прояви на Интерес към езика в древността?
Verba volant, scripta manent…
Две са
оръдията, които са създали човека: оръдието на ЕЗИКА, побеждаващо
пространството, и другото велико оръдие, побеждаващо времето – оръдието на
ПИСМЕНОСТТА. Чрез тези две оръдия открай време съгласувано бива събирана
информация, трупана, складирана и обработвана по волята на човешкото
самосъзнание в името на увеличаване на неговото собствено могъщество.
Тачо Танев
1. Отлитащо
безвъзвратно, в началото бе Словото…
Най-същественият
недостатък на човешката реч се свързва с чисто физичната природа на звука –
звуковите сигнали се разсейват бързо и, ако не бъдат фиксирани своевременно, се
изгубват безвъзвратно. Още от най-дълбока древност хората осъзнават колко важно
е да бъде създадена система за «съхраняване» на езиковите знаци. Така възникват
писмената.
В света и
днес съществуват множество неписани езици и диалекти. Те са присъщи на
затворени, примитивно живеещи общества. Липсата на писмо е спирачка за общото
им културно развитие, а в много случаи се превръща в основен фактор за
«отмиране» на езиците им. Дори при много ниско интелектуално ниво всеки
нормален човек говори някакъв език, а всеки език, който осъществява пълноценно
основните си функции, по принцип е «съвършен». Но всъщност не речта, а писмото е ключът към възможността за
ограмотяване и усвояване на хилядолетните културни ценности на човечеството.
Смята се,
че човек започнал използва писмени знаци пет–шест хиляди години пр.н.е. Според
Павел Николов[1],
Възможно е първоначално магическият знак да е
притежавал едновременно няколко значения и да е служел за няколко цели. В такъв
случай, запазвайки магическата сила на заклинанието, проклятието и
предупреждението, зрителният знак постепенно е ставал сигнал за изобразявания
от него предмет; неговото магическо свойство постепенно отстъпвало на заден
план, магическите представи давали все повече и повече място на реалните
представи и в края на краищата се изместили от тях. Във всеки случай е
безспорно едно: мистичният характер на зрителния знак изключва напълно
възможността за развитието му в писмен знак в смисъла, в който го разбираме
днес. […] произходът на писмото предполага преди всичко освобождаване на
човечеството от мистичния мироглед, развитие у хората на логическо мислене.
От тази
гледна точка ни се струва възможно да допуснем, че още в зората на човешката
цивилизация, когато възникват първите форми на писменост, хората са проявявали
повече или по-малко осъзнат интерес към проблемите на езика: макар че в
повечето случаи липсват преки доказателства за целенасочени филологически
занимания в древността, до нас са достигнали множество митове и легенди, които
подсказват, че тайнството на членоразделната реч открай време е привличало
древните, сякаш са осъзнавали, че именно благодарение на езика човекът станал
човек[2].
2. Първи писмени
системи
2.1. Клинописно писмо
Изследванията
сочат, че клинописното писмо е въведено пет хиляди години преди
критско-микенската писменост, около хиляда години преди възникването на
китайската пиктографска писменост и на староиндийското писмо, и близо петстотин
години преди създаването на египетските йероглифи. Разчитането на клинописите,
наричани от палеографите “птичи следи по мокър пясък”, създава изключителни
трудности до днес.
Като
използвали тръстикови пръчици (от лат. ‘stilus’)
със заострен връх, древните писари били майстори в изкуството на вдълбаване на
клиновидни знаци (от лат. ‘cuneum’
= клин) в мека глинена плочка. Първите клинописи били съставени от
рисунки-пиктограми. Навярно дълбаенето на прави линии върху глинена плочка е
било по-трудно, отколкото изобразяването на рисунки с неравни очертания.
Клинописът се ползвал със статут на универсална графична техника. Въведена
най-напред в Шумер и Акад, този вид писменост бързо се разпространява в Асирия
и Вавилон.
Предполага
се, че клинописът възниква в древната област Урук[3]
(Южна Месопотамия). Първоначално всеки знак обозначавал една дума. Тъй като
повечето шумерски думи били едносрични, още от самото начало клинописните знаци
започнали да символизират отделни срички. Символите, които притежавали повече
от едно значение, също придобили стойност на отделни срички. Добре развитото
клинописно писмо разполагало с повече от 600 знака.
2.1.1. Постиженията на
древните шумери
Шумер (Shumer,
Sumer или Shinar) е една от първите човешки цивилизации. Възниква
през ІV хилядолетие пр.н.е. на територията на Южна Месопотамия[4],
на юг от съвременен Ирак. Учените смятат, че именно шумерите[5]
са изобретили писмеността, колелото, много селскостопански сечива и др.
В средата
на ІІІ хил. пр.н.е. по-голямата част от Шумер била завладяна от акадския цар
Саргон Велики[6]
[(2334–2278 пр.н.е.)]. Хиляда години по-късно шумерската цивилизация била
погълната от набиращата сили Вавилонска империя. Езикът[7]
на древните шумери престанал да се използва като инструмент за общуване, но се
съхранил още няколко столетия като език на литературните паметници.
Шумерското
писмо се счита за една от най-ранните известни форми на писменост. Първоначално
тя е от пиктографски тип; по-късно преминава към клинопис. Разпространена из
цяла Месопотамия, шумерската писменост се превръща в основа, върху която се
създават писменостите на древните близкоизточни народи.
Около 2500 г. пр.н.е
стилизираните рисунки се превърнали в клинописни знаци. По-късно, през 500 г.
н.е., бил въведен нов тип клинописно писмо. Като се има предвид, че последният
надпис датира от около 65 г. н.е., може да се изчисли, че шумерският клинопис
се е използвал близо 3 хил. години.
Дълбоко уважавани люде,
древните писари се ползвали с висок социален престиж и постепенно се превърнали
в пазители на мъдростта и познанието, съхранени в текстовете. Подготвяли се в
специални училища по клинопис. Първа задача на начинаещите била да се научат да
изготвят качествени глинени плочки. Младежите се упражнявали, като преписвали
по няколко реда, изписани от учителя им: имена на богове, списъци с технически
термини, кратки откъси от поеми или поговорки. След като завършели пълния курс
на обучение, най-кадърните ставали придворни писари и лични секретари на владетелите.
Организирани били първите
архиви и библиотеки, които се назовавали с термина bit tuppi (шумерски) и къща
на клинописните плочки (акадски), което означавало също и “училище”.
Различните култури на Месопотамия нямали практика да създават публични библиотеки
– клинописите се съхранявали в дворците и в храмовете, и с тях разполагали
предимно царете и жреците. Предполага се, обаче, че частни лица са притежавали
хиляди клинописни плочки.
Първите клинописни
свидетелства били открити благодарение на италианска експедиция: през 1975 г.
учените открили сред развалините на древен дворец две помещения с около 17
хиляди фрагменти от клинописни надписи – общо около 4 хил. текста. В по-малката
стая се съхранявали текстове с икономически и стопански характер; съхранените в
по-голямото помещение фрагменти съдържали текстове с правно, религиозно,
административно, историческо и езиковедско съдържание.
Библиотеката на последния
велик цар на Асирия – Асурбанипал [Ashurbanipal (668–627 г. пр.н.е.)] е
последната, която асирийците създали в Месопотамия. Открита е от английска
експедиция в средата на ХІХ в. Сред развалините на разкошен дворец били
намерени около 30 хил. фрагмента от клинописни плочки. Между тях фигурирали
откъси от прочутата епическа “Поема за Гилгамеш”, считана за най-древното
поетично произведение[8].
Гореизложените подробности подсказват, че древните
шумери не са били безразлични към езиковата проблематика. Организирането на
училища по клинопис, създаването на библиотеки и архиви предполага съзнателна
дейност, насочена към анализ на езиковите явления. Със съзнанието, че
благодарение на дейността на писарите се запазват културните придобивки, хората
ги почитали като богове. Създаването на значителни литературни паметници също
говори в полза на идеята, че древните шумери са разбирали огромното значението
на писмеността. Вероятно те не са извършвали филологическа дейност в
съвременния смисъл на термина, но е ясно, че създаването на клинописното писмо
предполага осъзнаване на структурата на думата и изграждащите я елементи.
Именно от тази гледна точка интерпретираме следната мисъл на Сусов[9]:
Изкуството на писмеността в същинския
терминологичен смисъл предполага усещане за делимост на звучащата реч на
дискретни единици, които да се възпроизвеждат многократно и да бъдат разпознавани
в различните контексти на графичните знаци, закономерно съотносими към
съответните езикови единици.
2.1.2.
Постиженията на анатолийските народи
Палайският[10],
хетският и лувийският (датирани от преди 1-то хил. пр.н.е.)[11]
заедно с лидийския и ликийския (датирани между 500 и 200 г. пр.н.е.) изграждат
подсемейството на анатолийските езици, принадлежащи към индоевропейското
езиково семейство. Днес все още се спори дали анатолийската група се е
откъснала от праиндоевропейския преди да се оформят познатите индоевропейски
езици или пък хетският е първият, който се е отдалечил от общия корен и се е
превърнал в самостоятелен език.
Откриването
на антолийските езици предизвиква революция в областта на сравнителната
индоевропеистика, която дотогава подхожда към езиковите данни с убеждението, че
ведическият санскритски и Омировият старогръцки са най-древните индоевропейски
езици. През 1906 г. норвежецът Йорген Кнутцон [Jørgen Alexander Knudtzon
(1854–1917)] се произнася в полза на хипотезата, че езикът на хетите съдържа
индоевропейски елементи. В труда си Die Zwei Arzawa-Briefe: Die ältesten Urkunden
in indogermanischer Sprache (Leipzig: Hinrichs,
1902) [“Двете писма от Арцава: най-старите грамоти на индогермански език”][12],
Кнутцон за пръв път лансира идеята за евентуален индоевропейски произход на
този език. Норвежкият учен се основава главно върху данни за морфологичния му
строеж. Въпреки че не е разполагал с двуезични текстове, Кнутцон успял отчасти
да разтълкува откритите официални писма благодарение на наличието в тях на
фрази-клишета, присъщи на дипломатическата кореспонденция по онова време.
Горе-долу
по същото време, пак при разкопки до Боазкьой[13],
немският ориенталист Хуго Винклер [Hugo Winckler (1863–1913)] открива царския
архив, състоящ се от около 25000 глинени клинописни плочки, чието съдържание
потвърждава предположението, че именно там се е намирала древната столица на
хетите, наречена Hattusas
[“Хатуса”, “Хатусас”, “Хатуша”, “Хатушаш”). Изследваният езиков материал сочи,
че при подписване на двустранни договори и при размяна на официални писма се е
използвал акадският език.
През 1919
г. щвейцарският езиковед Емил Форер [Emil Orcitirix Gustav Forrer (1894–1986)]
публикува краткия си труд Keilschrifttexte aus Boghazköi (4. Heft,
1920) [“Клинописни текстове от Боазкьой”]. След като анализира задълбочено
фрагментите от Боазкьой, ученият установява, че при изписването на плочките са
използвани различни езици, а именно: шумерски, акадски (който до момента е бил
смятан за език с хетски произход), индоарийски, хуритски, протохетски, лувийски
и палайски. Скоро след това учените забелязали, че по-голямата част от плочките
били изписани главно на два езика, докато останалите били представени от
отделни, вмъкнати в текста фрагменти. Езиковото многообразие, разкрито в
клинописните текстове, е красноречиво доказателство за подготовката на древните
писари: те са притежавали богата езикова и лингвистична култура и вероятно са
владеели повече от два езика. И в този случай данните за наличие на съзнателен
интерес към езиковата проблематика са само косвени. Може само да се предполага,
че до нас не са достигнали сведения за някаква повече или по-малко
филологически ориентирана дейност на древните хети.
Хетската
писменост възниква през 2-то хил. пр.н.е. и се използва до 600 г. пр.н.е. Доколкото е известно, броят на
знаците варирал между 220 и 350, което изглежда недостатъчно за нуждите на
същинската пиктографска писменост: ето защо се предполага, че хетската
писменост е от смесен тип (пиктографска и клинописна), при което монументалните
пиктографски знаци се преплитат с елементи от по-стилизираното курсивно
клинописно писмо.
Хетският се
счита за най-древният индоевропейски език. Остатъци от него се съдържат в
клинописно писмо, запазено благодарение на множество мемориални плочи, открити
от чешкия асиролог Бедржих Хрозни [Bedřich Hrozný (1879–1952)] при
разкопки в Мала Азия, в район, където вероятно се е намирала изчезналата Хетска
държава.
Какъв език
са говорели хетите?[14]
Разкопките на Хрозни, разкрил част от архивите на Хетската държава, хвърлят
известна светлина върху тайните на древните хети. Винклер разчел на място
голяма част от многобройните глинени плочки, открити в Боазкьой през 1906–1921
г., благодарение на обстоятелството, че хетите изписвали официалните си
документи на акадски, като при това използвали вече известното на учените
клинописно асиро-вавилонско писмо. Хрозни успява да разчете и друга част от
откритите клинописни плочки и да докаже, че хетският спада към т.нар.
“кентум-езици”, т.е. към групата на западните индоевропейски езици, към която
принадлежат гръцкият, латинският, келтският и германските езици.
2.2. От
пиктография към идеография
Пиктографията,
наричана още “рисунково” или “рисунъчно” писмо”, е една от най-древните форми
на писменост. Представлява съчетание от рисунки, изобразяващи елементарни идеи
извън тяхното звучене – директно нестилизирано изображение на конкретни
предмети. Доколкото са изцяло иконични (т.е. лишени от условен характер),
пиктограмите са лесно разбираеми и могат да бъдат разчетени, без да се владее
езикът на «пишещия». Поради липсата на условност обаче този вид писменост не
излиза извън границите на конкретните предмети, които знаците й обозначават, а
това, естествено, би задоволило нуждите само на примитивния човек:
Затова по-нататъшното и по-широкото използване на
зрителния знак с усложняването на културата на съответния колектив предопределя
неговото развитие в две направления: към създаване на условно начертание и към
създаване на символичен израз за отвлечените понятия и сложните явления
(Николов, цит съч.).
Възникването
на пиктограмите било предшествано от предварителен тематичен подбор на
обектите, които следвало да бъдат описани; след това се създавали съответните
знаци, като всеки знак представял конкретна дума, изобразена чрез рисунката на
избрания предмет. Тази дейност несъмнено е свързана със задълбочен езиков
анализ.
От момента,
в който знаците-рисунки придобиват символен характер, пиктографията се
трансформира в идеография. За разлика от пиктографското писмо, в което чрез
рисунка на определен предмет се обозначава съответната дума, идеографската
писменост използва съчетания от различни пиктограми, за да изрази онова, което
не може да се нарисува, т.е. различни абстрактни идеи. Идеографията[15]
представлява еволюирала форма на рисунките-първообрази и дава възможност да се
предават и абстрактни идеи.
Основните
характеристики на идеографското писмо обясняват както достойнствата, така и
недостатъците му. Едно от най-съществените му преимущества се свързва с
обстоятелството, че то не отразява звученето на думите и би могло да се
използва от хора, говорещи различни езици, стига разноезичните колективи да са
обединени от общи представи за значението на думите. От подобна гледна точка
този вид писменост би могла да служи на целите на международното общуване без
посредничеството на речта, защото “идеограмите са знаци на мисленото, а не на
произнесеното слово” (Николов, цит. съч.). Точно тази универсалност
обаче предопределя и един от най-големите недостатъци на идеографското писмо:
невъзможността му да отрази безкрайните оттенъци на значенията, възникващи
непрестанно в потока на живата реч.
2.2.1. Постиженията на
древните
афро-азиатските цивилизации
Известни с
общото наименование ‘хамито-семитски’, афро-азиатските езици произхождат от общ
праезик, който вероятно е съществувал между 8-то и 6-то хил. пр.н.е. на
територията на днешната пустиня Сахара.
Към
афро-азиатското езиково семейство, разделено условно на четири големи групи,
принадлежат множество отмрели езици – акадският, ханаанският[16],
угаритският[17],
аморeйският език[18]
и др. На по-късен исторически етап възникват пуническият финикийски, юдейският,
моавитският[19]
и арамейският език[20].
През най-древните периоди от съществуването си всички тези езици споделяли
редица общи черти:
·
присъща им е специфична фонологична система, чиито най-ярки
характеристики намират израз в следното: вокалната система била изградена от 6
гласни, противопоставящи се по признака дължина / краткост (ā / ă;
ī / ǐ и ū / ŭ), докато
консонантната система се характеризирала с: а) наличие на звучни и
беззвучни ларингални (гърлени) фрикативни съгласни; б) употреба на
полугласните w и y като съгласни звукове; в) наличие на
три типа съгласни – звучни, беззвучни и емфатични
(беззвучни съгласни с характерно затваряне на пространството между гласните
връзки); г) наличие на аспирирани и веларизирани съгласни;
·
най-характерният им общ морфологичен белег се изразява в употребата на
корени, изградени най-вече от три съгласни и включващи в състава си определени
гласни;
·
при словообразуването и словоизменението тези езици си служат с добре
развитата инфиксация – вмъкване на морфеми в корена, при което се променя не
само значението, но и формата на думата;
·
имената, местоименията и глаголите притежават род[21].
Именното склонение се характеризира с наличие на три падежа – именителен, родителен и винителен. В така изградената
система се забелязват остатъци от по-древна падежна организация, която може би
е включвала ергатив[22]
и нулев падеж, или ергатив, генитив и нулев падеж;
·
изразяването на количественост предполага противопоставяне на три числа – единствено (singularis),
множествено (pluralis) и двойствено (dualis);
·
глаголната система е организирана по много особен начин – събитието се осъзнава от гледна точка на
резултата му и се противопоставя на самото действие;
изразява се чрез специална нулева предикативна форма на съществителното,
залегнало в основата на по-късно създадените темпорални форми. Видът и начинът на протичане на глаголното действие се основават на бинарна
опозиция, при което действието се схваща като протичащо в момента или вече
приключило.
2.2.1.1.
Постиженията на древните акадци
Акадският
език навлиза в Месопотамия от север при масовата имиграция на шумерски племена.
Заедно с двата си основни диалекта – асирийския и вавилонския, – акадският се
налага като lingua franca[23]
на територията на древна Месопотамия през периода от 3200 г. пр.н.е. до
началото на християнското летоброене.
Първите
глинени плочки, изписани изцяло на акадски, датират от 2400 г. пр.н.е.;
същинската употреба на акадското писмо датира от 2300 г. пр.н.е. при царуването
на Саргон І Велики [Sargon I (?–2279 г. пр.н.е.)] – обединител на Месопотамия и
създател на първата в света империя. По негово време престижът на езика и
използването му в официалните документи достигат апогея си: за около хиляда
години акадският ще бъде доминиращият език в Месопотамия.
И в този
случай сме свидетели на богата езикова култура, свързана с владеенето на повече
от един език. Подобна практика в зората на човешката цивилизация говори в полза
на хипотезата за активен интерес към езиковите явления. По този повод Сусов (цит. съч.) подчертава следното:
Според свидетелствата на историците, подготовката
на писарите-администратори във Вавилон в края на 3-то хил. и първата половина
на 2-то хил. пр.н.е. била невероятно добра. Акадците се обучавали на мъртвия
шумерски език, който въпреки всичко бил използван твърде дълго време като
основно средство на общуване в административната, икономическата,
религиозно-култовата и дипломатическата сфера в цялото Двуречието (Месопотамия).
С учебна цел в тези школи се създавали множество текстове и едноезични и
многоезични речници, а онези, които са достигнали до нас, позволяват да се
изследват не само древните близкоизточни езици и еволюцията на писмото, но
дават и възможност да се съди за характера на лингвистичните познания през
онази епоха и начините за тяхното формиране.
2.2.1.2. Постиженията на
древните египтяни
Древноегипетският
език представя самостоятелен клон от афро-азиатското езиково семейство.
Най-близки по произход с древноегипетския са берберските[24]
и семитските езици.
В
продължение на десетилетия учените приемат, че т.нар. “Плоча на Нармер”[25]
съдържа най-древния египетски надпис. Находката, датирана около 3150 г.
пр.н.е., е открита при археологически разкопки от края на ХІХ в. край
Йеракомполис (Nekhen), днес Кум
ал-Ахмар (Kum al-Ahmar)[26].
Но през 1998 г. екип от немски археолози, ръководени от Гюнтер Дрейер
[Günter Dreyer], директор на Немския
археологически институт в Кайро, открива в некропола край Ум aл-Кааб (Umm al-Qaab) до Абид (гр. Ἄβυδος [Abydos]; араб. أبيدوس) триста глинени плочки, изписани с йероглифи, от
додинастическата епоха (около 3200 г. пр.н.е.).
Eгипетската
писменост се появява около 3000 години пр.н.е. при обединяване на царството и
възникване на държавата. В началото писмеността се състояла от около 700
йероглифа, представящи рисунки на хора, животни, растения, стилизирани предмети
и др. По време на римското господство над Египет броят им достига до 5 хил.
Наименованието на египетското йероглифно писмо произлиза от комбинация на
гръцките думи ἱερός (свещен) и γλύφω
(извайвам, гравирам). Писмеността била отчасти сричкова, отчасти идеографска.
Около 2700 г. пр.н.е започват да се използват пиктограми за означаване на
гласните звукове; около 2000 г. пр.н.е. били въведени 24 пиктограми за
обозначаване на основните гласни звукове. Йероглифното писмо[27]
се състояло от три типа знаци: а) пиктограми или идеограми (рисунки,
съчетани с други знаци, които обозначавали конкретни предмети, отделни понятия
и дори цели идеи); б) фонограми – транспозиция на прости звукове, които
в общи линии отговарят на съвременните ни представи за букви от азбука; в)
т.нар. “смислови определители” – специални знаци, които уточнявали значението
на предметите или лицата, за които ставало дума; г) т.нар. “звукови
определители”, които се изобразявали чрез рисунка на предмет, чието название
започва с дадения звук: звуковият определител винаги съвпадал с началния звук
на съответната дума[28].
Йероглифите престанали да се използват през IV в. пр.н.е. Този вид писмо било
заменено с опростена писменост, наречена “йератична”: наименованието идва от
гр. дума ἱερατικά (свещеническа), което подсказва характера на
повечето документи. Знаците се изписвали в колони или хоризонтално, но за
разлика от йероглифното писмо, посоката им била неизменна: думите винаги се
четели отдясно наляво. Йератиката използвала най-често папируси или парчета
глинени плочки (чирепи). За писане използвали писци и черно мастило; червеното
мастило се употребявало само за подчертаване на определени пасажи или начало на
текст.
По-късно в
Египет се наложила още по-опростена писменост, наречена “демотика” (народна)[29].
Курсивната демотика била от смесен тип и съчетавала идеограми с буквени знаци
за съгласните звукове: става дума за силно наклонено курсивно (бързописно)
писмо, почти лишено от иконичност, изпълнено със съкращения и други правописни
особености, което го прави доста трудно за разчитане. Този вид писменост се
използвала до V в. н.е.
Факт е, че до нас не са достигнали документи,
доказващи по неоспорим начин, че древните египтяни са отделяли специално
внимание на езиковите проблеми. Но в същото време би трябвало да имаме предвид
следното:
Ако в учебник по история ни представят Египет, от
езиковедска гледна точка бихме могли да отбележим ролята на писарите в тази
древна държава. Твърде ценени между египтяните били също и преводачите,
владеещи езиците на съседните държави. Тези прояви на интерес към езика
възникват въз основа на чисто практически цели: жизненоважната роля на търговския
обмен и дипломатическите отношения. Но заедно с прагматичния аспект, присъщ на
човешкия род, се забелязва и интерес, който бихме могли да наречем
филологически. Не бива да се забравя, че египетската държава е просъществувала
няколко хилядолетия, а езикът се е развивал и променял. Задачата на
отговарящите за административните архиви била да тълкуват предишните документи.
Голямо значение има и египетската писменост, при това не само като писменост
(доколкото изследването й не е предмет на езиковедски анализи), а по-скоро като
източник, който подсказва до каква степен древните за познавали езика. Трябва
да се подчертае символната същност на йероглифната писменост – кодекс от
символи или символи-изрази, които са се развивали до символи-думи и които, чрез
въвеждането на вертикални знаци – звукови определители, подсказват фонетичната
реализацията на звуковете на съответните йероглифи в съответния контекст[30].
2.2.1.2.
Интересът към езика у древните евреи
Еврейският
е семитски език и принадлежи към подсемейството на ханаанските езици. Във
връзка с историята на иврит видният хебраист Мони Алмалех съобщава следното в
свой непубликуван ръкопис[31]:
Коректното езиковедско название и на езика, на
който е написан Старият завет, и на езика, който се пише и говори в
съвременната държава Израел, трябва да бъде иврит. Това е така, по следните
причини:
1. Библейският иврит и
съвременният иврит нямат никаква разлика като структура на езика, а 60 % от
лексемите са напълно идентични като значение и като правопис.
2. В лингвистиката под
“еврейски” език се разбират всички езици, които се говорят от евреите – а
такива, освен иврит, са идиш, ладино, а по времето на Исус Христос, и
арамейски. Иврит е език, който е неудобен за ежедневна употреба поради
сакралната функция, която предопределя черти, неудобни за ежедневието – висока
многозначност на един корен, втъкаване в парадигмата на един корен на множество
значения, които представляват възможност за тълкувания на текста, за различни
нюанси на значението, позволяващи по-дълбоко вникване в текста на Стария завет.
[…] Еврейската писменост преживява два ясно
различими периода. Първият период е
от Мойсей (ХІІІ в. пр. н.е.) до връщането от Вавилонския плен (VІ в. пр.н.е.).
Този период се характеризира с използването на протосемитската азбука. Днес съществува
Tora Dictionary (TD), който възстановява целия текст на Стария завет на тази азбука.
Буквите[32],
използвани днес, навлизат в употреба след връщане от 50 годишното заточение в
Двуречието (VI в. пр.н.е.). Едно възможно обяснение за замяната на протосемитската
азбука с т.нар. халдейска или арамейска (т.е. днешната класическа азбука) или
“квадратен шрифт” е, че протосемитското писмо, като очертания на графемите, е
удобно за дялане на камък. Докато очертанията на буквите в арамейското писмо са
резултат от друга техника за изписване – нанасяне с перо върху кожи или
папирус.
[…] Вторият период в развитието на еврейската писменост е след средата
на VІ в. пр. н.е., когато евреите се завръщат от плена във Вавилон и започват
да пишат на т.нар. «арамейски шрифт». Този процес минава през различни етапи,
където първо се използва т.нар «объл шрифт», а след това се стига до «квадратен
шрифт». По същество «квадратният шрифт» е азбуката, която се ползва и от
общината в Кумран (ІІІ пр.н.е.–І в.), ползва и се и днес в държавата Израел.
Смята се, че двете азбуки – протосемитската и арамейската – се използват
успоредно около два века, след което протосемитската азбука окончателно и
изместена от «арамейския шрифт», първо от «облия шрифт», а след това от
«квадратния шрифт».
2.2.1.3. Засилен интерес към
езика у древните араби
Арабският
език[33]
спада към южната група на афро-азиатското семейство и се дели условно на
няколко периода: а) класически арабски до въвеждане на Исляма; б)
класически арабски след въвеждане на Исляма; в) съвременен нормативен
арабски език, при който се различават два варианта – класически литературен и
говорим народен арабски език. Според Нина Мечковска[34],
Ислямът до ден днешен не
допуска превода на Корана при богослужение. […]. Коранът се чете само на арабския
оригинал, при което канонизираното произношение предава на казаното сакрален
(магически) смисъл. В продължение на векове децата заучават наизуст Корана […].
След канонизирането на Корана (VІІ в.), езикът, на който е написана свещената
Книга – класическият арабски език – се отдалечава все повече и повече от живите
народни езици, поради което се налагало специално да се изучава ритуалното
произношение. Така възникнала необходимостта от задълбочено описание на
звучащата реч. Още през VІІІ в. арабските фонетици достигат до забележителни
резултати: те описват детайлно разположението на езика и на зъбите, участието
на устните и на носа при произнасянето на всеки звук; създават изчерпателна
класификация на езикови промени, систематизират вариантите на звуковете-типове,
в което историците на езикознанието съзират зачатъците на фонологията.
Смисловата страна на Писанието също изисквала
специални филологически грижи. В името на еднозначното разбиране на Корана се
налагало да се създадат обширни коментари и да се изработят принципите за
неговата интерпретация. Така езиковите аспекти на конфесионалната дейност
обусловили възникването на филологическите традиции в арабско-мюсюлманската
култура.
По произход
арабската азбука се свързва с езика и писмеността на набатейците[35].
Тя се състои от 28 буквени знака за обозначаване на съгласни звукове. Думите се
изписват отдясно наляво, а книгите се четат отзад напред. Писмото разполага с
18 различни знаци, които се променят в зависимост от това дали са свързани с
предишната или със следващата буква. Комбинация от точки, изписвани под или над споменатите знаци, представя три гласни, които се реализират
като дълги или кратки: редуването на дълги и кратки срички е твърде важно за
арабската метрика.
2.2.2. Постиженията на древните китайци
През епохата на неолита (4-то
и 3-то хил. пр.н.е.) в древен Китай настъпват съществени промени. Големи групи
от хора се установяват на постоянни местообиталища и започват да отглеждат
различни култури и домашни животни. Древни поселища са открити предимно в
долината на Хуан(г)хъ (Жълтата река). Историческата традиция пази легендата за
вожда Пан Гън, който около 1400 г. пр.н.е. довежда племето си в Анян(г) и край
река Хуан(г)хъ изгражда голям град, който нарича “Шан(г)”: оттук и името на
цялата държава и на династията царе. През XII в. пр.н.е. зжоуските племена,
живеещи по поречието на р. Уей, завладяват държавата Шан(г) и я назовават “Ин”.
Най-древният период в
китайската история, изследван въз основа на документи и археологически находки,
е периодът Шан(г)-Ин: според традиционната китайска хронология този период
съвпада с епохата от XVIII–XII в. пр.н.е. Ето какво съобщава в увода на книгата
си “Митология на Китай” Мечислав Кюнстлер (1987: 5) [Mieczysław
Künstler]:
Сред най-старите цивилизации на земята всеки с
лекота ще изброи шумерската – или, по-общо, месопотамската, – египетската,
индийската и китайската. Ако измерваме обаче древността на една или друга
цивилизация според достигналите до съвременността нейни материални следи, ако
приемем, че по-старинна е онази, която днес може да се похвали с по-древни
паметници, особено пък с паметници на архитектурата или на писмеността, то ще
трябва да признаем, че китайската култура не е нито толкова стародавна, колкото
шумерската, нито може да се сравнява с египетската. В шумерската цивилизация,
формирала се някъде към края на IV хил. пр.н.е., около 3000 година пр н.е.,
започвал периодът Урук, известен не само с най-стария зикурат, но и с
най-древните паметници на шумерската писменост. Също и египетската цивилизация,
която се откроява от мрака на историята в великолепните си пирамиди, датирани
към първата половина на III хил. пр.н.е., днес също ни е позната благодарение
на надписи от около 3000 г. пр.н.е. На този фон китайската цивилизация изглежда
много по-млада – най-ранните, известни нам паметници на китайското писмо –
надписите върху костите за гадаене от Анян(г), – датират едва от ХІV в.
пр.н.е., тоест, създадени са цели хиляда и петстотин години по-късно от
шумерските или египетските писмени паметници.
Китайският
език принадлежи към семейството на тибетско-китайските езици. Всъщност зад
понятието китайски език със сигурност се крие повече от един и даже
множество езици. В съответствие с възприетата традиция китайците предпочитат да
наричат езиковите варианти “диалекти”, въпреки че те доста често са
неразбираеми помежду си.
Сложността
на китайския език се свързва с писмеността му. Най-древната китайска писменост
от периода Шан(г)-Ин, която се е запазила почти без промени до днес, е
достигнала до нас благодарение на древните гадателни надписи от XI в.
Първоначално китайската писменост била от логографски тип (от гр. logos = “знание” и graphos = “писменост”), т.е.
използвали се символи, наречени “логограми”, като всеки символ обозначавал
отделен предмет. Четенето на текста започва отдясно в посока отгоре надолу.
Най-старите символи били пиктограми – всяка дума се обозначавала с нагледна
рисунка, изобразяваща съответния предмет.
По-късно
започват да се използват по-сложни знаци, които обозначават отвлечени понятия
(идеограми). Когато отделните идеограми започнали да означават сходно звучащи
думи (омофони), древната картинна писменост започнала да се съчетава с принципа
на фонетична писменост. Тази сложна йероглифна система не се отъждествявала
нито със същинската йероглифна писменост, нито дори с най-примитивните форми на
звуковото писмо. Странното при китайската писменост е, че тя се развива по
канони, противоречащи както на здравия разум, така и на цялата история на
писмеността: тя е съвсем неикономична и дори днес не проявява признаци за
опростяване. Ето какво подчертава по този въпрос Йежи Черни (1998: 51–52)
[Jiří Černý]:
Съобразно с нарастването на лексиката на китайския
език расте и броят на отделните идеограми, така че и до днес продължават да се
използват специалните идеографски знаци за всяка конкретна дума. Това е твърде
неикономичен метод, който няма паралел в останалата част на света. Т.напр., ако
децата, изучаващи съвременни европейски езици трябва да усвоят в училище около
20–30 различни буквени знака, за да могат да четат и да пишат на майчиния си
език, китайчетата изучават в училище близо 1000 различни знака, в писмения език
обикновено се използват около 2000 знака, а специализираните речници съдържат
до 80 хиляди знака.
Една от най-забележителните
фигури в историята на Китай се свързва с името на Жълтия император (259–210 г.
пр.н.е.). Във време, когато в различните княжества и провинции една и съща дума
се изписвала по двадесет различни начина[36],
именно той въвежда ред и в писмеността: могъщият император на обединен Китай
заповядва да бъдат съставени първите речници, които да отразят правописа на
всяка отделна дума. Според древни легенди, Жълтият император наредил на Цан(г)
Дзие [Сang Jhi: традиционен китайски 倉頡, опростен китайски 仓颉] да разработи начин на писане,
който да замени гадателните знаци или метода на възловото писмо “дзиешън(г)”,
назовавано другаде с термина “кипу”[37].
Твърди се, че Цан(г) Дзие[38]
видял божествено същество в небето и, имитирайки неговата форма, начертал
първия китайски йероглиф. След това той наблюдавал поведението на природни
обекти и изобретил писмените знаци.
Китайската писменост е от
идеографски тип и не предразполага към фонетичен анализ. Идеограмите се
съотнасят с морфеми: всеки знак съответства на определена сричка в говоримия език.
Този вид писменост притежава известни предимства, тъй като знаците са общи,
независимо от различните звукови реализации, присъщи на различните диалектни
общности, което означава, че говорещите се разбират писмено, макар че във всеки
отделен диалект съответната идеограма притежава различно звучене. От подобна
гледна точка е напълно разбираем огромният интерес на този народ към
писмеността. Предприемат се редица реформи, целящи да уеднаквят графичните
различия, които се задълбочават постепенно.
Първият енциклопедичен
речник “Ер-Я” е създаден през 220 г. пр. н.е. едновременно като глосар[39];
съдържал около с 3300 йероглифа и 2094 понятия. Смята се, че е създаден от
Конфуций.
Макар да
разполагаме само с оскъдни сведения за проява на засилен интерес към езика в
древен Китай, можем да допуснем, че китайците са се интересували живо от
езиковата проблематика. Както подчертава Сусов (цит. съч.),
Основен обект на изследване за китайските езиковеди
винаги е бил йероглифът, който притежавал характерно изписване, четене и
значение. Във връзка с изследването на отделните аспекти на йероглифите в
езикознанието в древен и средновековен Китай се обособяват три направления: а)
схоластиката (тълкуване на древните думи) възниква доста по-рано в сравнение с
останалите езиковедски дисциплини), б) изучаване на структурата и етимологията
на йероглифите и в) функционалната фонетика (от V в. н.е.). Граматиката се
обособява от схоластиката едва през ХVІІІ–ХІХ в.
През 121 г., ученият Шу Шън проучва и събира следващия систематичен речник
на китайските йероглифи – наречен Shuowen
jiezi [“Шуоуън дзиедзъ”] – увеличавайки първоначалния речник до 10516
йероглифа, групирани около 540 корена.
Следващата значителна промяна настъпва по време на династията Цинг. През
1717 г. император Канг Си систематизира 40000 йероглифа с 214 корена в своя
речник, известен като Kang Xi zidian
[“Кангси дзъдиен”].
Китайски учени философи се
заемат с проблемите на образованието и възпитанието. За съзнателна и
целенасочена дейност във връзка с езика и писмеността говори създаването на
специални и различни школи[40]:
а) елементарните училища се
помещавали в храмовете или в домовете на образованите учители и в тях младежите
се учели да четат и пишат; б) във
висшите[41]
училища се изучавали и коментирали съчиненията на древните китайски мислители.
Младежите се учели да пишат съчинения. Систематично се провеждали и изпити,
като кандидатите преминавали през четири кръга[42].
Първият кръг се провеждал на всеки три години във всички областни градове.
Времетраенето на изпита продължавало от 18 до 24 часа. Обикновено на всеки
двадесет явили се кандидати успявал да се представи добре и да издържи изпита
само един, който получавал званието “Цветущ талант”. Вторият кръг се провеждал
също на три години в главните градове на провинциите. Значително по-труден, той
продължавал три дни. Полагал го успешно един на всеки сто кандидати и получавал
званието “Признат учен”. Третият кръг се провеждал също на три години и
продължавал тринадесет дни. Успелите кандидати получавали званието “Вписан в
списъка на учените”. Четвъртият кръг се провеждал на три години в императорския
дворец. Издържалите изпитанието получавали званието “Член на императорската
академия” и били включвани в управлението на държавата.
Китайската литература бележи забележителен възход. Според Яна Шишкова[43],
тя възниква на огромна територия,
[…] която още от дълбока древност представлява едно цяло.
Това спомага за нейното разпространение и унификация. Историята й не прекъсва
дори през династията Юен (元), наречена символично “Десетте нещастия на Китайската
класическа литература” (горят книги и др.). Китайската литература е и една от
малкото, които от самото начало имат писмена фиксация. Има записи върху:
·
мнемоническо писмо (нач. ІІ
хил. пр.е.) – тип “кипу”, възелчета върху канап. Напомняло за определени
задачи, които трябва да се свършат през деня;
·
甲骨文 jiăgŭwén кости – панцери на
костенурки – дзягууън;
·
青铜 qīngtŏng “зелена мед” (около Х в.
пр.н.е.); метал, бронз – малки текстове. върху бронзови съдове. Обозначения във
вид на ритуалния съд 鼎dĭng дин(г) (символ на властта, алюзия за деветте
дин(г)а на Ю), върху който се гравират надписи;
·
石鼓 shígŭ камък (около Х в. пр.н.е.) –
каменни барабани и стели;
·
货币文字 huòbì wénzì монети: 刀币dàobì монети с формата на нож (齐、炎、周); кръгли монети с дупка по средата (във всички
царства); монети тип “мравешко носле” (楚); блокчета злато;
·
箭册 jiāncè бамбукови пластинки – побират 20–30
йероглифа; не били много функционални, поради хлабавите връзки;
·
帛 bó коприна – вертикално писане в свитък; малко
достъпна. «帛书» копринена книга, открита през 1942 г., от царство Чу (楚). В нея се съдържат
метеорологични изследвания за четирите сезона; звездобройство; обичаи, свързани
с мъртвите. Около надписите има нарисувани 12 божества, символизиращи 12-те
месеца;
·
墨翟 mòdí хартия – твърде нетрайна;
·
ксилограф – въведен от
будистите.
През последните десетилетия все повече изследователи приемат, че китайската
писменост е много по-древна, отколкото се е смятало досега[44]:
Подобно на други древни култури, и китайската има нещо
уникално и присъщо само на нея. Това е нейната писменост, развита през 2000 г
пр.н.е. и представляваща сложна система от идеограми, пиктограми и фонограми.
Такива ранни форми на китайската писменост са открити от археолозите върху
свещени кости, използвани за гадаене […]. Чак 5 години след откритието тези
писмена са били дешифрирани, разкривайки истинската същност на “драконовите
кости”. Това са летописи, направени от хора, наричащи себе си Шан(г),
управлявали земите около Анян(г) преди около 4 хиляди години. Царете Шан(г) са искали
да узнаят бъдещето и техните гадатели са записали внимателно царските
предсказания върху добре полирани черупки на костенурки, както и върху кости от
говеда. Години по-късно, археолози от Китайската народна република открили
стотици такива Шан(г) кости. Възникнал и нов клон на лингвистиката, Дзягу шу,
наука за писмеността върху кости. Учените, изследващи писмената, стигнали до
неочакван извод – това не била най-древната китайска писменост! Самите писмени
знаци били толкова добре разработени, че определено свидетелствали за
дългогодишно развитие на тази писменост, далеч преди династията Шан(г)
(1766–1122 г.пр.н.е.). Смело може да се каже, че китайската писменост
съществува най-малко от 4000 години[45].
И днес специалистите по китайски език и култура продължават да си задават
множество въпроси. Кога възниква писмеността на територията на Китай? Как и
откъде са се появили йероглифите? Кой и кога ги е изобретил?[46]
Солидарни с
мнението на Сусов (цит. съч.), приемаме, че
Историята
на изучаването на китайския език възниква преди повече от 2000 години.
Китайското езикознание представлява една от малкото независими лингвистични
традиции, която въздейства решително за развитието на науката за езика в Япония
и в редица други съседни на Китай държави. […] В общи линии китайското
езикознание остава встрани от пътищата на развитие на световната лингвистика
(преди всичко по силата на особеностите на китайския език, който като изолиращ
тип език се различава съществено от европейските езици […], както и във връзка
със специфичното развитие на китайската култура изобщо).
2.2.3.
Достиженията на народите в Централна Америка
Цивилизациите,
възникнали в Близкия и Далечния изток, несъмнено са си оказвали взаимно
влияние, макар че езиците, на които са говорели тези известни и неизвестни
народи, в повечето случаи били различни по структура и произход. По-късно,
благодарение на елинистичната култура, Европа става съпричастна с техните
достижения.
Как обаче
да обясним наличието на високо развити цивилизации в Америка? Достигнали ли са
до тях искрици влияние от могъщите, отдавна изчезнали цивилизации, съществували
някога на другия край на света? А може би става дума за самобитни култури,
възникнали напълно самостоятелно и достигнали до твърде подобни резултати в
развитието си?
Напоследък в световното
пространство се появяват сензационни съобщения във връзка с хипотезата, че
Америка е открита от азиатци, които стъпили в Калифорния, част от Мексико и
Перу много преди Колумб. Какви доказателства се привеждат в подкрепа на подобни
предположения? Учените се осланят най-вече на потвърдени сведения за добре
развитото корабостроене и корабоплаване в древен Китай. От гледна точка на
инженерната технология трябва да се признае, че китайските кораби от ІІІ в.
пр.н.е. са били в състояние да достигнат до бреговете на Америка. Предполага
се, че през 221–206 г. пр.н.е. китайците са разполагали с кораби с широчина от
6 до 8 м, с дължина до 30 м и вместимост до 50–60 тона[47].
Седемнадесет века по-късно Колумб потеглил с кораба “Санта Мария”, който бил
дълъг 34 м и имал вместимост 100 тона; дължината на “Ниня” достигала едва 18 м,
а вместимостта на кораба била 50 тона.
По данни, приведени от http://eneya.wordpress.com/2006/05/26/,
най-съществените доказателства в полза на хипотезата за китайското присъствие в
Новия свят са следните:
·
откритие в областта на медицината предоставя
най-важното доказателство за азиатско присъствие в Америка. На територията на
пустинята Атакама (северно Чили) били открити 104 добре запазени мумии: част от
тях принадлежали на местни жители, живели преди повече от 1500 години. Учените
успели да извлекат ДНК материал от запазено костно вещество при две от мумиите,
а изследванията доказали наличие на ретровирус тип HTLV-1 (азиатска левкемия),
който днес атакува най-вече японците. У част от индианците от племето мапуче
[mapuche], обитаващи територии на съвременно Чили, били открити антитела срещу
страшната болест;
·
близо до Палос Вердес [Palos Verdes] – красив
полуостров, разположен на няколко километра на юг от Лос Анджелис били открити
останки от китайски кораб, потънал до южните брегове на Аляска. Находката се
състои от няколко котви, издялани от непознат камък. Каменните котви били
покрити с патина, чийто химически състав издавал близо хилядолетния им престой
под водата;
·
първите европейци, достигнали до Британска Колумбия
(Канада), открили у местните хора голямо количество дървени церемониални маски.
Вместо очи някои от маските имали китайски монети с дупка в средата;
·
следи от китайско присъствие се откриват и в някои
топоними в Перу: 118 перуански топоними съответстват на китайски географски
названия. Този вид лексика може да се приеме като доказателство за наличие на
контакти между различни култури, но не бива да се отъждествява с влиянието на
един език върху друг;
·
известно е, че много индиански племена в Америка
използват възловото писмо “кипу” – древна комуникативна система, която
китайците използвали много преди да съторят йероглифната си писменост.
Системата “кипу” е разпространена най-вече сред инките, които наричали
споменатите възли “quipus”;
·
прилики се откриват и в областта на изкуството. В
традицията на маите е известен т.нар. “китайски стил”, присъщ на художествено
изработени фигурки, открити в Мексиканския щат Кампече [Campeche], които
наподобяват китайски статуетки от епохата на династията Танг;
·
древна легенда на маите разказва, че прадедите им
се смесили с чужденци, доплавали до Юкатан от запад. При анализ на йероглифите
на маите се установяват известни прилики между думи, присъщи на местните
американски диалекти и древния китайски език: 100 думи, характерни за говоримия
език на маите, били сравнени с китайските си съответствия; 22 от тях се оказали
сходни по звучене с думи, характерни за югоизточните китайски диалекти.
Трудно ни е да приемем последната
хипотеза. По принцип е известно, че лексиката е твърде «пропусклив» езиков
пласт и се поддава на чужди влияния; от друга страна напълно възможно е да
става дума за случайни съвпадения. Между структурата на езика на маите и китайския
език[48]
съществува коренна разлика. Семейството на езиците ‘мая’
е добре документирано и изследвано. Те произхождат от протоезик, говорен преди
около 5 хил. години, който е бил частично реконструиран чрез метода на
сравнително-историческия анализ. Езиците от семейство ‘мая’ притежават добре
развита морфология и синтаксис[49]. Ето
защо сме склонни да приемем, че при посочените 22 звукови съответствия става
дума по-скоро за съхранени древнокитайски заемки.
Приведените доказателства ни
дават право да допуснем хипотезата за китайско присъствие на Американския
континент. Въпросът, който все пак остава открит, е какво са занесли китайците
в Новия свят? По време на първото си пътешествието, китайците са разполагали
със собствена писменост. Легендите разказват за дългото плаване на китайците
към бреговете на Новия Свят, започнало през 458 г. н.е. Като използвали топлото
екваториално течение в Тихия океан, моряците достигнали до Япония, а оттам –
през Бурилските и Алеутските острови –до бреговете на Калифорния и Мексико. В
експедицията взел участие млад будистки монах. Четиридесет години по-късно той
се завърнал в Китай, осведомил краля за пътешествието си до другия край на
света, разказал за новата екзотична земя, която нарекли «Fusang», за местните
жители, които изписвали странни знаци
върху кората на Fusang – невиждано дърво, способно да живее до хиляда години[50].
Какви са били тези странни знаци? Доскоро науката приемаше, че
най-древните писмените паметници на американските индианци принадлежат на
сапотеките. Датирани около 400–300 г. пр.н.е., те са открити на юг от централно
Мексико в долината на Оаксака [Oaxaca].
Първият йероглиф на маите,
който вероятно е обозначавал някакво име, е датиран от 600 г. пр.н.е. Самата
писменост обаче възниква около 250 г. пр.н.е., поради което се смята, че е
непосредствено повлияна от писмеността на сапотеките. Внимателният анализ на
йероглифите на маите обаче дава основание да се приеме, че става дума за съвсем
различна, при това доста по-съвършена писменост.
Първите текстове на маите все
още не са разчетени. Учените са успели да разгадаят част от древни надписи,
принадлежащи към по-късна епоха (300–200 г. пр.н.е.), която обаче не може да
бъде датирана с точност: повечето надписи са издълбани върху камък, който се
поддава трудно на анализ по метода на радиовъглеродната проба, чрез която
възрастта на материалите може да се определи по-прецизно.
Впечатляващо е също така, че
четирите – и единствени! – писмености
на американските индианци (на сапотеките,
на маите, на миштеките и на уто-ацтеките) възникват именно в
Централна Америка и притежават редица
общи черти: всички те са от смесен тип и съчетават пиктограми с
логограми-идеограми и сричково-фонетични знаци.
В статията си “Dos alfabetos
amerindios nacidos en el diálogo entre dos mundos”[51]
[“Две америндиански азбуки, родени в диалога между два свята”] Гертрой ван Акер
[Geertrui Van Acker] отбелязва, чe поради условността на знаците в писмените
системи на уто-ацтеките, на миштеките и на сапотеките,
[…] словоредът на думите в говоримия език губи релевантния
си характер; в езика нáуатл определението се поставя пред името (напр.: Tototepec
= tototl “птица” + tepetl “хълм”) [т.е. ‘птичи хълм’ – М. К.],
докато в езика на миштеките и сапотеките […] то се явява в постпозиция спрямо
съществителното (напр.: Yucu Dzaa = yucu “хълм” + dzaa
“птица”). Независимо от това и при трите писмени системи специфичният
определител се изписва над пиктограмата, обозначаваща ‘хълм’.
Съпоставката между китайските йероглифи и писмената
на народите в Централна Америка не говори в полза на хипотезата за пряко
влияние на китайското писмо: за разлика от стилизираните китайски идеограми и
логограми, йероглифите в писмената на индианците са доста по-компактни и
изразителни. Като се има предвид, че китайските джонки достигат Америка през V
в. н.е., може да се заключи с известна доза сигурност, че писмените системи на
народите в Централна Америка са плод на оригинално местно развитие.
2.2.3.1. Най-древната
писменост на американските индианци
Поради липса на данни за
наличие на писменост в езика на олмеките[52],
дълго време учените се отнасяли скептично по въпроса за статута им на древна
цивилизация. Напоследък обаче специалистите са склонни да променят мнението си
благодарение на резултатите, изнесени пред Конгреса по археология
(Мексико, 2002) от група мексикански археолози. През 1999 г. местни жители
открили каменна плоча южно от Веракрус и я нарекли “Блок от Каскахал” по името
на каменната кариера, където била намерена. Върху гладката й повърхност
отчетливо личали странни знаци: с широчина 21 см, дължина 36 см и дебелина 13
см плочата разкривала текст, изграден от 28 различни символа, някои от които се
повтаряли и съставяли 62 надписа с рисунки на различни предмети (риби,
царевица, насекоми). Учените забелязали, че повърхността, върху която били
издълбани символите, изглеждала леко вдлъбната и това им дало основание да предположат,
че плочата навярно била заглаждана, за да бъде ползвана многократно –
безпрецедентен случай в науката! Разкритието поражда надеждата, че в случая
може би става дума за най-древната засвидетелствана писмена система на
американските индианци.
2.2.3.2. Писмеността на сапотеките
Инвентарът от знаци, включени в писмената система
на сапотеките[53],
е доста богат: известните в науката данни сочат, че става дума за повече от 100
знака, а това подсказва, че всеки йероглиф – идеограма или логограма –
е означавал определено понятие. Начинът, по който древните писари подреждали и
комбинирали знаците, подсказва, че писмеността на сапотеките е от смесен тип –
идеографска, логографска и силабична. Написаното обикновено се чете отгоре
надолу, макар че съществуват и текстове, които се четат обратно – отдолу
нагоре; други представят линейно хоризонтално писмо. Всички тези данни сочат,
че за древните сапотеки писането било равнозначно на изкуство –
майсторите-писари се «забавлявали», когато пишели; с това се свързват и
случаите на многобройни замествания и инверсии в текстовете.
Рисунките са от пиктографски тип и обозначават
конкретни предмети от бита и културата на сапотеките. В много случаи обаче
логограмите и силабограмите обозначават думите според звуковата им стойност
(ребусно писмо). При някои по-особени случаи писарите използвали езиковата
омофония и изписвали знаци, обозначаващи еднакво звучащи думи с различни
значения: напр., за да обозначат думата yohoneza, означаваща ‘пътник’,
писарите комбинирали знаците за думата ‘храм’, която се произнася yoho, и за ‘път’, която се произнася neza.
Всичко това говори за задълбочени познания за структурата на езика и думите.
2.2.3.3. Древната писменост на
маите
Най-новите изследвания в
сочат, че – в сравнение с писмеността на останалите народи в Централна Америка –,
класическата писменост на маите, датирана около 250 г. пр.н.е., е била може би
най-пригодна да възпроизвежда цели текстове – колонки от отделни йероглифи без
допълнителни разяснителни рисунки. По данни, приведени от Гертрой ван Акер (цит.
съч.), изследванията на езика и писмеността на маите през последните
десетилетия доказват, че голяма част от йероглифите притежават звукова стойност
– префикси, субфикси, суперфикси, суфикси и инфикси, които изпълняват функция
на прилагателни, наречия, частици и глаголни времена.
Като комбинирали логографски и
фонетични елементи, древните писари можели да изписват и да четат текстовете по
различен начин. Всички тези аспекти говорят в полза на хипотезата, че древните
писари на маите несъмнено са притежавали задълбочени езикови и езиковедски
познания. Постиженията на маите в областта на писмената надхвърлят онова, което
е известно от историята на Шумер и Египет: смесената
писменост на маите изглежда далеч по-съвършена. Тя притежава две форми – монументална
и курсивна. В първия случай написаното се чете отгоре надолу в колонки
по две; във втория случай се използва принципът на бустрофедона[54].
Илюстрация 1: Монументална форма (първа
редица) и курсивна форма (втора редица)
на писмеността на маите[55]
Ръкописите на маите имали
странен вид: те били изписани върху специално обработени листа от фикус, върху
които се пишело със заострен писец или четчица, натопена в минерална боя.
Нагънати като хармоника, ръкописите образували многоетажен набор от десетки
листа[56].
2.2.3.4. Писмеността на
ацтеките
Около първото хил. от н.е. от
югозападната част на Северна Америка в долината на Мексико нахлула нова група
народи, които говорели общия език нáуатл[57]
и притежавали своеобразна култура и обичаи[58].
Те изтласкали част от толтеките на югоизток и ги принудили да се присъединят
към маите. Войнствените ацтеки подчинили толтеките, но толтекската култура
залегнала в основите на цялостното им духовно развитие.
Подобно на писмеността на маите и тази на езика
нáуатл е от смесен тип – пиктографски, идеографски и звуков. С
елементарна рисунка се обозначавал конкретен предмет; идеограмите изразявали
по-абстрактни идеи, които не можели да се представят с проста рисунка: т.напр.
идеята за реч, говор, говоря се
представяла чрез запетая, излизаща от устата на човек. Фонетичното изразяване
се постигало чрез рисунка на предмет, представящ определен звук, който често
нямал никакво отношение с нарисувания предмет. Т.напр. символът за ‘вода’ aλ
служел за изразяване на звука а;
символът за ‘зелен боб’ eλ изразявал гласната е и т.н. По този начин се оформила цяла
система за записване на звуковете, която намира отражение в книгите на
историческа, правна, данъчна, географска, астрономическа и др. тематика[59].
Пиктограмите не можели да символизират абстрактни
идеи: ацтеките ги използвали, за да отразяват исторически събития, търговски
сделки, родствени регистри, както и за водене на земевладелските регистри. Текстовете,
изписвани върху фино обработена еленова кожа или върху хартия, се наричали
“кодекси”. Възможно е да са съществували и монументални надписи върху каменни
стели.
2.3.
Фонетична (звукова) писменост
2.3.1.
Ребусна писмена система
Началният
етап в развитието на звуковото писмо се свързва със създаването на т.нар.
“ребусна писмена система”, известна още като “писмо с цели думи”, условно
наречено “идеографско”.
В тази типологически най-древна звукова писмена
система знакът с определено значение става знак за названието на това значение
и се използва както за означаване на всички еднозвучни думи, така и за
означаване на съзвучни части на думите (Николов, цит. съч.).
Ребусното
писмо е доста трудно за разчитане. Това е така, защото във всеки език съществуват
различни по звучене, но почти еднакви по значение думи (синоними), които се
изразяват с едни и същи знаци, а това означава, че при идеографската писменост
една и съща идеограма се използва за изразяването на няколко различно звучащи
думи. Така възниква първото затруднение, свързано с явлението “полифония”. От
друга страна, всеки език притежава и еднакво звучащи, но различни по значение
думи (омофони). При идеографската писменост думите с различно значение се
изразяват с различни идеограми, което пък означава, че по-нататък различните
знаци се използват за изразяването на едни и същи звукове, а това е свързано с
друга трудност, породена от явлението “омофония”. Тези трудности са причина
идеографското писмо да ползва много допълнителни знаци, наречени “смислови
определители” или “ключови йероглифи”, подсказващи към какъв кръг от понятия
трябва да бъсе отнесена дадена дума.
2.3.2.
Силабично (сричково) писмо (силабар)
При
силабичното писмо всеки знак обозначава една сричка. То се възприема като
свързващо звено между ребусното и буквеното писмо. Създаването на силабичното,
а по нататък, и на буквеното писмо, се свързва с езици, които си служат с
идеографско писмо и притежават богато развита система от словоизменящи и формоизменящи
афикси. Този тип езици “[…] изискват за разбиране на написаното да бъдат
представени писмено граматическите окончания, които могат да се изобразят само
със звуков запис” (Николов, цит. съч.).
Силабичното
писмо представлява крачка напред в развитието на писмеността. То възниква в
резултат от разлагането на звуковата страна на думата на отделни срички –
съчетания от две до четири фонеми, които се изказват на един дъх, без паузи
помежду им; това означава, че при този вид писмо знаците изобразяват по-малки
отрязъци от звукосъчетания, които се възприемат по-лесно. Оттук идват големите
затруднения при писане – всяка многосрична дума предполага използване на
различни рисунки за отделните срички, а това несъмнено води до загуба на време
и енергия при писане. Затруднение създава и обстоятелството, че при този вид
писменост е трудно да се разбере кога
и къде започва и къде свършва дадена дума.
2.3.4.
Азбучно (буквено) писмо
Историята
на буквеното писмо се свързва със съдбата на народите от семитски произход, в
чиито езици съгласните звукове – носители на лексикалното значение на думите – са отделени от гласните, които са носители на
граматичното значение на думите. Произходът на древносемитското буквено писмо,
засвидетелствано в паметници от XIII в. пр.н.е., обаче, се свързва с един от
най-спорните проблеми в историята на писмеността (Николов, цит. съч.)[60].
2.3.4.1. Заслугата на
финикийците
В началото на първото хил.
пр.н.е. финикийският се ползва със славата на престижен език. Установили се по
онези земи два века по-рано, арамеите и евреите възприемат от финикийците доста
културни ценности, между които и азбуката. Макар и да не са създали азбуката,
финикийците допринасят много за усъвършенстването й.
Илюстрация 2: Финикийската азбука[61]
Финикийската писменост се
развива постепенно. Първоначално всички буквени знаци били еднакво големи;
по-късно се наложила тенденцията да се удължават вертикалните черти. Смята се,
че финикийската азбука е основата, върху която възникват азбуките на
средиземноморските и западноевропейските народи: според Херодот, около 1300
години пр.н.е. именно финикийците въвеждат азбуката в Гърция.
Историята на езикознанието
обикновено не споменава нищо за финикийците. В съгласие с тезата на Антоан Мейе
обаче може да се приеме, че хората, усъвършенствали азбучното писмо, вероятно
са притежавали филологическа подготовка. Трябва да се има предвид, че – като
инструмент за фиксиране на езика – азбуката не би могла да стигне до подобно
ниво на прагматизъм, без да се осъзнае различието между звук и фонема. Подобно откритие
предполага същински езиковедски анализ: създаването на азбуката означава
постигане на три нива на съвършенство: а)
премахване на идеограмите, които предполагат използването на огромен брой
графични знаци; б) премахване на
допълнителните знаци-ориентири и в)
постигане на пълно (или почти пълно) съвпадение между графичния символ
(буквата) и отделния звук, при което се избягват всякакви двусмислици.
2.3.4.2.
Древната критско-минойска цивилизация
Около XVIII
в. пр.н.е. на о. Крит, по името на легендарния цар Минос, възниква могъщата
Критско-минойска цивилизация. През XVI в. пр.н.е. тя достига апогея си, като
изпреварва останалата част на древна Елада в културно отношение. Най-ярка
проява на високоразвитото критско изкуство били знаменитите фрески, украсяващи
стените на минойските дворци. По време на разцвета на Кносос критяните
разширили търговските си връзки с Цикладските острови, континентална Гърция,
Сирия, Египет и Месопотамия, което усилило влиянието на външните култури. Около
1628–1627 г. пр.н.е. мощно вулканично изригване, подобно на изригването на
вулкана Кракатоа в Индонезия през 1883 г., унищожава о. Санторин близо до о.
Крит. Надигат се гигантски вълни цунами, които помитат източното
Средиземноморие и предизвикват дълбока криза в недрата на критско-минойската
цивилизация.
През 1900
г. английският археолог Артур Еванс [Arthur John Evans (1851-1941)] предприел
разкопки в близост до Кносос, където открил голям брой глинени плочки, изписани
със странни знаци: те несъмнено представлявали писменост, която с нищо не
напомняла на известните в науката писмена. В Кносос Еванс разкрил невиждан
комплекс от сгради, построени около разкошен дворец. Но за разлика от
микенската цивилизация, процъфтяваща някога на територията на континентална
Гърция, в случая ставало дума за цивилизация с около 200 години по-древна от
микенската. Нея именно Еванс нарекъл “минойска”.
Най-древните
надписи били издялани върху камък и много по-рядко върху глинени плочки. Макар
да съзнавал, че няма основание да ги свърже с древноегипетската писменост,
Еванс ги нарекъл “йероглифи” поради известна прилика с египетските пиктограми.
Постепенно ученият забелязал, че при някои надписи знаците изглеждат
по-опростени и, същевременно, са по-трудно разбираеми. Еванс нарекъл тази
писменост “линеар А”, защото повечето
от знаците представлявали простички линии. Тя била от сричков тип и вероятно
била употребявана през периода XVIII–XV в. пр.н.е. Образци от това писмо били
разкрити в континентална Гърция, както и в по-отдалечени земи.
Илюстрация 3: Писмо тип линеар А[62]
В Кносос
били разкрити малко образци от т.нар. “линеар
А”; повечето надписи разкривали втори тип писменост, която Еванс нарекъл “линеар В”. Тя също била от сричков тип,
но знаците й били по-стилизирани; думите се изписвали хоризонтално, а
написаното се четяло отляво надясно. Освен знаците, означаващи отделни срички, линеар В разполагал и с голям брой
логограми, обозначаващи цели думи, които се употребявали доста често. Археолозите
свързват този вид писменост с периода XVI–XI в пр.н.е.
Илюстрация 4: Писмо тип линеар В[63]
2.3.4.3.
Микенски период
Около 1400
г. пр.н.е. от северните части на Балканския полуостров започнало нашествието на
протогръцките племена. Ахейците завоювали голяма част от Елада, изгонили
частично пеласгите[64]
и се смесили с местното население, като по този начин създали новата Микенска
цивилизация. Завоевателите донесли със себе си култа към боговете на Олимп,
привнесли елементи на нова култура. В резултат на това нашествие Микена
утвърдила положението си и започнала да играе водеща роля по цялото
Средиземноморие.
Придвижвайки
се на юг, ахейците завладели Кносос, а след това и целия Крит. Там се запознали
с минойската писменост, въз основа на която създали своя собствена. Сведения за
този период са достигнали до нас чрез безсмъртните Омирови поеми и
многочислените митове за полубожествените герои Херкулес, Тезей, Язон и много
други.
Кулминация
в историята на Ахейска Гърция е Троянската война. След войната силите на
Микенската цивилизация били силно подкопани и тя не могла да се противопостави
на външни нашествия. Около XI в. пр.н.е., пак от север, нахлули още
по-войнствените дорийци. Те завоювали цялата страна, освен Атика и о. Евбея.
Микенската цивилизация била разрушена. Предполага се, че гръцкият език от
Микенската епоха (1600–1110 г. пр.н.е.) е използвал писменост от типа линеар
В.
2.4.3.4.
Епохата на Омир
След
нахлуването на дорийците, дворците на ахейците в Микена и Пилос били разрушени.
Войнствените дорийци установили родови отношения и раздробили всички ахейски
държавици на малки общини; политическото и техническото развитие на страната
било върнато назад, а изящните образци на изкуството били заменени с по-груби
форми. След нашествието старата писменост била забравена, но около 1000 г.
пр.н.е. възникнала нова общогръцка азбучна писменост. Формирал се гръцкият език
и се създал нов светоглед, включващ цялото многообразие на религиозните
представи, отразено в митове, култове и мистерии. Най-крупно достижение на тази
епоха са безсмъртните епически поеми на поета-слепец Омир (IX–VIII в. пр.н.е.),
отразяващи духа на времето.
3. Изреченото слово
отлита, написаното остава...
Предисторията
на лингвистиката се появява заедно с историята на отделните народи. Запазените
исторически документи хвърлят известна светлина върху опитите на хората да си
обяснят всичко за езика. Огромна заслуга на представителите на различни древни
цивилизации е създаването на вторични кодови системи за записване на звучащата
реч. Дори и да липсват преки исторически доказателства, че древните хора са се
занимавали целенасочено с езиковите проблеми, то направеният дотук кратък
преглед подсказва, че създаването на писменост е невъзможно без наличие на
задълбочени езикови и езиковедски познания. Авторите на “История
лингвистических учений” (1980: 7) пишат, че древните египтяни не са
разработвали теоретични проблеми във връзка с езика, поради което:
[…] до нас не са достигнали нито езиковедски
изследвания, нито лингвистични описания на някакви граматични явления, не се
споменава за съществуването на граматични категории, макар че за нуждите на
писарите или бъдещите писари вероятно е имало някакви лексикографски
справочници или тълкувания за знаците на писмеността.
Въз основа
на всичко споменато дотук се налага да приемем хипотетично, че подобни сведения
просто не са достигнали до нас, че
подобно на много други важни документи са
се изгубили в хилядолетния ход на историята. Това обаче не означава, че
представителите на първите човешки цивилизации не са се интересували от езиковата
проблематика: както сложността на езика, така и стремежът за създаване на
адекватни писмени системи предполагат и изискват полагането на подобни усилия.
Както подчертава Сусов (цит. съч.),
Не бива да забравяме, че работата по създаване и
усъвършенстване на графичните системи, по обучаването на сложното изкуство на
писането и четенето е активизирала процеса на анализ и инвентаризация на
езиковите единици, най-вече на думите. В Египет, Вавилон, у хетите, във Финикия
и Угарит се създава добре развита лексикографска практика. Създават се (най-вече
за целите на обучението на писарите-администратори) едноезични и многоезични
шумерско-акадски, шумерско-акадско-хетски, шумеро-акадско-хуритски тематични,
синонимни, тълковни и др. речници. Вавилонците, а под тяхно влияние и хетите,
започват да включват в речниците фразеологизми и изреченски образци, информация
за словообразувателните връзки между думите и за особеностите на
словоизменението.
Подобно
мнение се споделя и от други автори. В статията си “Модел на езика като
система”[65]
Петър М. Цонев подчертава следното:
Появата на първоначалните елементи на лингвистично
описание е свързана с различни по характер процеси от социалното и
етнокултурното развитие на народите. В това отношение неслучаен е фактът, че
във всички известни ни митологии са намерили отражение въпросите за произхода
на езика и за неговата същност. Безспорно началото на лингвистичния “анализ”
трябва да търсим в създаването и усъвършенстването на различните писмени
системи, тясно свързани с усещането за членимост на звучащата реч на дискретни
и многократно възпроизводими в определен контекст езикови единици, което, наред
с по-рано установената (още в пиктограмите) връзка между определен “набор” от
графични знаци и съответстващото им значение (смисъл), представлява своеобразно
“интуитивно” представяне на отношенията “звук-звучене” и “звучене-значение”. В
този смисъл някои конкретни фонологични (от съвременна гледна точка) и
граматични идеи на древноиндийските езиковеди изпреварват, и то далеч във
времето, достиженията на европейската и американската лингвистична мисъл на 20
век (Сусов 1999). Трябва да се отбележи, че интересът към “свойствата и
подредбата” на звучащата реч инспирира процеса на анализ и “инвентаризация” на
езиковите единици. С други думи, постепенно в центъра на лингвистичното “внимание”
се оказват основните единици на езика и правилата (респ. “механизмите”) за
тяхната употреба в речта. Разбира се, езиковедските търсения в различни части
на света от древността до днес отдават по-голямо значение на различни проблеми,
имащи отношение към съответния език. Така за Близкия изток и Китай в
продължение на много години е характерна лексикографската традиция, докато за
гръко-римското езикознание, а оттам и за европейската лингвистична мисъл –
граматическият анализ. Неслучайно съвременната организация на езиковедските
дисциплини по същество продължава традиционно деление, създадено още от
гърците. Наред с това има и множество сходни моменти в зараждането и развитието
на лингвистичните знания в различни етнокултурни контексти. В много национални
лингвистични традиции и школи са се обсъждали и продължават да се обсъждат
т.нар. вечни проблеми, отнасящи се до философията (и по-точно – онтологията) на
езика – неговия произход и същност; взаимоотношението език и мислене; връзката
между езиковите средства в плана на израза и в плана на съдържанието; за
природния или конвенционалния характер на връзката между думите (означаващото),
от една страна, и предметите и явленията (означаемото), от друга, т.е. за
характера на езиковия знак; за сходството и разликите между езика на човека и
“езика” на животните и т.н.
Използвани
източници
Коллектив (1980): История
лингвистических учений. Т. І: Древний
мир. Ленинград.
Кюнстлер,
Мечислав (1987): Митология
на Китай. София: Български художник.
Мечковская,
Нина: Язык и
религия. лекции по филологии и истории религий.
―http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Linguist/Mechkov/01.php.
Николов,
Павел: “Графика”.
―http://xoomer.alice.it/pavelnik/Biblio/Lingvca/Grafika/Graf.htm
Сусов,
Иван Павлович (1999): История языкознания. Тверь: Тверской гос. университет. ―WWW:
http://homepages.tversu.ru/~susov/.
Танев,
Тачо (2003): Беседи
за българските азбуки. София: ИК "ЕкоПринт (ДБМ)".
Цонев,
Петър: “Модел на езика като система”. ―http://liternet.bg/publish14/p_conev/model.htm.
Шишкова,
Яна: “Всичко за Китай”. ―http://china-18sou.edax.org/?p=83.
Černý,
Jiří (1998): Historia de la lingüística. Cáceres: Universidad de Extremadura.
Van
Acker, Geertrui: “Dos alfabetos amerindios nacidos en el
diálogo entre dos mundos”. ―http://celia.cnrs.fr/FichExt/Am/A_19-20_37.htm.
http://groups.google.com/group/shumer/msg/359e6d014f09bc24.
http://es.wikipedia.org/wiki/Poema_de_Gilgamesh.
http://jones.blog.bg/viewpost.php?id=3382.
http://www.proel.org/alfabetos/cunhurri.html.
http://es.wikipedia.org/wiki/Idioma_luvita.
http://www.proel.org/alfabetos/picthiti.html.
http://es.wikipedia.org/wiki/Idioma_hitita.
http://www.proel.org/mundo/ugaritico.htm.
http://www.canalsocial.net/GER/ficha_GER.asp?id=9519&cat=literatura.
http://www.bgbible.com/dic/w.php?126.
http://www.pravoslavieto.com/bible/docs/bible_ezici.htm.
http://es.wikipedia.org/wiki/Lenguas_bereberes.
http://www.proel.org/alfabetos/hieratic.html.
http://www.proel.org/alfabetos/demotico.html.
http://www.proel.org/alfabetos/judaico.html.
http://www.proel.org/alfabetos/nabateo.html.
http://www.proel.org/mundo/siriaco.htm.
http://nezavisim.net/index.php?option=com_content&task=view&id=2845&Itemid=78.
http://eneya.wordpress.com/2006/05/26/.
http://science.actualno.com/news_104391.html.
http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=952&mode=linearplus.
http://eneya.wordpress.com/2006/05/26/.
http://www.emule.us/foro/showthread.php?t=41503.
http://es.wikipedia.org/wiki/Lenguas_mayenses.
http://mx.geocities.com/wolscb/olmecas.html.
http://sic.conaculta.gob.mx/ficha.php?estado_id=20&table=inali_li&table_id=55.
http://www.rnetoaxaca.com.mx/articulos.php?art=12117.
http://www.proel.org/alfabetos/maya.html.
http://www.proel.org/alfabetos/lineala.html.
http://www.proel.org/alfabetos/linealb.html.
http://www.bulgarite.info/node/3.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%8F.
