Парадигмата на съществителните имена в светлината на понятието 'натуралност'[1]

Илияна Гаравалова

Понятието 'натуралност' стои в основата на лингвистичната теория, представена от школата на натуралната морфология. В своите научни изследвания основателите на това лингвистично течение тръгват от наблюдението, че “един морфологически процес, респ. една морфологическа структура е натурална, ако тя е: а) широко разпространена и/или б) бива усвоена относително рано и/или в) е относително устойчива на езикова промяна или възниква в резултат от нея” (Майерталер 1980:3). Създадената от тях теория е динамична и комплексна, т.е. обогатява се с течение на времето, тъй като всеки един от авторите, принадлежащи към тази школа, привнася своята гледна точка в изясняването на понятието натуралност в езика и по-точно в неговата морфологическа система. Майерталер се опитва да обвърже морфологическата натуралност при всички световни езици изцяло с отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието и с това доколко иконично се предава това отношение в плана на израза (за подробности вж. Гаравалова 2001а; Гаравалова 2001б). Според него, за да бъде определено дадено морфологическо явление като натурално, то трябва да се характеризира също с еднаквост и прозрачност на символизацията (Майерталер 1980:2). Вурцел правилно отчита факта, че концепцията на Майерталер притежава слабости и дори някъде води до противоречия (Вурцел 1984:76-77). Поради тези причини той добавя към концепцията на натуралната морфология още два принципа на натуралността, отнасящи се до системата на конкретния език, а именно принципът на системоподходящността и принципът на привилигированото класово членство (за подробности вж. Гаравалова 2001в). Според Дреслер натуралната морфология не се изчерпва единствено с теорията на маркираността, представена от Майерталер и Вурцел, защото в този случай тя би предвиждала само тенденции, конфликти между тях и възможни решения на тези конфликти. Авторът отбелязва, че за да се намери най-адекватното разрешаване на тези конфликти за съответния език е необходима поне още една теория, даваща ясна представа за това кои универсални тенденции могат да съществуват успоредно в една и съща езикова система. Именно такава е според Дреслер концепцията на морфологическите типове езици (Дреслер и др. 1987:118). За да обясни разликите между морфологическите типове езици, авторът прибавя два нови принципа към комплексната теория на натуралността в сферата на морфологията – тези на индексикалността и на оптималната дължина на словоформата - които според него стоят в основата на един трети свръхкомпонент – изискването за типологическа адекватност (за подробности вж. Гаравалова 2001г). Според него разликите между езиковите типове се дължат на различните предпочитания, които те проявяват към принципите на натуралността (Дреслер 1988:200).

Считаме, че опитът натуралността да се дефинира посредством поредица от взаимодопълващи се нейни показатели е и причината това понятие да остане не достатъчно добре изяснено. Това се дължи на факта, че не винаги при дадено морфологическо явление всички изисквания на показателите за натуралност могат да бъдат изпълнени. От друга страна обаче е напълно възможно несъвпадението между някои от показателите на натуралността или следствията от тях.

Според Майерталер например най-натурални са най-широко разпространените езикови явления. Как обаче следва да се разбира това? Най-разпространен от морфологическите типове езици е аглутинативният. Следователно би могло да се допусне, че морфологичните явления, характерни за аглутинативните езици, са натурални, защото са често срещани. Аглутинативния тип отговаря в най-висока степен и на изискванията за конструкционна иконичност, еднаквост и прозрачност, изведени като принципи на натуралността от Майерталер. Ако обаче образецът за натурален език е аглутинативният тип език, би следвало всички останали морфологически типове езици да се стремят да се доближат до този модел, а подобна тенденция не се наблюдава. Поради това считаме, че във връзка с цитираното по-горе твърдение на Майерталер се налага едно уточнение, а именно, че като натурални следва да се определят широко разпространените и характерни за даден морфологически тип, а не за езиците изобщо, явления. Според нас, дори и уточнено по този начин, твърдението на автора не е напълно коректно. Така например във флективните езици са широко разпространени характерните за този морфологически тип многозначни и разнотипни афикси. В много от флективните езици обаче паралелно с този тип окончания се срещат и еднозначни и еднотипни флексии (характерни главно за аглутинативния тип езици), които също се оказват устойчиви на промените в развоя на езика (вж. ок. -s за G.sg. в английски език).

Освен това е напълно естествено по-регулярните или мотивираните от гледна точка на говорещия парадигми, както и знаците, характеризиращи се с едно-еднозначното отношение между означаемото и означаващото, и морфологически явления, при които действа принципът на икономията, да се усвояват и декодират по-лесно. Не липсват обаче примери от историческия развой на езиците, показващи, че много често устойчиви на езиковите промени се оказват именно нерегулярните парадигми, които са изградени в противоречие с изискванията за еднаквост и прозрачност на символизацията и принадлежност към стабилния флективен клас. Такъв е примерът със суплетивните парадигми в индоевропейските езици.

Също така при "кръстосаните" езици се наблюдава тенденция към крайна икономия (максимално опростяване на формите и регулярност на парадигмите), което е белег за висока степен на натуралност според представените по-горе признаци на натуралността. От гледна точка на лингвистичното течение на натуралната морфология би могло да се твърди, че при тези езици морфологическата система се характеризира с висока степен на натуралност, макар това да е за сметка на експлицитното изразяване на информацията. Въпреки това подобни тенденции към крайна икономия при останалите езици не се наблюдават, защото причините, които стоят в основата на подобен исторически развой на езика, следва да се търсят не в стремежа към повишаване степента на натуралност на този език, а в тенденцията към максимална икономия, която от своя страна е свързана с извънсистемни фактори като билингвизма, целите, за които служи езика и т.н. Освен това е спорно доколко липсата на експлицитно изразяване на граматическата информация може да се счита за предимство, дори ако по-този начин езикът става по-икономичен. В езика действително съществува тенденция към икономия, но не бива да се забравя, че също така съществува и тенденция за ескплицитно изразяване на граматическата информация чрез морфеми.

От цитираните по-горе прояви на натуралността, изведени от Майерталер, най-важна е устойчивостта на разглежданото морфологическо явление на промените, настъпващи с течение на времето в системата на езика. Това се потвърждава и от факта, че една част от неправилните парадигми не се отстраняват от езиковата система, въпреки че са по-трудни за усвояване и декодиране и противоречат на принципите за еднаквост и прозрачност на кодирането на морфологическите категории. Напълно сме съгласни с наблюдението на Майерталер, Вурцел, Дреслер и Панагъл, че някои морфологически явления се характеризират с по-висока степен на иконичност на плана на израза по отношение на плана на съдържанието и поради това обикновено те се оказват устойчиви на езиковите промени и следователно натурални. Устойчиви на езиковите промени обаче се оказват и редица нерегулярни парадигми (вж. парадигмата на силните глаголи в немски език, на личните местоимения в български език и т.н.). Следователно причината за устойчивостта на морфологическите явления не бива да се търси единствено в изоморфизма на означаващото спрямо структурата на плана на съдържанието. Не бива да се пренебрегва фактът, че означаващите са материални и следователно не са така гъвкави като значенията, т.е. не могат да отразят всички страни на означаваното, затова обикновено диаграматичност може да бъде постигната само в едно отношение, а не във всички отношения. В този смисъл е от голямо значение да се открие най-важната черта на означаваното и да се търси диаграматичност на означаващото по отношение на нея.

Според нас, разликите между морфологическите типове не се дължат на различните предпочитания, които те проявяват към принципите на натуралността, както твърди Дреслер, а на различната степен на морфологизация на частите на речта. Тя от своя страна води до различна синтагматична организация на словоформата. На това се дължи различния тип афиксация и различния характер на афиксите в отделните морфологически типове. В този смисъл разликите между морфологичните типове езици също се дължи на тенденцията към иконичност (диаграматичност), при това по отношение на най-важната им особеност - иконичност на доминантата. Затова изискването за иконичност в това отношение се поставя на първо място в езика, дори ако противоречи на изисквания за иконичност от друг тип.

Така например при аглутинативните, а по друг начин и при интрофлективните езици, изискването за иконичност в това приоритетно отношение създава определен тип афикс и това води до голяма степен на иконичност и от друга гледна точка, а именно иконичност по отношение на разпределянето на информацията. Във флективните езици това не е така. При тях иконичността по отношение на доминантата създава т. нар. флексия. Това най-добре подчертава максимално обособения характер на частите на речта. От друга страна обаче флексията се оказва неиконична по отношение на разпределянето на граматическата информация, тъй като възниква противоречие между нейния предимно едноморфемен характер и голямото количество граматическа информация, което тя носи, между разчленения характер на морфологическите категории и граматическите опозиции и неразчленения харатер на флексията, между голямото количество граматическа информация и единичността на знака, който я предава (за подробности вж. Гаравалова - ръкопис). Развоя към аналитизъм идва, за да отстрани или поне да намали това противоречие и така да се постигне иконичност и в това отношение, при това без да се засягат най-общите особености на флективния тип, които са свързани с граматическата доминанта на този тип (Герджиков 1987). В тази светлина би следвало да се разглежда и развоят на българския език от синтетизъм към аналитизъм. Този развой не се дължи на фонетичните изравнявания, аналогията, вътрешноструктурни противоречия, специфични само за разглеждания език и под. Причините за представяната тук тенденция в развитието на индоевропейските езици (и в частност на българския език) се откриват в самия синтетичен флективен строеж, който носи в себе си горепосоченото вътрешноструктурно противоречие, пораждащо развой към аналитизъм.

Според нас, степента на натуралност в български, както и в останалите индоевропейски езици, зависи от това доколко е постигната целта на тенденцията за развой към аналитизъм в рамките на особеностите на флективния тип. Крайният резултат от действието на тази основна развойна тенденция се свежда в последна сметка до това на отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието да съответства отношението реална / нулева морфема в плана на израза или, казано по друг начин, на една морфема да отговаря само един положителен диференциатор, защото само системоформиращите диференциатори се отчитат от езиковото съзнание като семантичен товар.

Относителното изравняване на количеството граматическа информация, носена от словоформата може да стане по два начина: чрез деморфологизация и чрез създаването на композирани форми. Така например в български език при глагола "наднормената" информация се прехвърля върху допълнителни спомагателни глаголи, които остават част от формата на съответния глагол. При това тук действието на тенденцията към аналитизъм се проявява не толкова в замяната на по-синтетичните форми с по-аналитични, а преди всичко в това, че новите категории и опозиции се създават изключително чрез аналитични средства. Обратно на това при имената част от носената граматическа информация се прехвърля върху служебни думи, главно върху предлози, които по определени причини не са част от формата на името, поради което се стига до деморфологизация. Това е и причината за изчезването на падежната система в съвременния български език. Ето защо съвременните аналитични индоевропейски езици обикновено имат бедно име, обаче богат глагол (Герджиков 1983:51). При това трябва да се подчертае, че редуцирането на именната система и запазването и обогатяването на глаголната система са двете страни на един и същ процес - процеса на развой към аналитизъм на флективните езици, който обхваща всички сектори на морфологическата система.

Поради ограниченост в обема, тук няма да се спираме на организацията на именните морфологически категории. Бихме искали единствено да отбележим, че приемаме мнението, според което, категориите, съществуващи при съществителните имената в съвременния български език са 'род', 'число', 'вокатив' и 'определеност / неопределеност'. Падежните окончания се пазят (и то отчасти) само в парадигмата на местоименията, а при останалите имена тези значения се символизират с помощта на предложни конструкции (за подробности вж. по-горе). Категорията 'определеност / неопределеност' се символизира посредством полуаглутинативен формант, който стои в края на граматически оформената дума, т.е. след окончанието. Останалите три граматически категории се означават заедно посредством флексията на словоформата.

Тенденцията към икономия е много слабо застъпена в морфологическата система на българския език като цяло и при имената в частност. Така например родително-винителната форма за м.р. ед. ч. Ивана е маркирана само по признака 'зависимост', но въпреки това тя отпада от езиковата система. Едновременно с това обаче абсолютно незасегнати от тенденцията към икономия в съвременния български език са категориите 'число' и 'род'. Причината, според нас, би следвало да се търси във факта, че определителния член в нашия език е задпоставен. Затова той не може да поеме изразяването на рода и числото на словоформата, както става с предпоставения член в немски език например. Освен това за синтетичните флективни езици е характерно съгласуването. В резултат от действието на тенденцията към икономия би следвало да се очаква ролята му да се намали, но това не се наблюдава в нашия език. Казаното до тук далеч не означава, че българският език се характеризира с по-ниска степен на натуралност. Натуралност означава естественост, а българският е естествен език. Освен това следва да се има предвид, че тенденцията към икономия не е основна, а, напротив, е допълнителна и доста крайна развойна тенденция, идваща след тенденцията за развой към аналитизъм.

Бихме искали да уточним също така, че, с оглед на темата, ще се ограничим само до изследване на типовете парадигми, разликите между които се откриват при съпоставяне на окончанията, като се абстрахираме от изосемичните флексии. Вурцел, който в своята разработка върху натуралната морфология отделя специално внимание на проблемите, свързани с формалните класове, отбелязва, че като стабилен би следвало да се определя този формален клас, който не губи думи, които да преминават към конкурентните формални класове, и приема нови думи със съответните морфологически свойства. Считаме, че към тези изисквания за определяне на даден клас думи като стабилен би следвало да се прибавят и изискванията за мотивираност на съответния формален клас. Така например, тъй като при съществителните имена за лица морфологическата категория 'род' е мотивирана, ако тук се яви противоречие между родовото окончание и естествения пол, тогава определянето на граматическия род става в повечето случаи според естествения пол (срв. например: владика, баща, съдия, дядо, вуйчо, чичо, но: едно момиче, едно момче).

Като се имат предвид изведените от Вурцел критерии за определянето на даден формален клас като продуктивен, както и направените към тях допълнения и уточнения, от гледна точка на съвременния български език биха могли да се направят следните изводи. При имената от мъжки род като продуктивни формални типове би следвало да се определят класът, съдържащ многосрични имена от мъжки род, завършващи на съгласна, които образуват множествено число с помощта на окончанието –и, както и класът на едносричните имена от мъжки род, завършващи на съгласна, които образуват множествено число с помощта на окончанието –ове (идващо от ŭ-основи). Тези формални типове съдържат най-голям брой думи, не губят думи, които да преминават към конкурентните формални класове, и приемат нови думи със съответните морфологически свойства. Формалните класове, съдържащи съществителни от мъжки род, които завършват на гласна, както и които образуват множествено число с помощта на окончанието –е (идващо от ŭ-основи), -ища и –а (старо окончние за И.п.дв.ч.) са непродуктивни. При имената от женски род продуктивен е флективния клас на съществителните, завършващи на гласна –а (я), които образуват множествено число с помощта на окончание –и. Окончанието –е за множествено число, което е от дивтонгичен произход и е застъпник на старото окончание за И.п.дв.ч., е белег за непродуктивност на флективния клас. Непродуктивен е и класа на съществителните от женски род, завършващи на съгласна. Продуктивен също така е и формалният тип на имената от среден род, завършващи на –о и –е, които образуват множествено число с помощта на окончание –а (я). При среден род се пазят и редица окончания за образуване на множествено число, идващи от консонантното старобългарско спрежение: -ета(та) от nt-спрежението, -ена от n-основи, -еса от s-основи и др., но тези окончания са белег за непродуктивност на формалния клас. Въпреки големия си брой, непродуктивните формални типове не отпадат, а се пазят при съществителните имена и от трите рода. Това се дължи на морфологичната доминанта на флективния тип, която позволява съществуването в езика на разнотипни афикси.

От голямо значение при определянето на дадена дума като принадлежаща към определен формален клас, са не само нейните морфологически свойства, на което настоява Вурцел, а и морфофонологически й свойства, които остават извън сферата на интересите на немския учен. Наличието на изосемични морфеми се дължи на морфологическата доминанта на флективния морфологически тип езици, но изборът на една от тези изосемични морфеми не винаги става само по силата на навика, а често се регулира и от морфофонологията. Така например в български език при съществителните имена от мъжки род множествено число се символизира на формално равнище с помощта окончанията -ове, -е, -и, -ища, -а и др., но при едносричните съществителни имена от мъжки род се предпочита окончанието -ове за символизиране на множествено число, докато при многосричните съществителни имена от мъжки род предпочитаната флексия е -и.

Тъй като изосемичните морфеми носят едно и също граматическо значение, за целите на нашата работа е достатъчно да разработим словоформите само на една парадигма на име, означаващо лице и една парадигма на име, означаващо неодушевен обект, от мъжки род, както и по едно име от женски и среден род, където в съвременния български език не се различава опозицията неодушевеност / одушевеност. Избираме именно формата на матричния модел, защото при него най-ясно проличава броя на признаците, по които дадената словоформа е маркирана. Със знака "+" ще отбелязваме маркираността на члена по определен признак, със знака "-" - нейната немаркираност по даден признак, а със знака 0 редуцирането на даден признак под действието на принципа на компенсацията. Съответно с F ще се означава признакът 'феминалност', с N - признакът 'неутралност', а с Impers. признакът 'имперсоналност' (на базата на които се организира родът при имената), с Pl ще се означава признакът 'плуралност', а с Num. признакът 'нумералност' (на основата на който се организира числото), с V ще се означава признакът 'вокативност' (на основата на който се организира вокативът) и с Id - признакът 'идентифицираност' (на базата на който се организира категорията 'определеност / неопределеност').

	формален тип	'род'			'число'		'определ./неопредел.'	'вокатив'
		F	N	Impers.	Pl	Num.	Id.	V
м.р.	раб	-	-	-	-	-	-	-
	раба / рабът	-	-	-	-	-	+	0
	рабе	-	-	-	-	-	0	+
	раби	0	0	0	+	-	-	0
	рабите	0	0	0	+	-	+	0
	бор	-	-	+	-	-	-	0
	бора / борът	-	-	+	-	-	+	0
	борове	0	0	0	+	-	-	0
	боровете	0	0	0	+	-	+	0
	бора	0	0	0	+	+	0	0
ж. р.	жена	+	-	0	-	0	-	-
	жената	+	-	0	-	0	+	0
	жено	+	-	0	-	0	0	+
	жени	0	0	0	+	0	-	0
	жените	0	0	0	+	0	+	0
ср.р.	хлапе	-	+	0	-	0	-	0
	хлапето	-	+	0	-	0	+	0
	хлапета	0	0	0	+	0	-	0
	хлапетата	0	0	0	+	0	+	0

От матричния модел е видно, че форми от типа раб са немаркирани по всички признаци и от формална гледна точка се характеризират с липсата на окончание. Формите от типа раби, рабе, бор, борове, жена, жени, хлапета и хлапе са маркирани по един от признаците, на базата на които се организират категориите 'род' или 'число' и имат флексия, а формата раба (рабът) е маркирана по признака идентифицираност и се отличава с наличието на полуаглутинативен формант. Формите от типа рабите, борът, боровете, жената, жените, хлапетата и хлапето са маркирани по два признака, но значението на категорията 'род' или 'число' се носи от флексията, докато значението на категорията 'определеност / неопределеност' се носи от полуаглутинативния формант, т.е. тук отново една морфема носи само един положителен семантичен товар. По- различно е положението при формата за бройно множествено число бора, както и при звателната форма жено. Те също са маркирани по два признака, но единият от тях не е идентифицираността и следователно при тези форми отсъства полуаглутинативен формант, който да поеме част от граматическата натовареност. Разглежданите форми обаче също следва да бъдат определени като натурални, защото отговарят на изискването за иконичност в приоритетното отношение, т.е. иконичност по отношение на морфологическата доминанта на езиковия тип, а, както многократно подчертавахме по-горе, разнотипността и полифункционалността на окончанието е белег за флективност. Ето защо считаме, че парадигмата на съществителните имена в съвременния български език следва да се определи като натурална.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Вурцел 1984 : W. U. Wurzel, Flexionsmorphologie und Natürlichkeit: Ein Beitrag zur morphologischen Theoriebildung. – Studia grammatika, Berlin: Akad – Veil, 1984.

Гаравалова 2001а: И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер. – Сб. "Коментар. Интерпретация. Възможност за четене.", Университетско издателство "Св.Кл. Охридски", София, 2001.

Гаравалова 2001б: И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер за натуралната морфология – Съпоставително езикознание ХХVІ, 2001, кн. 1.

Гаравалова 2001в: И. Гаравалова, Критически поглед върху Вурцеловата системозависима морфологическа натуралност. – Доклад от конференцията "Германците и българите в диалог", проведена в СУ "Св. Кл. Охридски", април 2001 (под печат).

Гаравалова 2001г: И. Гаравалова, Типологически аспект на натуралната морфология с оглед на българския език – Сб. "Обучението по български език в началото на ХХІ в.", Смолян, 2001.

Гаравалова – ръкопис: И. Гаравалова, Школата на натуралната морфология и българската морфологична система (ръкопис).

Герджиков 1983: Георги Герджиков, Тенденцията към аналитизъм – определение, метод за измерване, причини, следствия. – Съпоставително езикознание VІІІ, 1983, кн. 5.

Герджиков 1987: Георги Герджиков, Неравномерният ход на развоя към аналитизъм в различните звена на системата и неговите причини – Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 2. История на българския език. София, 1987.

Дреслер и др. 1987 : W. U. Dressler, W. Mayerthaler, O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology, Amsterdam/Philadelphia, 1987.

Дреслер 1988: W. U. Dressler, Zur Bedeutung der Sprachtypologie in der Natürlichen Morphologie. In: Lüdtke J (ed.) Energeia und Ergon. Sprachliche Variation- Sprachgeschichte-Sprachtypologie, Vol.ІІІ, Narr, Tübingen

Майерталер 1981 : W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.

---

[1] Статията “Парадигмата на съществителните имена в светлината на понятието 'натуралност'.” на И. Гаравалова е публикувана в сб. “Езикът и литературата в епохата на глобализацията.”, Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София, 2003.