За една нетипична употреба на възвратното притежателно местоимение си

The article comments an untypical using of reflexive pronoun SI (СИ) which is recorded in an East Bulgarian dialect. The possessive pronoun is included in a context what actualizes additional meanings – generates new senses.

Key words: possessive, intransitive possession, possessor

Употребата на възвратните притежателни местоимения е дефинирана в “Граматика на съвременния български език”, т. 2, “Морфология” по следния начин: “Възвратното притежателно местоимение изпълнява служба на определение в изречението. Когато е самостойно употребено или пък субстантивирано, може да изпълнява и други служби... Кратката форма СИ изпълнява служба на несъгласувано определение и употребата й е задължителна, когато определяемият обект принадлежи на глаголното лице”. Примерите, които са дадени за илюстрация, ексцерпират само случаите на постпозиция на анализираните местоимения, напр.: Обичам родината си. В лингвистичната литература е прието препозицията на възвратното местоимение спрямо обекта на действието да се дефинира предимно като допълнение, напр.: Взех си ябълка (На кого вземам? – На себе си), а постпозицията се определя най-често като атрибутивна Взех ябълката си (Чия ябълка взех? – Своята, тази, която ядях преди малко). Ако в цитираните примери синтактичната позиция на кратките местоименни форми е безспорна, то не така стоят нещата в огромното разнообразие от семантични отношения в живата реч. Ние приемаме, че синтактичните роли се определят от контекста и значението на лексемите в изреченската структура. Позицията на местоимението невинаги е релевантният признак, на базата на който дефинираме каква синтактична служба изпълнява възвратното местоимение. В изречения от типа Зная си мястото трудно ще намерим въпрос, който да отпраща СИ в позицията на допълнение. (Въпрос от рода на За кого зная? – За себе си звучи неграматично.) В такива случаи приемаме изреченията Зная си мястото и Зная мястото си за синонимни, а двете възвратни притежателни местоимения за изпълняващи служба на определения. От тази теоретична позиция ще пристъпим към анализа на една употреба, регистрирана в говора на село Бъзовец, Русенско.

Говорът на с. Бъзовец е определен в диалектоложкия атлас като мизийски. Направените на терен проучвания потвърждават това, като откриват и черти на балканските говори – резултат от многократни преселвания през втората половина на XIX век. В мизийските говори местоименната парадигма не се различава съществено от книжовната – разликите са от фонетичен характер, но те не засягат местоимението СИ, което е обект на нашето изследване. Нетипична употреба на възвратния посесив регистрирахме в разказа на Мария Ангелова Тодорова, където СИ е натоварено с емотивна функция. Подобна конотация наблюдаваме в употреба като радвам си се, но тук емотивнтата функция се наслагва над посесивната, която е в характеристиките, определени от граматиката – СИ изразява притежание на глаголното лице – гледам себе си. В регистрирания от нас случай СИ няма реверсивна функция, а точно обратно – говорителят “прехвърля” притежанието си върху друг субект, който не е реален притежател. В същото време обектът на притежание е неотчуждаема принадлежност и реално не може да преминава във “владеене” на друг собственик. Така употребата на възвратното местоимение влиза в противоречие едновременно и със семантичната същност на посесива, и със семантиката на обекта – в конкретния случай той е релативно съществително за родствени отношения, а те не могат да сменят посесора си. За да илюстрираме тази употреба, ще цитираме разказа на информаторката Мария Атанасова, която описва нощта, в която е родила първото си дете, а главен герой на разказа е селската баба, играла ролята на акушерка.

Д.К. – Добре, ама тя като е при теб какво ти казва да правиш?

М.А. – Какво ми казва да правя ли? На прозореца да съ държъ за ей тия жилиза. “На тез жилиза, бабо, шъ съ държиш.” И аз съ държах, напъвъх съ, напъвъх съ и бабатъ отдолу. И дитету кат съ появи и тя го зема и хоп на лиглоту. И двети правъ съм ги родила.

В.Д. – Щото има такова поверие – дете да не опира земята. И там пише да не изпусне бабата детето.

М.А. – Не, държи го тя, тя здравъ бабъ. Държи гу тя него, взема си гу и си гу слага на лиглоту. “Айди сега, бабо, лигни” – тогас мъ сложи да легна. Е, по някое времи плацентатъ пада. Бабичкатъ си окъпва дитенциту, завива си гу и “айде, бабо, айде, Марийке, аз шъ си одя.Подир малко пак шъ дода да тъ видя.”

Възвратното притежателно местоимение СИ неколкократно е използвано с релативите баба и дете, приписвайки качеството на притежател на селската “акушерка”. Тази употреба не би била толкова впечатляваща, ако беше в речта на страничен наблюдател, нямащ отношение към новороденото. В случая обаче говори неговата майка и чрез употребата на възвратното притежателно местоимение тя споделя с бабата правото на “притежание” на детето. Вероятно тази употреба идва да изрази вербално един реален статус на селската акушерка в живота на патриархалната българска общност – нейния абсолютен авторитет в общността. Това доброволно “поделяне” на правата над новороденото идва и от обективния факт, че до 40-тия ден то не принадлежи на майката – основната грижа за него има бабата. Тя идва всеки ден да го къпе и повива, тя е единственият човек, който има свободен достъп до новороденото. На нейните умения и вещина разчитат, ако боледува. А в случай, че се роди недоносено или болнаво и тя види, че “няма да го бъде”, на нея се полага изключителното право да го кръсти сама, без свещеник, пред домашната икона, за да може да бъде изпратено от този свят според християнския обичай – опято и погребано в гробища. И въпреки тези основания, подобна употреба на СИ е много необичайна. Човешкото мислене е егоцентрично и то структурира света, като поставя в центъра му егото, Аза. Той влиза в различни отношения с действителността и я опознава, “присвоявайки” си я. В езиков план това се изразява с изключително високата фреквентност на притежателните местоимения в речта. Посесивните връзки имат различна степен на задължителност и възможност да бъдат придобивани и от други лица. Според това те изграждат семантични кръгове по-близки или по-отдалечени от човешката личност. Една от семантичните групи, свързани неотчуждаемо с човека, са названията на роднинските отношения. Те са безизключителни за всеки един индивид – няма човек без майка, баща, баба, дядо. Тези отношения не могат да се прехвърлят на друг човек, те са категорично персонални. Поради това е невъзможна употребата на СИ в следния дискурс: “Вчера синът ми падна и си счупи ръката. Нямаме кола, а трябваше да го заведем на лекар. Помолих един колега – той си го взе и си го закара до болницата.” Точно такава употреба наблюдаваме в цитирания по-горе разказ, но в него употребата на възвратното местоимение не звучи неграматично. Причина за това е мястото, което е заемала бабата в родилните практики в патриархалното общество – на нея са се доверявали и родилката, и близките й; от нея е зависело продължението на рода, здравето на новороденото. Самата тя, призвана да помага на идващия живот, нарича „свои” всички деца, при раждането на които е бабувала. От тази позиция тръгва Мария Атанасова, в чийто разказ упоребата на възвратни притежателни местоимения свидетелства за доверието и признателността, които е изпитала към жената, помогнала й да роди първото си дете. По-нататък информаторката продължава да разказва за мястото на селската баба във фолклорната общност и за безспорния й авторитет. Тя е не само акушерка, но и помощничка в отглеждането на децата на младото семейство, а също и най-близка довереница на младите жени. Не напразно в народния календар е отреден ден, в който всички родилки засвидетелстват почит и благодарност към селската баба. В разказа на М. Атанасова този празник изглежда така:

В.Д. – Ама всички жени ли отивате, или само тия, дето са родили до 3 години?

М.А. – Сички! Бабатъ на коготу е бабувалъ – сяка майка утива. Ама било гуляму детито, ама било малку – няма значение. Събирами съ 50, чи понявга и повечи.

В.Д. – И какво носите на бабата?

М.А. – Питка, винци, мисце. Утивами, бабатъ нъ посрещъ, засмялъ съ, ний си я целувами, целувами си и ръкъ, подавами и питкатъ, тя си я земъ и ни поканва вкъщи или навън. И сядами на трапезътъ. Бабатъ ушетала, наготвила с жинити, каквото трябва там. Нагласяват, слагат трапезътъ сичките булки. Те някои казват, че можи дъ съ вътрешни, ама ний сички сме булки на бабатъ, щот тя ни й бабувалъ.

Прави впечатление трикратната употреба на СИ, като в първите две позиции тя е натоварена с определена конотация – ‘доверие, признателност, топлота’ към лицето-обект на разказа. В изразите “ний си я целуваме, целуваме си й ръка” СИ актуализира значението “обич, привързаност”, което доминира над посесивното. В изречението Имаме само едно дете, затова си го гледаме и си го обичаме емотивната и посесивната функции на местоимението са активни в еднаква степен, тъй като, от една страна, става дума за изразяване на обич и гальовност, а от друга, презентира близки роднински отношения, каквито са отношенията родители – дете. В речевата практика на българина емотивното значение на СИ се свързва изключително с изразяване на нежност към малко, невръстно същество – дете или животно, за което той се грижи, отглежда го. Тъй като бабата акушерка не влиза в групата на тези обекти, употребата на СИ в цитирания по-горе текст актуализира отношението ‘почит, признателност’.

Употребата на СИ в изречението “тя си я взема” е неинформативно. Цитираното просто изречение се включва в по-обширна синтактична структура на сложно съчинено изречение, в което простите изразяват поредица от действия: жените отиват, бабата ги посреща, те я целуват, подават й питката – и тук е мястото на коментираното изречение, чиято нормална структура се очаква да бъде “и тя я взема”. Вместо нея е употребена разширена със СИ конструкция, в която възвратното местоимение изпълнява служба на допълнение (За кого я взема? – За себе си).Но тази информация вече сме я получили от предходното изречение, в което се казва, че жените носят питката за бабата. Така СИ става лишено от информативност или дублиращо излишно информация, априори получена.

Разгледаните два случая отбелязват нетипична употреба на възвратното притежателно местоимение – конотативната е с изместен посесивен център, а притежателната е “споделена” с външен, чужд на обекта посесор. И двете употреби са регистрирани в говора на един-единствен информатор и в този смисъл носят характера на индивидуална стилистика, но в същото време те не влизат в противоречие със законите на езика и се вписват в един нормален дискурс. Това ги прави интересен езиков феномен, който за пореден път доказва безкрайните възможности на живата реч.

ЛИТЕРАТУРА

1. Български диалектен атлас, т. 2, Североизточна България, С., 1966.

2. Вълчанова, М. Някои наблюдения върху семантиката на рефлексивната частица СИ. – Български език, 1995, кн. 5-6.

3. Граматика на съвременния български книжовен език, т. 2, Морфология, С., 1983.

4. Пенчев, Й. Функцията на форманта СЕ/СИ в съвременния български език. – Български език, 1995, кн. 5-6.

5. Петкова, Ив. Българските местоименни клитики. – Съпоставително езикознание, 1997, кн. 1.

6. Попова, В. Изразяване на посесивни отношения в детското изказване. –Съпоставително езикознание, 2000, кн. 3.

7. Тодоров, В. За детерминиращата функция на кратките притежателни местоимения в българския език като общоезиково явление. – Български език, 1997–1998, кн. 3.