ДА КАТО
КОНСТАНТЕН
СИГНАЛИЗАТОР
НА СЛЕДХОДНОСТ
ДА
AS A CONSTANT SIGNIFIER FOR
POSTERIORITY
In contemporary
Bulgarian ДА is an invariable and dependent word. It has got high
frequency and functions either as a particle or a conjunction in contact with
the verb in present tense. In such cases constant posteriority
/either successive or bound to the moment of speech/ could be observed on the
basis of conjunctive semantics, expressed with ДА, and the temporal
neutrality of the forms of present, imperfect, perfect and pluskvamperfect.
Key words: formal
functions, conjunctions, posteriority, present tense,
conjunctive.
Със
сигурност ДА
е една от
най-фреквентните
думи в
съвременния
български
език. За
относително
кратък лингвистичен
живот тя
бързо се
утвърждава
като лексема
от
изключително
значение
предвид
многообразието
от употреби и
функции, които
има. Като
част на речта
ДА е
неизменяема
дума без
самостойно
значение. В
езика най-често
изпълнява
служебна
роля и тя
именно е определяща
за
класифицирането
й. ДА може да
функционира
като частица
или като
съюз. Характерно
за тези думи
е, че при
употребата
им с пълнозначни
стават
изразители
на значения
(т. е. те са нещо
като
свободни
морфеми) или
осъществяват
семантични
отношения между
две или
повече
синтагми. В
това научно съобщение
ние ще имаме
за цел да
покажем, че
функционирането
на ДА в
българския
език константно
е свързано
със
сигнализирането
на значения,
предполагащи
бъдеща
събитийност. Извън
полезрението
ни ще остане
само употребата
за
утвърдителен
отговор на
зададен
въпрос.
Една
от
специфичните
служби на ДА
е като формообразуваща
частица на
така
наречения аналитичен
императив – да пиша,
да пишеш, да
пише...; да
пишех, да
пишеше, да
пишеше...; да
съм пишел, да
си пишел, да
пишел...; да съм
писал, да си
писал, да е
писал..;, да
бъда писан...;
да съм бъдел
писан..., както
и при
по-сложните
форми,
образувани с нека –
нека да пиша,
нека да пишеш
и т. н. Вече
сме
отбелязвали
[9], че за повелителното
наклонение
не са
характерни
темпорални
различия –
формите му не
съдържат морфема
за
категорията
време, на
практика в плана
на
изразяване
те са
неутрални.
Тази граматична
дефективност
според нас се
дължи на нещо
специфично в
семантиката
на императива
– при него
винаги става
дума за
предстоящи
събития, за
действия,
които ще се
осъществят (а
може и да не
се
осъществят)
по волята или
желанието на
говорещото
лице, чийто
комуникативен
акт пък
фиксира
момента на
изказването,
т.е.
настоящето. В
такъв случай
сигнализатор
на
следходността
ще бъде модалният
формален
показател, а
в посочените
по-горе
примери това
е
частицата-морфема
ДА. Всъщност
наличието на
маркер за
грамемата
бъдеще време
не е
необходим,
тъй като в случая
той би бил
редундантен.
Както вече посочихме,
същността на
императива е
такава, че
изразява
винаги
следходно
действие, а
футурната
семантика се
явява
имплицитна в
значението
на
повелителното
наклонение.
Вярно
е, че при
аналитичните
форми волята
на
говорещото
лице за
осъществяване
на действието
не е така
силно
проявена,
както при
синтетичните
пиши –
пишете, а
по-скоро
преобладава
желанието,
необходимостта,
настоятелността
за
извършване на
действие.
Известно е
също така, че
тази семантика
обикновено
се приписва
на подчинителното
наклонение (конюнктив),
за което
надделява
становището,
че в
съвременния
български
език няма
флексийно
изразяване.
На обратното
мнение са учени
като Ю.
Маслов, Г.
Вайганд, Ст.
Георгиев и някои
други
по-млади
изследователи
[вж. 7]. Ст. Георгиев
квалифицира
ДА-формите /а
също така и
формите с дано – дано
пиша, дано
пишеш и т.н./
като
“описателни
глаголни
форми...за изразяване
на
субективна
модалност
при силна
желателност
и намерение
на
говорещия”. Според
него “това е
инвариантът
на конюнктивното
значение” [6].
Можем да се съгласим
с
предположението,
че е
проблематично
мястото на
ДА-формите в
парадигмата
на
повелителното
наклонение.
Императивни или
конюнктивни
по своята
същност
обаче разглежданите
описателни
субективномодални
конструкции
насочват
желаното,
необходимото
действие от
гледна точка
на
говорещото
лице към бъдещето
подобно на
безспорните
за повелителното
наклонение
синтетични
форми. Ще повторим,
че изразител
на
следходността
в случаите се
явява
частицата ДА.
Важно е също така
да отбележим,
че събитията
са бъдещи по
отношение
само на
момента на
изказването
на заповедта
или
пожеланието
от говорещото
лице. Примери
: “Седнете.
Да
седнат всички!”
/Д. Талев/; “Да
беше се вредил за
някоя от
дъщерите й,
богати са /В.
Мутафчиева/; “...България
може да
откаже да
затвори
европейския
обръч около
Милошевич, но
да
била станела след
това член на
Европейския
съюз”
/Е.
Дайнов/.
Още
по-фреквентна
е употребата
на лексемата
ДА като съюз.
Той въвежда
подчинени
изречения,
поясняващи
смисъла на
сказуемото в главното
изречение.
След ДА в подчиненото
изречение се
употребява
глагол
(винаги в
сегашно
време), който
означава желано,
предполагаемо
или възможно
действие. На
практика
съюзът
фиксира
темпорално съотношение
на
следходност
на събитието в
подчиненото
изречение
спрямо това в
главното. В по-редки
случаи,
например при
условните
изречения,
посоката на
сигнализиране
на следходност
е обратна.
Изразяването
на бъдещност
от съюза ДА в
сложни
съставни
изречения е
отбелязано
още в ранните
трудове на Л.
Андрейчин.
Според него
“финалният
съюз ДА посочва,
съвсем точно
взето, бъдеще
действие спрямо
главното
изречение” [2]. П.
Пашов също
достига до
извода, че
“въведените с
да подчинени
допълнителни
изречения
означават
желани,
предполагаеми,
възможни и
пр. действия” [10].
Подобно е
мнението и на
П. Асенова,
която
характеризира
ДА-конструкциите
в съвременния
български
език като
имащи семантична
“стойност на
конюнктив” [3]. Л.
Андрейчин
допълва още,
че “след
финалния
съюз да
/или за да/ се
употребява
винаги
сегашно
време, без оглед
на времето в
главното
изречение” [1]. П.
Асенова е
по-конкретна.
Тя отбелязва,
че ДА може да
се съчетава
само с
формите на
четири
глаголни
времена –
презенс,
имперфект,
перфект и
плусквамперфект
[4].
Всъщност
употребата
на ДА + лична
глаголна форма
в сегашно
време
замества
старобългарския
инфинитив. В
съвременния
език ДА е в
контактно
положение
със
спрегаемия
глагол и
освен
служебната
си съюзна
функция изпълнява
ролята на
модален
модификатор по
отношение на
сказуемото в
подчиненото изречение.
Тук отново
става дума за
изразяване
на конюнктивна
семантика, за
която вече
казахме, че
съдържа
имплицитен
елемент на
следходност.
Механизмът
на
сигнализиране
на тези
значения се
основава на
спецификата
на
подчинителната
връзка и
характера на
съюза ДА.
Употребата
на ДА с
темпорално
немаркираните
форми за
сегашно
време му
позволява да
има
определяща
функция при
ориентацията
на действието
във времето.
Това е така,
защото във
въведените
подчинени
изречения
граматикализирано
темпорално
изразяване
няма –
сказуемото
винаги е в
сегашно
време
и съюзът ДА
в ролята на
лексикален
модификатор
ориентира
събитието в
бъдещето на
базата на изразяваната
от него
конюнктивна
модалност и
темпоралната
неутралност
на глаголната
словоформа.
Ще посочим
още, че
следходността
на събитието
в
подчиненото
ДА-изречение
е по отношение
на събитието
в главното
изречение, а
не спрямо
момента на
изказването.
Става дума за
хронологична
последователност.
Действието в
подчиненото
изречение е
зависимо от
това в
главното
(което от
своя страна
може да бъде
минало,
сегашно или
бъдещо по отношение
на
изказването),
допълва го
като негов
действен
признак и в
резултат на
връзката,
осъществена
от съюза ДА,
се проектира
като
следващо във
времето : “Мислех да я
купя и после да я препродам на
по-добра
цена” /Д. Талев/. Разбира
се, ако
сказуемото в
главното
изречение е в
бъдеще време
или изразява
следходност
по някакъв
друг начин,
то тогава
действието в
подчиненото
ДА-изречение
ще бъде
следходно и
спрямо
момента на
изказването,
и спрямо
действието,
сигнализирано
от глагола в
главното
изречение,
например : “Сигурно
ще иска да дойде при вас” /Г.
Караславов/; “Този
път ти ми дай / имплицитна
следходност / да
вечерям...” /Е.
Константинов/.
Различна
последователност
откриваме при
употребата
на подчинени
обстоятелствени
изречения за
условие,
въведени от
съюза ДА.
Освен че
сигнализират
следходни събития
спрямо
момента на
изказването,
те предопределят
бъдещия
характер и на
събитието в
главното
изречение.
Действието в
него би се
осъществило
занапред
само след като
се изпълни
условието,
поставено в
подчиненото
изречение,
например : “Утре да си затворя очите,
всичкото
може да
рухне” /Г.
Стаматов/.
Иначе
най-фреквентни
в
съвременния
български
език са
подчинените
допълнителни
ДА-изречения.
Те означават
финално,
желано, очаквано,
заповядано,
възможно
действие,
например : “Послуша
ме капитанът
и заповяда да
изпълня наказанието”
/Н.
Хайтов/; “И
тя гледаше да се
затули някъде”
/Г.
Караславов/; “Ще
вземе да ни опише някъде”
/Г.
Стаматов/.
Следходност
изразяват и
подчинените
определителни
изречения,
въведени от
ДА. Те носят
нюанс на
финалност,
следствие на някаква
причина : “Оставям
на вас
грижата да обясните
случая на
майка си” /Б.
Райнов/.
Специфична
група
представляват
въведените
от ДА
подчинени
сказуемноопределителни
изречения,
включително
и отнасящите
се до допълнението
в главното
изречение.
Преобладаващ
признак за
следходност
при тях е причинно-следственият
пожелателен
или неизбежен
характер на
събитието : “Сега
единственото
ми средство
против дъжда
е да
мисля” /Б.
Райнов/; “Уличката
бе съвсем
тъмна и Ален
оставяше
сълзите
болезнени и
гневни да
текат по
страните му” /Б.
Райнов/.
Със
съюз ДА се
въвеждат и
модални
подчинено
подложни
изречения,
които също
сигнализират
следходност :
“Беше
наистина
жалко да
гледаш как
си пилеят
парите
всички тия
типове” /Б. Райнов/.
Съюзът
ДА въвежда и
подчинени
обстоятелствени
изречения.
Модалната
следходност
тук е добре
нюансирана,
макар да е
ограничена
само в
изреченията
за цел. Често
те се въвеждат
от сложни
подчинителни
съюзи от типа
на за
да, че да, та да и т.н.,
например : “Разбрах,
че работата
става на зле
и станах да си вървя” /Н.
Хайтов/; “Идвате,
за да
покорите Париж,
така ли ?” /Б.
Райнов/.
Както
се вижда от
посочените
примери, подчинените
ДА-изречения
от всякакъв
тип изразяват
константно
значение за
следходност
в сферата на
конюнктивната
семантика.
Същият е случаят
и при
функционирането
на ДА като частица.
Същият
е случаят и
при
функционирането
на ДА като
частица.
Имаме
основания да
квалифицираме
лексемата
като
най-универсалния
сигнализатор
на
следходност
в българския
език.
Полифункционалният
й характер,
многообразието
от значения и
отношения,
които изразява,
в общи линии
са добре
проучени и отразени
в
лингвистичните
ни
изследвания. За
нас в това
съчинение
беше
достатъчен
изводът, че
употребата
на ДА в
контактно
положение
със спрегаем
глагол
винаги
сигнализира
следходно
събитие.
Силен
аргумент в
подкрепа на
казаното е
фактът, че ДА
не се съчетава
никога с
форми за
минало време
/ аорист /, а
функционира
само с
темпорално
немаркирани
глаголи.
Такива са
формите за
презенс,
имперфект,
перфект и
плусквамперфект.
ДА не се
съчетава и с
глаголи в
бъдеще време.
С оглед на
изводите,
които
направихме,
това е напълно
излишно, тъй
като ще се
получи редундантно
изразяване
на
следходност.
1. Л. Андрейчин. Основна
българска
граматика. София,
1944, стр. 221
2. Л. Андрейчин, цит.
съч., стр. 222
3. П.
Асенова. Балканско
езикознание.
Основни
проблеми на
балканския
езиков съюз. София,
1989, стр. 114
4.
П.
Асенова, цит.
съч., стр.
139
5.
З.
Генадиева-Мутафчиева.
Подчинителният
съюз да в
съвременния
български
език. София, 1970.
6. Ст.
Георгиев Българска
морфология. В.Търново,
1991стр. 341
7. Ст.
Георгиев, цит.
съч., стр.
341-342
8.
М. Деянова. Към
дискусията
за да-конструкцията
в
новобългарски.
- Български
език, 1979, № 5, стр.
422-425.
9.
К. Куцаров. Категорията
време и
значението
следходност
в
повелително
и условно
наклонение. - Славистика. Пловдив,
1998, стр. 185-189.
10. П.
Пашов.
Практическа
българска
граматика. София,
1989, стр. 349
Ас. д-р
Константин
Иванов
Куцаров,
Пловдивски
университет
“Паисий
Хилендарски”,
Филологически
факултет,
Катедра
по български
език