За логиката и екзистенциалните
изречения. Синтактични модели в немски и български език
Предмет на настоящата статия са два проблема. Първият от тях се отнася до
общата логика на екзистенциалността, като за целта са направени съпоставки,
базиращи се на логически синтактични еквиваленти между два неродствени езика,
каквито са българският и немският. Приоритетна е логическата интерпретация. Във
условно отделената втора част акцентът пада върху лексикалните и синтактичните
еквиваленти в семантично припокриващи се изреченски структури в същите два
езика. Съществен е граматичният нюанс.
Екзистенциалното изречение представлява изказване, в което се посочва
съществуването на даден обект и същевременно се разкрива определено негово
качество. В немски език, успоредно с основния термин за такъв тип изречение - Existenzsatz, се употребяват и синонимните Allsatz, partikularer Satz, Allaussage, Es gibt-Satz.
В теорията на универсалиите формулата на изречение от такъв тип би
изглеждала така:
Има (най-малко) едно Х, за което важи формулата:
$ x f(x): $ x /x е професор/x е умен/
/x ist ein Professor/x ist klug/
В екзистенциалните изречения се търси най-вече логиката на изказването.
В този смисъл е много важно да се въведе понятието “онтологична констатация”. Онтологичната
констатация представлява “такова впечатление, което се отнася към въпроса: какво е налице (какво съществува).” /DUDEN-Grammatik, 1997/. В синтаксиса
онтологичните констатации се изразяват с помощта на екзистенциални изречения и
биват четири основни вида: единични и
общи, директни (експлицитни) и недиректни
(имплицитни).
Единичното онтологично твърдение се изразява например с помощта на
единично екзистенциално изречение. Такова изречение изглежда формално
така: “съществува х”, “налице е х”
(при които х е конкретен, единичен обект).
Да вземем за пример изреченията:
Птицата Феникс
съществува. / Der Vogel Phönix existiert.
Това са единични (сингуларни) изречения. Те показват дали строго
определен обект съществува
респективно не съществува.
$ x (x = птицата Феникс).
( Съществува реалия, идентична с Феникс: Птицата
Феникс съществува.)
Общите екзистенциални изречения имат формата “Съществува f /x/”,
т.е. “Съществува поне един обект, който
изразява предикат, изпълнява ролята на предикат”
Es gibt Vögel, die aus
der Asche neu erstehen. / Има птици, възкръсващи от пепелта.
Посоченото изречение е общо екзистенциално, защото изразява, че има
поне един обект, който изпълнява ролята на предиката “ ist ein aus der Asche neu
erstehender Vogel/е птица, възкръсваща от пепелта”.
Логиката на синтаксиса обръща внимание на факта, че общо онтологично отношение
на субекта към изразения в екзистенциалното изречение обект имаме тогава,
когато субектът приема за вярно, че обектът (обектите), изразяващ предиката,
наистина съществува.
Или: Феникс е възкръсваща от
пепелта птица. / Phönix ist ein aus der Asche neu erstehender Vogel.
Ако приемем за вярно, че Феникс е птица, възкръсваща от пепелта, и ако
от това следва, че такива птици съществуват, то ние не признаваме наличието на
противоречие с логиката на реалността, произлизащо от факта, че “някои птици възкръсват от пепелта”. В
този ред на мисли може да посочим три възможности, които биха изяснили това
противоречие:
1.
уповавайки
се на първи впечатления от външния вид, ние бихме могли да се опитаме да
окачествим за невярно твърдението, че Феникс е птица, която възкръсва от пепелта.
2.
уповавайки
се на първи впечатления от външния вид, ние бихме могли да се опитаме да
покажем, че е вярно твърдението, че съществуват птици, възкръсващи от пепелта
3.
уповавайки
се на първи впечатления от външния вид, ние бихме могли да се опитаме да
докажем, че от твърдението“Феникс е
възкръсваща от пепелта птица. / Phönix ist ein aus der Asche neu erstehender Vogel.” не следва, че има птици, възкръсващи от пепелта.
Аргументите в защита на третото твърдение бихме могли да обобщим като липса
на логическа форма или да посочим, че в този случай е налице принцип на
екзистенциална генерализация, който може да бъде изразен символно по следния
начин:
$ x f(x)
Съществува обект, изразяващ предикат.
Допуска се, че кванторът "$" е естественото символно съответствие на
положителния екзистенциален израз – има,
съществува, налице е / es gibt, existiert. Ролята на
квантора в този случай е символна, т.е. условна. Ако успее да се покаже, че този
символ например не притежава споменатото условно значение, то тогава и
твърденията - $ x (x ist ein aus der Asche neu erstehender Vogel). $ x (x е възкръсваща
от пепелта птица) – биха се
превърнали в противоречиви или неверни в план на съдържание.
Като директни (експлицитни) онтологични
твърдения бихме могли да разгледаме следните изречения:
*Es gibt Unterschiede
zwischen Delfinen und Fischen. / Има
разлики между делфини и риби.
*Es besteht die Möglichkeit, in der Univesitätsbibliothek Bücher auszuleihen. /
В университетската библиотека *могат да се заемат книги. (Налице е такава възможност)
* Es gibt eine Primzahl zwischen 5 und 9.
/ Има просто /неделимо/ число между 5 и
9.
Посочените изречения имат вид на общи екзистенциални и могат да се
вместят във фомулата "$ x f(x) ", т.е. изречения, които изразяват, че
съществуват обекти, изпълняващи определен предикат. Засегнатите предикати са: "ist ein Unterschied zwischen Delfinen
und Fischen"; "ist eine Möglichkeit, in der Univesitätsbibliothek Bücher auszuleihen";
"ist eine Primzahl zwischen 5 und 9". Това означава, че личността, която приема тези
изречения, е онтологично предразположена към разлики, възможности и числа.
Със сигурност има хора, които са готови да възприемат всяко едно от тези
изречения за вярно и едновременно неготови да приемат онтологична констатация
за разлики, възможности и числа. Разглеждайки изречението
- Es gibt Unterschiede zwischen Delfinen und Fischen / Има разлики между делфини и
риби – много от хората
биха открили екзистенциален момент във
факта, че съществуват делфини и риби, а не толкова, че между тях има разлики.
Последното би довело след себе си редица въпроси. Например: В какво се състоят
тези разлики? Съществуват ли разлики между делфини и риби, които да са
независими от отделните екземпляри или тези разлики засягат отделните
екземпляри? Ако делфините измрат, ще изчезнат ли и разликите между тях и
рибите?
Подобно на това ще има и хора, които ще приемат за екзистенция
наличието на книги в университетската библиотека и няма да се замислят, че
всъщност наличието на възможност за заемане на книги е екзистенциалният момент
в изречението. (Es besteht die
Möglichkeit, in der Univesitätsbibliothek Bücher auszuleihen. / В
университетската библиотека *могат да се заемат книги.)
Що се отнася до третия пример - Es gibt eine Primzahl zwischen 5 und 9 /
Има просто число между 5 и 9 – много хора биха приели за вярно
изказването, без да се замислят за съществуването на отделните числа.
Според Оскар Бекер (Oskar Becker,1973) онтологичните констатации могат
да бъдат разгледани като универсалии:
Да допуснем съществуването на универсалии, означава да приемем
наличието на определени абстрактни
обекти. От различните аргументи, приведени в полза на наличието на онтологичен
универсалитет, може да се посочат следните два:
-
аргумент на подобието, формулиран от математическата лингвистика по следния
начин:
1. "x"y (x е подобно на y <-> $z (x
изразява z и y изразява z)).
( За всяко x, за всяко y: x
е подобно на y тогава, когато съществува z, така че x да изразява
z и y да изразява z.)
2. "z ($x$y (x изразява z и y изразява z, а x не е идентично с y) -> z
е универсалия).
3. Следователно: $x$y (x
е подобно на y и x не е идентично с y) ->$z (z е
универсалия).
4. $x$y (x
е подобно на y и x не е идентично с y).
5. Следователно: $z (z е
универсалия).
Първата предпоставка на този аргумент е дефиниция на термина “подобие”.
Тълкуването му ни показва какво означава два обекта х и у да са подобни: Те са
подобни тогава, когато е налице някакъв общ признак. Два зелени предмета са
еднакви според тази дефиниция, защото и двата изразяват признака “еднакъв цвят”. Два четириъгълника са
еднакви, защото и при двата откриваме общ признак наличие на четири ъгъла.
Втората предпоставка е обяснение на понятието “универсалия”. Според
нея, когато даден признак е присъщ на повече от един обект, съществува
универсалия. Това становище отговаря на широкото схващане на понятието.
От първите две предпоставки следва трета, а именно, че съществува универсалия тогава, когато имаме
два обекта, подобни един на друг.
Като четвърта предпоставка може да се посочи твърдението, че винаги
съществуват поне два обекта, които по определен признак да са подобни. От това
следва, че, глобално погледнато, в логиката има поне една универсалия. (Oskar
Becker,1973)
-
аргумент на абстрактната референция
Нека разгледаме следното изречение:
Mozarts Vierzigste
Symphonie hat vier Sätze / Четиридесета симфония на
Моцарт има /е/ се състои от/ четири части
Можем да го разгледаме като изречение от вида "f (x)", при което частта “Mozarts Vierzigste Symphonie / Четиридесета симфония
на Моцарт” изразява сингуларния член
/*субекта/, а “hat
vier Sätze / се състои от
четири части” – предиката.
Или: $x (x = Mozarts Vierzigste Symphonie / Четиридесета симфония на Моцарт).
( Съществува нещо, което е Четиридесета
симфония на Моцарт)
Според принципа на общочовешката логика симфониите са универсални
явления. От това следва, че щом съществуват симфонии, значи има и универсалии.
Казаното може да се обобщи по следния начин: Има изречения от вида "
Изразяване на предикат f(x)
", така че x е име
на универсалия и предикатният израз е верен. Така стигаме до извода, че
универсалии съществуват. (Karel
Berka, Lothar Kreiser, 1983)
Особени по природа са
отрицателните единични екзистенциални изречения. Да се върнем към познатия
пример, но да представим изречението като негативно:
Птицата Феникс не
съществува. / Der Vogel Phönix existiert nicht
Това единично негативно екзистенциално изречение се счита масово за
вярно, и то напълно основателно. Фениксът е измислена фигура, т.е. тя не
съществува реално и никога не е съществувала. Ето защо негативните единични
изречения изпълняват добре ролята на логически многозначни изречения. Един от
елементите на логическа многозначност се отнася до отрицателната частица не
/nicht/.
Изречението би могло да бъде разделено по следния начин:
Птицата Феникс // не съществува.
Der Vogel Phönix // existiert nicht
Предикатът би имал
формата "existiert nicht / не
съществува". Или:
$x (x не
съществува).
(Съществува нещо,
което всъщност не съществува.)
Онтологичната констатация в горе посоченото изречение има вид на чисто
противоречие, което може да бъде разрешено съвсем лесно. Просто трябва да дадем
различна алтернативна интерпретация, фикционална по своята същност:
~ (Der Vogel Phönix existiert).
Фениксът съществува в
митологията, съзнанието. Фикционалната екзистенция се превръ-ща в алтернатива
на материалната.
Явления от подобен тип може да изследваме, базирайки се на разбирането
ни за собствените имена. Както знаем, те притежават функцията да означават
отделни обекти, без да ги описват. Собственото име играе ролята на маркер, а не
на анализатор. Ако някое собствено име разкрива определен характерен детайл на
носещия го обект, то това става в контекста на изказването. За да илюстрираме
проблема, може да посочим, че името Асен би
маркирало например дадено куче, ако се изразим по следния начин:
Assen muss gefüttert werden / Асен трябва да
бъде нахранен.
Знаем, че употребата на глагола “füttern” (храня) за хора е неуместна, а най-често се употребява за
животни или бебета. От това следва, че “Асен”
би могло да бъде някакво друго животно, бебе или месоядно растение, а и името “Асен” не означава “куче”.
Или:
Assen muss
abgeholt werden / Асен трябва да бъде взет
В този случай най-голяма вероятност има Асен да е определен човек. Но също толкова възможно е и Асен да е автомобил, диван или нещо
друго. “Да разберем дадено име, означава да сме наясно с обекта, който то
маркира.”
(Gottlob Frege, 1892)
Нека разгледаме по-подробно мястото на фиктивните обекти на фона на казаното до този момент. Под “фиктивен
обект” се разбира обикновено обект, фигура от измислено произведение – роман,
сказание, филм и др. Пример за такъв обект е птицата Феникс. За нея може да се каже не само, че възкръсва от
огъня, но и че:
Феникс е фигура
от египетската митология. / Phönix ist
eine Figur aus der ägyptischen
Mythologie.
Без съмнение горното изказване е абсолютно вярно. Изречението има
формата на предикативен израз, предполагащ следната формула на това сингуларно
екзистенциално изречение:
F(x) -> x съществува.
Или: “Ако определен обект притежава дадено качество (или изпълнява предикативна
функция), то следователно той съществува. След като Фениксът е фигура от египетската митология, която е реален факт, то
и самата птица съществува.
Интересен е моментът, засягащ “миналите и бъдещите обекти”, описан от
Jacek Pašniczek (Jacek Pašniczek, 1998)
Нека разгледаме следното изречение:
Platon war ein Schüler von
Aristoteles / Платон е бил ученик на Аристотел
Логическата структура “е бил
ученик на” изразява вид второстепенна
релация, от която следва, че Platon
existiert und Aristoteles existiert / Платон и Аристотел съществуват *
Приемането на философско-историческата истина, че Платон е бил ученик
на Аристотел, предполага наличието на онтологична констатация за реална екзистенция.
Платон и Аристотел са съществували (за разлика от птицата Феникс), но тяхното
“съществуване” е приключило преди повече от 2000 години. На тази основа
съществуването на Платон и Аристотел, под формата на онтологично твърдение, се
явява проблематично до известна степен. Все пак те са съществували някога и от
принципа на релацията следва, че логичната им екзистенция е напълно реална.
“Времевият проблем” е още по-осезаем при екзистенциални изречения,
изразяващи бъдещи реалии. (Volker Peckhaus, 1998)
За пример ще ни послужи изречението:
Die erste Präsidentin
von Bulgarien wird eine Sofioterin
sein. / *Първият президент на България от женски пол ще бъде софиянка.
Да предположим, че през 23 в. например главата на българската държава
ще бъде жена, и то от София. В момента на изказването тази личност все още не е
родена, дори и не е създадена. Тогава описанието “Първият президент на България от женски пол” е лишено от
съдържание, дори и това наистина да се случи в бъдещето. Според принципа на
предикацията би трябвало да следва, че:
Die erste Präsidentin
von Bulgarien existiert. / *Първият президент на България от женски
пол е вече факт (съществува).
А това явно противоречи на
екзистенциалната логика, тъй като обекти, които все още не са създадени, не
могат да бъдат реално
възприети. (Fred Sommers, Georg Englebretsen, 2000.)
Класическите
екзистенциални изречения се състоят от три семантични компонента:
-
номинация
на съществуващия обект или клас от обекти, изразени езиково посредством конкретно
или абстрактно съществително име
-
означение
на екзистенциалния обект (абстрактно понятие, ситуация и др.), който е условно
или реално ограничен във времето и пространството
-
признакът
екзистенция трябва да бъде разглеждан не само в чисто реален план, но и в
посока на предполагане за неговото наличие на определено място и в определен
момент.
Това деление би могло да се приеме за условно, тъй като подходът към
логико-семантичните, комуникативните и синтактичните критерии в отделните езици
не е еднозначен.
Екзистенциалността, наред с идентификацията и характеризацията, принадлежи
към най-важните отношения в логико-синтактичната организация на изречението.
Екзистенциалната релация свързва понятието с действителността, при което се
разкрива съществуването или несъществуването на даден обект или клас
от обекти. Тъй като фактът на
съществуване не внася нов елемент в същността на обекта, много от авторите
не го разглеждат като предикат. За тази цел се въвежда така нареченият
“Екзистенциален квантор (-Q)”, който се
подчинява на два основни признака:
-
съществуване в действителността
-
наличност в
определен времево-пространствен континиум
Изследовател на проблема за екзистенциалните изречения в немски и
български език е Радка Кънчева (Radka Kantschewa, Sofia,1988). Ще се опитаме да обобщим, систематизираме
и допълним нейните наблюдения.
Едно от основните екзистенциални полета, на които може да се съпоставят
немският и българският език, е наличието на аналогични семантични връзки между
глаголите haben и имам в рамките на една синтактична схема, състояща се от субект, предикат и обект. Изречения от този тип имат подчинено
значение, както и синтаксемите с отношение
sein/съм.
Das Kind hat Fieber. / Детето има температура.
Das Kind ist im Garten. / Детето е
в градината.
Интересен е моментът,
при който имаме замяна на глаголите haben и съм.
Das Kind hat Hunger. / Детето
е гладно.
(Съществува и
паралелна форма -Das Kind ist hungrig –
т.е. отношение съм – sein)
И в двата езика се натъкваме на нелични синтактични структури, в които
неопределеното съществително изпълнява функцията на пряко допълнение. Като
водещ за немския език изпъква глаголът “geben”, за български – “имам”. В
същото време между двете лексеми не са семантично равнопоставени. (Radka
Kantschewa, Sofia,1988)
Es gibt (keine) Gespenster./ Има (няма) призраци.
Интересен
факт е, че в български подлогът често се изпуска за разлика от немски, където в
изречения от този тип е задължително наличието на нелично местоимение “es”.
Р.
Кънчева отбелязва, че българските изречения от типа “има/няма” имат по-висока
употребяемост от немските es gibt-Sätze. Като
в немски много чести са структурите със спомагелния глагол sein (съм).
Имало едно време една принцеса / Es war einmal eine
Prinzessin
Има муха в стаята / Es ist eine Fliege im Zimmer
Има още време / Es ist noch Zeit
Като вземем предвид Теорията
за актуално членене на изречението на Вилем Матезиус, може да посочим за тема онази част в екзистенциалните
изречения, която разкрива съществуването,
наличието в семантичен план. Формалния маркер на екзистенцията –
определената конструкция или глагол – може да бъде определен като рема.
Що се отнася до български, прилагането на такъв подход
невинаги може да стане безпроблемно, тъй като подлогът много често отсъства и
се подразбира от формата на сказуемото.
В немските екзистенциални изречения действителността може да бъде
предадена във всички случаи както с изречение посредством
еs-gibt , така и с помощта на спомагателния глагол sein. Значението остава непроменено:
Es sind zwei
Stühle auf dem Balkon; Es gibt zwei
Stühle auf dem Balkon / На
балкона има два стола
В немски се употребява глаголът “sein” или друг глагол за място, който прави
задължително наличието на обстоятелствено
пояснение за място:
Es sind/liegen Bücher auf dem Tisch - На
масата има книги
Es ist/steht eine Vase auf dem
Schreibtisch - На бюрото има
ваза
Es sind/hängen Bilder an der Wand –На
стената има картини
Както забелязваме, в български се предпочитат конструкции с безличния
глагол има (респ. няма).
Тъй като екзистенцията на отделните обекти е ограничена във времето, т.е.
тяхното съществуване има начало и край, много често в изреченията от този тип
се въвеждат допълнителни модални фактори, които да изразяват това. Такива са
например nicht mehr/(по)вече не и noch nicht/още не.
Първият модален фактор - nicht mehr/(по)вече не - разкрива съществуване на обекта в по-ранен момент, а вторият – noch nicht/още не - в по-късен.
Die Brücke gibt es nicht mehr / Моста вече го няма.
Die Brücke gab es damals noch nicht / Моста тогава още го нямаше.
Характерна и интересна за българския език е употребата на безличния
глагол няма, която много често замества конструкция от отрицателна
частица не + глагол съм.
Учениците са в класната стая – Учениците не са в класната
стая
Учениците ги няма (в класната стая) – Няма ги (в класната
стая)
В немски, дори и при отрицание, остава моделът с употреба на sein.
Die Schüler sind nicht im Klassenzimmer
Едно
по-широко разбиране за екзистенциално изречение може да намерим при Оксана Москалская,
според която от такъв тип са “всички структури, съдържащи es gibt, es fehlt, es mangelt, както и изречения от типа”(О. И.
Москальская, 1989):
Es war einmal ein
Mädchen (Имало едно време едно момиче)
Er wohnt in Dresden (Той живее в
Дрезден)
Er hat eine Schwester (Той има сестра)
Das Zimmer hat drei Fenster
(Стаята има три прозореца)” (О. И. Москальская, 1989)
Екзистенциалните изречения не бива да бъдат
разглеждани чисто семантически, по-удачно е да се изследват като
синтактично-семантичен вид синтаксеми. (Radka Kantschewa, Sofia,1988)
Ползвана литература: