СЪЩНОСТ И РАЗВОЙ НА СЕГАШНОТО ДЕЯТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ВЛИЯНИЕТО НА ПРЕВОДИТЕ ОТ РУСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА ЗА ВТОРИЧНОТО МУ УСТАНОВЯВАНЕ В ПАРТИЦИПИАЛНАТА СИСТЕМА

Историческият развой на българския език се отличава със своя специфика на фона на процесите в останалите славянски езици. Най-важни се оказват промените на морфологично ниво – това, което създава облика на всяка граматична система. В структурно отношение изменения настъпват както в именната, така и в глаголната парадигма. Имената губят падежните си форми, но същевременно граматикализират изразяването на значението определеност с установяването на задпоставена унифицираща морфема –Т: дом - домъТ, вода - водаТа, кино - киноТо. Глаголът пък значително разширява спрежението си, след като граматикализира семантиката за бъдеще време (ЩЕ пише), за свидетелско изказване и преизказване на говорещото лице (пишеШе – пишеЛ) , за резултативност на действието (писАЛ е), за умозаключителност (пишеЛ Е), за оптативност (НЕКА пише, ДА пише) и др. Протичащите “реформи” неизбежно засягат и причастната система. Поради своя хибриден характер причастието (то е “отглаголно прилагателно”, следователно притежава характеристики и на имената, и на глагола) търпи влияние и от двете страни. Тук вероятно се крие причината за многото метаморфози в развоя на системата. От фиксираните през старобългарския период пет причастия – сегашно деятелно, сегашно страдателно, минало деятелно първо, минало деятелно второ и минало страдателно – по-късно остават да функционират само две – минало деятелно второ (т. нар. елово причастие) и минало страдателно причастие, които се запазват и до днес. Едва по време на Възраждането и в първата половина на 20 век българският език успява да възкреси употребата на сегашно деятелно причастие, като процесът е катализиран от силно чуждо лингвистично и просветно влияние, а с възникването на преизказните форми в партиципиалната система на българските граматики намира място (според нас абсолютно погрешно) и минало несвършено деятелно причастие (пишел). През последните години се наблюдава засилена фреквентност в употребата и на отглаголни м-форми (спускаем, движим, неуловим, непобедим), които по традиция се квалифицират като прилагателни имена, но всъщност генетично представят класа на сегашните страдателни причастия. Така в съвременния български език отново функционират пет причастия (според нас четири), като системата е в своя оптимален вид. Отделно съществува и т. нар. деепричастие, което формално е неизменяемо и е по-коректно да се отнесе към групата на наречията.

В това научно съчинение ще се спрем накратко върху същността на сегашното деятелно причастие и върху метоморфозата, която то претърпява в историческия си развой. Ще се опитаме с помощта на статистическия метод да установим до каква степен се разпростира влиянието на руската художествена литература за завръщането му в българската причастна система, като за целта ще съпоставим броя на причастията в няколко оригинални текста и съответно в техните преводи на български език. Съобразявайки го с изискванията за обем, изследването не може да претендира за пълнота и общовалидност на резултатите, но се надяваме, че ще успеем да експлицираме основните параметри на явлението.

Първите български писмени паметници свидетелстват, че сегашното деятелно причастие е било пълноценен клас думи с широка употреба в говоримия език (9-12 век). Имало е добре развито склонение с диференциращи флексии за род, число и падеж, като формообразуването е наподобявало това на прилагателните на мека основа. Оттук следва, че сегашното деятелно причастие е изпълнявало предимно атрибутивни функции и според повечето изследователи това се оказва основната причина за по-нататъшното му редуциране в езика под влияние на течащите промени в именната система и най-вече в резултат на отпадането на падежните форми.

През среднобългарския период сегашнодеятели форми се срещат все по-рядко, като употребата им е повече традиционна, отколкото реална. К. Мирчев обяснява явлението с факта, “че в някои среднобългарски паметници от 12-13 в. се срещат неправилно употребени причастни форми, очевидно доказателство, че са загубили в народния език своята жизненост” (Мирчев 1963, стр. 213). Като първи симптом за отмирането се посочва тенденцията към уеднаквяване на флексиите за различните спрежения. Най-силно е въздействието върху именителните форми на сегашните деятелни причастия за мъжки род единствено число. Промени е претърпяла и формата за женски род по посока към унифициращата морфема –А. В множествено число пък причастието заменя стария си завършек на -Е с налагащото се при всички прилагателни имена (а и при повечето съществителни имена) в българския език окончание –И за именителен падеж.

Посочените процеси, макар и слабо засвидетелствани в историческите писмени паметници, са много показателни. Според Ив. Харалампиев “формалните промени, които са се извършили главно през среднобългарския период, характеризират развоя на причастията и в другите славянски езици, те са свързани с урегулиране на вътрешносистемни формални отношения и не дават сведения за етапите на изчезване на причастните форми” (Харалампиев 1992, стр. 198).

Най-ярко доказателство за редуцирането на сегашното деятелно причастие в говоримия език са случаите, когато в писмените паметници го откриваме заменено от лична глоголна форма. В старобългарските текстове подобни примери са редки, докато през средните векове явлението придобива нормативен характер. За отслабване на партиципиалните функции свидетелства и употребата на сегашно деятелно причастие в съчинителна връзка с вербална форма, осъществена от съюза И. Като имаме предвид, че съчинителните съюзи свързват само еднородни класове думи, можем да допуснем, че авторите от този период все по-трудно са усещали първоначалните функции на старите причастни форми и са ги възприемали като лични глаголи. В този контекст можем да посочим и случаите, в които сегашните деятелни причастия са употребени неправилно или с неизменяеми падежни форми. От тях ясно личи липсата на усет у преписвача за цял един клас думи, които вече не са били характерни за живия език.

Както е известно, през бурния период на Българското възраждане (19 век) сегашното деятелно причастие започва да реанимира функциите си и постепенно намира мястото си в действащата партиципиална система. За основен двигател на процеса се приема силното влияние на руската и черковнославянската писменост и просвета. В този смисъл несъмнена роля играе и българската преводаческа практика върху художествени литературни образци от руски език. Ще припомним, че в него въпросните лексеми са развити и утвърдени и имат висока фреквентност. Така преводачът, търпейки влиянието на оригинала, се превръща в пряк участник при формирането на класа на сегашното деятелно причастие в съвременния български език.

С помощта на статистическия метод се опитахме да проследим посочения процес в продължение на период от повече от 100 години. За целта сме взели под внимание броя на сегашните деятелни причастия в руски текстове и съответно броя им в българските преводи през три различни периода – до 1900 г., от 1900 до 1950 г. и след 1950 г. Изследването, направено върху откъси от по 20 страници на произведенията “Мъртви души” (Н. В. Гогол), “Шинел” .(Н. В. Гогол) и “Капитанската дъщеря” (Н. С. Пушкин), дава следните обобщени резултати:

ПЕРИОД Брой на причастията Брой на причастията

в руски език в български език

До 1900 54 25

От 1900 до 1950 г. 55 22

След 1950 г. 54 17

Както се вижда от гореизложената таблица, броят на сегашните деятелни причастия в един и същ откъс от руски текст и съответния му превод на български език е различен. Това е напълно естествено. През 19 век влиянието на руския език е силно и до голяма степен неконтролируемо от българските книжовници, тъй като на този етап липсва общоприета езикова нормативност. Преводачът, опитвайки се да стои най-близко до оригинала, съзнателно или неволно, правилно или неуместно, употребява сравнително голям брой причастия от разглеждания тип. През първите десетилетия на 20 век се наблюдава постепенно редуциране на фреквентността им в текстовете и отпадане на “чистите” черковнославянски и руски форми на –ущ и –ющ: пишущ, играющ, умирающ. В годините след средата на века вече можем да смятаме процеса на реанимиране и укрепване на българските сегашни деятелни причастия за приключен. Езикът ни окончателно се е отърсил от силното руско и черковнославянско влияние и е “шлифовал” употребата на щ-формите, които функционират в синхрон с традициите на българския национален език. С този факт си обясняваме и най-стегнатия брой сегашни деятелни причастия в преводните текстове от периода след 1950 г.

Накрая за нас е важно да уточним какъв тип лексема е причастието. Несъмнено то е дума признак, подобно на прилагателното име и на глагола, но очевидно различаващо се от тях със свои специфични лексико-граматически характеристики. Ако си послужим с възприетите постановки, че прилагателното име е статичен атрибутивен признак на явлението, назовано от съществителното име, а глаголът е действен предикативен признак на същото име (вж. СБЕ 1998), то в тази логика на дефиниране бихме могли да квалифицираме причастието като действен атрибутивен признак на явлението, назовано от съществителното име.

В частност, за сегашно деятелно причастие ще приемаме лексемите, образувани от глаголна основа от несвършен вид плюс унифицираща морфема –Щ, изпълняващи атрибутивна служба в словосъчетанията и изреченията: пишеЩ, говореЩ, даваЩ.

Граматическата характеристика на сегашното деятелно причастие е следната:

- сигнализира се грамемата деятелен залог чрез липсата на формален показател (нулева морфема). По наше мнение морфологичната категория залог е характерна именно за причастната система и се изразява единствено от този тип лексеми.

- сигнализира се грамемата нерезултативност (акционност) чрез липсата на формален показател (нулева морфема) в опозиция с резултативното “елово” причастие, например: учещ ~ учил (по-подробно за морфологичната категория вид на действието в българския език вж. СБЕ 1998, стр. 389-392).

- чрез глаголната основа се сигнализира семантиката континуативност (вж. Котова, Янакиев 2001, стр. 517-518).

- сигнализират се съгласувателно категориите род, число и положение (определеност~неопределеност), принадлежащи на съществителното име, с което причастието е употребено: пишещ, пишещА, пишещО, пишещИ, пишещияТ, пишещаТа, пишещоТо, пишещиТе.

В съвременния български език сегашното деятелно причастие е жизнен и продуктивен клас думи. То обогатява изказа, прави го по-разнообразен и нюансиран. Няма съмнение, че руската литература през 19 век и нейните преводи на български език оказват съществен принос за вторичното му завръщане и пълноценно функциониране в системата.