ГРАМАТИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА НА
УСЛОВНАТА ФОРМА ОТ ТИПА БИХ ПИСАЛ
В съвременния български език съществува
добре откроена граница между футурните и модалните грамеми, изразяващи следходност.
Това се дължи на относително завършения
исторически развой на формите за бъдеще време, които днес вече имат
своята унифицираща морфема – частицата ще - остатък от някогашния
модален глагол искам. Нека да припомним, че през т. нар. старобългарски
период езикът ни не е имал граматични средства за изразяване на следходни
събития. Те са се сигнализирали описателно, като за целта на помощ са идвали
модалните глаголи от типа на искам, имам, започвам, желая, трябва,
носещи семантичен нюанс на бъдещност. В същото време пълноценно функционират
формите за повелително и условно наклонение във вид, идентичен със сегашния.
Подобно
на старобългарското е съвременното състояние на повечето индоевропейски езици (напр. английски). При тях
механизмът за изразяване на бъдеще време все още не е достигнал етапа на пълна
граматикализация. Това ще рече, че помощните модални глаголи не са напълно
десемантизирани и продължават да пазят сегмент от лексикалното си значение. В
резултат не са редки случаите, когато една и съща конструкция може да
функционира като носител на модална или на темпорална семантика в зависимост
най-често от контекста или от информацията, съдържаща се в главното изречение.
Единствената константна величина тук е описателното (имплицитно) изразяване на
следходност на базата на спецификата в лексикалното значение на модалните
глаголи. Вероятно оттук идва подвеждането на някои изследователи (предимно
чужденци или българи, занимаващи се със съпоставително или общо езикознание),
че съвременната форма за относително бъдеще време от типа щях да пиша е
и модално маркирана с кондиционално значение. Становището се поддържа от Г.
Вайганд, Ст. Младенов, Л. Болийо, Зб. Голомб, Х. Арънсън, В. Косеска, в по-ново
време от П. Асенова и Хр. Пантелеева (вж. Пантелеева 2001). Подобни твърдения
обаче са по-скоро отживелица. Днес категорично надделява мнението, че формите
от типа щях да пиша са индикативни (модално немаркирани), като първите
солидни аргументи по тезата са формулирани от Ю. Трифонов в студиите му още от
началото на миналия век (вж. Трифонов 1908).
В
това научно съчинение интерес за нас ще представлява граматическият облик на
традиционната форма за изразяване на условно наклонение в съвременния български
език – аналитичната конструкция бих писал. Фактът, че в нея не фигурира
самостоен личен глагол (съставена е от специфична форма на спомагателния глагол
съм плюс минало свършено деятелно причастие), я прави атрактивна и
предполага наличието на нехарактерни особености спрямо вербалната парадигма
като цяло.
Като
че ли най-силно впечатление прави липсата на темпорално противопоставяне при
кондиционала. То е налице и при идващата от диалектите синтетична условна форма
от типа писвам, където образуванията писвах, писваше, писваше са
имперфектни, т.е. също за сегашно време, само че в миналото. Дефективността на
категорията време при кондиционала се отбелязва от всички съвременни
автори. Не е така в по-старите ни граматики, където срещаме темпорално
диференциране на условните форми.
Ал. Теодоров-Балан например вижда облици за
сегашно, минало и бъдеще време. Сегашното условно наклонение (пивам)
“означава вършене, което може да протече или да трае сега, съвременно с
условието си” (Теодоров-Балан 1940, стр. 197). Минали форми за него са бравах
и щях да бера, като се отбелязва връзката им с минало несвършено (берях)
и “бъдеще несвършено време” (ще берях, щях да бера). За Балан бъдещите
условни времена са три: бъдеще условно общо (бих брал), бъдеще условно
определено (бих бил брал, щях да бъда брал) и бъдно условно неопределено
(ща бра, бра ща). Ясно е, че някои от формите са неприемливи за
кондиционала, други – изобщо за езиковото съзнание на говорещия български език.
По-важна за нас е постановката на автора, че т.нар. бъдеще условно общо – бих
брал – може да замества всички останали условни форми (вж. Теодоров-Балан
1899, стр. 125-126, Теодоров-Балан 1940, стр. 197). Съществена е и дефиницията
на А. Теодоров-Балан за условното наклонение: “...вършене за допущане с оглед
към някое условие, изразено в реч или не. Условието предхожда вършенето; та
това, в относба към онова, стои в бъдна площ на времето” (Теодоров-Балан
1940, стр. 196). Горните думи показват, че видният български езиковед има
изключителен усет при семантичното описание на граматичните форми, в това число
и на кондиционалните. От определението става ясно, че условните форми, според
А. Теодоров-Балан, изразяват винаги следходно събитие, което произтича от
спецификата на значението им. За съжаление обаче, при оформянето на парадигмата
той често допуска противоречие със собствените си тълкувания. В случая, ако
Балан беше последователен, не би трябвало да търси темпорално противопоставяне
на условните форми.
Подобни
са схващанията за кондиционала и на Н. Костов – нетрадиционен езиковед, с много
оригинални, но верни хрумвания, същевременно учудващо рядко цитиран в
българските граматики. За него “истинските условни форми в българския език са
сложни – бих чел, би чел...” (Костов 1939, стр. 156). Те “винаги
означават действие бъдно”, но, от друга страна, “се употребяват и при
сегашно, и при минало, и при бъдно условие” (стр. 157).
Прави
впечатление, че изследователи от по-раншното поколение (Ю. Трифонов, Ал.
Теодоров-Балан, Н. Костов) са много по-точни в характеристиката на условното
наклонение, отколкото авторите на съвременни граматики. Странно защо днешните
езиковеди не търсят причините за отсъствието на граматическо време при формите
на кондиционала, макар тази особеност да се отбелязва. От цитираните по-горе
описания обаче личи, че ясно е доловен бъдещият характер на условното действие.
В семантичен план кондиционалът означава събитие, което винаги предстои спрямо
момента на поставяне на условие от говорещото лице. Изразената следходност е
имплицитна, т.е. сигнализира се по неграматичен път. Същевременно тя е константна
величина. Смятаме, че именно тук се крие обяснението за темпоралната
неутралност на условното наклонение от формална гледна точка – маркерът за
минало време е несъвместим, а граматическото изразяване на бъдеще време би било
редундантно.
Като
доказателство за константния следходен характер на кондиционала ще посочим
факта, че в следствието на условни изречения употребяваме само бъдещи или
условни форми, но никога минали или сегашни, напр.:
Ако
работя (работех, бях работил), бих успял.
Ако
работя (работех, бях работил), ще успея (щях да успея, щях да съм успял).
Не е възможно обаче:
*Ако
работя, успях.
*Ако
работя, успея
(при възможното Ако работя, успявам имаме работа с друг глагол в следствието,
но в този случай става дума за употреба на немаркираното сегашно време във
функциите на бъдеще време).
Може
би най-дискусионен е проблемът спрямо кой момент е следходно събитието от типа бих
писал. В българския език темпоралните ориентири са два – сегашен (съвпадащ
с акта на изказването) и минал, фиксиран от аористна глаголна форма, от наречие
или от контекста. Налице е съответно противопоставяне на неотносителни
(абсолютни) и относителни глаголни времена, формиращи двучленната морфологична
категория таксис (вж. напр. СБЕ 1998, стр. 392-398). В същата граматика
се казва, че аналитичните условни форми “темпорални различия и относителност не
отбелязват, което означава, че може да се причислят към немаркираното сегашно
време на независимия таксис (СБЕ 1998, стр. 408-409). Ще припомним обаче
квалификациите на Ал. Теодоров-Балан и Н. Костов, а също и на П. Пашов (вж.
Пашов 1994, стр. 155), в които се посочва, че “сложните форми на условното
наклонение показват зависимото от някакво условие действие като предстоящо
спрямо кой да е момент – тоест сегашен, минал или бъдещ” (Пашов 1994, стр.
155). Според нас нещата трябва да се прецизират. Тук не става въпрос за
темпорални ориентири, а за употреба на аналитичните условни форми във всякакъв
контекст – сегашен, минал и бъдещ. И наистина ние можем да кажем Сега бих
писал; Вчера бих писал; Утре бих писал. Тази особеност е характерна само за
относителните глаголни форми, изразяващи следходност. Нека сравним с
неотносителното бъдеще време ще пиша и неотносителната синтетична
условна форма пийвам, които не могат да функционират в минал контекст,
напр.: *Вчера ще пиша или *Вчера пийвам.
Възможна е, разбира се, употребата Вчера пийвах, но това е, защото
глаголната форма е относителна. Примерите показват недвусмислено, че сложната
условна форма от типа бих писал принадлежи към зависимия таксис, т.е. тя
е маркирана с признака относителност (отнесеност на действието към
минал ориентационен момент). Допълнителен аргумент в полза на становището е и
присъствието в конструкцията на свидетелската морфема –х, срещаща се
само в относителни и аористни глаголни форми.
Не
толкова проблематично стоят нещата относно вида на действието. В
сложната форма за условно наклонение задължителен компонент е т.н. минало
свършено деятелно причастие, представящо самостойния глагол, което е маркирано
с признака резултативност. Оттук следва, че аналитичният кондиционал
сигнализира за резултат от действие, възможно при определени условия от
гледна точка на говорещото лице. Тук следва да отбележим, че признакът миналост
при еловото причастие не е съвсем точен, имайки предвид липсата на
противопоставяне по време в партиципиалната система. Според мен по-точна би
била квалификацията резултативно деятелно причастие. Иначе щеше да бъде
абсурд една форма, изразяваща константна следходност, като бих писал, да
функционира с положителен маркер минало време.
Друга
граматическа особеност на аналитичното условно наклонение е, че формата му не
може да се преизказва. Още Н. Костов отбелязва, че формата от типа бих бил
чел е “чисто теоретично построение” (Костов 1939, стр. 157). Вярно е обаче,
че в разговорния език, а понякога и в художествени текстове, се срещат такива
конструкции. Ето един пример: “Този му подвиг, според както чух от устата
му, е помогнал да надвием неприятеля; инак, ако не би се заловил Клативрат,
всичко би било пропаднало” (Мих. Георгиев). Въпреки това ние се
присъединяваме към постановката, че преизказните условни аналитични форми са
изкуствени. Аргументацията ни се основава на отстояваното становище, че тези
форми са свидетелски по отношение на категорията изказване (при
второ и трето лице в единствено число обаче е отпаднала морфемата за
свидетелственост –х;-ш). В такъв случай съжителството на значенията
свидетелственост и преизказност в рамките на една словоформа е невъзможно, тъй
като те са еднородни грамеми, членове на морфологичната категория изказване (за
подробности вж. К. Куцаров 1998).
Залогът
е първата глаголна категория от разгледаните, която не е дефективна за
аналитичния кондиционал. Тук вече функционират форма за деятелен залог (бих
писал) и форма за страдателен залог (бих бил писан). Пасивната
конструкция е усложнена с още един спомагателен глагол, употребен като
причастие (бил), който е поел изразяването на резултативността. Страдателният
залог се сигнализира от миналото страдателно причастие на основния глагол (писан).
На практика във формата бих бил писан се получава двукратно изразяване
на резултативността – един път от еловото причастие и още един път от -н;-т-причастието,
тъй като е известно, че страдателните форми в съвременния български език са
винаги резултативни (вж. СБЕ 1998, стр. 434). По-естествена би била формата бих
писан, би писан, би писан; бихме писани, бихте писани, биха писани и не е
изключено в по-далечно бъдеще да се наблюдава подобна еволюция към редуциране.
Няма
нищо за отбелязване при образуването на отрицателните форми на сложното
условно наклонение, за разлика например от тези на бъдеще време и повелително
наклонение. Частицата не се добавя към неотрицателната конструкция и се
получава форма от типа не бих писал.
Аналитичният
кондиционал се мени и по лице, число и род. Изразяването на
персоналността се поема от спомагателния глагол поради участието на нелична
глаголна форма в конструкцията. Числото пък е единствената категория, която се
сигнализира двукратно – и от спомагателния глагол, и от причастието. Пак
причастието е причина за менитбата на бих писал-а,-о по род.
И
накрая най-същественото. В съвременния български език сложната форма от типа бих
писал е изразител на граматикализирана модалност. Става дума за кондиционал
(условно наклонение), който означава действие, възможно при определени
обстоятелства от гледна точка на говорещото лице (вж. СБЕ 1998, стр. 406).
Формален показател е спомагателният глагол БИХ, който силно се е
обособил и постепенно се е специализирал като морфема за условност. За високата
му степен на граматикализация са показателни обстоятелствата, че в семантичния
план на възприемане все повече избледняват коментираните по-горе значения
свидетелственост и относителност, маркирани именно тук. В перспектива не изключваме
възможността спомагателният глагол бих да стане неизменяем и напълно да
се граматикализира като частица-морфема за кондиционал – най-вероятно във вид
на би. Вярно е, че тогава
словоформата ще загуби изразяването на категорията лице, но то може да се поеме
от личните местоимения, както е при глаголните употреби в езици като английски
и френски, например: аз би писал, ти би писал, той би писал, ние би
писали... и т.н. Това, разбира се, е само една хипотеза, но тя се базира на
аналогичния исторически развой на грамемите, изразяващи следходност. Впрочем П.
Пашов отбелязва, че “у някои писатели от по-старите поколения се срещат сложни
условни форми, при които спомагателният глагол не се мени – употребява се само би” (Пашов 1994, стр. 153). Ето и един
наш пример от художествен текст:
“...Матей,
Симон, Вартоломей...и със увереност
би
искали да влязат в “своя дом...”
(Л. Стоянов)
Накрая
ще обобщим, че класическата форма за условно наклонение от типа на бих писал
се е установила трайно в парадигмата на българския глагол и функционира с широка
фреквентност както в официалните стилове, така и в говоримия език. Наред с това
тя провокира лингвистичния ни интерес с редица граматични особености. На първо
място ще посочим липсата на експлицитно темпорално изразяване, причина за което
се явява сигнализираната имплицитно константна следходност на базата на
спецификата на условното наклонение. Същевременно са налице и други константни
величини, но вече граматически проявени – това са маркираните грамеми
относителност, резултативност и свидетелственост. Останалите категории (залог,
статус, лице, число и род) се изразяват парадигматично.
Костов 1939: Н. Костов. Българска граматика. София, 1939.
Куцаров К 1998: К. Куцаров. Категорията време и значението
следходност в повелително и условно наклонение. - Славистика.
Пловдив, 1998, стр. 185-189.
Куцаров К 1998а: К. Куцаров. Свидетелственост - грамема в категорията вид
на изказването. - Научни трудове на Пловдивския университет “Паисий
Хилендарски”, Т. 36, 1998, кн. 1 - Филология, стр. 209-218.
Пантелеева 2001: Хр. Пантелеева. Бъдеще в миналото (futurum
praeteriti) и
изразяване на нереалност (иреалност) на глаголното действие. – Традиция и съвременност в
българския език. Сборник в чест на проф. д-р Любомир Андрейчин.
София, 2001, стр.199-203.
Пашов 1994: П. Пашов Практическа българска граматика. София, 1994 (II
допълнено издание).
СБЕ 1998: Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език
(фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис). София, 1998.
Теодоров-Балан 1899: Ал. Теодоров-Балан. Български език. Методична
граматика за долните класове на средни училища. Кн. I. Пловдив, 1899.
Теодоров-Балан 1940: Ал. Теодоров-Балан. Нова българска граматика. София,
1940.
Трифонов 1908: Ю. Трифонов. Значение на
сложните (описателните) бъдещи времена в новобългарския език. - Периодическо
списание на БКД в София, т. 69, 1908, кн. 1-2, стр. 1-40.