С Е Г А Ш Н О С Т Р А Д А Т Е Л Н О П Р И Ч А С Т И Е В
PRESENT PASSIVE PARTICIPLE
IN THE CONTEMPORARY
BULGARION LANGUAGE
Abstract: The main
purpose of the scientific composition is to make lexical-grammatical
characteristics of the present passive participle, on the basis of which its
status could be defined. The conclusion is that in spite of its low frequency,
it has traditional and necessary place in the structure of the Bulgarian
participle system. There are also ways for its legalization in the language.
Key words: Participle,
Morphological categories, Voice, Kind of the action, Verb base.
В съвременното състояние на езика ни съществува
една особена група думи, завършващи на -м, генетично свързани със
сегашното страдателно причастие. Става въпрос за нелични форми, получени от
глаголни основи, притежаващи всички характерни лексико-граматически особености
на българските причастия. Несъмнено тези форми са интересни и дискусионни, но
за съжаление често остават в периферията на системните лингвистични описания.
Нещо повече – в болшинството от
българските граматики обикновено се изтъква, че днешният език пази само
остатъци от старото сегашно страдателно причастие. В резултат отглаголните
форми на -м се квалифицират като прилагателни имена. Настоящото научно
съчинение ще се опита да даде лексико-граматическа характеристика, въз основа
на която да изясним техния статут, да намерим мястото им в партиципиалната
система на съвременния български език, да установим разширява ли се употребата
им в различните функционални стилове и с оглед на това да представим
перспективите за тяхната бъдеща продуктивност.
Нека да
припомним, че сегашното страдателно причастие
съществува като фреквентен клас думи в езика още от времето на първите
български писмени паметници. Образувало се е от сегашната основа на глаголите с
прибавяне на морфема -мъ, -ма, -мо и е било продуктивен тип за всички
спрежения (вж. напр. Мирчев 1972, стр. 86). Промените, които българският език търпи през периода ХII-XIV век, засягат пряко и причастията. Употребата им е силно
редуцирана, в това число и на сегашното страдателно причастие. Все пак в
среднобългарските паметници се срещат такива форми, макар, както се изтъква в
историческите граматики, повече от
стремеж да се архаизира книжовният език, отколкото на някаква жизненост.
Доказателство за отмирането е и честата
им неправилна употреба, показваща, че преписвачът е загубил усета за
функционирането на причастието в речта (вж. Мирчев
1963, стр. 213-218).
Единодушно е мнението, че през
следващите векове се наблюдава активизиране на отглаголните -м-форми.
Процесът е характерен предимно за периода на Възраждането, когато влиянието на
руските и черковнославянските източници
върху изграждащия се български книжовен език е осезаемо. Сегашни
страдателни причастия можем да открием още в първите печатни български издания
на Софроний Врачански, Й. Кърчовски, К. Пейчинович, по-късно Неофит Рилски,
Неофит Бозвели, Хр. Павлович и др. Употребата им продължава и през следващите
години – до края на XIX
век и след Освобождението.
Отглаголни форми на -м навлизат и в художествената литература, в езика
на административно-юридическите текстове, в научния стил. Днешната
книжовноезикова действителност продължава да борави с форми, свързани със
сегашно страдателно причастие. Можем да обобщим, че разглежданият клас думи е
придружавал развоя на българския език във всичките му етапи.
Интересът ни обаче е насочен към съвременния
статут на сегашното страдателно причастие. Макар и с по няколко реда, повечето
български граматики отделят нужното внимание на отглаголните форми, завършващи
на -м. По традиция те се описват като заемки или остатъци от по-старото
състояние на езика ни и се квалифицират като прилагателни имена с инвариантен
семантичен признак “възможност”. Изключение правят граматиките на Ст. Младенов,
Ст. Попвасилев (вж. Младенов, Попвасилев 1939) и на Д. Попов (вж. Попов
1941), в които формите на -м са включени в
причастната система (по въпроса вж. още Първев 1969). През последните години излязоха и няколко конкретни
разработки по проблема.
Елена Георгиева определя сегашните
страдателни причастия като “изцяло книжовно явление” (Георгиева 1976, стр. 419). Тя достига до извода, че “те
са по-скоро лексикална, а не граматична категория”, като употребата им в езика
напълно ги сближава с прилагателните имена и днес те се схващат като лексикални
заемки или единично произведени думи в българския език (Георгиева 1976, стр. 424). Авторката търси и причините, довели до отпадането им от
причастната система. На първо място това е “неудобството на оформящия ги
суфикс, който в редица случаи съвпада с някои окончания на личните глаголни
форми” ( пак там, стр. 420). Има се предвид морфемата -м,
която е омонимна на морфемата за първо лице множествено число при глаголите от
първо и второ спрежение. От друга страна, Е. Георгиева открива “два вида
причастия в групата на страдателните отглаголни форми, диференциращи се и
формално-структурно, и граматико-семантично : сегашни страдателни причастия,
образувани от несвършен глагол (от
вторично несвършен глагол) плюс суфикс –н, и минали
страдателни причастия, образувани предимно от свършени глаголи плюс суфикс
-н или -т” ( стр. 424 ). Ясно е, че се говори за два типа страдателни причастия,
формално обединени от морфемата -н, които изпълняват различни семантични
функции в зависимост от вида на формообразуващата основа. Подобно
схващане на проблема отстоява и Мария Деянова. Според нея употребата на -м-причастието
“непрекъснато спада през последните десетилетия” и предлага установяване на
единно страдателно причастие в съвременния български език. Тя поддържа
становището на Е. Георгиева, че н-причастието от несвършен вид е
по-предпочитано и трябва да се третира като самостоятелно нова причастна форма,
заменила напълно архаичното сегашно страдателно причастие (вж. Деянова 1992 ).
В подкрепа на тезата за
активизирането на отглаголните форми на –м и стремеж да се създават нови е изследването на
Ивана Табакова (Табакова 1986). Наблюденията на авторката показват, че употребата им
зачестява, като наред с познатите, в езика все повече се срещат и нови,
“непривични на пръв поглед” ( Табакова 1986, стр. 36 ). И според И. Табакова обаче посочените лексеми имат
функция на прилагателни имена.
Най-задълбочено проблемите на причастията и в
частност на сегашното страдателно причастие са разработени от Хр. Първев (вж. Първев 1969, Първев
1969, Първев 1970 ). За разлика от посочените по-горе изследователи
професорът отстоява позицията, че
отглаголните -м-форми имат свое специфично и необходимо място в
причастната система на съвременния български език. Разсъжденията му стъпват
върху солидна теоретична основа и засягат морфологичните особености на класа
думи. В този смисъл са формулирани и причините, поради които налагането и
легализирането на сегашнострадателните форми в езика е труден и твърде бавен
процес. Без да се ангажира с положителна прогноза, Хр. Първев отстоява
позицията си, че “практиката през последните десетилетия не престава да посочва
нуждата от такава категория в днешното глаголно спрежение” ( Първев 1969, стр. 30 ).
Интерес към проблема проявява и
немският българист Х. Валтер (вж. Валтер 1981, стр.
103-108). Изследването му обаче има по-скоро описателен и
проучвателен характер и не търси задължителен отговор на възникналите
въпроси.
Преди да намерим мястото на
отглаголните -м-форми ще трябва да си изясним какви думи са причастията.
На практика в българските граматики липсва дефиниция за този тип лексеми. Те се
представят описателно, ката се изтъква, че притежават особености и на глагола,
и на прилагателните имена. Квалифицират се още като “отглаголни прилагателни”.
Подобен вид характеристика обаче не би трябвало да ни задоволи. Хибридната
същност на причастията вече подсказва, че не са нито глаголи, нито
прилагателни. Не е ясен критерият например, според който те намират място в
граматиките в раздела за неличните глаголни форми. Какво би ни попречило да ги
разгледаме като част от именната система на езика? Възникналите въпроси
провокират необходимостта от по-задълбочено вникване в морфологичната
същност на причастията – критерий, признат за определящ при диференцирането на
думите на части на речта. Важно ще е да уточним и синтактичната функция на
разглеждания клас думи.
Като изключим деепричастието, което
по същество е наречие, всички останали български причастия са изменяеми,
следователно сигнализират определени морфологични категории. Подобно на
прилагателните имена, те образуват форми за род, число и положение (определено и неопределено). Още тук
искам да подчертая обаче, че тези категории не са типични за причастията, а
имат само формална функция - резултат са от съгласуването им със
съществителното име. Съвсем друг е характерът на категорията залог. Има
немалко основания да се твърди, че именно причастието, а не глаголът, е
основният изразител на това значение. Да си припомним факта, че в българския
език няма маркирана по залог глаголна форма, в която да не влиза страдателно
причастие (тук нямам предвид съчетанията, изразяващи
пасивност чрез се и си).
Дефективна и по-скоро условна е и категорията време. По-склонни сме да приемем,
че темпорално противопоставяне при причастията не съществува – те не съдържат
морфема за време и винаги сигнализират действие, едновременно с това на
сказуемото в изречението. Според нас така наречената опозиция сегашно време –
минало време при причастията всъщност е противопоставяне съответно по
значенията нерезултативност – резултативност в рамките на морфологичната
категория вид на действието (за
категорията вж. И. Куцаров 1997, стр. 102-106).
Нерезултативни ще бъдат сегашно деятелно и сегашно страдателно причастие,
а резултативни – минало свършено деятелно и минало страдателно причастие. Не на
последно място трябва да отбележим и друга лексикално-граматическа особеност на
този клас думи – изразяването на категорията вид на глагола. Семантиката
се носи от формообразуващата глаголна основа, към която се прибавя характерната
за различните видове причастия морфема. Видът има в много голяма степен
определяща роля при образуването на причастията. Накрая ще добавим и
сигнализирането на значенията преходност – непреходност (отново носени от глаголната основа), които също влияят при формирането им.
Важно ще бъде да уточним и какъв
тип лексеми са причастията. Няма спор, че те функционират като прилагателни
имена (в словосъчетанията и изреченията като определения) в случаите, когато не са компоненти на сложни глаголни
форми. Внимателният анализ показва, че дори и когато са част от аналитични
конструкции, причастията пак са съгласувани със съществително име, напр. книгата
беше прочетена ; детето било паднало ; резултатът е видим.
Ако излезем от традицията, спокойно можем да кажем, че функционират като нормални сказуемни
определения в изреченията, т.е. пак като прилагателни. Когато са обособени
части, те отново са съгласувани със съществително име. Всичко това идва да
покаже, че причастието е дума-признак, подобно на прилагателното име и на
глагола, но очевидно различаваща се от тях. Ако си послужим с възприетите
постановки, че прилагателното име е статичен атрибутивен признак на явлението,
назовано от съществителното име, а глаголът е действен предикативен признак на
същото име, то в този ред на дефиниране бихме могли да квалифицираме и
причастието: то е действен атрибутивен признак на явлението, назовано
от съществителното име. Предложената лексико-граматическа характеристика ще
ни послужи да намерим мястото в партиципиалната система и на сегашното
страдателно причастие.
Не сме съгласни с отхвърлянето на
отглаголните форми на –м от причастната система на съвременния български
език. Дали са фреквентна и достатъчно продуктивна категория думи за нас не е от
първостепенно значение. По-важна е тяхната същност и функцията им в езика. По
този критерий за сегашно страдателно причастие ще приемаме думите,
образувани от глаголна основа плюс морфема -м, изпълняващи атрибутивна служба в
словосъчетанията и изреченията. Характеризиращият формален показател
обаче невинаги е в чист вид. Най-правилно е словообразуването от глаголни
основи за второ спрежение : дели-м, види-м, поправи-м. Не е така при
глаголите от първо и трето спрежение. При тях между основата и морфемата -м се
вмъкват и други фонеми, например : чете – четим или спуска – спускаем.
В други случаи пък при глаголи от трето спрежение основата се опростява : управлява
– управляем. Най-трудно и най-малко фреквентно е образуването на сегашни
страдателни причастия от основи в първо спрежение. Най-продуктивни пък са
глаголните основи на трето спрежение – на практика всеки глагол от този клас е способен да произведе сегашно
страдателно причастие, като формативът винаги е -ем. Последното
обстоятелство е много показателно с оглед
на перспективите пред отглаголните -м-форми, като имаме предвид,
че третото спрежение е ново за езика ни и именно по него можем да съдим за
еволюционните промени в морфологичната му структура. В подкрепа на казаното ще
отбележим, че тук вече не се наблюдава омонимия между глаголните форми в
сегашно време първо лице множествено число и сегашните страдателни причастия,
например: спускаме, но спускаем.
Граматическата характеристика на
сегашното страдателно причастие е следната :
-
маркирана е грамемата страдателен залог (пасивност) с формален показател -м (-ем).
- сигнализира се грамемата нерезултативност (акционност) чрез
липсата на формален показател (нулева морфема) за резултативност.
От тук
следва, че при евентуалното асимилиране на формите за сегашно страдателно
причастие в съвременния български език за първи път ще е налице диференциране
на страдателни резултативни форми (спускан) и страдателни нерезултативни форми (спускаем).
Досега в българското езикознание се приемаше като аксиома, че всички
страдателни форми са резултативни (вж. И. Куцаров 1997, стр.
146). Не би трябвало да има пречки и за образуването
на сложни глаголни форми с участието на –м-причастие, например : Поръчката
беше изпълнима срвн. Поръчката беше изпълнена. Нещо повече –
съпоставката между горните примери недвусмислено показва, че сегашното
страдателно причастие има своя специфична функция в езика, която трудно може да
бъде заместена от други причастни форми или думи.
Разглежданите
форми са носители и на вида на глаголната основа, от която са съставени.
Сегашното страдателно причастие се
образува и от свършени, и от несвършени глаголи. На същия принцип то може да
изразявя преходност или непреходност.
Сегашното
страдателно причастие се изменя и по род, число и положение.
Както споменахме по-горе, тези категории в случая имат само съгласувателен
характер и доказват зависимостта на причастието от съществителното име.
След
всичко казано дотук следва да приемем, че сегашното страдателно причастие
означава пасивен нерезултативен признак на явлението, назовано от
съществителното име. То винаги сигнализира едновременно действие с това на глагола-сказуемо в
изречението, тъй като не съдържа формален показател за време. Често
споменаваната инвариантна семантика за “възможност” при –м-причастията
според нас е имплицитна и е следствие от липсата на положителен маркер за
темпоралност и за резултативност. Така означеното действие се възприема като
хипотетично и потенциално.
В
заключение ще отбележим, че са налице достатъчно изследователски данни за
активизация на сегашнострадателните форми в различните функционални стилове на
съвременния български език. Според Хр. Първев явлението се наблюдава най-вече в
периодичния печат и научния стил. Не е епизодична употребата му и в художествени текстове. В
настоящото научно съчинение се опитахме да покажем, че сегашното страдателно
причастие има своето традиционно място в структурата на българската
партиципиална система. Замяната му в речта от минали страдателни причастия
предимно от вторичен несвършен вид невинаги е възможна или пълноценна, тъй като
-н-формите са носители на значението резултативност, неприсъщо за
отглаголните форми на -м. Не сме съгласни и с отнасянето на сегашното
страдателно причастие към групата на прилагателните имена, тъй като то изразява
морфологичните категории, характерни за партиципиалната система. Въпреки
изложените аргументи трябва да признаем, че съвременният български език не
разполага с хомогенен клас думи, които да посочим като ядро на сегашното
страдателно причастие. Налице са само тенденции за неговото навлизане и установяване
в езика.
Валтер 1981: Х. Валтер. Към проблемата за
мястото на т. нар. сегашно страдателно причастие в системата на съвременния
български език. – Език и литература, №4, София, 1981.
Георгиева 1976: Е. Георгиева. За някои граматико-семантични
промени на миналите страдателни причастия в съвременния български книжовен
език. Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976.
Деянова 1992: М. Деянова. Към установяване
на единно страдателно причастие в съвременния български книжовен език.-
Български език, №3, София, 1992.
Куцаров 1997: Ив. Куцаров. Лекции по
българска морфология. Пловдив, 1997.
Мирчев 1963: К. Мирчев. Историческа граматика на
българския език. София, 1963.
Мирчев 1972: К. Мирчев. Старобългарски език. София, 1972.
Младенов,
Попвасилев 1939: Ст. Младенов, Ст. Попвасилев. Граматика на
българския език. София, 1939.
Попов 1941: Д. Попов. Българска граматика. София, 1941.
Първев 1969: Хр. Първев. Морфологични особености на
причастията в съвременния български книжовен език. – Български език и
литература, №1, София, 1969.
Първев 1969: Хр. Първев. Черти от
семантичната характеристика на причастията в съвременния книжовен български
език. – Български език, №2, София, 1969.
Първев 1970: Хр. Първев. Съвременният
книжовен български език и проблемата за сегашно страдателно причастие. – ИИБЕ,
№19, София, 1970.
Табакова 1986: Ив. Табакова. Към въпроса за отглаголните
прилагателни имена на –ем, -им. Български език, №1, София, 1986.