ИЗЛИШЕСТВОТО
НА ГРАМАТИЧЕСКОТО ЧИСЛО В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
Key words: quantity, number,
singular form, plural form, parts of speech, redundancy.
Възприемането на логическото
понятие за количество заема фундаментално място в човешкото битие. Поради това
не би трябвало да ни учудва наличието на огромен и разнообразен тип средства в
езика, изразяващи квантитативни значения. На първо място стоят имената за брой,
сума, количество (числителните имена), имената мерки, количествените думи
признаци, степените за сравнение, категорията число, а за език като българския
и категорията вид на глагола, в частност категорията кратност (подробности вж.
напр. Иванчев 1978; Чакърова 2003). За отбелязване е обособяването на
самостоятелна част на речта в повечето езици – т.н. клас на числителните имена.
По наше мнение това се дължи повече на силното им семантично влияние, отколкото
на обективните критерии. Погледнати от граматическа гледна точка например (основен
показател за еднородността на група думи), числителните бройни се родеят със
съществителните имена, а числителните редни направо са си чисти прилагателни
имена. Да не говорим и за абсурдността на съжителството в една част на речта на
морфологически нееднородните бройни и редни числителни. Ще повторим, че тези
аномалии вероятно са резултат на авторитетното присъствие на думите за
количество в отделните езици, което е довело до тяхното теоретично обособяване.
Задачата
на настоящото изследване обаче е много по-проста. Интересът ни ще бъде насочен
към съвременния български език и по-конкретно към изразяваната от него
квантитативност чрез граматическата категория число. Именно значението за
количество е най-често граматикализираното от човека. В трудовете по обща
лингвистика се посочва, че граматическата категория число е присъща за почти
всички познати езици по света и не се среща единствено в китайско-тибетското
езиково семейство и в още няколко отделни езика, например в индонезийския.
За
българския език можем да кажем, че категорията число функционира с почти пълния
си потенциал. Сигнализира се от формите на съществителните имена,
прилагателните имена, числителните редни имена (отсъствието им при бройните има
своето логично обяснение), местоименията (без възвратно-личните), причастията и
глаголите. При всички посочени типове думи категорията е двучленна, с две
грамеми – единствено число и множествено число. На практика
изменяемите думи в съвременния български език имат квантитативни форми.
В
действителност обаче семантиката за численост се отнася само за съществителните
имена. Езикът “брои” понятията, явленията, а те се назовават именно от
съществителните имена. Когато се налага да околичествим граматически даден
статичен признак (широк) или действен признак (рева), ние трябва
да го субстантивираме, напр: широчина-широчини; рев-ревове. Формата за единствено
число сигнализира единичност на явлението. Изразяването е чрез липсата на
морфема, т.е. в пряк смисъл формите не носят информация за количество, а тя се
поражда едва при съпоставката с маркираната еднородна грамема множествено
число. Формата за множествено число сигнализира повече от едно назовани
явления. В българския език тя се изразява с относително голям брой морфеми – И,
-ОВЕ, -ЕВЕ, -ИЩА, -А, -ОВЦИ и др. Важно е да се отбележи, че става въпрос
за разделно множество на идентични единици от типа 1+1+1... Така
например съществителното име стада сигнализира две множества. Едното е
събирателно и се изразява лексикално чрез основата, а другото е граматично и
означава “едно стадо + поне още едно стадо”.
Същата
граматична квантитативност се съдържа и във формите на качествените и
относителните прилагателни имена в българския език. За тесните специалисти
обаче няма никакво съмнение, че в случая става дума за формално, синтагматично
изразяване, наричано най-често в учебните пособия “съгласуване”. Това е така,
защото граматичната семантика за количество е ирелевантна за лексемите
признаци, както посочихме малко по-горе, и е присъща единствено на същинските
имена (съществителното име). Следователно в словосъчетание от типа високИ
планинИ се наблюдава двукратно, кумулативно, редундантно сигнализиране на
значението множественост. Процесът се усложнява, ако синтагмата се разшири:
високИ красивИ планинИ; българскИ високИ красивИ планинИ. Ако членуваме,
множественото число ще се изрази още веднъж: българскИтЕ високИ красивИ
планинИ. Всичко това е излишно за езика. Достатъчно би било да кажем висок
планини и семантичното съдържание с нищо няма да се промени, като същевременно
ще отпадне едно реално изразно средство, което е в повече. Подобно стоят нещата
и при изразяването на единствено число от прилагателните имна. Тук също
наблюдаваме редундантност на значението единственост, но важна особеност е, че
сигнализирането на грамемата е посредством липсата на формален показател – т.н.
нулева морфема – и това по никакъв начин не създава излишество в езика.
Причастията,
както е известно, са хибридни по характер. Те са “прилагателни имена”,
образувани от глаголна основа. Притежават редица специфични морфологични
категории като залог (деятелен и страдателен) и вид на действието
(нерезултативно и резултативно), които ги правят автономен клас думи в езика. В
синтагматичен план обаче те са зависими от съществителното име и се съгласуват
с него по число, род и положение. Следователно тук отново отчитаме излишество
при изразяването на граматично число, каквото посочихме при прилагателните
имена: счупенИ чашИ; падащИ отломкИ.
Казаното
е актуално и за редните числителни имена. От морфологична гледна точка (а също
и от синтактична) те по нищо не се отличават от прилагателните имена. При
употребата им със съществително име отново е налице дублиране на граматичното
квантитативно значение – вторИ класОВЕ. Детайлно различие тук е, че
формата за множествено число на редните числителни имена съвпада с формата за
мъжки род единствено число. Така от чисто формална (материална) гледна точка
при съгласуването по множественост излишество не се наблюдава.
Идентично
е положението при показателните, възвратно-притежателните (пълните форми),
въпросителните, относителните, отрицателните, неопределителните и обобщителните
местоимения. Тяхната квантитативност е съгласувателна, като при образуването на
маркираната форма за множествено число няма формален показател в повече от
формата за единствено число, срвн.: този, тази, това – тези; кой, коя, кое –
кои; никой, никоя, никое – никои и т.н. Редундантността следователно е само
в семантичен план.
По-различни
са релациите при изразяването на квантитативност от глагола и личните
местоимения. Няма спор, че между тези две думи е налице тясна зависимост по
отношение на категориите лице и число. Ясно е още, че квантитативното
граматично значение при глагола е свързано с персоналността. Далеч
по-дискусионен е проблемът, при кой клас лексеми е същинското изразяване на
значенията. По наше мнение сигнализирането на персоналността е характерно за
личните местоимения. Това се подкрепя от факта, че в редица езици (например
английски и френски) глаголът няма форми за лице. Категорията лице при личните
местоимения обозначава участниците в езиковия дискурс: говорещ (1 лице) –
слушащ (2 лице) – обект на комуникацията, некомуникатор (3 лице). От своя
страна тогава, категорията число при личните местоимения ще обозначава броя на субектите
в комуникативния акт. Изразяването в българския език е суплетивно: аз – ние;
ти – вие. Докато съдържанието на грамемата единствено число тук е
относително ясно, то множественото число има свои специфични особености. Така
например в ние се съдържа задължително едно първо лице плюс поне още
едно второ или трето лице: аз+ти; аз+той, тя, то; аз+вие; аз+те. Вие
включва повече от едно второ лице или едно второ лице плюс поне още едно трето
лице: ти+ти; ти+вие; ти+той, тя, то; ти+те. Формата те пък
изразява повече от едно трето лице: той+той; той+тя; той+то; той+те; тя+тя;
тя+то; тя+те; то+то; то+те; те+те. Същата квантитативна семантика се
сигнализира и от формите за число на глагола: гледам – гледаме; гледаш –
гледате; гледа – гледат. Нашето становище е, че морфологичната категория
число на глагола е дублираща, съгласувателна и е зависима от числото на личното
местоимение: аз (ед. ч.) гледам (ед. ч.), ние (мн. ч.) гледаме
(мн. ч.)... и т.н. В българския език обаче в огромния брой случаи
употребата на първоличното или второличното местоимение се изпуска. Това се
дължи на обстоятелството, че глаголът чрез формата си за лице и число имплицира
съвсем конкретно субекта, на когото приписва действен признак – гледам винаги
е признак на едно точно определено говорещо лице – аз, гледате винаги
е признак на вие и т.н. Можем да установим следователно, че при
предикативната връзка българският език успява да спести кумулацията при
изразяването на число. Впрочем при имената това също е възможно чрез т. нар.
субстанцивация, когато поясняваното съществително име се подразбира, напр.: Богатите
(хора) също плачат; Правостоящите (зрители) бяха много. Единствената
квантитативна редундантност при личните
местоимения се наблюдава в трето лице множествено число. Тъй като третото лице
не е фиксирано – то не е участник в комуникативния акт – за обозначаването му е
необходима употреба или на съществително име, или на местоимение: ценИтЕ
падат; те падаТ. В посочените съчетания излишно се оказва сигнализирането
на множественост от глагола – достатъчно е да се каже цените пада или те
пада и семантичното съдържание ще остане същото.
Най-интересно
е изразяването на число от притежателните местоимения, и то от пълните им
форми. Тук се комбинират двата типа граматическа квантитативност, описани малко
по-горе. От една страна, разглежданите местоимения сигнализират по лексикален
начин (суплетивно) броя на лицата притежатели: мой – наш; твой – ваш; негов,
неин – техен. Същата способност имат и кратките форми: ми – ни; ти – ви;
му,й – им. От друга страна, пълните форми могат да се изменят и
морфологично по число (мой – мои, твой – твои, негов – негови, неин – нейни,
наш – наши, ваш – ваши, техен – техни), обозначавайки броя на притежаваните
явления. Вторият тип изразяване е съгласувателно и дублира числото на
съществителното име. Именно тук отчитаме и излишество на формалните показатели
за множествено число – неговИ къщИ.
Ще
посочим още един случай на редундантност. Това е така наречената бройна форма
на съществителните имена от мъжки род, завършващи на съгласен звук, употребени
след числително име, различно от един. Когато името е лично, след
нумератив то функционира с формата си за множествено число – трима студенти.
Когато обаче е назовано неперсонално явление, съществителното име образува
бройна форма с формален показател –А: три лева, пет реда. И в
двата случая установяваме излишество на квантитативното изразяване. Употребата
на форма за брой след класическия сигнализатор – числителното име – е напълно
безсмислена. Същото важи и за формата за множествено число на съществителното
име след наречието много: много заводи, много огньове вместо достатъчното много завод, много
огън. За сравнение бихме могли да посочим икономичността, която е постигнал
глаголът в днешно време. Така например вместо Утре ще заминавам казваме Утре
заминавам, вместо Ако би искал – Ако иска, вместо Казаха ми, че
пишел – Казаха ми, че пише и др.
Със
сигурност бихме могли да открием и редица случаи в българския език, когато
сигнализирането на граматическото число е полезно в съдържателен план дори
когато е съгласувателно. Задачата на настоящото изследване обаче е точно
обратната. Целта ни беше да илюстрираме едно огромно излишество на формални
показатели при изразяването на квантитативност и по-точно при изразяването на
грамемата множествено число. Явлението впрочем е характерно за всички славянски
езици и се отнася също така и за категорията род (вж. Куцаров К. 2003). Не така
стоят нещата в повечето от останалите индоевропейски езици, например в английския,
където няма съгласуване по число. Там пък, по наше скромно мнение, са налице
други типове редундантност – да речем съгласуването на глагола по време в
сложните изречения. В този смисъл ще подчертаем, че научното съобщение няма
нито идея, нито намерения да предлага структурни промени в нормативността и в
узуса. Много добре разбираме, че езикът има своя логика на развитие и всяка
интервенция в структурата му е рискована или обречена на неуспех. Изложените
съображения имаха само констативен характер и са добра база за разсъждения
върху редица транспозитивни употреби на граматични форми с друг тип съдържание.
Иванчев 1978: С в. И в а н ч е в. За
семантично-функционалната категория количественост (квантитативност) или за
околичествяването (квантификацията) в българския език. Приноси в българското
и славянското езикознание. София, 1978.
Куцаров 2003: К. К у ц а р о в.
Натрапничеството на категорията род в българския език (под печат).
Чакърова 2003: К. Ч а к ъ р о в а. Аспектуалност
и количество. В. Търново, 2003.