НАТУРАЛНА МОРФОЛОГИЯ И СУПЛЕТИВНОСТ

Публикувано в сп. “Проглас”, кн. 1, 2006 (ХV), В. Търново: УИ “Св. св. Кирил и Методий”, с. 20-32.

                                                                              

В памет на доц. Георги Герджиков.

 

Понятието ‘натуралност’ стои в основата на лингвистич­на­та теория, представена от школата на натуралната морфология. В своите научни изследвания основателите на това лингвистич­но течение тръгват от наблюдението, че “един морфологически процес, респ. една морфологическа структура е натурална, ако тя е: а) широко разпространена и/или б) бива усвоена относи­телно рано и/или в) е относително устойчива на езикова промяна или възниква в резултат от нея” (Майерталер 1981:3). Създаде­ната от тях теория е динамична и комплексна, т.е. обогатява се с течение на времето, тъй като всеки един от авторите, принад­лежащи към тази школа, привнася своята гледна точка в изясня­ването на понятието натуралност в езика и по-точно в неговата морфологическа система. Майерталер се опитва да обвърже мор­фологическата натуралност при всички световни езици изцяло с отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържа­нието и с това доколко иконично се предава това отношение в плана на израза (за подробности вж. Гаравалова 2001а; Гарава­лова 2001б). Според него, за да бъде определено дадено морфо­логическо явление като натурално, то трябва да се характери­зира също с еднаквост и прозрачност на символизацията (Майерталер 1981:2). Вурцел правилно отчита факта, че концеп­цията на Майерталер притежава слабости и дори някъде води до противоречия (Вурцел 1984:76-77). Поради тези причини той до­бавя към концепцията на натуралната морфология още два прин­ципа на натуралността, отнасящи се до системата на конк­ретния език, а именно принципът на системоподходящността и прин­ци­път на привилигированото класово членство (за подроб­ности вж. Гаравалова 2001в, Гаравалова 2001г). Според Дреслер натурал­ната морфология не се изчерпва единствено с теорията на мар­кираността, представена от Майерталер и Вурцел, защото в този случай тя би предвиждала само тенденции, конфликти между тях и възможни решения на тези конфликти. Авторът отбелязва, че за да се намери най-адекватното разрешаване на тези кон­фликти за съответния език, е необходима поне още една теория, даваща ясна представа за това кои универсални тенден­ции могат да съществуват успоредно в една и съща езикова система. Имен­но такава е според Дреслер концепцията на морфологическите типове езици (Дреслер и др. 1987:118). За да обясни разликите между морфологическите типове езици, авто­рът прибавя два нови принципа към комплексната теория на натуралността в сферата на морфологията – тези на индекси­калността и на оп­ти­малната дължина на словоформата – които според него стоят в основата на един трети свръхкомпонент – изискването за типо­логическа адекватност (за подробности вж. Гаравалова 2001д). Според него разликите между езиковите типове се дължат на различните предпочитания, които те проя­вяват към принципите на натуралността (Дреслер 1988:200).

За съжаление поради ограничения обем тук не можем да представим цялостния анализ на цитираните по-горе прояви на натуралността, изведени от Майерталер (за подробности вж. Гаравалова 2002). Бихме искали единствено да подчертаем, че, според нас, най-важна измежду тях е устойчивостта на раз­глежданото морфологическо явление на промените, настъпващи с течение на времето в системата на езика. Това се потвърждава и от факта, че една част от неправилните парадигми не се от­страняват от езиковата система, въпреки че са по-трудни за ус­вояване и декодиране и противоречат на принципите за еднак­вост и прозрачност на кодирането на морфологическите кате­го­рии. Напълно сме съгласни с наблюдението на Майерта­лер, Вур­цел, Дреслер и Панагъл, че някои морфологически явления се характеризират с по-висока степен на иконичност на плана на израза по отношение на плана на съдържанието и поради това обикновено те се оказват устойчиви на езиковите промени и сле­дователно натурални. Устойчиви на езиковите промени обаче се оказват и редица нерегулярни парадигми (вж. парадигмата на силните глаголи в немски език, на личните местоимения в бъл­гарски език и т.н.). Следователно причината за устойчивостта на морфологическите явления не бива да се търси единствено в изоморфизма на означаващото спрямо струк­турата на плана на съдържанието. Не бива да се пренебрегва фактът, че означа­ва­щите са материални и следователно не са така гъвкави като значенията, т.е. не могат да отразят всички страни на озна­ча­ва­ното, затова обикновено диаграматичност може да бъде пос­тиг­ната само в едно отношение, а не във всички отношения.  В този смисъл е от голямо значение да се открие най-важната черта на означаваното и да се търси диаграматичност на означаващото по отношение на нея.

Според нас, разликите между морфологическите типове  не се дължат на различните предпочитания, които те проявяват към принципите на натуралността, както твърди Дреслер, а на раз­личната степен на морфологизация на частите на  речта. Тя от своя страна води до различна синтагматична организация на словоформата. На това се дължи различният тип афиксация и различният характер на афиксите в отделните морфологически типове. В този смисъл разликите между морфологичните типове езици също се дължи на тенденцията към иконичност (диагра­матичност), при това по отношение на най-важната им особе­ност – иконичност на доминантата. Затова изискването за ико­ничност в това отношение се поставя на първо място в езика, дори ако противоречи на изисквания за иконичност от друг тип (за подробности вж. Гаравалова 2003).

Така например при аглутинативните, а по друг начин и при интрофлективните езици, изискването за иконичност в това при­оритетно отношение създава определен тип афикс и това води до голяма степен на иконичност и от друга гледна точка, а имен­но иконичност по отношение на разпределянето на информа­ция­та. Във флективните езици това не е така. При тях иконичността по отношение на доминантата създава т. нар. флексия. Това най-добре подчертава максимално обособения характер на частите на речта. От друга страна обаче, флексията се оказва неиконич­на по отношение на разпределянето на граматическата информа­ция, тъй като възниква противоречие между нейния предимно едноморфемен характер и голямото количество граматическа информация, което тя носи, между разчленения характер на мор­фологическите категории и грама­тическите опозиции и нераз­членения харатер на флексията. Развоят към аналитизъм идва, за да отстрани или поне да намали това противоречие и така да се постигне иконичност и в това отношение (за подробности вж. Герджиков 1983, Герджиков 1987, Герджиков 1990).

Считаме, че степента на натуралност в български, както и в останалите индоевропейски езици, зависи от това доколко е постигната целта на тенденцията за развой към аналитизъм в рамките на особеностите на флективния тип. Крайният резултат от действието на тази основна развойна тенденция се свежда в последна сметка до това на отношението немаркираност / марки­раност в плана на съдържанието да съответства отношението реална / нулева морфема в плана на израза или, казано по друг начин, на една морфема да отговаря само един положителен ди­ференциатор, защото само системоформиращите диференциа­то­ри  се отчитат от езиковото съзнание като семантичен товар.

В процеса на работата си по уточняване на критериите за определянето на дадено явление като натурално, създателите на “теорията на натуралността” се сблъскват и с проблема за суп­ле­тивността. Те търсят най-вече отговор на въпроса, защо супле­тивните парадигми, които влизат в противоречие с изискванията на голяма част от принципите на натуралността, въпреки това се оказват устойчиви на езиковата промяна и се запазват в сис­те­ма­та, вместо да бъдат отстранени от нея. Становището на пред­ста­веното тук лингвистично течение по този въпрос отново не е единно и търпи развитие с течение на времето. Според Майер­талер наличието на суплетивност при определен член на дадена категория автоматично го определя като маркиран (това е и по­редното разширяване на значението на този термин в рамките на системонезависимата натуралност) или ненатурален, тъй като различието в корените на думите от една и съща парадигма про­тиворечи на принципите за еднаквост и прозрачност на симво­ли­зацията. Едновременно с това авторът забелязва, че въпреки маркираността си от гледна точка на теорията на системонеза­ви­симата натуралност има суплетивни форми, които се характе­ри­зират с голяма устойчивост, докато логично би било да се очак­ва именно те, като най-ненатурални, първи да бъдат изгубени при езиковия развой. Според Майер­талер обяснението на този факт се крие във високата честотност на употребата на катего­ри­ите, характеризиращи се със супле­тивност. Той счита, че честата им употреба стимулира мисълта, затова запаметяването им става лесно и не създава проблеми на говорещия, който от своя страна поради тази причина не изпит­ва необходимост от унификация на корените на всички членове на съответната парадигма (Майер­талер 1981:137). В случая обаче авторът разменя местата на при­чината и следствието, защото не честотността на употребата за­пазва суплетивността, а суплетивните форми се използват за ко­диране в най-важните пунктове на езика, които заради своето възлово значение са и много често употребявани. Поради това не можем да приемем за правилно обяснението на Майерталер относно устойчивостта на суплетивните форми. Както бе споме­нато по-горе, неговите пос­ледователи се опитват да коригират възгледите му и същевре­менно излагат своите виждания по проблема.

Вурцел счита, че суплетивност се проявява тогава, когато в парадигмата има поне една форма, чиято базисна морфема не може да бъде суфигирана според фонологическите и морфологи­ческите правила на основната форма и следователно “суплетив­ност е (всяка) нерегулярност във формата на базисната морфе­ма” (Вурцел 1990:87) и се превръща в широко понятие, обхваща­що не само класическите случаи от типа на английското good – better, но и случаи като немското hab-en – ha-t (с нерегулирана дължина на гласната и изпадане на (b) от корена), като в първия случай следва да се говори за силна, в във втория – за слаба суплетивност. Авторът приема съществуващото в по-ранните етапи на развитие на лингвистическата наука обяснение, че суп­летивността на парадигмата се дължи на различията в произхода на отделните форми. Той привежда примери от немски език (sein – bin – ist – sind – war – gewesen), от английски език (good – better; bad – worse) и руски език (человек – люди), въз основа на анализа на които достига до извода, че суплетивните отношения би следвало да се разглеждат като нерегулярности в системата, тъй като смущават нейната морфологическа систематика.

Вурцел подчертава, че суплетивните парадигми са макси­мално маркирани (ненатурални) класове, тъй като суплетивност­та комплицира морфологическата система и се характеризира с нефункционалност. Според него, причината за това следва да се търси във факта, че при тях едно и също лексикално значение се придава чрез различни форми. В рамките на флективната (слово­изменителна) система, характеризираща се с наличие на супле­тивни форми, флексиите трябва да бъдат допълнително изуча­вани, защото не функционират съобразно основните правила на езика (това налага и необходимостта те да бъдат специално указвани в съответната речникова статия), докато флективните (словоизменителни) системи без суплетивни форми са далеч по-лесни за употреба. Ето защо, според автора, суплетивността не е в унисон със системодефинираните структурни свойства, а пара­дигмите, в които тя се среща, се определят като несистемосъоб­разни или слабо системосъобразни, както и като противоречащи на принципите на системонезависимата натуралност (конструк­ционна иконичност, еднаквост и прозрачност).

От друга страна обаче, според Вурцел, суплетивността проявява някои от чертите на “немаркираните” морфологически явления, като например това, че суплетивните форми се пазят в езиковата система и не отпадат с течение на времето. Устойчи­востта на суплетивните форми авторът се опитва да обясни с начина на тяхното възникване. Според него съществуват два пътя за образуване на суплетивни форми. Първият от тях е въз­никването на морфологическа нерегулярност поради настъпили фонетически промени. Вурцел посочва, че по този начин са възникнали суплетивните отношения между ist и sein, на които отговарят напълно регулярните отношения между *esti и *senti в индоевропейски език. Вторият път за изграждане на суплетив­ност според автора е чрез лексикални средства. Такъв е случаят с прилагателното gern – lieber – am liebsten. Вурцел счита, че те­зи два начина за възникване на нерегулярности в езика са спе­ци­фичната област на възникването на суплетивните форми, в която те са целесъобразни, желани и функционални. Вурцел подчер­та­ва, че тази функционалност на суплетивността не е чисто гра­ма­тическа, а има също и комуникативно-прагматичен характер. Той счита, че суплетивните форми, функциониращи в горепосо­чената си област, следва да бъдат определяни като натурални и немаркирани винаги, когато от гледна точка на теорията на натуралността се анализира структуралната промяна и промя­на­та в действащите правила, настъпваща в рамките на “дейст­ва­ща­та”, а не на “идеалната” морфологическа система (Вурцел 1990: 88).

В тази връзка Вурцел постулира един специален принцип на натуралната морфология, отнасящ се до суплетивността, коя­то, ако се проявява в своята специфична сфера, следва да се оп­ределя като натурално морфологическо явление. Според автора това е единственият общовалиден принцип на натуралната мор­фология, който обаче противоречи на принципите на системо­подходящност на флективните класове и систематичност на па­радигмите, но това не намалява неговата общовалидност, тъй като в теорията на натуралната морфология съществуват конф­ликти и между други принципи (напр. системосъобразност и конструкционна иконичност), които се решават чрез изграж­да­нето на строга йерархия между тях. Според него, противно на очакванията, породени от изведените принципи на натурал­ност­та, суплетивните форми се характеризират с висока говорна чес­тотност и не изчезват при развоя на езиковата система, защото се свързват с тази част от лексиката, която е от особена важност при комуникацията. Това обикновено е лексика, която при­над­ле­жи към познавателната сфера (т.е. думи, назоваващи обекти от най-близкото обкръжение на човека), към тази област на ези­ко­вата система, която е тясно свързана с извършваните от човека основни дейности, или става въпрос за функционални думи (копули, спомагателни глаголи, местоимения и др.). Авторът подчертава, че поради това принципът на суплетив­ността има различен статус от този на останалите принципи на натуралната морфология. Условията за неговото функциониране не са гра­ма­тични, а комуникативно-прагматични. Подчертава се фактът, че в рамките на граматическата натуралност и маркира­ността съ­ществуват успоредно морфологическа, фонологическа и синтак­тична маркираност / натуралност, която функционира в основата на единични специфични принципи. Според Вурцел суплетив­ността не може да бъде граматически изяснена, а това, че е комуникативно-прагматически обусловена, ни освобождава от необходимостта да поставяме на едно ниво неграматическите фактори, които влияят върху изграждането на граматическите структури, и граматическите фактори, което е причината за ре­дица некоректни предположения и критикуване на концепцията на натуралната морфология в миналото. Авторът настоява, че в случай на конфликт между принципите на натуралността се следват изискванията на комуникативно-прагматическата нату­ралност, за сметка на тези на граматическата и морфологичес­ката натуралност, защото натуралните езици съществуват и се променят в комуникацията (Вурцел 1990:90).

Темата за суплетивността намира своето продължение и в разработките на един от последователите на лингвистичното направление на натуралната морфология – А. Битнер (Битнер 1985, Битнер 1988). Авторът приема дадената от Вурцел дефи­ниция на това лингвистично явление (за подробности вж. по-горе). Той също разграничава силната суплетивност, която въз­никва по лексикално-морфологичен път или като резултат от се­мантичните блокирания, т.е. от блокирането на по-регулярната парадигма в съзнанието на говорещия, което е резултат от кон­венционалния характер на езика, и дава възможност за реали­зи­ране на по-нерегулярния езиков модел (напр. sein – bin – gewesen), от слабата суплетивност, в чиято основа обикновено стоят фонологични промени (напр. ziehen – zogen; haben – hatte), като уточнява, че не съществува абсолютно точен метод за раз­личаването им в езика. Битнер отхвърля опитите това морфо­ло­гическо явление да се обясни посредством говорната чес­тот­ност и подчертава, че именно защото са много често упот­ре­бявани в речта, суплетивните форми би трябвало да отпаднат от езикова­та система, ако действително “комплицираха езика” и затруд­ня­ваха комуникацията (Битнер 1988:419). Така авторът достига до извода, че за да се запази, суплетивността, която се отличава с по-висока степен на разграничимост на формите и с краткост на думите, е желана в определени пунктове на езика, където се определя като правилно и натурално явление, и сле­дователно запазването на суплетивните форми тук е желателно. Това зак­лючение ни е познато и от работите на Вурцел. Битнер обаче много по-точно определя тази специфична езикова област, в която суплетивността функционира свободно. Според него тя обхваща най-близкото обкръжение на човека, както и функцио­налните думи (копули, спомагателни глаголи, местоимения и т.н.). В резултат от казаното по-горе Битнер подчертава, че би следвало да се изведе и принцип за съхранение на индиви­ду­алната (суплетивна) символизация, валиден за една определена функционално и семантично-прагматично мотивирана област (или принцип на формалното отразяване на максималната кон­цептуална диференцираност), който да толерира използването в езика на суплетивни форми. За този принцип на натуралността системоподходящността е маловажна и се проявява в отноше­ни­ето между основната и отклоняващата се от нейния образец фор­ма, като Битнер отбелязва и това, че той противоречи на остана­лите принципи на системозависимата натуралност. Според авто­ра, така формулираният принцип на натуралността е универса­лен и функционира като средство на специфичната комуни­ка­тивна даденост и начин за преценка на семантично-прагма­тич­ната релевантност на езиковите форми и категории.

Тук имаме за цел не да дадем точна дефиниция на супле­тивността, а да потърсим причините, поради които тя се пази и дори се възстановява в езиковата система, въпреки че проти­во­речи на изискванията на повечето принципи на натуралната мор­фология. Според нас, когато се разглеждат проблемите, свър­за­ни с наличието на суплетивни парадигми в езиковата сис­тема, най-общо би могло да се каже, че суплетивност има там, където граматическите различия, изразявани обикновено чрез релаци­онни афикси, започват да се изразяват посредством флек­сия и промяна в корена на думата. В този смисъл е нормално да се очаква разминаване между определена суплетивна форма и изис­кванията на формалния модел на парадигмата, към която тази суплетивна форма принадлежи. Това разминаване се под­по­мага и от факта, че при суплетивността коренът на думата е но­сител (в най-общ смисъл) както на лексикалното, така и на гра­ма­ти­ческото значение на думата. При суплетивността се наб­лю­дава разнотипност на означаващите, подобна на изосемичните афик­си във флективните езици. Обикновено тя е необоснована от действието на исторически или съвременни езикови закони, но може да бъде и резултат от действието на исторически за­кони. От това пък логически следва изводът, че когато една част от членовете на граматическата парадигма следват един формален модел, а останалата част следват друг формален мо­дел, то па­ра­дигмата като цяло няма да отговаря на изискванията на прин­ципи като еднаквост, прозрачност, системоподхо­дящ­ност и др. Въпреки това обаче, суплетивните парадигми се оказ­ват устой­чиви на историческите промени. А. Битнер правилно отбелязва, че това не се дължи на честата употреба на супле­тив­ните форми в речта. Вурцел се опитва да обясни устойчивостта на супле­тив­ността с факта, че тя се запазва само в своята спе­цифична об­ласт на възникване (за подробности вж. по-горе) или там, където нерегулярностите в морфологическата система въз­никват под влиянието на фонологически процеси. Както бе по­сочено и по-горе обаче, промените в плана на израза, наложени от външни за разглежданата парадигма фактори, се запазват в езиковата сис­тема само когато съответстват на изменения, нас­тъпили в плана на съдържанието. Ако подобно съответствие не съществува, те се отстраняват по един или друг начин.

Според нас устойчивостта на суплетивните форми в ези­ко­вата система се дължи на стремежа на езика да съхрани грама­тическото значение в най-важните функционални звена на сис­те­мата, въпреки действието на тенденцията за намаляване на гра­матическата информация в рамките на словоформата и на тен­денцията за развой към аналитизъм на флективните езици в час­тност. Бихме искали да подчертаем факта, че тенденцията за развой към аналитизъм на флективните езици засяга единствено тази информация, която се предава чрез флективна афиксация, т.е. тенденцията към намаляване на количеството граматическа информация, която се пада на микрословоформа, стои в осно­вата на разлагането на флексията, но не засяга тази информация, която се предава чрез други средства за граматическо изра­зя­ване – аглутинативна афиксация, вътрешна флексия, редуплика­ция, суплетивизъм. Това още веднъж показва, че основната пър­вопричина за тенденцията за развоя към аналитизъм на индо­ев­ропейските езици има вътрешносистемен характер.

При разлагането на флексията тази основна развойна тен­денция в рамките на флективния морфологически тип езици би­ва подпомогната и от редица фонетични фактори, но те имат са­мо второстепенна роля. Поради своето местоположение оконча­нието често бива подлагано на въздействието на фонологични процеси като редукцията, елизията и др., в резултат от което се променя или изцяло отпада. Тази промяна в плана на израза оба­че се запазва в системата само ако е предшествана от съот­вет­ната промяна в плана на съдържанието, в противен случай ези­ковата система намира начин да възстанови изгубената флексия било чрез заемане на окончание от друга формална парадигма, било по друг начин.

За да бъде гарантирано съхраняването на граматическото значение в най-важните звена на езиковата система, системата дублира това значение и в корена, защото, за разлика от окон­чанието, той не може да бъде засегнат от тенденцията за развой към аналитизъм на флективните езици и е по-слабо подвластен на влиянието на фонетичните промени. Това ясно проличава и при подробното разглеждане на приведените от самия Вурцел примери. Така например с промяна на коренната гласна в съв­ре­менния немски език се характеризира спрежението на силните глаголи, към което принадлежат глаголите, обозна­ча­ващи ос­нов­ните човешки дейности, срв. sehen – sah; gehen – ging; essen – aß и т.н. (за подробности вж. по-горе). Към вече каза­но­то можем да добавим и факта, че във всички индоев­ро­пейски ези­ци пара­диг­мата на спомагателния глагол съм се ха­ракте­ри­зира със суплетивизъм, защото това е един от най-важ­ните глаголи (учас­тва в композирани глаголни форми и т.н.). Дори в английски език, където словоизменението в рамките на спрежението е поч­ти заличено, суплетивните форми в пара­диг­мата на спомага­тел­ния глагол се пазят. 

Следва да се отбележи и това, че суплетивността се под­но­вява в езиковата система. Така например, при личните местои­мения, местоимението за 3 л. ед.ч. е новообразувание, но него­ва­та парадигма, също както и тази на останалите лични местои­мения, е суплетивна. Това не би било възможно, ако бъде прието младограматическото твърдение, според което обясне­ни­ето на суплетивните форми се състои в това, че първоначално в прасла­вянски е ставало дума за отделни лексикални единици със своя специфична етимология, които при възникването на падеж­ната система са били включени като две падежни форми в рам­ките на една и съща парадигма (т.е. че суплетивността е остатък от предфлективното състояние на езика). В такъв случай би след­ва­ло да се очаква, че с осъвременяването на формата на личното местоимение за 3 л. ед.ч. суплетивността ще бъде от­странена, тъй като “комплицира морфологическата система”, както твърди Вурцел (Вурцел 1990:88), а не, че ще се подновява в системата, както става в посочения по-горе пример.

Това, според нас, още веднъж доказва факта, че супле­тив­ността възниква там, където системата иска да подсили фор­мал­ните разграничения, изразяващи опозицията, съществуваща в плана на съдържанието. В случаите, когато за езиковата система е от особено значение да се запазят разликите във формалната парадигма, отразяващи съществуващата в плана на съдър­жа­ние­то опозиция между членовете на граматическата категория, тези разлики се дублират, като се променя коренът на съответната дума, който е много по-малко подвластен на общата тенденция за намаляване на количеството граматическа информация в рам­ките на словоформата и на извънморфологични влияния, от­кол­кото флексията. Така се запазва възможността за разгра­ни­чаване на членовете на граматическата опозиция във важното за ези­ко­вата система звено. То, както правилно забелязва А. Бит­нер, е звеното, обхващащо най-близкото обкръжение на човека. Спо­ред нас обаче, тук следва да се включат и най-важните звена на езиковата система от граматическа гледна точка. Това е и спе­ци­фичната област на функциониране на суплетивността, коя­то се опитва да определи Вурцел.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Битнер 1985: A. Bittner, IS ANYTHING "MORE NATURAL"? CONSIDERATIONS ON ESTABLISHING A HIERARCHI OF NATURALNESS PRINCIPLES. Linguistische Studien (Series A: Arbeitsberichte), 1985.

Битнер 1988: A. Bittner, Reguläre Irregularitäten. Zur Suppletion in Konzept der natürlichen Morphologie. Zeitschrift für Phonetik, Sprachwissentschaft und Kommunikationsforschung, Berlin 41, 1988.

Вурцел 1984: W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil, 1984.

Вурцел 1985а: W. U. Wurzel, THE MECHANISM OF INFLECTION: LEXICON REPRESENTATIONS, RULES, AND IRREGULARITIES. Linguistische Studien (Series A: Arbeitsberichte), 1985.

Вурцел 1990: W. U. Wurzel, Gedanken zu Suppletion und Natürlichkeit. Zeitschrift für Phonetik, Sprachwissentschaft und Kommunikationsforschung, Berlin 41, 1990.

Гаравалова 2001а: И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер. – Сб. “Коментар. Интерпретация. Възможност за четене”, Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София, 2001.

Гаравалова 2001б: И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер за натуралната морфология. – Съпоставително езикознание ХХVІ, 2001, кн. 1.

Гаравалова 2001в: И. Гаравалова, Критически поглед върху Вурцеловата системозависима морфологическа натуралност. – Доклад от конференцията “Германците и българите в диалог”, проведена в СУ “Св. Кл. Охридски”, април 2001 (под печат).

Гаравалова 2001г: И. Гаравалова, Т. нар. системозависима морфологическа натуралност и тълкуването на някои пара­диг­ми. – Доклад от Шестата конференция на Факултета по славян­ски филологии на СУ “Св. Климент Охридски”, май 2001 (под печат).

Гаравалова 2001д: И. Гаравалова, Типологически аспект на натуралната морфология с оглед на българския език. – Сб. “Обучението по български език в началото на ХХІ в.”, Смолян, 2001.

Гаравалова 2002: И. Гаравалова, Парадигмата на съ­щест­вителните имена в светлината на понятието ‘натуралност’. – Доклад от Седмата конференция на Факултета по славянски фи­лологии на СУ “Св. Климент Охридски”, май 2002 (под печат).

Гаравалова 2003: И. Гаравалова, Школата на нату­ралната морфология и българската морфологическа система. София, “Сема РШ”, 2003.

Герджиков 1983: Георги Герджиков, Тенденцията към ана­литизъм – определение, метод за измерване, причини, след­ствия. – Съпоставително езикознание VІІІ, 1983, кн. 5.

Герджиков 1987: Георги Герджиков, Неравномерният ход на развоя към аналитизъм в различните звена на системата и неговите причини. – Втори международен конгрес по българис­тика. Доклади. 2. История на българския език. София, 1987.

Герджиков 1990: Георги Герджиков, Развоят на индоевро­пейските езици към аналитизъм и някои всеобщи типологически зависимости. – Съпоставително езикознание XV, 1990, № 4-5.

Дреслер и др. 1987: W. U. Dressler, W. Mayerthaler, O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology, Amsterdam/Philadelphia, 1987.

Дреслер 1988: W. U. Dressler, Zur Bedeutung der Sprachtypologie in der Natürlichen Morphologie. In: Lüdtke J (ed.) Energeia und Ergon. Sprachliche Variation – Sprachgeschichte-Sprachtypologie, Vol.ІІІ, Narr, Tübingen.

Майерталер 1981: W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.