Структура на семантичната категорията
принадлежност
Според В. Иванов
езиковата универсалия ПОСЕСИВНОСТ не е изоморфна.[1]
Тя се състои от няколко йерархично изградени структури, всяка от които бележи
различен етап на зависимост между посесора и притежавания обект. Признакът
„задължителност на притежанието” е релевантен за характеристиката на различните
структурни нива, в центъра на които стои човешката личност. Този факт дава
основание на В. Топоров да изрази мнението, че категорията посесивност е
изоморфна на езика. „Тяхното общо ядро е идеята за притежателност. Всъщност
една от основните функции на езика е усвояването на света и усвояването на
самия себе си, т.е. този процес, който в самия език се предава с различни
средства, в своята съвкупност съставлява категорията принадлежност. Усвояването
на света протича по такъв начин, че в крайна сметка действителността е това и
само това, което е усвоено чрез езика...”.[2]
В този ред на мисли В. Топоров отбелязва, че семантиката на глагола усвоявам се мотивира от притежателното
местоимение свой, както, съответно, отчуждавам се мотивира от прилагателното
чужд. Следователно човек усвоява
действителността около себе си, правейки я в определен смисъл „своя”. В зависимост от степента на
задължителност на притежателните отношения между субект и обект регистрираме
два вида посесивност – отчуждаема (ОП) и
неотчуждаема (НП).
Първата характеризира отношението между човека и вещите от материалния свят,
при които собствеността може да преминава от един посесор върху друг, а втората
е вътрешно присъща на човека и дефинира пределите на неговата физическа и
духовна цялост, както и цялата мрежа от житейски отношения, в които той влиза.
В едни случаи той е притежател на материални същности или интелектуални
качества (мислите ми, успехите ми, колата ми). В други е част от някаква среда
– професионална, социална, роднинска (колегите ми, съседът ми, сестра ми).
Понякога човек реално притежава някакви вещи (домът ми, чантата ми), а други
качества и характеристики изграждат самия него (моралът ми, здравето ми,
мечтите ми). Но във всички посочени по-горе примери, човекът в своето езиково
поведение е приел ролята на посесор – присвоил ги е, независимо от реалните
отношения между тях.
Цел на настоящата работа е изследването
на семантичната разслоеност на езиковата категория притежателност в
светлината на отношението субект – обект
в езиков и реален план. Критерий за ранжирането на отделните посесивни нива е тяхната
задължителност или незадължителност на притежание.
Антропоцентричният характер на
човешкото мислене поставя човека в центъра на света – той е негов откривател и
завоевател в преносния и буквалния смисъл. Понякога предметният свят влиза в
пространството на човешкото битие като необходима, но незадължителна и външна
за него страна. Такъв характер имат вещите, които употребяваме в бита си.
Тяхната посесивност може да има облигаторен или факултативен характер. Към
първата група се отнасят предметите, без които битът ни е немислим – дрехи,
мебели, прибори и др., а към втората – вещи, които допринасят за комфорта ни –
телефон, кола, жилище и др. Обемът от понятия, обозначаващи тези предмети,
очертава денотативното съдържание на субратегорията „отчуждаема принадлежност”.
Друга част от веществения свят на
човека заема гранично място между ОП и НП. Отчуждаеми по характер, тези
предмети остават притежание на едно и също лице поради интимния характер на
предназначението си или поради липсата на традиции те да бъдат продавани,
подарявани или преотстъпвани, напр.:
-
бельо;
-
лични
принадлежности за поддържане на хигиената: четка
за зъби, гребен;
-
пособия,
компенсиращи недъзи и физически увреждания: очила,
протези, слухов апарат, перука, тупе;
-
документи: паспорт, диплома, свидетелства, медали,
грамоти и др.
-
лични вещи: снимки, бележник, дневник, лексикон и др.
Доведена докрай идеята за неотчуждаема
принадлежност на някои от предметите от бита виждаме в музеите, където се
съхраняват вещи на видни личности – тефтерчето на Левски, бюрото на Яворов,
пишещата машина на Е. Станев, пръстенът на Калоян. Тази лексикална група е
много малка и се намира в периферията на субкатегорията НП. Тя е по-скоро
изключение, тъй като предметният свят вън от човека не е характерен за тази
категория. Ядрото й се изгражда от физическото и духовното пространство на
човешката личност. Тук влизат:
1) Човешкото тяло и характеристиките му:
- физически качества: сила, красота, здраве и т.н.
- структура: очи,
коса, ръце и т.н.
2) Богатството на емоционалния, интелектуалния и
социалния живот на човека:
- личностни качества: доброта, честност, остроумие и т.н.
- професионални, социални и роднински взаимоотношения:
колега, съсед, началник, братовчеди и т.н.
Голямото ранообразие от отношения, качества и обекти
мотивира видовете притежателни отношения, които изграждат категорията НП.
1) Реална
притежателност. Посесорът реално притежава даден обект, който е негова
собственост, с която той разполага, или негово качество, което според волята си
може да развива или упражнява: мислите
ми, смелостта му, симпатиите й, дипломата ти, очите им и т.н.
2) Псевдопритежателност. Формално тя се изразява
със същите лингвистични средства както и реалната – притежателни местоимения,
предложни словосъчетания с предлог НА или глагол с посесивна семантика, но се
отнася към човешките взаимоотношения с несиметричен характер. В този смисъл
притежателността не може да бъде реална, тъй като тя дефинира междуличностни, а
не субектно-обектни отношения. Тази лексикална група е съставена от корелативни
двойки, единият член от които е доминиращ, т.е. в реалния живот има законни
права и власт над другия, напр.: деца –
родители, началник – подчинен, пациент – лекар, господар – роб и
др. Това дава право на едната страна да влиза в ролята на посесор, а другата да
се съобразява с ролята си на „принадлежащ някому, зависещ от някого”. Интересен
е фактът, че и двете семантично контрарни позиции в конверсивната двойка се
изразяват с еднакви лингвистични средства. Следователно отношението на притежание и отношението
на принадлежност се изразяват еднотипно във формален план. Тогава
референтната позиция на всеки от актантите може да бъде разграничена само на
базата на екзистеницалните пресупозиции. Например:
Децата ми (Тези,
които възпитавам.) и Родителите ми (Тези, които ме възпитават.)
Подчинените ми (Тези, които ръководя.) и Началникът
ми (Този, който ме ръководи.)
3) Рефлексивна
притежателност. Тя характеризира симетрични личностни взаимоотношения. В.
Топоров я нарича „взаимопринадлежност”.[3]
Тук посесорът е притежател и притежаван едновременно, напр.: колегите ми, спътниците ми, съпругата му,
съседът ми, приятелите и др.
Характерът на равнопоставеност между актантите прави посесивността референтна и
за двете страни на отношението, за разлика от асиметричните отношения, където
статусът на принадлежност е неприемлив, обиден за слабия член на опозицията и
посесивността е релевантна само във формален план, но не и в когнитивен.
4) Реверсивна
притежателност. Към нея принадлежат онези посесивни отношения, при които
личността е посесор в плана на изказа, но в референциален план тя самата е
обект на притежание. Това са онези случаи, при които човекът е част от някакъв
колектив, група, социокултурна общност, която назовава своя, но реално той й
принадлежи, чувства се част от нея, изявява се чрез нея, напр.: родината ми, градът му, моят квартал, моето
училище и т.н.
В заключение можем да кажем, че категорията принадлежност
е йерархична структура, изградена от различни степени на реална или
формална притежателност между човека и заобикалящия го свят.