Лужишките
славяни и лужишките езици – вчера, днес и утре
Вероятно малцина са
тези, които са чували и знаят нещо по-конкретно за лужишките серби и за Лужица.
Незнанието може да се обясни с факта, че “държавата Лужица” просто не
съществува.
Днес исторически славянската област Лужица се намира на територията на Германия и граничи с Чехия и Полша.
Лужица (луж. Łužica, нем. Lausitz) се състои от Горна Лужица и Долна Лужица. Горна Лужица е разположена в немската област Саксония и неин главен културен център е град Будишин (глуж. Budyљin, нем. Bautzen), разположен на 50 км от Дрезден. Долна Лужица започва на север от град Будишин и заема немската област Прусия. Главен културен център на Долна Лужица е град Хошебуз (глуж. Choćebuz, длуж. Chośebuz, нем. Cottbus). През цяла Лужица протича река Шпрее (луж. Sprjewja). Днес този малък славянски народ наброява едва около 55 000 души, като от тях 40 000 живеят в Горна Лужица, а 15 000 в Долна Лужица. Всъщност, само 10% от населението на Лужица днес е славянско. Навсякъде селата са вече смесени – немско-славянски. Лужишките славяни наричат себе си Серб, Сербовка, Сербя (глуж. Serbja, длуж. Serby). Определението “лужишки” е необходимо, за да ги различим от балканските сърби, с които ги свързва само общият славянски произход.
Уникална е съдбата на този най-малък славянски народ, защото въпреки хилядолетната насилствена и естествена асимилация лужичаните успяват не само да запазят своя език, но (макар и в по-ограничена степен в сравнение с останалите славянски езици) да създават и разнообразна в жанрово отношение литература.
Езикът,
който говорят лужишките славяни, съществува
под общото название сербшчина (serbљćina), но с два варианта –
горнолужишки (говори се в Горна Лужица) и долнолужишки
език (говори се в Долна Лужица).
Няма рязка граница между
горнолужишките и долнолужишките говори – в централната част на територията (т. нар. Средна Лужица) е налице широк
пояс преходни говори. Освен това и двата лужишки езика никога не са били
държавни езици. Днес те могат да бъдат определени
като микроезици, които имат силно стеснени и ограничени от
различни обстоятелства функции.
Най-старите паметници на лужишкия език са т. нар. магдебурски глоси от XII век. През XVI век се
появяват и първите текстове – различни клетвени формули, напр.
клетвата на жителите на гр. Будишин от 1532 г. (жителите на гр. Будишин се
заклеват във вярност на чешкия крал Иржи от Подебрад). Това са текстове с
религиозен характер, чието разпространение е свързано с Реформацията.
Първоначално всеки автор пише на своя роден диалект и едва през XVII век започва да
се образува наддиалектна книжовна норма. Дълго време съществуват две
горнолужишки норми: протестантска, основаваща се на диалекта, който се говори
югоизточно от Будишин, и католическа със западногорнолужишки черти.
Благодарение на дейността на научното дружество Матица Сербска и на някои
писатели, например Якуб Барт-Чишински, през втората половина на XIX и началото на
XX век
настъпва разцвет на горнолужишкия език, като постепенно се налага една обща
горнолужишка норма. Въпреки това нормата все още не е много стабилна - тя се
спазва в писмената форма, докато говоримата реч изобилства с диалектизми.
Характерен за говоримата реч също така е по-големият брой германизми, главно
лексикални.
През Възраждането се полагат основите на най-важните културни институции. През 1847 г. се създава Матица Сербска (Maćica Serbska), културен център на серболужишкото национално движение с функциите на издателство, библиотека, архив, академия. Видни лужишки възрожденски дейци са например Хандрий Зейлер (1804–1872), Ян Арношт Смолер (1816–1884), Арношт Мука (1854–1932), Ян Петър Йордан (1818–1891), Якуб Барт Чишински (1856–1909), Мато Косик (1853–1940) и др. Това е частица от оптимистичната страна на сербското Възраждане. По-печалната е, че през 1875 г. излиза специален указ, с който се забранява изучаването на сербския език в пруската част на Горна Лужица. По това време се забелязва засилена немска кампания против дейността на Матица Сербска.
Двадесети век е белязан както от множество позитивни факти, така и с мрачните за Лужица последствия от зловещата малцинствена политика на Хитлер (лужичаните са били третирани като евреите) и Сталин. След Втората световна война лужишките серби окончателно се разделят с мечтата за собствена държавност. Непосредствено след приключването на войната особено активна се оказва дейността на различните дружества, чиято основна цел е била присъединяването на Лужица към Чехословакия. Интерес към присъединяването е имало и от двете страни, и то на най-високо равнище; исторически факт е, че чехословашкото правителсто многократно е изпращало писма лично до Сталин, но, за съжаление, малка Лужица не е била приоритет на Великите сили по това време, а и страхът от разрастването на чехословашките земи в посока към Берлин също е оказал решаващо влияние. И така, Лужица остава в границите на източната част на Германия.
През 1950 г. се приема Указ за защита правата на славянското малцинство в Долна Лужица. През 60-те и 70-те години обаче се забелязва драстичен спад на желаещите да се учат в сербско училище – причините вероятно са в унифициращата политика на социализма.
В най-ново време на горнолужишки и на долнолужишки език
излизат следните вестници: Сербске новини (Serbske nowiny), Розхляд (Rozhlad), Сербска
шуля (Serbska šula), Летопис Сербскехо института (Lětopis Serbskeho instituta), Нови цасник (Nowy
Casnik), Католски посол (Katolski posoł), Помхай буох (Pomhaj Bóh), Пломие (Płomje), Пломио (Płomjo), Сербска
протика (Serbska
protyka), Сербска пратия (Serbska pratyja), Соколске листи
(Sokołske listy), Паучина (Pawčina, младежко
списание, което вече не се издава), Сорапис (Sorapis).
През 1993 г. е разрешено излъчването на телевизионна
програма на долнолужишки език – Телевокно Лужица, а година преди това стартират
и радиопредавания (в определени часови пояси) както на горнолужишки, така и на
долнолужишки език. Телевизионни предавания има и на горнолужишки език “Serbske wokno”, а също така
и “Wuhladko”.
В областта на художествената литература трябва да отбележим имената на Мария Кубашец, Мерчин Новак-Нехорнски, Кито Лоренц, Бено Будар, Юрий Бриезан, Миерка Миетова, Юрий Кубаш-Ворклечан, Кшешчан Крауц, Юрий Кох, Бенедикт Дирлих, Ружа Домашсина, Доротея Шолчина, Ева-Мария Чорнакец, Юрий Краужа и много други.
Град Будишин наброява около 50 000 жители, като населението
е смесено – славяно-немско. Будишин е може би най-красивият град в цяла Лужица.
Вниманието привлича старата част на града, която днес оформя централния градски
облик. Със своите средновековни крепостни стени, с многобройните си готически
църкви и кули Будишин е любимо място за поети и художници, които търсят тук
романтиката на отминалото време. Внушителна със своите мащаби, респектираща със
своята готическа строгост, в центъра на града, срещу кметството, се издига
катедралата “Свети Петър”, в която от години католици и протестанти заедно
отправят молитви към Бога. Будишин е и един от най-старите градове в Лужица,
през 2002 г. навърши 1000 г. За пръв път за града се споменава 600 г. след
Христа, като на негово място е имало стара крепост на славянското племе милчани,
което е населявало долините на река Шпрее. През града са минавали важни
търговски пътища от изток–запад, север-юг. Сред
забележителностите на града е и средновековната кула Бохата виежа, която се е
наклонила на северозапад с 1,44 м. Някога Будишин е бил богат град. За това
свидетелстват запазилите се наименования на различни места, например Бохата
виежа (богата кула), Бохата хаса (богата улица), Житне вики (пазар за жито),
Миасове вики (пазар за месо) и др. Днес в Будишин се намират всички най-важни
културно-просветни институции на Лужица. В религиозно отношение почти цяла
Горна Лужица е католическа. Именно в католическите села може най-често все още
да се чуе славянска реч. Почти изцяло католически е град Камиенец с около 20
000 жители, а също и селата около него. Основният католически бастион е
манастирът Мариина хвиезда, намиращ се недалеч от Камиенец.
От Будишин на път за Хошебуз се минава през т. нар. Средна
Лужица. Една от забележителностите тук са Слепянските канторки. Това е група
възрастни жени (последни мохиканки, както те се наричат), облечени в народни
носии (drasta), изпълняващи народни песни на горнолужишки и долнолужишки
език.
Със сигурност обаче, ако търсим пракръстницата на цяла
Лужица, ще я открием в Долна Лужица, която утолява жаждата си в безброй канали,
реки, рекички, които са жизненоважни за местните славяни. Освен чисто стопанско
значение каналите притежават и голяма атрактивна стойност –
най-вече за туристите. Лужичаните наричат каналите – Блота (Błota). Над 500
рекички и разклонения на Шпрее, преплетени в чуден лабиринт, се провират през
гори, като свързват безброй малки селца. Общата дължина на каналите е 971 км, което прави един полет със самолет от
Будишин до Париж.
Културният център на Долна Лужица е град Хошебуз (наброява
около 100 000 жители) и макар че е по-голям от Будишин, Хошебуз е предимно
промишлен град. Разбира се, и тук не липсват старото кметство, църква и площад.
В Хошебуз се намират и някои от филиалите на основните лужишки институции –
Сербски музей, Сербска гимназия, Сербски институт за изучаване на долнолужишкия
език и култура, Сербско радио, Редакцията на долнолужишкия вестник “Нови
Цасник” и др.
Историческите обстоятелства и обстоятелствата на днешното модерно консуматорско общество са превърнали лужишките серби в билингви. Езиковата ситуация в Лужица е особена от социолингвистична гледна точка, защото в нея неравноправно се преплитат две неродствени езикови системи – славянската и немската, разпределяйки си различни социални сфери на влияние и съществуване. Официален език е немският, а славянският е онзи код, чрез който те пазят собствената си идентичност, корени, фолклор. Именно чрез славянския език можем да се докоснем до един невероятно силен и жив славянски дух на съпричастност към всички останали славяни. Немският език е не само официален език в Германия, в чиито граници се намира Лужица, но и задължителен за днешното лужишко общество при намирането на работа. Лужишките езици имат факултативна употреба, а функциите им са по-скоро сакрални. Те са породени от интелектуалните и духовните потребности на лужичаните. Лужишките езици са живата и най-истинската връзка с корена, със собствената идентичност. Те са най-убедителното доказателство, че сербите в Германия са различни от немците. Лужишките езици са локализирани в няколко огнища, които поддържат съществуването им. На първо място това е семейството, при условие обаче, че то е славянско или ако е смесен брак, немскоезичният толерира славяноезичния.
Другият пазител на славянската реч е църквата. Най-вече католическите църкви, които са по-консервативни и в много от които литургиите се провеждат на лужишки език. Голяма е магията на Божието слово, изречено на майчиния език. По този начин чувството за малоценност, обреченост изчезва и нещата добиват по-космополитни измерения и внушения.
На трето място
стои училището. Неговата позиция обаче е стабилна за тези, които са избрали да
учат в лужишко училище. Специфични
са функциите на лужишкото училище. Наред с основната си задача – да дава познания за света – притежава и друга, която е много
по-важна. Мисията на лужишкото училище се състои в това да възпроизвежда
убедени носители на лужишката духовност. Защото не е тайна, че езикът,
културата – всичко
умира, когато престанат да съществуват хората.
Иначе улицата
отдавна е немскоезична. Даже лужичаните извън дома си “превключват” на немски
код, за да бъдат разбрани. Така славянският език се е превърнал в онзи шифър,
чрез който се разпознават и идентифицират своите. Не са малко обаче и онези лужичани,
които и помежду си говорят на немски. За съжаление, към това число трябва да
включим и лужишките студенти, които изучават сорабистика в Лайпциг. Оказва се,
че при по-неформално общуване немският език е предпочитан. От друга страна,
влиянието на немския език върху двата лужишки езика е много силно, и то не само
в исторически план, но и от синхронна гледна точка. Немски езикови особености
се забелязват на всички езикови равнища – прозодично, фонетично,
словообразувателно, лексикално, морфологично, синтактично.
Вероятно поради значителната
дистанция между книжовната норма и голямото диалектно разнообразие, което силно
разколебава кодифицирания вариант на езика, промените в горнолужишкия език се
движат с динамика по-различна от тази в останалите славянски езици.
Мобилността, темпото на промяната на
граматичните правила можем да си обясним единствено с по-особената социолингвистична
ситуация в Лужица.
Правилният, шлифованият, кодифицираният вариант на горнолужишкия език се
използва активно от една неголяма група интелектуалци, които в повечето случаи
използват този вариант на езика и като работен инструмент, за да публикуват
свои текстове. По-голямата част обаче от горнолужичаните владеят по-ниските
стилистични слоеве на езика (в повечето случаи роден диалект), а до
кодифицирания вариант прибягват твърде рядко, т. е. по-скоро пасивно, отколкото
активно си служат с книжовната норма.
Тук се намесва и употребата на немския език, най-вече при кореспонденция
с институциите в немската държава, а също така и на работното място. И така, на
практика се получава пропаст между различните стилистични етажи на
горнолужишкия език (друг е въпросът, че не всички функционални стилове се развиват с еднаква сила).
От това вероятно произтича и неустановеността, непостоянството и липсата на
стабилност в нормата. Представата за нормирания горнолужишки език през
годините или се е разширявала по-интензивно (като е включвала повече разговорни
и диалектни думи и форми с цел да направи достъпен езика и до по-необразованите
групи лужичани), или се е стеснявала (вероятно защото се е стеснявал и кръгът
от хора, които са ползвали кодифицирания вариант на езика). При всички случаи
обаче причините са и извънезикови (исторически, политически, социални, културни
и др.).
Освен с езика, фолклорът е вторият културен знак, с който
славяните тук се различават от немците. Иначе битът отдавна е еднакъв. Еднакви
са социалните и екологичните проблеми, които стоят пред тях. На територията на
Средна Лужица се намира множество заводи (стъкларски, за преработване на руда и
др.), които, от една страна, осигуряват прехраната на много хора, но, от друга
страна, са огромен екологичен проблем. Почти апокалиптично изглеждат дългите
десетки километри ями, от които се вадят кафяви въглища. А на тяхно място само
преди няколко години е кипял живот, имало е лужишки села, изселени… заради рудните
находища. Проблем за лужичаните е и това, че те не живеят компактно, а са
разпръснати и смесени с немското население. А след обединението на Германия
много лужишки семейства са принудени да напуснат родните си места, за да търсят
прехраната си в западните части на немската държава или даже и в други страни.
Социалните проблеми оказват влияние и върху цялостната езикова картина в
славянска Лужица, защото се стеснява кръгът от активните носители на лужишките
езици, а в по-дългосрочен план това води и до затварянето на и без това малкото
останали лужишки училища. Пример за това е училището в село Chrósćicy, което беше затворено
през 2003 г. поради малкия брой деца, а това е село, в което процентът на говорещите лужишките езици е най-голям.
Особено болен е въпросът, свързан с факта, че сербите си нямат своя
държава, макар че имат символи на държавността – знаме, химн, герб и всъщност
днес са изчезващ славянски народ.
Вероятно заради носталгията по собствената неосъществена
държавност лужичаните са особено “отворени” и приятелски настроени към всички
останали славяни. По-тесни контакти поддържат с Чехия, Полша, Украйна, Русия,
където езикът им се изучава. Тези междуславянски контакти са част от
стратегията им за оцеляване.
Лужица е онова място, което е “консервирало” в
най-голяма степен романтичната представа за общото задружно славянско минало и
в което топлото отношение към славянските старини и към идеята за славянската
взаимност е може би най-искрено и чисто.
Лужичаните се гордеят много със своята Лужица и не пропускат случая да
ти покажат някоя църквичка, гроб, камък – все спомен за нещо. В Лужица човек
осъзнава смисъла и важността на собствените си културни знаци и ценности.
Бъдещето на лужишките славяни зависи от
много фактури, но като че ли най-важният е тяхната собствена инициативност и
предприемчивост в посока търсене
адекватни на новото време форми
за поддържане и използване на езика. В този смисъл нещата са поставени на чиста
основа, защото езикът им ще просъществува
толкова дълго, колкото те самите имат желание и воля за това. Дали ще
предпочетат доброволно и изцяло да приемат само немския език, като средство за
самоосъществяване и ще пренебрегват славянския заради нетолкова атрактивното му
положение и по този начин ще се откажат и от собствената си идентичност,
това изцяло зависи от тях самите. Макар
и не толкова атрактивен и “конкурентноспособен” като сфери на влияние,
лужишкият език има други, по-невидими и непрагматични, но по-важни духовни предимства пред немския език. Достойнствата
му трябва да се търсят в областта на своето, родното, майчиното. В този смисъл
успех има стартиралият през 1998 г. WITAJ проект (witaj = добре
дошъл). Целта на проекта е още в най-ранна възраст, т. е. започва се от
обучението в детските градини, както немските, така и лужишките деца да бъдат
приучавани на двуезичие. Успехът на проекта зависи от доброволното желание на
родителите децата им да усвояват паралелно двата езика, и то не в условията на
тяхната конфронтация, а на взаимното им съществуване. Осъществяването на
проекта започва от Долна Лужица, защото положението на долнолужишкия език в
сравнение с горнолужишкия е по-драматично. В момента паралелното двуезично обучение
се провежда в 19 WITAJ-детски
градини с около 250 както немски, така и лужишки деца, като тенденцията е този
модел на обучение да се разширява. В Будишин е създаден и специален център Rěčny centrum WITAJ, откъдето се координира проектът. Основната визия, която се отстоява с този проект е Лужица (както
немската, така и славянската) в бъдеще да се превърне в истински двуезична, но
не за сметка на славянския език, както е било през вековете. Пак във връзка с
бъдещето на славянска Лужица особено подходящ ни се струва моделът на
хибридните светове, защото глобализацията предлага не само модел на
доминиращите светове, но и на хибридните, смесените, на взаимното проникване и допълване на културите. Този
модел ни се струва по-оптимистичен, отколкото деленето само на лужичани и само на немци. А и на
практика тази културна хибридност векове наред е съществувала, защото от векове
районът е със смесено население.