ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ В ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ НА БЪЛГАРСКАТА ПРИЧАСТНА СИСТЕМА

Детайлното познаване на езика в хронологичен план е задължителна предпоставка както за по-лесното “разчитане” и осмисляне на съвременното му състояние, така и за откриването на закономерностите при оформянето на граматичната му структура. Те от своя страна пък са база, от която може да се тръгне към прогноза за евентуалния бъдещ развой на лингвистичните равнища.

Факт е, че на морфологично ниво (приема се, че то е най-стабилно и консервативно) българският език е по-динамичен в сравнение с останалите славянски езици. Налице са редица специфични промени както в именната, така и в глаголната парадигма, които съществено променят облика му в продължение на няколко века. Тук не става въпрос само за прословутата тенденция към аналитизъм (обикновено тя се свързва с отпадането на падежните форми), а за еволюция и в двете посоки. Така например обратен развой към синтетизъм наблюдаваме при изразяването на значението определеност при съществителните имена или при сигнализирането на преизказност (в трето лице единствено и множествено число) от глаголните форми. Срещат се дори и метаморфози в развоя – отпадането в по-ранен етап на сегашното страдателно причастие и постепенното му плахо, но закономерно завръщане във функционалните стилове на съвременния български език.

Това научно съчинение си поставя скромната цел да проследи още веднъж специфичния и непоследователен исторически развой на българската партиципиална система. На базата на вече позната фактология ще се опитаме да представим своето виждане за логиката на течащите процеси в контекста на цялостното преустройство на българската граматична парадигма през периода от първите писмени паметници до наши дни.

Именно причастията имат по-особена и специфична роля в процеса на тези промени. Първо, защото стоят на границата между именната и глаголната система, и второ, защото освен че могат да изразяват граматични значения по синтетичен начин (имат самостойна употреба), са и компонент на редица аналитични конструкции. Както ще видим по-долу, техният исторически развой силно се влияе от общите тенденции, но невинаги има закономерен характер. Колебанията вероятно са резултат от неидентичните (разнопосочни) процеси, течащи при имената и глаголите, и на сравнително дългия период на неустановеност на граматичната ни структура.

И така, първите български писмени паметници засвидетелстват употребата на пет причастия – сегашно деятелно, минало деятелно първо, минало деятелно второ, сегашно страдателно и минало страдателно. Прави впечатление, че системата е пълна. Налице е противопоставянето по време: сегашно ~ минало (принципно ние отстояваме становището, че опозицията е нетемпорална или по-точно не е в рамките на морфологичната категория време, основаваща се на отношение на действие към лингвистичен ориентир); и противопоставянето по залог: деятелен ~ страдателен.

Първата видима особеност е дублирането на минало деятелно причастие. Така нареченото минало деятелно причастие първо е имало самостойна употреба и е изпълнявало атрибутивни функции. Впоследствие обаче то постепенно редуцира употребата си (търпейки същевременно и формални промени), като съдържанието му се предава аналитично от цели изречения. Много по-важна е същността на еловото причастие – т.н. минало деятелно причастие второ. То е типично за славянските езици и се е образувало от инфинитивна основа, характерна и за всички аористни глаголни форми в българския език. Оттук вероятно идва и наименованието минало причастие. За разлика от другите, то не се променя по падеж. Ив. Харалампиев отбелязва, че “тази негова особеност се дължи на обстоятелството, че по произход това причастие е деятелно съществително (nomen agentis), което твърде рано се е свързало със спомагателния глагол бытн като негово сказуемно определение” (Харалампиев 1992, стр. 196-197). Еловото причастие е имало и форми за род в множествено число, които впоследствие са отпаднали. Промени настъпват и във функциите му. Вече споменахме, че в старобългарския език е изпълнявало ролята на основен компонент при образуването на аналитични глаголни форми и не е имало самостойна употреба. Ив. Харалампиев посочва няколко изключения в Савината книга, Синайския молитвеник и Супрасълския сборник, където миналото деятелно причастие второ е употребено атрибутивно (вж. Харалампиев 1992, стр. 201). Подобно е състоянието и в среднобългарските паметници. Днешната полифункционалност на еловото причастие като основна дума в сложни глаголни форми и като определение или обособена част в изречението се приема за сравнително късно явление, настъпило най-рано в 17 век. К. Мирчев е на мнение, че “разширяването на неговата употреба е станало предимно под влияние на чужди езици” (Мирчев 1963, стр. 218). Това със сигурност е така, но да не забравяме, че процесът е естествен за българския език - затваря се една празнина в системата след отпадането на минало деятелно причастие първо, изпълняващо на по-ранен етап атрибутивни функции.

Сходна е съдбата и на минало страдателно причастие. Подобно на еловото, то пази формите си и до днес. Старобългаристите единодушно обясняват факта с обстоятелството, че двете причастия още от най-ранния засвидетелстван период влизат в състава на различни сложни глаголни конструкции. Страдателното причастие обаче се е изменяло по падеж, тъй като не е имало свой “дубльор” при атрибутивните употреби. Друга негова особеност е запазването на характеризиращите морфеми –н и –т, имащи различна фреквентност както в исторически план, така и при отделните диалекти. И днес по-слабопродуктивен е формалният показател –т, срещащ се най-често при минали страдателни причастия, образувани от едносрични глаголни основи. Употребата му значително се разширява през последните столетия, като изследователите откриват най-силни тенденции в западните и югоизточните български говори. Ще посочим например македонската форма загинат, която едва ли ще намерим в българските книжовни парадигми за страдателен залог. Трябва да признаем, че пасивната употреба в случая е много по-прецизна, отколкото деятелната загинал, имайки предвид спецификата на събитието.

Хронологически погледнато миналото страдателно причастие значително разширява лингвистичните си ангажименти. Особено се засилва синтактичната му роля като определение в рамките на изречението и произтичащата оттук употреба като обособена част. Вярно е, че още през старобългарския период н-причастието е имало известна самостоятелност в езика, но тя не може да се сравни с днешната му полифункционалност. Мнозинството от изследователите са на мнение, че новите проявления не бива да се третират като паразитни или изкуствени, макар да са проникнали под чуждо влияние.

Най-атрактивен е историческият развой на сегашно страдателно причастие. Като фреквентен клас думи то съществува в езика още от времето на първите български писмени паметници. Образувало се е от сегашната основа на глаголите с прибавяне на морфема -мъ, -ма, -мо и е било продуктивен тип за всички спрежения (вж. напр. Мирчев 1972, стр. 86). Възможни са били и сложни форми, а също така и употреба като чисто прилагателно (вж. пак там). Промените, които българският език, и в частност партиципиалната система, търпят през периода ХII-ХIV век, засягат пряко и сегашното страдателно причастие. Употребата му е силно редуцирана, особено в ръкописната книжнина. Все пак в среднобългарските паметници се срещат такива форми, макар, както се изтъква в историческите граматики, повече от стремеж да се архаизира книжовният език, отколкото на някаква жизненост. Доказателство за отмирането е честата им неправилна употреба, показваща, че преписвачът е загубил усета за тяхното функциониране в речта. Въпреки това можем да обобщим, че през разглеждания етап сегашното страдателно причастие запазва нормативния си статут в партиципиалната система на българския език. Откриваме го както в дамаскинските ръкописи, така и в Историята на Паисий, чийто език е синтез между установената традиция и едно ново начало в книжнината ни.

През следващите векове се наблюдава активизиране на отглаголните м-форми. Процесът е характерен предимно за периода на Възраждането, когато влиянието на руските и черковнославянските източници върху изграждащия се новобългарски книжовен език е осезаемо. Сегашни страдателни причастия можем да открием още в първите печатни български издания на Софроний Врачански, Й. Кърчовски, К. Пейчинович, по-късно Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Хр. Павлович и др. Употребата им продължава и през следващите години – до края на XIX век и след Освобождението. Отглаголни форми на -м навлизат и в художествената литература, в езика на административно-юридическите текстове, в научния стил. Вярно е, че в повечето случаи те се заемат като готов продукт от черковнославянските и руски източници, но се срещат и форми, образувани от живи български глаголи. Нови колебания при употребата им се наблюдават през първите десетилетия на ХХ век, когато се чувства негативното влияние на утвърждаващата се нормативност в езика. Според Хр. Първев “това е напълно естествено – докато книжовният новобългарски език още е в процес на изграждане, по-специално докато се стабилизира глаголното спрежение, употребата на такива и на други книжни форми е все още допустима между другото и затова, че още не е налице нормата, която да ограничава ненужните структурно-морфологични елементи”(ИНКЕ 1989, стр. 417).

Днешната книжовноезикова действителност продължава да борави с лексеми, свързани генетично със сегашно страдателно причастие. Можем да констатираме, че разглежданият клас думи е придружавал развоя на българския език във всичките му етапи, макар еволюцията да преминава през сериозни метаморфози. Ще отбележим още запазването на -м като формален показател за сегашно страдателно причастие през целия изследван период.

Редуцирането на българската партиципиална система през средните векове най-добре се експлицира в развоя на старите форми за сегашно деятелно причастие и минало деятелно причастие първо. Като начален симптом за отмирането им се посочва тенденцията към уеднаквяване на флексиите за различните спрежения. Най-силно е въздействието между именителните форми на сегашните деятелни причастия за мъжки род единствено число. Промени е претърпяла и формата за женски род по посока към унифициращото грамемата окончание -а. В множествено число и двете деятелни причастия започват да заменят стария си завършек на -е с налагащото се при имената от мъжки род множествено число в именителен падеж окончание -и.

Посочените процеси, макар и слабо засвидетелствани в историческите писмени паметници, са много показателни. Според К. Мирчев “това обобщаване на окончанията, както съответните процеси при падежните форми на съществителните, представя изобщо опростяване на формалното разнообразие сред причастията и начален етап към тяхното изчезване” (Мирчев 1963, стр. 214). Ив. Харалампиев отбелязва, че “описаните формални промени, които са се извършили главно през среднобългарския период, характеризират развоя на причастията и в другите славянски езици, те са свързани с урегулиране на вътрешносистемни формални отношения и не дават сведения за етапите на изчезване на причастните форми” (Харалампиев 1992, стр. 198).

Много по-красноречиви доказателства за отслабването на партиципиалните функции са случаите, в които причастията се свързват с лична глаголна форма посредством съюза и. Единични употреби от този тип се срещат още в старобългарските текстове, а през среднобългарския период те вече са напълно естествени – очевидно повлияни от говоримия език. Примерите показват, че лингвистичният усет на авторите от това време все повече доближава старите причастни форми до определените глаголи, като имаме предвид, че съчинителните съюзи свързват само еднородни класове думи. Изтъкнатият от Ив. Харалампиев факт, че писателите от Търновската книжовна школа не допускат съюзно свързване на причастие с личен глагол, макар в живата реч то да съществува, можем да си обясним единствено с отличните им познания за функционирането на езика. В този смисъл те са приемали разглежданото свързване като “ненормативно”. Вероятно търновските реформатори са долавяли и специфичния характер на причастието като тип дума и необходимостта от съществуването на пълноценна партиципиална система, подобна на тази от старобългарския период.

Най-ярко свидетелство за редуцирането на причастията в говоримия език са случаите, когато в писмените паметници ги откриваме заменени от лична глаголна форма. В старобългарските текстове подобни примери са редки, докато през средните векове явлението придобива нормативен характер. Наблюдаваме го при сравнение на канонични произведения, известни с консерватизма на стила и съдържанието си, от различни етапи на езиково развитие. Колкото паметникът е по-късен, толкова употребата на определени глаголи вместо причастия е по-фреквентна. Изолирано се среща и обратната замяна, но тя е следствие повече на стремежа към сакрализация на четивото.

Тук можем да добавим и случаите, в които причастията са употребени неправилно или с неизменяеми падежни форми, като най-често се дават примери с разпадането на конструкцията дателен самостоятелен. От тях ясно личи липсата на усет у преписвача за цял един клас думи, които очевидно не са били типични за говоримия език.

От съвременна гледна точка е ясно, че българският език успява да реанимира функциите на сегашно деятелно причастие. Формите му обаче са от нов тип – с унифицираща морфема -щ, прибавена към глаголната основа. Единодушно е становището, че те навлизат в речта едва през бурния период на Възраждането главно под въздействието на руския език, и то, разбира се, от книжовното му влияние.

В днешния български език не откриваме хомогенно наследство на някогашните сегашно деятелно, сегашно страдателно и минало деятелно причастие първо. Изследователите старобългаристи посочват като остатъци от сегашно деятелно причастие формите – горещ, вонещ, същ и могъщ. Според К. Мирчев от миналото деятелно причастие първо следи не се пазят и квалифицира формите бивш, пострадавш, говоривш като ненародни, възприети от руския език. Ив. Харалампиев счита за пряк по-сигурен остатък единствено лексемата мърша (Харалампиев 1992, стр. 202).

Няма съмнение, че в структурно отношение българският език търпи най-сериозни промени в сравнение с останалите славянски езици. Казаното важи в пълна степен както за именната, така и за глаголната парадигма. Хибридни по природа, причастията неизбежно попадат под ударите на преустройството. На определен етап системата им се оказва силно редуцирана и непълноценна. Вероятно това е причината през последните столетия в езика ни постепенно и трайно да се завръщат по-рано отпадналите форми на сегашно деятелно причастие, сегашно страдателно причастие, а българските граматици започват да говорят и за минало несвършено деятелно причастие, очевидно под влияние на възникването и налагането на преизказните форми. Противопоставянето свършено ~ несвършено причастие обаче не се среща при останалите славянски езици (впрочем не сме го срещали в нито едно чуждо езикознание). Споменаваният клас думи според нас са лични и в глаголната парадигма представляват преизказни съответствия на сегашно относително време (по-познато като минало несвършено време). По този проблем вече сме взимали отношение, макар в съобщения по сродна тематика (вж. Куцаров К. 1998; Куцаров К. 1999). Що се отнася до сегашното страдателно причастие, то несъмнено има своя специфична функция в езика, която трудно би могла да бъде заместена от други типове форми. Налице са и достатъчно изследователски данни за активизирането му в различните стилове на съвременния български език. Остава да приемем, че днес функционират четири типа причастия – сегашно деятелно, сегашно страдателно, минало деятелно и минало страдателно. Считаме, че това е оптималният формат за партиципиална система. Можем да обобщим, че след продължителни преустройства и метаморфози днес българският език отново притежава пълноценна и добре функционираща система от причастия.

БИБЛИОГРАФИЯ

ИНКЕ 1989: История на новобългарския книжовен език. София, 1989.

Мирчев 1963: К. Мирчев. Историческа граматика на българския език (II издание). София, 1963.

Мирчев 1972: К. Мирчев. Старобългарски език. София, 1972.

Куцаров К 1998: К. Куцаров. Свидетелственост - грамема в категорията вид на изказването. - Научни трудове на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, Т. 36, 1998, кн. 1 - Филология, стр. 209-218.

Куцаров К 1999: К. Куцаров. Находки в семантичното описание на глаголните форми в “Българска граматика” на Никола Костов. – Научни трудове на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, Т.37, 1999, кн.1 – Филология, стр. 349-353.

Харалампиев 1992: Ив. Харалампиев. История на българския език. Велико Търново, 1992.