ЗА ДЕФЕКТИВНИЯ ХАРАКТЕР НА ИМПЕРАТИВНАТА
ПАРАДИГМА
Всички
съвременни български граматики отбелязват паралелното функциониране в езика на
два типа форми за повелително наклонение – синтетични (пиши) и
аналитични (нека пише, да пише, нека да пише). Въпреки очевидните
формални несъответствия, повечето автори не споменават за различия в
семантиката им. Дори напротив – уважаван изследовател като Ив. Харалампиев
недвусмислено подчертава, че “би било пресилено...да се търси някакво ясно
разграничаване по значение между синтетичните и описателните императивни форми”
(Харалампиев 1996, стр. 5).
Изключение от наложената традиция откриваме едва в няколко научни съчинения. Например в раздела за повелително наклонение в граматиката на Ст. Георгиев (вж. Георгиев 1996, стр. 342-344) двата типа форми са семантично диференцирани. В същия дух са изследванията на Р. Ницолова (вж. Ницолова 1981) и в най-ново време на Кр. Чакърова (вж. Чакърова 2001). Ние също категорично отстояваме становището за модалната несинонимност на синтетичния и аналитичния императив и вече неведнъж сме го отбелязвали, макар и само декларативно, в разработки по сродна проблематика (вж. Куцаров К. 1998, стр. 186-187; Куцаров К. 2002, стр. 200).
Според нас едно от най-явните
доказателства за семантичната автономност на двата типа форми са техните
парадигматични различия. Казаното важи в най-силна степен за синтетичното
повелително наклонение, което към ден днешен образува форми само за категориите
число и залог. Точно обратен е случаят с аналитичните
конструкции. От познатите ни морфологични категории на българския глагол те не
изразяват по граматичен път единствено значението за време. Целта на
настоящото изследване ще бъде не само да опише дефективността на императивната
парадигма, но и да се потърсят причините за това характерно явление в
българския, а и в повечето индоевропейски езици.
Погледнато хронологически,
най-сериозни промени в парадигмата на простите повелителни форми настъпват по
отношение на категорията лице. Днес ние употребяваме форми само за второ
лице. Ще припомним, че в “далечна предписмена епоха българският език е
притежавал форми на повелително наклонение за всички лица” (Мирчев 1963, стр.
204), които специалистите свързват генетически не с императива, а с формите на
стария индоевропейски оптатив. Първите писмени паметници от периода X-XI в. обаче свидетелстват за силно редуциране на
персоналността в повелителното наклонение. Най-бързо излизат от употреба
формите за първо лице ед. ч. и за трето лице мн. ч. Малко
по-устойчиви се оказват тези за трето лице ед. ч. и особено за първо
лице мн. ч., макар че и тук процесът на ограничаване е необратим.
Посочените форми по правило се заместват с аналитичната да-конструкция,
която съхранява изразяването на глаголното лице. Синтетично остава
сигнализирането единствено на второличния императив. Запазват се и старите
морфеми за повелително наклонение: -И за единствено число (хвалИ,
пишИ) и -Е (наследник на старобългарската ятова гласна), изместила
по фреквентност -И за множествено число (хвалЕте, пишЕте). Остава
и императивната флексия -Й за глаголни основи, завършващи на гласна (знаЙ,
пеЙ), а понастоящем прехвърлила се към форматива на глаголите от новото
трето спрежение – гледаЙ, играЙ.
По-важен е въпросът защо се
редуцира персоналността в императивната парадигма. Явно процесът не е случаен,
щом се наблюдава в повечето живи езици. Обяснението можем да потърсим в самата
същност на граматичната категория лице. Ще приемем, че “семантичното й
съдържание се основава на отношението на глаголния субект към изказването:
глаголният субект говори, на глаголния субект се говори, за глаголния субект се
говори” (СБЕ 1998, стр. 379), т.е. първото лице е говорещият, второто лице е
слушащият (те двете са комуникаторите, следователно винаги са същински лица,
хора), а третото лице не е комуникатор, не участва в разговора, то е нещото, за
което говорят първият и вторият, следователно може да бъде или да не бъде човек
(вж. още Куцаров К. 1995, Куцаров К. 1996). Какво се получава на практика в
повелителното наклонение? Когато формата е в първо лице ед. ч., глаголното и
говорещото лице съвпадат – то е един и същ субект. В такъв случай се оказва, че
говорещият отправя волята, желанието, заповедта към самия себе си. Ситуацията
не е невъзможна (особено при мисловната реч), но е съвсем рядко срещана, защото
е нелогична, дори абсурдна, в говоримия език. Няма нищо случайно във факта, че
формата за първо лице ед. ч. на императива отпада най-напред от глаголното
спрежение и за последно е засвидетелствана в българските паметници едва на едно
място в Синайския псалтир (вж. Мирчев 1963, стр. 205).
Бързо губят употребата си и
третоличните повелителни форми за единствено и множествено число. Вече
отбелязахме, че третото лице е това, което не участва в разговора. В най-точния
смисъл на думата то е некомуникатор – предметът на диалога между
комуникаторите говорещ и слушащ. Според нас квалификацията некомуникатор
(принадлежаща на Г. Герджиков) е по-точна от широко разпространената нелице,
тъй като на практика третото лице може да бъде всичко от реалната (пък и от
нереалната) действителност. Самата грамема трето лице също в голяма
степен е условна, доколкото същинска персоналност се изразява само от първо и
второ лице. Оттук можем да се досетим и за причината за отпадането на
разглежданите повелителни форми. Щом като третото лице не е сегмент на
комуникативния акт, то отправянето на желание или заповед към него е рядка и
изключително специфична ситуация. Неслучайно единствената запазена форма в
съвременните български диалекти е в устойчивото словосъчетание помози бог.
Освен второличния императив
стабилни позиции в редица славянски езици (напр. чешки и полски) запазва и
формата за повелително наклонение в първо лице мн. ч. Особеното в този
случай е, че глаголният субект, който съвпада с говорещото лице, е повече от
един. Наистина по-естествено е да апелираме към самите себе си, когато сме
група, колектив, макар да сме заедно откъм страната на отправители на
съобщението, отколкото да си заповядваме сами. Затова не трябва да се учудваме,
че подобни форми се срещат все още и в българския език, например в югозападните
български диалекти - македонското хайдме.
Иначе класическата употреба на
повелителни форми е във второ лице. Нормално е говорещото лице (първо глаголно)
да отправи пожелание или заповед към другия участник (или участници) в
комуникативния акт – възприемателя (второ глаголно лице). Именно с това
обстоятелство си обясняваме устойчивостта на второличния императив и
запазването му като жизнена словоформа през целия исторически развой на
българския език. От друга страна, формите за останалите лица на повелителното
наклонение постепенно отпадат от глаголната парадигма, тъй като не представят
реален “персонаж”, към когото да бъде насочена заповедта.
Не така стоят нещата при
аналитичния императив. Тук категорията лице се изразява пълноценно – нека
(да) пиша, нека (да) пишеш...и т.н. Това са и формите, които се явяват
заместници на отпадналите от синтетичното спрежение. Възниква въпросът защо
сложното повелително наклонение запазва парадигмата си цяла на фона на
протичащите процеси при простите форми. Едното от обясненията е, че
описателните конструкции са по-нови в езика и разширяват употребата си
компенсаторно едва след редуцирането на синтетичния императив. В този смисъл
занапред биха могли да се очакват промени в персоналността и на сложните форми.
Подобна еволюция обаче е малко
възможна. Според нас причината за стабилността на категорията лице при нека
(да)-формите се крие в отслабването на заповедния им характер и
постепенното им семантично диференциране от паралелните прости,
като значенето им се приближава все повече към това на конюнктива. При
описателните форми преобладава възможността, желанието, перспективността за
извършване на действието. Подобна ситуация не изисква задължителното присъствие
на пряк възприемател (второ глаголно лице), тъй като волята на говорещия не е
толкова директна и силна. При синтетичното повелително наклонение заповедта е
непосредствена, наложителна и предполага бързо изпълнение. В този дискурс е
необходимо отправителят и възприемателят да са в контактно комуникативно
отношение. Както вече посочихме, това е и основната причина за редуцирането в
парадигмата на неучастващото в разговора трето лице и на съвпадащото с
говорителя първо лице.
Друга особеност на повелителното
наклонение е темпоралната му дефективност. В парадигмите и на синтетичните, и
на описателните форми липсва граматическо изразяване на типичната за глагола
категория време. В системните описания на българския език тази особеност
се отбелязва, но по същество не се търсят причините за явлението. Според нас в
семантичен план императивът (а също и конюнктивът) означава действие, което
винаги е бъдещо спрямо момента на отправяне на заповедта. Изразената
следходност е имплицитна, т.е. сигнализира се по неграматичен начин, на
базата на спецификата в значението на повелителното и подчинителното
наклонение. Същевременно тя е константна величина. Смятаме, че тук се
крие обяснението за темпоралната неутралност на повелителното наклонение от
формална и съответно от морфологична гледна точка. Евентуалното експлицитно
изразяване на бъдеще време в случая би се явило като редундантно. Форма за
минало време пък е несъвместима на базата константното сигнализиране на
следходност (за подробности вж. още Куцаров К. 1998; Куцаров К. 2002).
По наше мнение бъдещият характер
на императивното действие е причина за отсъствието в пиши-пишете и на
друго специфично глаголно значение – свидетелското изказване на
говорещото лице. Обяснението е съвсем просто – щом като събитието предстои да
се извърши, то за него все още не могат да се намерят очевидци (същата
закономерност важи и за формите на неотносителното (абсолютното) бъдеще време –
ще пиша; ще съм писал. Синтетичният императив не притежава и преизказни
форми. Те са невъзможни поради споменатата по-горе непосредственост и сила на
заповедта. Евентуалното й препредаване не само ще я прехвърли в устата на друг
говорител, но по този начин тя ще загуби прекия си и експресивен характер. Ясно
е, че преизказните повелителни форми не са необходими на езика, затова и не
присъстват в глаголното спрежение.
Категорията изказване
обаче се изразява цялостно (неутрално изказване ~ свидетелско изказване ~
преизказване) от аналитичните императивни форми, напр.: нека пише ~ нека
пишеШе ~ нека пишеЛ. Макар те също да носят константна информация за
следходност на събитието (на базата на конюнктивната си семантика), тук
свидетелските конструкции са възможни поради наличието на относителни (отнесени
към минал ориентационен момент) форми, каквито са например: да пишех, нека
пишех, нека да пишех; да бях писал, нека бях писал, нека да бях писал.
Известно е, че свидетелските форми функционират пълноценно само в плана на
миналото, независимо дали сигнализират предходност, едновременност или
следходност, напр.: писах; пишех; щях да пиша. Съществуването на
преизказния аналитичен императив (да пишел, нека пишел, нека да пишел; да
бил писал, нека бил писал, нека да бил писал) пък се дължи на отслабването
на повелителната семантика. Щом волята на говорещото лице не е толкова
настоятелна, а е по-скоро желание, възможност или молба, то тя би могла и да се
преизкаже – да се предаде от друг човек.
Останалите морфологични
категории на глагола в българския език също по правило не се изразяват от
синтетичното повелително наклонение (с едно изключение – числото),
докато парадигмата на аналитичните конструкции е недефективна в това отношение.
По-горе стана дума, че сложните форми имат относителни корелати. Те могат да образуват и резултативни
форми – да е писал, нека е писал, нека да е писал. Пак с помощта на
причастие се конструират и формите за страдателен залог – да е писан,
нека е писан, нека да е писан. Последните два типа съчетания (а също и
всички преизказни) изразяват и именната категория род поради хибридната
същност на “отглаголното прилагателно”. Значението за число пък е
единственото, което се сигнализира два пъти – от спомагателния глагол и отново
от причастието.
В сферата на повелителността
функционират и други пасивни форми: бъди писан ~ бъдете писани. Те
съответстват на синтетичния императив. Словоформата обаче е сложна поради
факта, че в българския език страдателният залог се изразява със задължителното
присъствие на едноименното причастие. Сигнализирането на повелителността в
случая се поема от императивната форма на спомагателния глагол. Разглежданите
конструкции са с изключително ниска фреквентност. Вероятно влияние оказва
обстоятелството, че второличният страдателен императив предопределя действието
да се извърши от трето лице. Затова като че ли най-честа употреба в българския
език имат специфични изрази от типа бъди благословен. Липсата на
най-подходящата за ситуацията форма за повелително наклонение в трето лице си
обясняваме с отсъствието в глаголното спрежение на нужния спомагателен глагол.
Както споменахме в началото на
изложението, единственото синтетично формообразуване в сферата на
повелителността е по категорията число – пиши ~ пишете. Трудности за
функционирането тук не можем да открием, тъй като е еднакво възможно
отправянето на заповедта да се насочи към един човек или към група от хора.
Можем да обобщим, че между
парадигмите на синтетичния и аналитичния императив в българския език има
съществени различия, които не са случайни. На практика дефективни са само
формите на синтетичното повелително наклонение. Сложните форми, от своя страна,
изразяват грамемите на всички съвременни морфологични категории на глагола (с
едно изключение). Смятаме, че отликите са резултат от все по-ясно очертаващата
се семантична автономност на двата типа форми. Класическото значение за
императив се носи от типа пиши ~ пишете, където доминира заповедният
характер в обръщението на говорещото лице. По-различни са аналитичните
конструкции, в които семантиката се нюансира в желание, молба, възможност,
перспективност. Единствените сходства между
двата типа форми са липсата на експлицитно изразяване на време, дължащо
се на обща особеност в значението на императива и конюнктива, и пълноценната
употреба на второлични форми за единствено и множествено число вследствие
характера на категорията лице.
Георгиев 1996: Ст. Георгиев. Българска морфология. В.Търново, 1996.
Куцаров К. 1995: К. Куцаров.
Проблеми на категорията лице в съвременния български език. – ПУ
“Паисий Хилендарски” – България, Научни трудове, том 33, кн. 1, 1995 –
Филологии.
Куцаров К. 1996: К. Куцаров. Отношения
между категориите определеност и лице. – ПУ “Паисий Хилендарски” –
България, Научни трудове, том 34, кн. 1, 1996 – Филология.
Куцаров К 1998: К. Куцаров. Категорията време и значението следходност в повелително и условно наклонение. - Славистика. Пловдив, 1998, стр. 185-189.
Куцаров К. 2002: К. Куцаров. Формални аналогии между глаголни конструкции, изразяващи следходност. – Пространства на езика и присъствието. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. д. ф. н. Иван Куцаров. Пловдив, 2002.
Мирчев 1963: К. Мирчев. Историческа граматика на българския език (II издание). София, 1963.
Ницолова 1981: Р. Ницолова. Бележки за някои описателни форми със заповедно значение. – Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум. София, 1981.
СБЕ 1998: Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език (фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис). София, 1998.
Харалампиев 1996: Ив. Харалампиев.
Българските форми за повелително и условно наклонение – минало, настояще и
бъдеще. – Проглас,1996, кн. 3.
Чакърова 2001: Кр. Чакърова. Към въпроса за семантико-функционалните отлики между синтетичните и аналитичните повелителни форми в съвременния български език – под печат.