ЗА ДЕФЕКТИВНОСТТА НА КАТЕГОРИЯТА ЛИЦЕ ПРИ СЪЩИНСКИТЕ ИМПЕРАТИВНИ ФОРМИ

Факт е, че в повечето живи езици съществува тенденция към редуциране на персоналността в парадигмата на класическите по семантика повелителни форми. Явлението има устойчив и закономерен характер и протича в посока към постепенно отмиране на първоличните и третоличните императиви. Процесът е актуален и за историческата граматика на българския език, вследствие на което днес употребяваме форми само за второ лице.

Ще припомним, че “в далечна предписмена епоха българският език е притежавал форми на повелително наклонение за всички лица” (Мирчев 1963, стр. 204). Специалистите правят важното за нас уточнение, че те генетично са били свързани не с императива, а с формите на старото индоевропейско желателно наклонение. Първите писмени паметници от периода Х-ХI век вече свидетелстват за силно редуциране на персоналността в разглежданата парадигма. Най-бързо излизат от употреба формите за първо лице ед. число и за трето лице мн. число. Малко по-устойчиви се оказват тези за трето лице ед. число и особено за първо лице мн. число, макар че и тук процесът на отмиране е необратим. Ще отбележим и относително дългия живот на повелителните форми за двойнствено число, чиято парадигма в началото на развоя се запазва цяла, по-късно се стеснява до първо и второ лице, а причините за отпадането и на последните свързваме по-скоро с редуцирането на двойнственото число в българския език, отколкото с персоналността.

Изчезналите форми постепенно се заместват с аналитична да-конструкция, която съхранява изразяването на глаголното лице. Според К. Мирчев “съчетанията с нека са по-нови. Те не се срещат нито в старобългарските, нито в среднобългарските паметници” (Мирчев 1963, стр. 205). Можем да предположим, че възникването на формите с нека в съвременния език е резултат на завършен етап на формално-семантично диференциране в модалното пространство. По-нататък в изложението ще стане дума, че значението на т.н. описателни повелителни форми съвсем не е еквивалентно с това на синтетичните. Началото на обособяването вероятно се поставя от заместващите да-конструкции в старобългарския език, а необходимостта от появата на нов синонимен формален показател, като частицата нека, е очевидна с оглед на многофункциналния и полисемантичен характер на да.

Както вече посочихме, синтетично остава сигнализирането на императив само за второ лице. Запазват се старите морфеми : -И за единствено число (хвалИ, пишИ); -Е (наследник на старобългарската ятова гласна), която измества по фреквентност -И за множествено число (хвалЕте, пишЕте). Остава и императивната флексия -Й при глаголните основи на предишните трето и четвърто спрежение, завършващи на гласна (знаЙ, пеЙ). Понастоящем морфемата -Й е най-продуктивна, тъй като функционира във форматива на новото трето спрежение едновременно и за единствено, и за множествено число – гледаЙ, играЙ; гледаЙте, играЙте.

В това съчинение за нас по-важен е въпросът защо се редуцира персоналността в парадигмата на императива. Очевидно процесът е закономерен, след като протича паралелно в редица езици, много от тях неродствени. Мащабният характер на явлението изключва възможността да търсим причините във формално естество. Най-вероятно обяснението се крие в същността на граматичните категории лице и наклонение. Нека да характеризираме техните грамеми. Първото лице е това, от което произлиза изказването, то е авторът, отправителят на съобщението, говорещото лице; второто лице е това, на което говори първото, то е възприемател на съобщението, слушащо лице. Тези две грамеми са и същинските лица в категорията, те представят комуникаторите, които винаги са хора. Отсъствието им обезсмисля езика, без тях той не би могъл да съществува, тъй като има обществен характер. Неслучайно няма език по света, който да не обозначава по някакъв начин първото и второто лице. Третото лице не е комуникатор, то не участва в разговора (макар че би могло да присъства), то е нещото, за което говорят отправителят и възприемателят, следователно може да бъде или да не бъде човек. От своя страна, повелителното наклонение изразява действие, което трябва да се извърши по волята, принудата, заповедта на говорещото лице.

Какво се получава на практика в семантиката на императивната форма? Когато тя е в първо лице единствено число, глаголното и говорещото лице съвпадат. Оказва се, че авторът на изказването отправя волята си към самия себе си. Казусът не е невъзможен, особено при т.нар. вътрешна реч. В говоримия език обаче ситуацията е нереална, дори абсурдна и смешна – липсва истински адресат. Явно това е причината формата за първо лице единствено число да отпадне най-бързо от глаголното спрежение, като в българските паметници за последно е засвидетелствана едва на едно място в Синайския псалтир (вж. Мирчев 1963, стр. 205). Впрочем тя няма добра опора и във вътрешния език, защото при него речта е динамична, накъсана, непълна, без строга граматична нормативност.

Бързо губят фреквентност и третоличните повелителни форми за единствено и множествено число. Вече отбелязахме, че третото лице е това, което не участва в разговора. То е предметът на диалога между комуникаторите говорещ и слушащ. Според нас квалификацията некомуникатор (принадлежаща на Г. Герджиков) е по-прецизна от широко разпространената нелице, тъй като третото лице може и да бъде персонално, както може да бъде и всичко от реалната (пък и от нереалната) действителност. Самото съществуване на грамемата е спорно за езикознанието, доколкото същинска персоналност изразяват само първо и второ лице. Оттук можем да се досетим и за причината за отпадането на разглежданите повелителни форми. Щом като третото лице не е сегмент на комуникативния акт, то отправянето на воля или заповед към него е нетипична и съответно рядко срещана ситуация. В съвременните български диалекти такава форма се е запазила единствено в устойчивото словосъчетание помози бог.

Освен второличния императив стабилни позиции в редица славянски езици (чешки, словашки, полски) запазва и формата за повелително наклонение в първо лице множествено число, например словашкото chytajme. Особеното в този случай е, че глаголният субект, който съвпада с говорещото лице, е повече от един. Наистина, пó е възможно да апелираме към самите себе си, когато сме група, колектив, съмишленици, обединени от инвариантната семантика адресант (отправител на съобщението), отколкото дадено лице да си заповядва само, както беше при императива за първо лице единствено число. Не трябва да се учудваме, че форми за повелително наклонение в първо лице множествено число се срещат все още и в българския език, например в югозападните диалекти – македонското хайдме.

Безспорно най-благоприятна е употребата на същинските императивни форми, когато са във второ лице единствено или множествено число – пиши ~ пишете. Естествено е говорещото лице (първо глаголно) да насочи апела си към другия участник (или участници) в комуникативния акт – възприемателя (второ глаголно лице). При императива (за разлика например от конюнктива) волята на говорещия е непосредствена, наложителна, има заповеден характер и предполага бързо изпълнение. В този дискурс е неоходимо отправителят и възприемателят да са в преки комуникативни отношения, а подобна ситуация в езика има само между първо и второ лице. С това обстоятелство си обясняваме устойчивостта на второличния императив и запазването му като жизнена словоформа през целия исторически развой на българския език. Показателен е и фактът, че формите от типа пиши~пишете не съдържат морфема за персоналност, като същевременно употребата на лично местоимение към тях не е наложителна. Очевидно редуцирането на първо и трето лице в парадигмата на повелителното наклонение е обезсмислило функционирането на маркер за персоналност. Подобно е положението и в съвременния английски език, чийто глагол не притежава форми за лице, като изразяването му се поема от личните местоимения. За сигнализиране на повелително наклонение обаче се употребява форма, покриваща се с инфинитива, която не се мени не само по лице, но и по число, като в повечето случаи се изпуска и личното местоимение, напр.: Take this book! (Вземи /вземете/ тази книга!). Изтъкнатите примери показват недвусмислено, че има тенденция към унифициране на формите за повелително наклонение на базата на второличната им семантика и употреба.

Съвсем различно стоят нещата при т.нар. аналитичен императив в съвременния български език. Тук категорията лице функционира пълноценно – нека (да) пиша, нека (да) пишеш... и т.н. Вече споменахме, че в по-старото състояние на езика да-конструкциите са се явявали заместници на отпадналите от синтетичното спрежение. През последните столетия се налагат и синонимните форми, образувани с частицата нека. Възниква въпросът защо сложното повелително наклонение запазва персоналността в парадигмата си непокътната на фона на извършващите се процеси при простите форми. Едно от възможните обяснения е да приемем, че описателните конструкции са все още нови и недостатъчно развити за езика, тъй като разширяват употребата си компенсаторно едва след редуцирането на синтетичния императив. В този смисъл в перспектива би могло да се очаква редуциране на персоналността и при сложните форми.

Подобна еволюция обаче е малко вероятна. Според нас причината за стабилността на категорията лице при нека (да)-формите се крие в отслабването на заповедния им характер и постепенното им семантично диференциране от паралелнните прости, като значението им се приближава все повече към това на конюнктива. При описателните форми преобладава възможността, желанието, необходимостта от извършване на действието. Подобна ситуация не изисква задължителното присъствие на пряк възприемател (второ граматическо лице), тъй като волята на говорещия не е толкова директна и силна, както при синтетичното повелително наклонение. С голяма доза убеденост можем да прогнозираме, че занапред парадигмата на аналитичния императив ще си остане недефективна, а в структурно отношение тя ще намери своето ново място сред палитрата на модалните грамеми.

Настоящото изложение имаше за цел да потърси причините за един универсален развой в императивните парадигми на редица езици. Стигнахме до извода, че естественият живот на повелителните форми е само във второ лице, т.е. в рамките на класическия лингвистичен дискурс първо лице говори на второ лице. Наблюдава се и тенденция към унифициране на императивите по посока на второличната им форма и значение. От друга страна, първото и третото лице постепенно отпадат от разглежданото спрежение, тъй като не представят обективен “персонаж”, към когото да бъде насочена заповедта.

БИБЛИОГРАФИЯ

Куцаров К. 1995: К. Куцаров. Проблеми на категорията лице в съвременния български език. – ПУ “Паисий Хилендарски” – България, Научни трудове, том 33, кн. 1, 1995 – Филологии.

Куцаров К. 1996: К. Куцаров. Отношения между категориите определеност и лице. – ПУ “Паисий Хилендарски” – България, Научни трудове, том 34, кн. 1, 1996 – Филология.

Мирчев 1963: К. Мирчев. Историческа граматика на българския език (II издание). София, 1963.

Ницолова 1981: Р. Ницолова. Бележки за някои описателни форми със заповедно значение. – Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум. София, 1981.

Чакърова 2001: Кр. Чакърова. Към въпроса за семантико-функционалните отлики между синтетичните и аналитичните повелителни форми в съвременния български език – под печат.