СУБЕКТИВНОСТ, ОЦЕНКА И ИДИОЛЕКТ
Снежина Карагьозова
Идиолектните особености на речта на говорещата личност рядко са предмет на изследване в лингвистиката. Едно изключение в това отношение е публикуваният наскоро сборник студии у нас “Език и идиолект” (2006), както и отделни статии (Попов 2006) по този въпрос. Самото понятие “идиолект” не е подлагано на по-обстоен анализ в нашата лингвистична литература. Може би защото се приема за интуитивно ясно и недефинируемо. Справката с няколко тълковни и енциклопедични речника (Речник на чуждите думи в българския език на авторски колектив: Ал. Милев, Й. Братков, Б. Николов 1970; Большой Энциклопедический Словарь. Языкознание под редакцията на Ярцева 2000; Словарь Лингвистических Терминов - съставител О. Ахманова 1969; Литературный Энциклопедический Словарь 1987) показва, че дефинициите на идиолекта са ориентирани към речевите навици на говорещия и тяхната проява под формата например на предпочитания към определени езикови средства, както и паралингвистични компоненти. В тази сфера от понятия се вмества и възприетото в някои наши диалектологични и социолингвистични изследвания (Байчев, Виденов 1988; Байчев 1990) схващане за идиолекта на информанта като резултат на индивидуален подбор и комбинация на единици от различни езикови равнища за определен времеви период.
Ключовата дума в представата за
идиолектното е стандартът (нормата). Като се съобразява с колективната
норма на социума, на който принадлежи, и същевременно отблъсквайки се от нея,
индивидът изгражда своя индивидуална норма. Схемата на речта на Косериу
(Кънчев 1995) в нейните три аспекта – като дейност, умение и продукт,
най-последователно представя рамката, в която е необходимо да търсим
идиолектното. Това е индивидуалното равнище на речта, на което говорещият в
процеса на генериране на речеви актове (дейност) проявява своето изразно умение
(или другояче речеви навици) да създава, сътворява определен продукт – текст.
Тук неслучайно употребихме
глаголите “създавам” и “сътворявам”. Продуцирането на текст за нас не са просто
възможностите за израз, между които би могло да се избира и комбинира, и които
са толкова много, че всеки, без да иска, може да изглежда уникален при своята
употреба на езика. Много по-интересна е другата алтернатива, при която
идиолектът би могъл да играе активна роля в проявата на субекта/личността както
пред другите, така и пред самия себе си. Имаме предвид това, че през своя живот
индивидът с натрупването на житейски и езиков опит формира свой език
(проява на умението му за концептуализиране и категоризиране, за боравене с
понятийни категории, както и на умението му за пресъздаване, но и за създаване
на езикови средства в речта си). Всеки говорещ използва споделените помежду ни
думи и изрази на родния ни език в дадена ситуация по свой характерен начин
съобразно своята нагласа към света и към себе си, своя мироглед.
Освен споменатия творчески аспект като форма на динамика в идиолекта откриваме и статика - повтарящите се избори на индивида постепенно се превръщат в негови утвърдени във времето речеви привички (индивидуална норма). Подобни навици са трудни за описание, тъй като са необходими твърде много наблюдения над идиолекта (включително и собствения).
В тази статия ще разгледаме една
идиолектна особеност - заемането на
перспектива към конкретна ситуация. Тази ситуация най-общо може да се
определи като “описание на собственото житие-битие с елементи на изповед”.
Такава откриваме в романа на Емилиян Станев “Антихрист”. Това е макроситуация,
обхващаща целия роман, като в нея се вместват различни микроситуации - спомени за преживявания на героя Теофил/Еньо.
Още с първата страница читателят се въвежда в един вътрешен диалог, който прекъсва
на места повествованието, и продължава през целия роман.
Голите мъдреци гледат господа как
седи на небето в своя престол, лицеприятстват и с молитви, с тамян кадят носа
на дявола, дано го прогонят от света, а не виждат, че дяволът е в кръвта, в
умовете и в сърцата им. А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е
безсилно, защо пак се хващаш в перото ? Мигар с него някой е уяснил било
себе си, било световната уредба ? Малко ли щавени кожички, хартия и пера
изхаби и в ангелски молитви, и в жлъчни шеги да забавляваш людете по тържища,
панаири и странноприемници и какво спечели ? (ЕС 1970: 7)
Теофил/Еньо (разказвачът) е
сложна и противоречива личност, склонна към саморефлексия. Нагласата към
вътрешен диалог придава на описанието му характер на изповед. Основното
раздвоение у него е между надеждите и
амбициите на душата, от една страна, и корективите на разума, от
друга. Съпътства го през целия му живот
и му причинява страдания. Като средновековна личност той гледа на душата през
призмата на религиозното съзнание (като начин за единение с бога), докато
разумът за него е подвластен на дявола. Следователно в него има две личности –
човекът на вярата и човекът на разума.
В езиков план
противоречивата му натура се проявява в
използването на една допълнителна перспектива в изказа. Във функционалните лингвистични изследвания (Дик 1997) се говори за
допълнителна освен първичната (основна) перспектива към глаголното действие, а
в когнитивната граматика изборът на перспектива (например гледната точка на
субект/обект) като въпрос на интерпретация на ситуацията от говорещия е изведен
в основен принцип. Това, което имаме пред вид тук, е възможността говорещият да
се самоидентифицира езиково като субект или обект на изказа. Формално второто се реализира чрез употреба на 2-ро лице вместо обичайното 1-во лице
(както в посочения горе откъс). Перспективата на обекта (или на не-Аз)
създава допълнителни възможности за разкриване на личността на говорещия спрямо
традиционната позиция (и перспектива) на субект на речта. Философската
идея (Сартр 1943) за другия като
обективирано (превърнато в обект) “Аз” може да се използва в този случай. При
това “другият” (обектът) е не просто нечие мнение, а мнението, оценката (включително
и нравствена) на колектива (обществото). Именно по този начин възприема
и прилага тази идея Н. Арутюнова (1997) в анализа на емоцията “срам”.
Благодарение на способността си сам да се проектира като логически и
синтактичен субект/ обект на речта си човек е в състояние да приема и различна
от своята собствена гледна точка. Смисълът на подобна отстранена, обективирана
визия е съпоставката (понякога и сблъсъкът) на ценностната система на индивида
с тази на колектива. Неговата (на колектива) преценка обикновено се приема за
меродавна и нормативна, а всеки негов член съизмерва и нагажда своите
разбирания към тези на колектива. Колективният оценъчен критерий като коректив
за индивидуална самооценка дава възможност за личностно развитие и
усъвършенстване (нещо, което напоследък все по-рядко се наблюдава). Може би
най-добре предава това следният цитат от Арутюнова: “Другият не само ме открива
на самия себе си, но и ме създава наново, като събужда в мен нови чувства,
намира в мен нови параметри и прилага към тях нови оценки” (с. 61). Така
субектът е обусловен от обекта (другия), а освен това съпоставката му с обекта
регулира отношението му към себе си чрез другия.
Текстът на романа “Антихрист” дава достатъчно доказателства за различни самооценки (на “Аз-а”, т.е. субекта и на “другия”,т.е. обекта). “Другият”, чрез който говори колективът, се отнася негативно към постъпките на “Аз-а”:
Похвали се, окаяни ти, дето
сега не смееш да зърнеш образа си и когато пиеш от извор, жумиш ! (оттук нататък подчертаванията са мои, С.
К.) (ЕС 1970: 44)
След изстъпленията, като отпаднахме,
потеглихме към кулата и аз си казах:: “Човече, понеже винаги си бил грешен,
как ще разбереш твоята греховност ? (ЕС 1970: 132)
Но защо стърчах пред бащината къща и
разигравах комедия ? Да се присмея на хубавото момченце ? Няма те, момченце –
лъжа си било, дяволско чедо – прав бил татко ти. Искариот може ли
да има майка и сестра и ако има, може ли да им се покаже ? (ЕС 1970: 142)
Навлязох в дъбравата, опрях гръб о
един дъб и се запитах: “Ти, дето търси бога и тайната на двата свята, а сега
като вълк ходиш, с всичко се глумиш и злобиш, можеш ли да
се продадеш за доброто на някого ? (ЕС 1970: 197)
Подчертаните изразни средства са
свидетелство за факта, че героят гледа на загубата на вярата си в Бог през
очите на колектива, т.е. като на морално падение. Превръщайки сам себе си в
обект на негативна оценка, той се изявява едновременно и като наблюдател и като
съдник на собствените си действия. В хода на повествованието разказвачът
многократно сменя перспективата от “Аз” в “другия”, което между другото прави
вътрешния му диалог по-експресивен и емоционален.
Неговата самооценка е и
емоционално оцветена – знак за определени емоционални състояния : гордост, срам,
страх, неудовлетворение от себе си, тъга и самосъжаление, ярост (за него това
са състояния на душата му). Езиков израз на тези състояния са автообръщенията
чрез емоционални епитети : окаяни ти; ти, безумецо; нещастнико и др. :
Гордеех се пред себе си и се
хвалех: “Сила има у тебе, Еньо, от господа-бога ти е дадена на него да служи.
Самият цар я призна. Избраник божи си ти, затуй лесно вникна в исихастката
тайна”. (ЕС 1970: 44)
(...) Защо го призовава, защо му се
моли, безумецо ? Озлоби се излъганата душа, задето превърна
нейните радости, надежди и просветление в самооблъщения и всичко най-добро в
посмешище. А от друга страна възгордях се, че узнах същността на това,
пред което Теодосий и другите ронеха сълзи в умиление и на всичко отгоре му
благодаряха. (ЕС 1970: 107)
Възвърна се бесът, та викнах
на себе си: “Пак си повален, нещастнико ! Утре Сатаната ще бъде твоят лукатин и ще се
присмее на съдниците, глупци като тебе ! Дано те посекат, да не се мъчиш
в земния ад !” (ЕС 1970: 170)
Ала здраво бе загнезден в мен
лукавият, та се гавреше: “Не бой се, Теофиле, смъртта е прекрасното
нищо, “девица с нежни ръце”. Виж, мъчението е лошо, но и то е до мига, в който
ще загубиш свяст. (...) Тъй се гавреше дяволът и както седях в гнилата
слама, прегоря в сърцето любовта към световното съкровище. (...)
Така се разминах с живота и утеха вече не дирех, и страх голям нямах...
(ЕС 1970: 185-186)
В посочените примери са
подчертани названията на емоции (или тяхната липса), както и езиковите средства
за израз и описание на емоции (емоционални епитети, императиви: Дано те
посекат...и т.н.).
Трагичното за героя
противопоставяне между ум и душа е основният източник на многократни вътрешни
диалози :
Онемях, сковах се, та не можех нито
да мръдна, нито да мисля. И видях тоя свят такъв, какъвто би го видял
възкръснал мъртвец - необозрим за ума
в минало, днес и утре, а себе си – скитащ из него дух, осъден да блуждае
от измама в измама. И смисълът на всичко, що ставаше в света, беше вън от мене,
недостъпен за моя ум, скрит във времената зад незнайни, вечно променливи
образи, които уплитаха ума и го подлъгваха от лъжа към нова лъжа. (...)
Тогава телесната ми вдървеност изчезна и първата ми мисъл бе : “Това ли е
Таворската ? Щом те докосна, ти сякаш умря, умряха представите ти за света и
твоите надежди, а с тях и смисълът на съществованието ти. Нима такава е
същността на неговата светлина – отрицание на тебе, неговото творение, и на
всичко живо в света ? Що излезе от сладките радости на душата, от
благодатта ? Нали уж той бе пазачът на заключената истина, създателят на
световното съкровище, внушителят на всичко най-възвишено ? Той ти се вести с
друга, страшна за теб слава, каквато не се очаквал, за да ти докаже, че си
нищожество и не бива да се опитваш да узнаеш тайната му. Защо го призовава,
защо му се моли, безумецо ? (ЕС 1970: 106-107)
Този пространен откъс демострира добре
краткотрайното просветление при
преживяването на благодатта чрез исихията (подчертаното в началото на откъса),
както и неудовлетворението на героя в резултат на включването на разума и логическото
мислене (подчертаното в края на откъса). От съвременна гледна точка героят на
Ем. Станев не успява да постигне хармонията на човешкото съществуване.
Излизането извън пределите на разума не му донася желаното единение с бога. За
разлика от мистиците на Изтока (като в дзен-будизма например) той не може да
оцени познанието, достигнато интуитивно – извън логиката и разума, нещо, което
те особено ценят и постигат с помощта на медитативни техники и на някои
психотропни растения. Но най-важното, което той не успява да осъзнае, е, че и
двете същности – душа и разум, са прояви на една и съща реалност и съществуват
заедно в хармония като китайските ин и ян.
В последния откъс отново сме свидетели на промяната в перспективата към ситуацията, внасяща ценностен елемент. Но тук отрицателната присъда е произнесена не от колектива, а от новия, просветления“Аз”, отхвърлящ съкровената мечта и стремеж на предишния “Аз”. В други случаи обаче опозицията душа-разум (или душа-дявол/Сатана/рогатият/лукавият/оня с козите/Искариот и т.н.) е носител на официалното религиозно-оценъчно (негативно) отношение :
Стои настрана Сатаната,
подсмихва се, чака да отмине благодатта, да се измори духът,трепетният
възторг да се разнесе като сутрешна роса и тогава да заговори. Измъква се наяве
помрачената с помисли памет, рипва измамникът ум, а с тях пръква към
самовластие променливата душа. И светът пак става свят на сетивата, където
гоподства рогатият. (ЕС 1970: 101)
Изпаднах в размисъл: “Лукавият
пак се изстъпва да те усвои като слуга, Еньо. Иска да загаси светлината в тебе,
да те лиши от благодатта. (...)Тъй стана и нека изповядам, братя – вътрешният
Еньо, сиреч невидимата, но властваща душа в мене всякога се е налагала в
съдбовни часове, та е отхвърляла съветите на разума и всякакви нещастия,
пакости и мъки ми е причинявала, безумната. (ЕС 1970: 50)
В посочените два откъса личи
негативното отношение към разума, но същевременно, отдавайки предпочитание на
душата, героят не спестява и това, че е било доста трудно по онова време (а
вероятно и във всяко друго) да се живее само с душа.
Сравнението на Теофил/Еньо с един
негов събрат по съдба – Стойко
Владиславов (Софроний Врачански), който оставя за бъдещите поколения своето не
по-малко трагично житиеописание, показва разликата в нагласата към описваната
ситуация. Докато вербалното описание на първия е начин за разкриване на
разкъсваната от съмнения личност и същевременно на нейната идиолектна нагласа
(с двете перспективи), то описанието на втория е от една единствена перспектива
- на действащия, неизкушен от съмнения “Аз”.
Байчев 1990 : Байчев, Боян.
Селото, градът и езикът в Ловешкия край. София, 1990.
Байчев, Виденов
1988 : Байчев, Боян; Виденов, Михаил. Социолингвистично проучване на град
Велико Търново. София, 1988.
Дик 1979 : Dik, Simon. Functional Grammar,
Amsterdam, 1979.
Език и идиолект
2006 : Сборник студии (автори: Мони Алмалех, Стефана Димитрова, Мария Илиева,
Снежина Карагьозова, Анна Николова, Максим Стаменов, Красимир Стоянов, Васил Райнов).
София, 2006.
Кънчев 1995 : Кънчев, Иван.
Динамичният структурализъм. София, 1995.
Попов 2006 : Попов,
Константин. Сходства и различия между идиолектите на дядо Либен и Хаджи Генчо в
“Българи от старо време” на Любен Каравелов //Съпоставително езикознание, г.
ХХХ!, 2006, № 1
Сартр 1943 : Sartre,
J. P. L”Étre et le Néant.
ЕС 1970 : Станев,
Емилиян. Антихрист. София, 1970.