел 1984:76-77), поради което се нуждае от корекция, както и от прибавянето на редица фактори, които заедно с отношението немаркираност / маркираност да функционират като критерии за определяне на степента на натуралност на морфологическите явления. Поради тези причини Вурцел добавя към концепцията на натуралната морфология още два принципа на натуралността, отнасящи се до системата на конкретния език, а именно принципът на системоподходящността и принципът на привилигированото класово членство.

Бихме искали да уточним, че поради ограниченост на обема тук ще се спрем само на тази част от концепцията на Вурцел, която се отнася до определянето на специфичните за всеки конкретен език свойства, защото съответствието или несъответствието на тези свойства определя в голяма степен дадено морфологическо явление като натурално / немаркирано или ненатурално / маркирано. Във връзка с това ще бъдат анализирани и някои приведени от автора примери. Цялостното представяне на теорията на системозависимата морфологическа натуралност не е цел на настоящата работа, тъй като тази научна теория бе подробно представена и анализирана в друга наша разработка (вж. Гаравалова 2001б).

Авторът счита, че дали едно морфологическо явление ще се определи като маркирано или като немаркирано, зависи изцяло от това, отговаря ли то на специфичните свойства на езика, наречени от него системодефинирани структурни свойства или казано по друг начин, отговаря ли на изискванията за нормалност на езиковата система, в рамките на която функционира или не отговаря на тези изисквания (Вурцел 1992:2594). Според Вурцел системодефинираните структурни свойства се определят посредством следните параметри:

 а) инвентар на категориалното устройство и неговите подкатегории

б) появата на основна формална флексия, респ. формална флексия

в) отделно или комбинирано символизиране на категориите

г) броят и начинът на изразяване на формалните разлики във флективните (словообразувателните) системи на една парадигма (имат се предвид синкретичните форми, които са резултат от парадигматична или синтагматична реорганизация)

д) определяне типа на използваните маркери, участващи в устройството на категорията (суфикси, префикси и т.н.)

е) наличие или липса на флективни класове

(Вурцел 1984:82)

 

Във връзка с въпроса за системодефинираните структурни свойства и системосъобразността авторът се спира на един проблем, който според него е от голямо значение за концепцията на системозависимата натуралност. От своите наблюдения той достига до извода, че в историческия развой на определен език могат да бъдат открити както системосъобразни, така и по-малко системосъобразни или дори несистемосъобразни прояви. Съществуването на системодефинирани структурни свойства обаче обуславя ограничаването или пълното отпадане на конкурентните структурни свойства, т.е. тези свойства определят посоката на развоя на езика и следователно могат да бъдат определяни като устойчиви на морфологичните промени, които от своя страна само засилват тяхното действие. Авторът обаче отчита и също така очевидния факт, че системодефинираните структурни свойства нямат универсален характер. Те са строго специфични за конкретния език и дори за различните етапи от неговото развитие, от което логически следва, че също са подвластни на историческото развитие на езика.

Авторът обяснява това противоречие с факта, че промяната на системодефинираните структурни свойства е винаги фонологично и/или синтактично, т.е. извънморфологично обусловена, но веднъж приключила, тя формира системодефинирано структурно свойство, към което постепенно се напасват останалите, т.е. несистемоподходящите морфологически явления. Това, според Вурцел, обяснява важната роля, която имат системодефинираните структурни свойства в езиковата система, те гарантират нейната идентичност, защото езикът запазва своята специфика толкова дълго, колкото дълго успява да съхрани своите системодефинирани структурни свойства. Така авторът достига до заключението, че морфологическата система сама по себе си е консервативна, тя бива променяна под влияние на извънморфологическите фактори, които търпят някакво развитие, ако обаче такива фактори липсват – репродуцира единствено наличните системодефинирани структурни свойства, без да формира нови такива.

Ако си позволим да обобщим казаното от Вурцел, според него единствено извънморфологични (фонетични и синтактични) фактори стоят в основата на промените, настъпващи в рамките на морфологичните парадигми и създаващи системодефинираните структурни свойства. Ролята на морфологичните фактори се заключава само в това тези свойства да бъдат наложени и върху останалите формални парадигми. Ако това действително е така, как тогава би следвало да се обясни факта, че в английски език например фонетичните и синтактични промени не водят до образуването на формални парадигми, а напротив, като че ли са причина за стандартизиране на основата? Защо големите звукови промени в праславянски език не водят до големи формални промени в склонението и спрежението? Защо от външните (причинени от действието на фонетични и синтактични фактори) промени във формалната парадигма се запазват само тези, които отговарят на промени в плана на съдържанието (действието на принципа на компенсацията и т.н.)?

За да потърсим отговори на тези въпроси бихме искали тук да анализираме два от примерите, които авторът привежда, за да илюстрира промяната на морфологическите системодефинирани структурни свойства под влияние главно на фонологически фактори, т.е. под влияние на промените, настъпващи на фонологическо равнище. Считаме, че те достатъчно изчерпателно представят авторовата теза.

Първият пример, на който бихме искали подробно да се спрем, се отнася до изравняването на окончанията за N и A в множествено число в старовисоконемски език. Вурцел отбелязва, че в прагермански N и A се символизират в множествено число по различен начин, т.е. нормален е типът N.pl.A.pl.(срв. N.pl. ٭hanon+iz и  A.pl.٭ hanon+z ), но под влиянието на фонологичните процеси това положение на нещата постепенно се променя и в старовисоконемски език вече доминира типът N.pl.=A.pl. Според автора на фонологични промени се дължи и съвпадането между N.pl. и A.pl. в парадигмите на а-, i-  и u-склонението в старовисоконемски (от типа tagâ, belgi, suni), при тях също се налага типът N.pl.=A.pl (Вурцел 1984:106).

Вурцел е прав в наблюдението си, че формалното съвпадение в тези случаи се дължи на влиянието на развойни тенденции във фонологията. Необходимо е да се отбележи обаче, че такова изравняване в плана на израза би било невъзможно, ако то не е предшествано от подобно уеднаквяване в плана на съдържанието, което в случая е определящо. Следователно причините за промяната на склонитбения тип трябва да се търсят по-дълбоко.

Прави впечатление, че Вурцел, както и Майерталер, никъде в разработките си не представят цялостно тенденциите в историческия развой на определена езикова система. По този начин извън обсега на проблемите, засегнати от него, остава и развоя към аналитизъм на флективните езици, а единствено чрез него могат да бъдат задоволително обяснени представените по-горе примери. Така например в случая със склонението в старовисоконемски език обяснението трябва да бъде търсено именно в тази посока, защото тенденцията на развоя към аналитизъм на флективните езици, както отбелязва Герджиков, се характеризира с това, че при равни други условия (една  и съща част на речта, един и същ сектор), колкото по-маркиран е даден член, толкова по-рано той отпада или получава форма с по-висока степен на композираност. Така в последна сметка тук наистина се достига до положение, при което, общо взето, на отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието в плана на израза започва да отговаря отношението нулева / реална морфема или по-проста / по-композирана форма. Това обаче е резултат от дълъг процес на намаляване на противоречието между структурата на означаваното и структурата на означаващото (Герджиков 1987) Един от начините за подобно намаляване е действието на принципа на компенсацията, според който “маркираните откъм дадена категория или опозиция членове, като по-натоварени семантично, за компенсация може да редуцират други свои опозиции или категории, подлагайки ги на парадигматична неутрализация или (в по-редки случаи) на съкратителна реорганизация” (Герджиков 1999:69).

Именно такъв е и настоящият случай. Съществителните в множествено число са маркирани от гледна точка на категорията число, тъй като притежават признака плуралност и за да се компенсира тази семантична натовареност, при тях се редуцира опозицията N/A. Това, че принципът на компенсацията засяга именно тези два падежа, е обусловено от структурата на падежната система на индоевропейските езици, в рамките на която те се намират в корелация. Съвпадението между N.pl. и A.pl. в цитирания по-горе пример от историята на немския език, допълнително се улеснява и от факта, че под действието на фонетичния закон се редуцира краесловния маркер и така двете словоформи напълно съвпадат. От формална гледна точка тези процеси продължават да функционират, за да се стигне до старовисоконемски, където N.pl и A.pl. вече напълно съвпадат при всички склонения и в трите рода.

Вторият пример показва начина, по който се променя типа маркери, символизиращи морфологическата категория падеж в различните етапи от развитието на немския език. Според Вурцел в старовисоконемски език кодирането на падежа (което се извършва заедно с числовата символизация) се реализира предимно посредством типът маркер – суфикс, докато в съвременния немски език еднозначно доминира членът. Причината за това авторът търси от една страна в продължаващата да действа по това време тенденция за фонологическо редуциране и елиминиране на беззвучните съгласни във финала на думата, което е причина много от падежните суфикси да отпаднат, т.е. да спрат да функционират в системата. От друга страна още в старовисоконемски език от показателните местоимения der/diu/daζ и от числителното име ein се изгражда определителния, респ. неопределителния член, които с времето придобиват облигаторен характер в немския език. Членът бива по-силно акцентиран, отколкото края на думата и това възпрепятства фонологичната редукция. По този начин членът съхранява възможността си да символизира морфологическите категории число и падеж. Това е и причината за промяната на системодефинираните структурни свойства (Вурцел 1984:102-108).

Ако представим немското съществително име като композирана форма, съставена от име и определителен член, то лесно би могло да се определи, че семантиката на тази форма се носи от името и в този смисъл то е семантично по-натоварено. Поради това определителния член, който е по-ненатоварен от гледна точка на семантиката, поема функцията на носител на граматическото значение и по този начин се постига относително балансиране между количеството информация, носено от двата компонента, съставящи името. Това е и причината този модел да се съхрани с течение на времето, т.е. според терминологията на Вурцел, да се превърне в системодефинирано структурно свойство. Фонологичната редукция, за която авторът говори, изпълнява само спомагателна функция за изгубването на способността на флексията да функционира като падежен маркер. Трябва да се отбележи обаче, че определеността е напълно автономна морфологическа категория, която съществува и извън действието на тенденцията за развой към аналитизъм на флективните езици. Съществуването на определителен и/или неопределителен член в конкретния език обаче много подпомага тази тенденция, поради изложените по-горе причини. Освен това Вурцел неправилно определя засилването на ролята на члена при символизирането на морфологическите категории падеж и число като синтактичен фактор, влияещ върху промяната на системодефинираните структурни свойства (Вурцел 1984:107). Членът е морфологизирана дума, която се характеризира с това, че няма лексикално и речниково, а само граматическо значение. В този смисъл той е част от именната група и следователно би следвало да се определя като морфологически фактор.

Това е и едната от причините, поради които не можем да се съгласим и с твърдението на автора, че системодефинираните структурни свойства се променят само под влиянието на фонетични и/или синтактични фактори. Както проличава от казаното по-горе, морфологичните (граматичните) фактори са винаги водещи. Освен това не бива да се пренебрегва факта, че езиковата, а и всяка друга система представлява едно органично цяло и следователно не може да бъде формирана изключително под влиянието на външни, т.е. на случайни фактори, както настоява в своята разработка Вурцел (Вурцел1984:109).Тук по-скоро се улавя влиянието на младограматическото виждане, че езикът е индивидуална психическа дейност и всички граматически промени са резултат на случайност. Подобно твърдение обаче противоречи на понятието система. Всяка система (в частност езикова система) се изгражда на базата на свои вътрешни закономерности, които оказват влияние и върху нейния развой. Върху развитието на системата могат да въздействат и извънсистемни фактори, но в много по-малка степен. Едновременно с това от вниманието на автора  убягват генерални тенденции, обяснението на които би разкрило истинските причини за промяната на формалните класове, т.е. на системодефинираните структурни свойства. Такава е тенденцията за развоя към аналитизъм на флективните езици, с която се обяснява редуцирането или отпадането на падежната система например. Фонологичните промени не могат да бъдат единствената причина за промените, настъпващи в склонението на имената. Типичен пример за това е праславянския език, където функционира законът за отваряне на сричката, в резултат от който се получават множество съвпадения във формите на членовете както от една и съща, така и от различни парадигми. Въпреки това обаче падежната система се запазва, като чрез действието на редица не-фонетични промени, както и чрез заемки от други парадигми и системи се отстраняват нефункционалните съвпадения в рамките на падежната система, за да може тя да продължи да функционира. В този смисъл следва да се отбележи, че външните фактори (фонологични и синтактични процеси) могат да повлияят върху морфологическата система само ако промените, наложени от тях, съответстват на развойните тенденции на самата система, т.е. измененията в сферата на морфологията са резултат преди всичко на морфологически фактори. В плана на израза могат да настъпят изменения, единствено ако те съответстват на промени в плана на съдържанието, в противен случай системата ги отхвърля по един или друг начин. Обратно на това, ако са резултат от действието на вътрешносистемни фактори, съвпаденията в системата се запазват. Пример за това могат да бъдат, действащите в рамките на тенденцията на развоя към аналитизъм на флективните езици лингвистични явления, като принципът на компенсацията и частичния синкретизъм в частност (като неин компонент), който също спомага за намаляването на количеството граматическа информация, носено от дадения член на граматическата опозиция, но едновременно с това запазва и броя на членовете в системата. 

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

 

Вурцел 1984 : W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil, 1984.

Вурцел 1992: W. U. Wurzel, Morphology, Natural. B: The Encyclopedia of Language and Linguistics, vol.5, a cura di R.E. Asher, Oxford/ New York/ Seoul/ Tokyo, 1992.

Гаравалова 2000: И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер.- Доклад от Петата конференция на Факултета по славянски филологии на СУ “Св. Климент Охридски”, май 2000 (под печат).

Гаравалова 2001а: И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер за натуралната морфология – Съпоставително езикознание, 2001 (под печат).

Гаравалова 2001б: И. Гаравалова, Критически поглед върху Вурцеловата системозависима морфологическа натуралност. - Доклад от конференцията "Германците и българите в диалог", проведена в СУ "Св. Кл. Охридски", април 2001 (под печат).

Герджиков 1987: Георги Герджиков, Неравномерният ход на развоя към аналитизъм в различните звена на системата и неговите причини - Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 2. История на българския език. София, 1987.

Герджиков 1990: Георги Герджиков, Развоят на индоевропейските езици към аналитизъм и някои всеобщи типологически зависимости.- Съпоставително езикознание XV, 1990, № 4-5.

Герджиков 1997:  Georgi Gerdjikov, Die Gesetze der grammatischen Paradigmata und die morphologische Typologie der Sprachen. – Съпоставително езикознание ХХІІ, 1997,№ 2

Дреслер и др. 1987 : W. U. Dressler, W. Mayerthaler, O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology, Amsterdam/Philadelphia, 1987.

Кьостерс 1997 : Забине Кьостерс, Темпоралната система на българския индикатив в светлината на естествената морфология. – Съпоставително езикознание, 1997, кн. 2

Майерталер 1981 : W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.

 

 



[1] Статията “Т.н. системозависима морфологическа натуралност и тълкуването на някои парадигми” на И. Гаравалова е публикувана в сб. “Езикът и литературата – средство за [не]разбирателство.”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2003.