НЯКОИ НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ТЕОРИИТЕ ЗА СЪЩНОСТТА НА ЕЗИКА

2000

Терминът “език” се употребява най-вече в следните три значения:

· Езикът е подвижен орган в устата на човека и висшите животни.

· Конкретната говорна дейност, посредством която хората се разбират, комуникират и координират своята дейност /синоним на реч/.

· Абстрактно понятие, система, която функционира чрез речта.

Науката определя езика като обществено явление, което е средство за общуване. Неоспорима е връзката му с обществото. Езикът губи своята жизненост, той представа да се развива и отмира, когато загине обществото, което е било негов носи-тел. В класификацията на езиците днес намират място много мъртви езици, които са изчезнали заедно с народите, говорили на тях – готски, тракийски, бургундски, пруски, вандалски и т.н. Има случаи, при които езикът е “надживял” обществото, което го е говорело, и така е продължил да съществува. Такъв е латинският език, той служи като език на католическата църква.

Проблемът за езика винаги е занимавал учените езиковеди. Още Аристотел е казал: “думите не означават нищо чрез “природата си”. Има непрекъсната традиция, наложила се исторически в даденото общество. Теорията, която се опитва да подчертае значението на езика, е хипотезата за лингвистичната относителност на Е. Сапир и Б. Уорф. Според нея нашата представа за света, подходът ни към действителността зависят от езика, който говорим. Тоест всеки език представлява една различна картина на света, един различен поглед върху света. Езикът има глобален характер, използва се във всички сфери на обществото.

Според Лудвиг Витгенщайн “Границите на моя език са границите на моя свят.”. От това следва, че езикът е не само обект на философските размишления, но и техен медиум, често той е мярка за истинност. След като границите на езика са граници на света, то е възможно да разширим границите на нашия свят, като дадем нови възможности на езика и го развиваме. Той се явява средство за опознаване и разбиране на действителността. Размислите върху езика трябва да се променят, тъй като той самият се променя във времето. Затова новите изследвания и теории са толкова важни. Така езикът се схваща като система от нормирани навици на индивидите, принадлежащи на една езикова общност. Като предпоставка за езика се изтъква сигналната функция, която се поражда в човешката практика. (Die Grenzen meiner Sprache sind die Grenzen meiner Welt, Guenter Patzig; Sprache und Gesellschaft, H. 1979) Различните науки разглеждат феномена “език” по различен начин. Семиотиката (наука за знаците и знаковите системи) го определя като специфична знакова система. Логиката го окачествява като действително практическо съзнание. Езикът е толкова стар, колкото е древно и самото мислене. За физиологията езикът е втора сигнална дейност, условна рефлекторна сигнализация. Психологията разглежда езика като вид психическа дейност, като явление за свързване или разлагане на представи. Бихевиоризмът схваща езика като основна форма на човешкото поведение. Представата за езика като “организъм” характеризира вижданията на романтиците. Според тази идея езиците водят един своеобразен живот. Те възникват, развиват се, достигат своя апогей и постепенно замират. Още Платон е посредника на схващането за езика като “Organon”, като средство, което хората използват, за да реализират своите комуникативни намерения. Това схващане е възприето през 20 век от Карл Бюлер(1934 г.). (Виж “Das Organonmodell der Sprache”, стр. 51, Sprachwissenschaft, Ludger Hoffmann 1996)

Езикът се намира в многообразни връзки с другите науки, които изучават природата, обществото и човешкото съзнание. Изключително важна е езиковата концепция на Вилхелм фон Хумболт (1767 – 1835), който със своите трудове полага основите на общото теоретическо езикознание, а то от своя страна оказва голямо въздействие върху развитието на езикознанието и до днес.

Според него езикознанието трябва да се стреми към създаване на собствени методи за изучаване на езика. Сравнителното изучаване на езиците дава възможност да се разбере повече за развитието на народите и образованието на човечеството. В своите философски виждания за езика Хумболт се придържа доста до постановките на Кант, Фихте и Шелинг.

“Езикът е душата в цялата нейна съвкупност. Той се развива по законите на духа. Като част от човешкия организъм, тясно свързана с вътрешните духовни сили, тя се намира в зависимост от общите склонности на народа, но същността и причините на тази зависимост представляват непроницаема тайна. Езикът е орган, образуващ мисълта. Умствената дейност е съвършено духовна, дълбоко вътрешна и протичаща без следи – посредством звука, речта се материализира и става достъпна за сетивното възприятие. Затова дейността на мисленето и езикът представляват неразделно единство.(Кондрашов, 1979 г.)

Както виждаме, Хумболт разглежда езика в плана на агностицизма. Той подчертава и се стреми към разгадаване на връзката между език и мислене и разкрива еволюцията на езика. Според него езикът не може да бъде мъртво произведение. Той не е продукт на дейността (ergon), а е дейност (energia). Всяко поколение получава от предходното езика в готов вид, но в тези готови форми се съдържа всичко за обновлението и вечното негово движение в резултат на човешкото творчество.

“Характерната форма на езика се отразява в неговите най-малки елементи и заедно с това всеки от тези елементи по един или друг и невинаги ясен начин се определя от езика. За да може човек да разбере една или друга дума не просто като душевна подбуда, а като членоразделен звук, означаващ понятие, целият език напълно и във всички свои връзки трябва да бъде заложен в него. В езика няма нищо единично, всеки отделен негов елемент се проявява само като част от цялото.(Кондрашов, 1979 г.)

Както сами виждаме, Хумболт пръв обръща внимание на системния характер на езика. Делението на езика на съставни части е резултат на научни абстракции и класификационни дейности на човека.

Езикът е вътрешен, взаимосвързан организъм. Възникването му не може да бъде разкрито, защото типът му вече не е налице в човешкия разсъдък. В езика няма нищо случайно и самостойно, всичко е свързано и има своя причина. Сегашната семантика на думата отново е нещо, което имаме наготово, но как е станала връзката между точно тази форма и това съдържание е въпрос, на който е трудно, дори невъзможно да се отговори. Отговорът се крие някъде там в жестовете, мимиките и звуковете, които нашите предци са използвали, за да се разбират. Езикът не е продукт на отделния човек, а принадлежи на цялата нация. Той е връзката между поколенията.(Wilhelm von Humboldt, “Sprache als Weltan-sicht”; Sprache und Gesellschaft, H. 1979 и “Einleitung in das gesamte Sprachstudium”; Sprachwissenschaft, L. Hoffmann 1996)

Езикът е не само средство на познатата действителност, но и много повече – средство за откриване на непознатото.

Езикът е дейност на духа, на мисълта. Върху духа лежи печатът на материята. Нито езикът, нито мисленето могат да се разглеждат като първични. Без да се стараем да определим приоритета на едното или на другото, ние трябва да видим в духовната сила на народа реалния определящ принцип и действително основание за различаване на езиците, тъй като само духовната сила на народа е жизнено и самостоятелно явление, а езикът зависи от нея. Езикът е дейност на духа, а духът, духовното начало, духовната сила отличават човека от всички други живи същества.(Амирова, Ольховиков, Рождественский, 1975 г.)

Езикът и духовната сила функционират неразделно един от друг, те съставляват общо дейността на разума. Произходът и значението на езика са свързани преди всичко с два фактора:

- външен – външната необходимост да се поддържат обществените отношения

- вътрешен – вътрешната потребност – необходимо условие за развитие на интелектуалната и духовната страна от живота на народите. И всеки език се разбира според Хумболд като опит за удовлетворяване на тези потребности.(Амирова, 1975 г.)

Езиковата концепция на Хумболд е основата, ядрото, от което черпят материал всички езикови школи в своите възгледи. Хумболт пръв обръща внимание както на структурната същност на езика, така и на еволюционната, психологическата и социалната. Той отрича дедуктивната обща граматика, опитва се да примири съществуващите в езика противоречия между речта и разбирането, субекта и обекта, неделимото и народа. В лингвистичните си търсения Хумболт използва активно материала не само от индоевропейските езици, но и от древноегипетски, японски и др.

В средата на 19 век се появява така наречената натуралистическа школа в езикознанието. Работата на Боп, който открива родство между индоевропейските езици, се продължава от неговия талантлив приемник Август Шлайхер(1821 – 1868) – създател на натуралистическата концепция на езика. Той отнася езика към категорията на живите организми.

“Животът на езика не се отличава съществено от живота на всички други живи организми – растения и животни. Както те, така и той има период на растеж от най-прости структури към по-сложни форми и период на стареене, в който езикът все повече и повече се отдалечава от достигнатата най-висша степен на развитие и техните форми търпят загуби. Понятно е, че толкова много от постановките на Дарвин имат приложение към езиците.(Кондрашов, 1979 г.)

Шлайхер налага биологически смисъл в определението на езика като организъм. Целта му е била да подчертае материалната страна на езика и не е отделил достатъчно внимание на обществената му същност. Затова и Потебня го е репликирал иронично: “Организмът живее самостоятелно, а словото - само в човешката уста!”.

Шлайхер се опитва да установи обективните закони в развитието на езика.

“Езикът е естествен организъм, който възниква без участието на човешката воля, нараства и се развива по определени закони и на свой ред старее и умира.”(Подобни разсъждения, без влагане на биологически смисъл, се откриват и в началните построения на концепцията на Хумболд.)(Амирова, 1975 г.)

Виждането на Шлайхер по-късно е изказано от Хегел. В живота на езика има два отделни периода:

- предисторически (на създаване и развитие на езиковите норми)

- исторически (разпадане на езиковата система)

Приносът на Шлайхер се състои в това, че той пръв поставя въпроса за законите, по които се развива езикът. Езикознанието трябва да гради своите концепции за езиковото развитие на базата на точни наблюдения върху езика.

Щайнтал заменя биологическата концепция на езика с психологическа. Той разглежда психофизичния акт на говоренето като единствена реална даденост в езика. С подобни на тези възгледи през 70-те години на 19 век в Германия възниква младограматическата школа със своите еволюционистични постановки. Представители на тази школа са Херман Паул, Август Лескин, Херман Остхоф, Вертхолд Делбрюк, Карл Бругман, Карл Вернер. Те разглеждат езика като изменяща се психофизична дейност на индивида. Идеята им е да приравнят езикознанието до ранга на естествознанието. Езикът се разглежда като един саморазвиващ се феномен и поради тази причина го сравняват с всеки обект, с който се занимават дисциплини като физиката и химията.

Идеологията им представлява форма на еволюционистична и позитивистична философия в езикознанието.(Любопитен е фактът, че в началото на своята дейност Сосюр също е бил младограматик, тъй като се е формирал като езиковед в университета в Лайпциг – център на тази школа.)(Einfuerung in die Sprachwissenschaft, Wilhelm Franke, 1996)

По-късно Х. Паул в своята книга “Същност на историята на езика” 1880, изтъква: “Всеки индивид има свой собствен език.”

“Може би най-големият напредък на по-новата психология се състои в откритието, че значителна част от психичните процеси протичат без ясно съзнание и всичко това, което някога е било в съзнанието, остава по-късно като един въздействащ момент в неосъзнатото. Това откритие е и от голямо значение за езикознанието, тъй като всички прояви на езикова способност произтичат от това тъмно пространство на неосъзнатото в човешката душа. Така там се е образувало поле от свързани по между си понятийни групи. Тези групи са продукт на всичко това, което чрез слушане, чрез собствено говорене и посредством собствено мислене е попаднало веднъж в нашето съзнание”(H. Paul, “Das Wesen der Sprachentwicklung”; Sprachwissenschaft, L. Hoffmann, 1996)

За да се разкрие действителната същност на езика, трябва да бъде обърнато внимание върху концепцията на Фердинанд дьо Сосюр, който доказва социалния характер на езика и дава основния тласък в развитието на новото модерно езикознание, благодарение на което днес науката дефинира езика като обществено явление, което е основно средство за комуникация.

Постановките на Сосюр са изложени в неговия “Курс по обща лингвистика”, който е издаден и през 1992 г. в София. Той формулира езика, като го различава от речта. Езикът не съвпада с речевата дейност, той е само една определена и съществена част от нея и е едновременно социален продукт на речевата способност, съвкупност от необходими условия, възприети от обществото, за да може тази способност да се упражнява от индивидите. Взета в своята цялост, речевата дейност е многообразна и разнородна. Тя е едновременно физична (звуковите вълни), физиологична (говоренето и слушането) и психична (словесните образи и понятията), принадлежи и на индивидуалната, и на социалната сфера. Тя не може да бъде включена в никоя от категориите на човешката дейност, защото не е известно как да се обособи нейната цялост. Езикът е една цялост сам по себе си и принцип на класификация.

Комуникативният акт е изобразен от Сосюр така: “Необходими са най-малко двама членове – адресант и адресат. В съзнанието на адресанта се появява някаква представа, която предизвиква звукова такава. Това е психичен процес, от който се поражда и следва един физиологичен. Мозъкът отпраща към говорните органи импулс, който отговаря на предизвиканата звукова представа. В този момент от устата на адресанта излизат звукови вълни, които достигат слуховите органи на адресата – чисто физичен акт. След това този цикъл се завършва от адресата по обратния път. Това е материализация на кода на езика.(Ueber die Sprache, Ferdinand de Saussure; Sprache und Gesellschaft,H. 1979)

Ако обхванем сбора от словесни образи, натрупани у всички индивиди, бихме докоснали социалната връзка, която съставя същността на езика. Езикът е достояние, образувано в процеса на говорната практика у принадлежащите към една и съща общност, граматична система, виртуално съществуваща във всеки мозък или по-точно в мозъците на една съвкупност от индивиди, защото “езикът не е в пълен вид у никого, той съществува изцяло само в масата”.

Важно и необходимо е тук да се изтъкнат разликите между език и реч, които представляват основен тезис в лингвистичната теория на Сосюр. В някои езици думите не показват добра дефиниция на тези две понятия, затова е необходимо да се дефинират нещата, същностите. В немски например “die Sprache” означава: 1. Langue (език) и 2. Langage (речева дейност, която отчасти се покрива от “die Rede”, което означава освен реч и ораторска реч.

В така наречената дихотомия (противопоставяне език – реч) Сосюр определя тези две явления като взаимосвързани и предполагащи се. Езикът е оръдие и продукт на речта. Това е един двустранен процес. Езикът е система, речта – нейна реализация. Във връзка с отношенията между езика и речта има две основни твърдения:

- На Звегинцев – това са две отделни явления. Обобщават се някои по-съществени характеристики на езика и речта. Докато езикът е общо, социално явление, стремящо се към стабилност, статичност, извънисторично и описващо се с формални правила, то речта е индивидуално, психическо явление, динамично, исторично, което не може да бъде описано формално.

- На Трубецкой – езикът и речта са две страни на едно явление – речевата дейност. Езикът е такава същност, която намира своята проява в речта. Езикът съществува на практика чрез речта.

Най-простия извод, който можем да направим, е, че езикът е средство за образуване на речта.

Сосюр изтъква характерните черти на езика(“Курс по обща лингвистика”, С. 1992):

- Езикът е добре определен обект в особената съвкупност от факти на речевата дейност. Той е външен спрямо индивида, който сам не може да го създава, нито да го променя. Езикът съществува по силата на своеобразен договор, сключен между членовете на общността.

- Езикът, за разлика от речта, е обект, който може да се изследва отделно. Ние не говорим мъртвите езици, но можем твърде добре да усвоим техния езиков организъм.

Езиковите знаци, макар и психични по същност, не са абстракции. Асоциациите, които съставят езика, са реалности, които се намират в мозъка.

Така ние можем да направим следния извод – обичаите на един народ имат отражение върху езика му, а от друга страна, в голяма степен, именно езикът прави народа. В този план на разсъждения бих искал да цитирам един откъс от Адам Шаф (Sprache als Widerspiegelung, Adam Schaff; Sprache und Gesellschaft

H., 1979):

“Но тази толкова важна за нашето познание система, каквато е езикът, е сама по себе си продукт на изразения обществен характер. За да се изтъкне влиянието на езика върху познанието, се говори често например за необикновеното количество от имена, които се появят при определени народи за обозначаване на особено важни за тях аспекти на действителността. Така например при ескимосите е показателно многообразието на имена за обозначението на “сняг”, които отговарят на различните негови състояния; при пустинните народи богатството на имена за различни нюанси на кафявия и жълтия цвят; големият брой от имена на риби при морските народи, на растения при степните народи и т.н. Но тъкмо тези примери доказват по убедителен тезата, че езикът се образува в човешката обществена практика. Хората говорят така, както им е продиктувано от живота, от практиката.”

Сосюр въвежда една от най-правдивите и достъпни за разума трактовки за същността на езика. Затова и всички клонове и поддисциплини в езикознанието намират почви в своите обосновки именно върху тези модерни лингвистични направления.

Езикът е една от най-сложните системи от правила, които човек изучава. Една от най-дискутираните теории за същността и произхода на езика е нативистичната с основен представител Ноам Чомски – американски езиковед, според когото умението да се говори е вродено, както безусловните рефлекси. Той е съвременен поддръжник на натуралистичното направление в езикознанието и разглежда езиците като езици старци, преживели своя апогей и намиращи се пред разпад.

“Думата “език” е трудно понятна. “Език” не е добре дефиниран проект в лингвистиката. На практика и теоретично, ние казваме, че немският е един език, холандският – друг, но някои диалекти в немския приличат повече на някои холандски, отколкото на други немски диалекти.”(N. Chomsky, “Sprache und unbewusste Kenntniss”; L. Hoffmann, 1996)

В теорията на Чомски главна роля имат вродените биологически детерминанти. Неговата концепция обхваща структурата на езика и правилата, които определят реда и функционирането на лексемите в речта, тя обаче не подпомага разбирането на семантичната същност на думите.

Езиците се различават по своите външни характеристика, т.н. повърхностна структура, те имат обаче основни прилики в своята композиция, т.н. вътрешна структура.

Повърхностната структура се отнася до звученето и последователността на думите, докато вътрешната засяга намерението и целта. Чрез ранни езикови интуитивни правила, т.н. граматика на трансформацията, индивидите превръщат повърхностната структура във вътрешна и обратно. Именно тази граматика на трансформацията е биологически зададена в организма.

В човешките езици има общи закономерности, които се обясняват с общите физиологични и психични характеристики на хората. Това са езиковите универсалии. Има генетична зададеност на езика, но тя се проявява след отключване на механизмите на общуване и ако се премине определена възрастова граница, тази генетична даденост не може да се прояви, още повече ако липсва социална среда. Поради това и в следствие на всичко изложено дотук стигам до извода, че езикът е обществено явление, а езикознанието – обществена наука, защото езикът е средство за общуване – основно и незаменимо във всеки човешки колектив. Няма човешко общество, което да е заменило езика с друг начин на комуникация. Още повече, че езикът в дадено общество има глобален характер, използва се във всички човешки дейности, докато останалите обществени явления са ограничени само в определени сфери на човешкия живот.

Езикът се отличава и като най-независимото и устойчиво обществено явление, появява се с появата на дадено общество и съществува, докато съществува и обществото, за разлика от другите обществени явления, които са ограничени във времето.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Н. А. Кондрашов – “История лингвистических учений” М., 1979

Т. А. Амирова, Б. А. Ольховиков, Ю. В. Рождественский – “Очерки по истории лингвистикий” М., 1975

Фердинанд дьо Сосюр – “Курс по обща лингвистика” С., 1992

Ludger Hoffmann – “Sprachwissenschaft”, W de G, Berlin – New York, 1996

Sprache und Gesellschaft, H., 1979

Wilhelm Franke – “Einfuehrung in die Sprachwissenschaft” H., 1996