За отношението между членуване и посесивност

 

 

Морфологичната категория определеност е една „екзотична проява на съвременния български език, доколкото не е присъща на нито един от останалите славянски езици”.[1] Това е причината тя да бъде обект на траен научен интерес от страна на изследователите лингвисти. Спорове е имало както за наименованието на категорията (освен приетото в езиковедската литература определеност Ив. Куцаров ползва предложеното от Ал. Теодоров-Балан положение), така и по отношение на функционално-семантичното поле на категорията (формалният показател един, -а ,-о, -и не се приема от всички езиковеди за репрезент на значението неопределеност). Относително единомислие съществува по въпроса за семантичното съдържание на категорията. То се свежда до единството на значенията – индивидуална определеност, количествена цялост и генерична определеност (ползваме терминологията на Ив. Куцаров). Независимо от множеството изследвания, анализирали механизма на членуването и семантичния характер на категорията, встрани е останало едно значение, което се реализира предимно в сферата на разговорната реч и е свързано с ограничен лексико-семантичен пласт. Става дума за начина на изразяване на посесивни отношения чрез употребата на членуваните форми на имената, означаващи роднински, професионални и социални отношения.

Цел на настоящата работа е представянето на начините за изразяване на притежателни отношения на визираната лексикална група и посесивното значение на членната морфема, което е в периферията на семантичното поле на категорията определеност и вероятно поради тази причина не е отбелязано досега в лингвистичната литература.

Субстантивите, назоваващи роднински, професионални и социални  отношения, се включват в атропоцентричната сфера, наречена неотчуждаема принадлежност. Тя е изградена от концентрични семантични полета, свързани в различна степен на зависимост от личността на човека. В този смисъл тяхната определеност в рамките на човешките отношения не се нуждае от вербализиране. В съзнанието на носителите на езика те са неотменима част от реализацията на личността и тяхната екзистенция е аксиоматична. Семантичната обособеност на тази лексикална група мотивира и по-особеното й синтактично поведение.

В гл. 3, т. 1 към „Синтаксис на съвременния български език” Й. Пенчев отбелязва зависимостта на признака определеност и употребата на притежателно местоимение при имената за роднински отношения. Той отчита, че когато са в словосъчетание с притежателна клитика, те влизат в словосъчетанието с нечленувания си вариант, напр.: брат ми, баща ми. В същото време се акцентува на факта, че „местоименните притежателни форми не може да се явяват като несъгласувани определения, ако определяемото не е маркирано с признака определеност” [2], от което естествено произтича изводът, че имената, назоваващи определен кръг от личностни житейски отношения, са априорно определени. Граматическата детерминираност кореспондира с извънезиковата реална определеност на референта. В този смисъл за имплицитна определеност [3] може да се говори само в случаите на референциална употреба, напр.: Аз много приличам на баща си, за разлика от генеричната употреба, където доминира сигнификативното значение на лексемата, а то не назовава конкретни човешки взаимоотношения и не може да бъде конкретизирано в реалния бит, напр.: Отговорно е да бъдеш баща. Генеричната употреба има предимно сентенциален характер и синтезира индуктивни човешки познания.

От казаното дотук следва, че семантичната характеристика на имената за междуличностни взаимоотношения мотивира особена зависимост между граматическата определеност и притежателната детерминираност на тази лексико-семантична група (няма майка, баща, брат въобще, те са винаги нечии, определени). Във формален план посесивната отнесеност може да бъде изразена по четири начина, включващи самостойно употребено същ. име или съчетание от същ. име и притежателно местоимение.

Първият начин е представен от узуалното за езика словосъчетание от нечленувано същ. име и притежателно местоимение, напр.: майка ми, баща ми, чичо ми. „Роднинските имена като брат, баща и др. не се употребяват с член в ед.ч., когато се следват от притежателна клитика”, отбелязва Й. Пенчев.[4] Основание за такова обобщение е семантиката на тази именна група, която включва денотати, иманентно свързани в човешката екзистенция – родствените връзки. Този модел е неприложим към имената за назоваване на междуличностни отношения, вън от роднинските, напр.: С приятел ми отиваме на екскурзия; Съквартирант ми е от Плевен.

Вторият начин е елиптичен вариант на първия – реализира се само от нечленувано същ. име и е резултат от стремежа към езикови икономии, напр.: От няколко години баба живее сама на село; Вуйчо често идва на гости в София. И в двете изречения информацията за притежание, носена от посесивното местоимение, се съдържа имплицитно в пропозицията на изречението. Елизията на прономиналната форма регулира рестриктивно имената, към които е приложима, срв.: Майка е много търпелива жена (грам.), но Сестра свири хубаво на пиано (неграм.). Този модел за изразяване на притежание е функционално дефективен по отношение на категорията лице и число. Той е релевантен само за 1 л. ед.ч. и 1л. мн.ч., когато релацията характеризира говорещото лице, което е и посесор, напр.: Дядо всеки ден ходи на лозе. Употребата на елиптичния вариант за други лица и числа е силно зависима от контекста и от характера на отношението между участниците в комуникацията, напр.: Трябва да слушаш мама и татко и тогава Дядо Коледа ще ти донесе най-големия подарък; Това колело вуйчо ли ти го купи? Примерите за тази употреба не са случайни. Това е единственият начин за илюстрирането й – когато говорещият се идентифицира с адресата и говори от негова позиция. Такава комуникативна ситуация, при която отношенията между говорещите са конверсивни, характеризира в изключителна степен общуването дете – възрастен.  Ако същата употреба бъде приложена в общуването възрастен – възрастен, тя става некомуникативна, тъй като прави смисъла неясен, срв.: Снощи с чичо ли гледахте мача? В този случай по-скоро би се разбрало, че чичото е роднина на говорещия, а не на запитания, освен ако между тях не е установена практиката „чичото”, за когото племенникът често говори, да е наричан така от всички приятели на племенника. В този случай чичо е само формално неопределен, но в пресупозиционната база на разговарящите той е свързан с точно определен референт. Племенникът може да има няколко чичовци, но в посочения пример чичо визира точно определен субект. Всъщност тази употреба на елиптичната форма за 2 л. не се отличава от предходния пример по друго, освен по симетричните отношения между участниците в комукацията и стилистичната си конотация.

От казаното може да се направи изводът, че елипсата на прономиналната форма от словосъчетанието със същ. имена, изразяващи роднински връзки, е зависима от предикацията в 1 л. ед.ч. В останалите лица и числа тя е стилистично маркирана и с ниска фреквентност.

Третият начин за изразяване на притежание е самостоятелната употреба на членувано същ. име, напр.: Понякога вземам колата на брата, понеже моята я продадох преди месец; Петрови не се разбират със старите и ще излязат на квартира; В петък ще пътуваме с началника до Варна. Тази употреба е стилистично ограничена – релевантна е изключително в разговорната сфера на речта. Можем да кажем, че тя е разговорният еквивалент на нормативния модел за изразяване на определеност на имената от анализираната лексико-семантична група, срв.: Със сестрата решихме да продадем къщата на село и Със сестра ми решихме да продадем къщата на село; Утре сме канени на гости у братовчеда Иван и Утре сме канени на гости у братовчед ми Иван. Независимо от разговорната си конотация този модел е с висока фреквентност при представяне на служебни и социални взаимоотношения, напр.: С колегите се разбирам много добре; Утре съседът жени дъщеря си. Понякога той има просторечен характер: С жената се каним в събота да ходим на кино; Бащата се пенсионира миналия месец и сега седи вкъщи. Това в особена сила важи за някои названия, които днес принадлежат на ниския стил на речта като бабалък, баджанак, дядо (вместо тъст) и за които нормативният модел за изразяване на роднинска принадлежност (нечленувано същ. име + притеж. мест.) е неграматичен, срв.: Баджанакът е добър човек и Баджанак ми е добър човек; Помогнах на бабалъка да пренесем багажа и Помогнах на бабалък ми да пренесем багажа. Формалната разлика в двата начина на изразяване може да бъде не само стилистично маркирана, но и да придобие семантично разграничителна функция. В изречението През почивните дни ще отида на село, за да помогна на дядо си възвратното местоимение идентифицира като обект на ремната структура на изречението дядо като „баща на единия от родителите по отношение на техните деца”.[5] Ако обаче изразът е През почивните дни ще отида на село, за да помагам на дядото, членуваната лексема отправя към друг лексико-семантичен вариант на думата дядо – „баща на съпругата по отношение на найния съпруг”.[6]

Четвъртият начин за изразяване на притежателни отношения на имената от анализираната лексико-семантична група е словосъчетанието от членувано съществително име и посесивно местоимение. Той е характерен само за мн.ч. на имената за родственост, напр.: Родителите й са починали; Братята ми са по-малки от мене. В ед.ч. той е приложим единствено за имената бабалък, баджанак и син. Съчетанието от същ. име и прономинална форма е с висока фреквентност при субстантивите в ед. и мн.ч. за назоваване на професионални и социални отношения: съучениците ми, спътникът му, гостите ни, сънародниците ни, а за някои от тях той е единствен начин за изразяване на принадлежност, напр.: Годеникът ú ú подари пръстен; Имам среща със съучениците си от гимназията по случай 20 години от завършването ни.

От направения преглед на начините, изразяващи принадлежност на имената за назоваване на роднински, професионални и социални отношения, можем да направим извода, че освен посесивното местоимение с притежателна семантика може да бъде натоварена и членната морфема. Посесивната сема не е основна в семантичната характеристика на категорията определеност, тъй като се акруализира само в ограничена лексико-семантична група. Нейното функциониране е стилистично маркирано и в разговорната сфера на речта тя е утвърдена езикова форма с висока фреквентност.

 


[1] Куцаров, Ив. Съвременен български език, С., 1998, стр. 469.

[2] Пенчев, Й. Съвременен български език, С., 1998, стр. 515.

[3] Пенчев, Й. цит. съч., стр. 515.

[4] Пенчев, Й. цит. съч., стр. 515.

[5] Речник на българския език, БАН, 1981, т. 3, стр. 595.

[6] Речник на българския език, БАН, 1977, т. 1, стр. 362.