НАТРАПНИЧЕСТВОТО НА
КАТЕГОРИЯТА РОД В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Граматичният род като класифицираща
категория е характерен за повечето индоевропейски езици. Диференциацията
задължително засяга съществителните имена, а в много случаи и прилагателните
имена, числителните имена, местоименията, глаголите и причастията. В
действителност категорията е присъща за съществителното име, тъй като тя е
единствената дума в езика, изпълняваща номинативни функции, следователно само
тя назовава явленията (живи и неживи, материални и абстрактни) от обкръжаващата
ни действителност, на които се приписва родов признак. При останалите части на
речта изразяването на род, ако изобщо го има, е формално и е със съгласувателен
характер.
В
съвременния български език граматичната категория род функционира с почти целия
си потенциал. Съществителните имена са разделени на три класа – мъжки, женски и
среден, един от които характеризира лексемата като цяло и е константен. Сходно
е положението при числителните бройни имена. Някои от тях вече се чувстват като
съществителни, т.е. освен постоянен родов белег притежават и форми за
множествено число и се членуват, например нула (женски род) – нулата
– нули – нулите; хиляда (женски род) – хилядата – хиляди – хилядите;
милион (мъжки род) – милионът – милиони – милионите; милиард (мъжки
род) – милиардът – милиарди – милиардите. Останалите пък са от среден
род (три, пет, дванайсет, петдесет, сто) с изключение на един и два,
които се менят по род поради други причини. По род се менят още прилагателните
имена и числителните редни, когато са в единствено число. Подобно е положението
при показателните местоимения, както и при въпросителните и образуваните от тях
относителни, неопределителни, отрицателни и обобщителни местоимения. Форми за
род имат още пълните форми на притежателните местоимения, а в трето лице
единствено число те изразяват два рода – един по лексикален и един по морфологичен начин, напр: негова (мъжки
род на притежателя и женски съгласувателен род на притежаваното). Категорията
се сигнализира също от причастията, с изключение на деепричастието, което е
неизменяемо. Най-накрая род изразяват и някои глаголни форми в българския език.
Това са резултативните форми в единствено число, образувани с помощта на
причастия, и положителните преизказни или умозаключителни форми в единствено
число. Можем да допълним и две неизменяеми думи – частиците бе за мъжки
род и ма, мари за женски.
Описаното състояние
показва широката функционалност в българския език на най-абсурдната граматична
категория. Немотивираността на родовата диференциация неслучайно е привличала
вниманието на най-изтъкнатите световни лингвисти. А. Мейе например “определя
граматичния род като една от най-малко логичните и една от най-неочакваните
граматични категории” (Мейе 1921, по Бояджиев 1995, стр. 138). Според него през
историческия си развой “в повечето случаи той е лишен от смисъл и в
индоевропейските, и в семитските езици” (пак там). Много важна за нас е тезата
на лингвиста, че “участта на граматичния род, от една страна, много добре
показва въздействието на начина на мислене и на степента на развитие на
говорещите лица върху развоя на езика, а, от друга – мощта на съществуващия
езиков материал, съпротивата на езиковата система срещу отстраняването на един
вече установен езиков способ” (пак там).
Специално изследване
върху рода прави и Ян Бодуен де Куртене. Според него “същинско разграничение по
род (мъжки, женски и среден или мъжки и женски) се наблюдава само в
индоевропейските езици (като се изключат някои от тях)”. Механизмът на
обособяването е “в случайната и хаотична сексуализация на целия субстанциален
свят” (Бодуен 1900, по Бояджиев 1995, стр. 137).
Джон Лайънз пък
прави съществения извод, че в езици като гръцки и латински (чиято родова
система е сходна с тази на българския език – б.а.) родът функционира в две
различни отношения: с местоименията и с прилагателните. Втората връзка авторът
разбира като съгласувателна и я определя като “явление от повърхностната
структура на някои езици” (Лайънз 1978, стр. 305, превод мой). Според Лайънз
“главна роля в комуникацията играе местоименната функция на рода (Лайънз 1978,
стр. 305, превод мой). От семантична гледна точка пък родовите различия при
съществителните са квалифицирани като “излишество, изобилие” (Лайънз 1978, стр.
304, превод мой).
В това научно съобщение
няма да се спираме по-подробно върху произхода и консерватизма на разглежданата
категория. Ще се опитаме обаче да покажем до колко тя е излишна в съвременното
състояние на българския език, а същевременно да потърсим и някои нейни
“полезни” функционално-семантични употреби.
Вече стана ясно, че
родът е типична категория за съществителното име. Единствено в този клас думи
може да се намери основание за делене по полов признак. Става дума за т.н.
одушевени и в частност лични съществителни имена. Те назовават денотати с
естествени полови белези – мъжки и женски. При тях формалните критерии за род
са ирелевантни, защото лексикалното значение определя пола. Така например
лексемите баща, месия, Никола, дядо, вуйчо са от мъжки род, въпреки че
притежават унифициращите женски или среден род морфеми –а, -о. “Децата”
на мъжа и жената в българския език пък са винаги от среден род - бебе, теле,
агне, прасе, пиле, дори момче и момиче. По принцип средният
род е възникнал като отрицание на родовостта, следователно посочените думи се
възприемат като назоваващи денотати без проявени полови белези. При други лични
съществителни имена е заложен потенциал за словообразуване по род чрез
наставки: учител – учителка – учителче; слуга – слугиня – слугинче.
Много по-различно е положението
при неличните и неодушевените съществителни. При тях грамемите за род не носят
реално съдържание, а изпълняват само класифицираща функция по формален белег.
Абсурдността на категорията можем да илюстрираме с лексемата маса, която
в български език е от женски род, в руски език е от мъжки род (стол), а
в английски език table не изразява род. Ще допълним, че многото чуждици в нашия език,
дошли от турски и английски, са приели родов признак, макар в оригиналния си
вариант да не са го притежавали. Трябва да отчетем същевременно, че родът е
жива категория при съществителните имена в огромната част от индоевропейските и
семитските езици и в това отношение българският език не прави изключение.
Как стои въпросът
при прилагателните имена? Родът тук се изразява по морфологичен начин чрез
формообразуване съответно с нулева морфема или -и за мъжки род, -а
за женски род, -о или –е за среден род. Процесът има
съгласувателен характер, тъй като родовата семантика е ирелевантна за
прилагателните имена. Вече отбелязахме, че тя е присъща само за назованите от
съществителното име явления, макар в много случаи да е условна. На практика
тогава при именно словосъчетание от типа новА къщА значението за пол се
сигнализира два пъти за едно и също понятие. Излишеството се засилва още повече
при членуването, напр: новАтА къщА. Известно е, че днешните членни
морфеми произхождат от стари показателни местоимения, които също са се
противопоставяли по род, така че в посочения пример значението вече се изразява
три пъти. Именното словосъчетание може да се разширява и с други признаци - красивАтА
новА къщА, красивАтА високА новА къщА, като съгласуването по род
продължава. Няма съмнение, че наблюдаваме силна редундантност при изразяването
на род в българския език, и то на фона на случайния му характер. Достатъчно е
например да кажем нов къща и цялостната семантика с нищо няма да се
промени. Впрочем на малко хора, особено на неспециалисти, им прави впечатление
фактът, че при изразяването на грамемата определеност съгласуване има, но сигнализацията
е еднократна. Например в словосъчетанието новата къща в семантичен план
познато, уточнено е явлението, назовано от съществителното име, а формално
членувано е само прилагателното име.
Идентично е
положението с рода при числителните редни имена, при повечето местоимения и при
причастията. Лексемите от типа първи, –а, -о, втори, -а, -о се включват
към класа на числителните имена единствено по семантичен критерий. Според
морфологичните си прояви (които са водещият критерий) те са по-скоро относителни
прилагателни имена и образуват формите си за род по тъждествен начин.
Съгласувателен, следователно редундантен, е родът и при причастията, когато са
употребени атрибутивно – паднал камък, паднала чиния, паднало дете. Така
е и при местоименията, с изключение на личните и възвратно личните. По същия
начин стои въпросът и с членуването.
Излишеството при
изразяването на род не прави впечатление и не създава проблеми за носителите на
българския език. Представете си обаче колко трудности възникват пред чужденците,
които искат да го овладеят. За да употребят правилно словосъчетание от типа на моята
първа пропиляна учителска сутрин, те трябва да знаят наизуст рода на
съществителното име (в случая женски при завършек на съгласен), да могат да
скланят съгласувателно прилагателните, числителните, причастията и
местоименията, а също така да могат и да членуват в необходимия род. Всички
тези умения се налагат заради изразяването на една напълно условна и
немотивирана семантика.
Все пак българският
език е претърпял малка еволюция в редуцирането на редундантността. В сравнение
с по-старото състояние днес вече не употребяваме форми за род при съгласуване в
множествено число. Промяната е засегнала всички посочени по-горе части на
речта. Съществителното име, разбира се, запазва родовия си признак в
множествено число, тъй като той има константен характер.
Тук е мястото да
отбележим и няколко полезни сигнализации на пол в българския език. На първо
място такава е родовата диференциация при третоличните местоимения в единствено
число той, тя, то, когато глаголното лице, което заместват, е същинско
лице, напр: Бащата и детето си чукнаха главите. То заплака от болка.
Генетично близък е родът при притежателните местоимения за трето лице
единствено число, изразен по лексикален начин - негов (му) – неин (й),
обозначаващ пола на притежателя: Колата е нейна, а не негова.
Отстъпление в случая е омонимията между формите за мъжки и среден род. В сложни
изречения и в по-сложен контекст индикиращи могат да се окажат и формите за род
на показателните, въпросителните, относителните, отрицателните,
неопределителните и обобщителните местоимения.
Най-ценно в
българския език е изразяването на род от някои глаголни форми. Тази способност
притежават сложните конструкции, образувани с причастие, и в по-ново време
всички преизказни форми в единствено число (по наше мнение поне преизказните
форми за сегашно време не се образуват с причастие, а с добавяне на морфема -Л
към основата – пише-Л, говори-Л, бяга-Л) и всички умозаключителни форми
в единствено число. Сигнализацията на рода се отнася до вършителя на събитието,
който в първо и второ лице е същинско лице, притежаващо реален родов
белег. Първото лице е авторът на
изказването - говорещият, а второто лице е възприемателят на съобщението -
слушащият. Обозначаващите ги местоимения АЗ и ТИ обаче нямат
форми за род. Той остава да бъде изразен единствено от глаголната словоформа,
напр: Написал, -а, -о съм писмо срвн. с безродовото Написах писмо.
Настоящето
изследване няма за цел нито да предлага, нито да налага нормативни реформи,
най-малкото в граматичната структура на българския език. Добре съзнаваме, че
той има своя логика на развитие и радикалните намеси са обречени на неуспех.
Опитахме се само да констатираме натрапническото и безсмислено разпростиране на
родова класификация и родови форми сред всички изменяеми думи. Отчетохме и
някои еволюционни промени, като отпадането на категорията в множествено число
на думите признаци и появата й в някои нови глаголни грамеми. В парадигмата на
единствено число тенденции за редуциране на рода не се забелязват и отделни
изключения в думи от чужд произход от типа на екстра - екстра сок, екстра
вода, екстра мляко или електрик - цвят електрик, гама електрик, палто
електрик не могат да бъдат показателни.
Бояджиев 1995: Ж. Бояджиев. Увод в езикознанието. Пловдив,
1995.
Лайънз 1978: Джон Лайонз. Введение в теоретическую
лингвистику. Москва 1978.