Наблюдения върху функцията
на кратките лични и посесивни местоимения
във фолклорния песенен
текст
Художественият текст има свои закони,
които подчиняват изразните средства на изискванията на естетиката и
благозвучието. Понякога тези процеси стоят в имплицитното равнище на теста –
четецът е завладян от магиката на художественaта реч, без да има обяснение за тайнството, което тя
упражнява върху него. В други случаи стилистичните похвати са в повърхнинното
ниво и отличието им от разговорната реч е явно дори за читател без специална
лингвистична подготовка – такива са голяма част от стилистичните фигури
(метафора, синекдоха, инверсия, повторение и т.н.).
Обект на настоящата статия е анализът на
кратките лични и притежателни местоименни форми, които имат традиционно висока
фреквентност и характерна стилистична натовареност в песенния фолклор.
Интересът ни към тях беше провокиран от някои семантични противоречия между
прономиналната семантика и контекста.
Ексцерпираният материал е взет от
проведено теренно проучване в с. Бъзовец, Русенско, и включва 7 песни, част от
които информаторите са дали непълно, с преразказване на автентичния текст.
Подбраните откъси илюстрират няколко функционални аспекта, няколко различни
употреби на кратките местоименни форми:
1. Стилистична.
Инверсията е явление с висока
честотност в поетическия текст като цяло. Записаните песни от с. Бъзовец не
правят изключение. Напр.:
И
СИ ножчето извадих („Грешен
хайдутин”)
Кога
СИ из пътя тръгнахми („Грешен хайдутин”)
Една
МУ душа не стига
манастир
да си изкара („Заправил Господ
манастир”)
…една му глава
не стига
калето
да СИ изкара („Заправил Богдан кале”)
Като
СИ думи издума... ( „Грешна невяста”)
Стоян
СИ у къщи улезе... ( „Грешна
невяста”)
Аз
СИ къщи имам, мамо,
къщи
чардаклии,
и
СИ пари имам, мамо,
за
булска премяна,
а
СИ либе нямам, мамо,
либе
севдалия. (“Нямал либе севдалия”)
2. Метрична. Повторенията на отделни думи, фрагменти или цели
стихове са характерни за структурата на фолклорната мерена реч. Едни от елементите
с висока фреквентност са местоименните (лични и посесивни) форми. Никола Гeоргиев отбелязва тази особеност така: „прозвучават
специфичните „ми” обвързвания на повествувателя (дативус етикус)”[1]
и продължава по-нататък: „...народната песен може да свърже с показателно
местоимение и по този начин да представи като нещо вече познато някой предмет,
за който всъщност творбата за първи път заговаря. Известно ни е също така, че типичният
за народната песен дативус етикус представлява отклонение от
логико-граматическите норми на езика и че именно чрез активността на това
отклонение се подчертава сближаването на изказа, на повествувателя и читателя в
разказваните събития.” Твърдението, че местоименните повторения целят
„сближаването” на повествувател и читател, е доста субективно и трудно ще се
намерят обективни критерии, по които да бъде доказано. Не става ясно и за чие
съзнание говори Н. Георгиев – за мисленето на фолклорния човек или на модерния.
Безспорно е обаче, че те нарушават нормалния за българското изречение словоред
и са своеобразен плеоназъм – от отстраняването им стихът не губи
информативността си, а само благозвучието и ритмиката си. В подкрепа на това
твърдение идват и думите на записващия народните песни, който отбелязва: „На
места информаторите са забравили текста и го преразказват. При преразказа си се
стремят да запазят ритмиката на текста.” Това е поредно доказателство, че
местоименните повторения са характерен елемент от метриката на фолклорния
песенен тескт. Те имат нарочната функция
или да акцентуват върху определени фрагменти, или да създадат онази напевност
на стиха – дори когато не е облечен в музика, – която е характерна за
българската народна песен. Напр.
Ангеле,
свети Арахангеле,
я
СИ тефтерите разтвори,
че
СИ една душичка намери,
една
МИ душа безгрешна.
Присъствието на МИ в последния стих (една МИ душа безгрешна) няма логическо
основание. То е толкова чуждо на контекста, че трудно може да се разгърне в нормална
пропозиция. Практически не може да му бъде отредена нито определителна – *Намери ми
една МОЯ безгрешна душа, нито
допълнителна синтактична позиция *Намери ми една НА МЕНЕ безгрешна душа.
Подобна употреба срещаме и в:
Ненке
ле, булче хубаво,
снощи
СИ хабер получих
или:
Радкина
майка заплака
и
СИ на Радка думаши.
както и:
Вървяхми
каквот вървяхми,
насреща
ни сватба гуляма.
Сички
СИ с вино черпиха,
сички
СИ с дари дариха. („Грешен хайдутин”)
Тези
МИ паши ямболски
в
Габрово решили да идат („Янка спасява
Габрово от турци”)
3. Неграматична.
Приемаме това название, макар и провокативно, за да подчертаем невъзможността
на тази употреба в друг контекст освен фолклорния, където тя е единствено
приложима. Става дума за приглаголна употреба на СИ, когато семантиката на
глагола изключва подобна съчетаемост, напр.:
Господе,
мили Господе,
ази
СИ не посмях....
или:
Халил
СИ Радка задиря,
задиря
и шъ я земи.
Вън от плътта на фолклорната мерена реч
глаголите посмея и задирям могат да имат пряко допълнение (посмявам нещо, задирям някого), но при
задължителното условие обектът да не бъде с реверсивен характер (посмявам себе си, задирям нещо свое).
Липсва синтактично и логическо основание за употребата на СИ в съчетание с
посочените глаголи – семантиката им не разрешава съчетаване с рефлексивна
частица или местоименна форма. В тези случаи е напълно приложимо определението,
дадено от Н. Георгиев „готови “репертоарни”
единици”, тъй като те се подчиняват не на семантичната си природа, а на нуждите
на ритмиката и структурата на стихосложението – прилагат се като готов елемент,
без да се държи сметка за тяхната съчетаемост.
4. Метрико-субститутивна.
Към идеята за такава употреба ни навеждат стиховете:
...не
МИ били две лози,
най
МИ били две луди млади.
Възможните подходи към нея са два.
Първият приема формалната, ритмична функция като релевантна, за сметка на
семантичната – употребата на местоименните форми е оправдана единствено от
изискванията на стихосложението, те „запълват” свободни ритмични позиции, а
текстът е в преизказно наклонение – *Не били две лози, най били две луди млади. Но какво основание има употребата на преизказното
наклонение в разказ на очевидец, за какъвто се представя народният разказвач? През цялото време той ни води през събитията, за
които ни разказва, като свидетел. Тази позиция му е необходима, за да ни убеди
в истинността на случката, да ни направи съпричастни към нея. Затова и целият
текст е издържан в изявително наклонение – сегашно и мин. св. време. В този
смисъл появата на преизказно наклонение за събития от същия темпорален план е
логически необоснована, неубедителна.
Втората възможна гледна точка е да
приемем, че МИ има определена семантична роля – в плана на съдържанието
местоимението създва внушение за правдоподобност, за априорно познание на
събитията от страна на народния певец – всичко му е известно, той е свидетел на
събитията. Местоимението не е излишният, а необходимият елемент, натоварен с
определено послание. Следователно текстът е в изявително наклонение, а
глаголното време е минало неопределено. Да, но строфичната организация не може
да вмести в стиха и двата елемента – единият трябва да отпадне. Отпада
глаголната форма, а МИ остава като своеобразна формално-структурна субституция.
Далеч сме от твърдението, че местоименната форма може да замести глаголната в
семантичен план, но в плана на композицията се срещаме с такава възможност, битуваща във фолклорната мерена
реч.
5. Псевдорефлексивна.
Тук визираме употребата на местоименните форми с глаголи, чиято семантика
включва потенциална рефлексивна позиция, напр. наливам си ‘наливам на себе си’, пея си ‘пея на себе си’, отивам си ‘отивам у дома си’, но във фолклорния текст СИ не отпраща към
субекта на действието, а към друг персонаж или обект. Напр.:
Гургул
СИ вино налива
и
СИ у Ненкини отива („Грешна невяста”)
Ако неутрализираме инверсията и
освободим изречениято от фолклорния контекст, първият стих Гургул си вино налива ще добие вида
*Гургул налива вино на себе си.
Но това значение не отговаря на комуникативното намерение на народния певец,
тъкмо обратното – Гургул налива вино на Ненка, а не на себе си. Аналогично е
противоречието и във втория стих И си у
Ненкини отива. Домът на Ненка е чужд за Гургул и той може там ДА ОТИВА, но
не и ДА СИ ОТИВА. Същата употреба наблюдаваме и в стиха: Господи, мили Господи, ази не си посмях/ душичка да СИ зема. Архангел Михаил нито посяга към своята душа, нито иска да вземе за себе си чужда, а изпълнява Божията заповед да намери душа за
градежа на манастира, който Господ е „заправил”, т.е. той търси душа за него,
за Бога, и единствената възможна употреба тук е *Господи, мили Господи, ази не
посмях/ душичка да ТИ взема. – Да взема ЗА ТЕБЕ. И въпреки това безименният народен автор е предпочел възвратното
местоимение СИ. Такава е употребата на местоименията в стиховете:
Той
си на Ненка продума („Грешна
невяста”)
Стоян
си войник замина („Грешна невяста”)
В двата случая присъствието на СИ в
такъв контекст е необосновано от гледна точна на нефолклорната реч – Гургул не
дума на себе си, а на Ненка, Стоян не заминава у дома си, а далеч от него.
6. Псевдопосесивна.
Така назовахме употребата, при която възвратните посесивни местоимения не
отпращат към притежателя на обекта. Според законите на българския книжовен език
съчетанието ДА + СИ + ГЛАГОЛ + СЪЩ. ИМЕ (да
си видя родителите, да си среша косата) задължително приписва на агенса
обекта на глаголното действие. В зависимост от семантиката на обекта или
глагола тази СИ-употреба може да актуализира допълнителни, конотативни значения
нежност,
умиление, гальовност – да си
приспя детето, да си посрещна приятеля. Местоименната употреба в конкретния
фолклорен текст не кореспондира с нито едно от посочените значения. В песента
се разказва за Георги, който води хайдушка дружина. Преди да започнат набезите
си, хайдутите се заклеват да се кръстят с кръвта на първите си жертви. За зла
участ Георги първо среща сестра си, която е с дете на ръце и е тръгнала на
гости у майка им. Неговите мисли са предадени от народния певец така:
Чудих
се, мамо, маях се,
аз
кого да СИ заколя. („Грешен
хайдутин”)
Тук не може да става дума за конотацията
‘умиление, гальовност’ поради характера на глаголната семантика. За да има
притежателно значение СИ в съчетание с глагола заколя, то обект на глаголното действие могат да бъдат ограничен брой
същ. имена с точно определено значение – съществителни нарицателни за животни,
които могат да бъдат реално притежавани от човека и той да се разпорежда
абослютно със собствеността си, както и с живота им. В конкретния текст обаче
не става дума за съществително име с такава семантика. Тази употреба подвеждащо
води към притежание, което е нереално и невъзможно. Въпреки явните семантични
противоречия и несъвместимост, тя се наблюдава повторно в същия песенен текст:
Най-после,
майко, намислих
да
си детенце заколя („Грешен хайдутин”)
Тук обектът е назован конкретно, но
притежателното местоимение отново води в погрешна посока – детето не е на
Георги, а на сестра му. СИ за втори път приема псевдопосесивна роля.
Наблюденията върху народнопесенния текст
отчитат високата фреквентност на кратките лични и притежателни местоимения и
различните роли, които приемат в него. Независимо че тяхното присъствие във
фолклорната мерена реч е отдавна известно, те не са били обект на специално
изследване. При анализа им стигаме до изводите:
1. Използването на местоименните форми
не е еднозначно – те могат да изпълняват различни роли – семантична и
метрикоформираща.
2. Поради своята задължителност като
формален елемент в мерената фолклорна реч, ритмоопределящата им роля става
доминираща над семантичната, те губят релевантни семи от значението си и влизат
в противоречие с лексикалната си семантика.
3. В определени контексти те нарушават
узуалната си съчетаемост и влизат в нови структури, възможни единствено във
фолклорния текст.
Разнообразието от роли, които играят кратките лични и посесивни местоименни форми е поредното доказателство за необятните възможности на езика, за майсторството на народния певец и магията на изкуството, което сме получили като наследство.