Експресивно назоваване на човешки качества посредством
фразеологизми с компоненти зооними в българския език
Породени преди всичко от потребностите на всекидневното общуване, фразеологизмите ( = фразеологични единици = ФЕ ) изпълняват в него ролята на ярко номинативно-характеризиращо и експресивно средство. Те имат важно значение за създаването на своеобразна езикова картина на света, като същевремнно се превръщат и в “огледало на живота на нацията” ( вж. Маслова, 2001, с.54 ). Природата на техните значения е тясно свързана с фоновите знания на носителите на езика, с практическия им опит и културно-исторически традиции. Езиковата картина на света, която има антропоцентрична ориентация, формира и типа отношения на човека към заобикалящия го свят - към природата, животните, към самия себе си ( пак там, с.55 ). Изграденият в съзнанието на човека модел на света се съхранява и проявява в и чрез езика. Този факт, определян като културно-езикова съотносителност, се разглежда от лингвокултурологията като наука, ориентирана към културния фактор в езика и езиковия фактор у човека. В основата на хипотезата за лингвистичната относителност на Сепир - Уорф ( Уорф, 1960, с.174 ) е застъпено убеждението, че хората виждат света по различен начин - през призмата на своя роден език.
Целта на настоящата работа е, изхождайки от тази теза, да се проследи ролята на българските ФЕ, съдържащи компоненти зооними за експресивното назоваване на различни човешки качества ( физически и волеви ). Така, от една страна, ще се очертае връзката между отношението на нашия народ към различни представители на животинския свят и човешките качества, с които те се асоциират, а от друга - ще се осмисли спецификата на изграждащата се, посредством ФЕ като ярки образно мотивирани единици, българска езикова картина на света по отношение на културно-ценностните ú доминанти.
Ексцерпираният материал е от “Фразеологичен речник на българския език” ( т. I и II, С., 1974/75 г. ) и включва над 150 ФЕ, като неговият обем е достатъчно представителен за целите на настоящото изследване.
Анализирайки езиковата картина на света, създавана посредством българските ФЕ, трябва да посочим следните нейни белези:
1. антропоцентричност - т.е. съобразяване с гледната точка на човека, която се превръща в мярка за всичко;
2. пейоративност - т.е. наличие на предимно отрицателна оценка или изразяване на неодобрително, презрително отношение към номинирания обект.
Прави впечатление, че изследваните ФЕ съдържат като компоненти названия на извънредно широк кръг представители на животинския свят ( диви и домашни животни, птици и насекоми ): маймуна, лъв, камила, слон, мечка, заек, елен, таралеж, вълк, лисица, змия, кон, коза, кобила, бивол, крава, свиня, мишка, жаба, костенурка, котка, куче, петел, кокошка, гъска, патка, кукувица, гълъб, врана, орел, сврака, риба, пеперуда, муха, пчела, оса, мравка, бълха, въшка и др.
Тези ФЕ могат да бъдат групирани с оглед на експресивно назоваваните от тях човешки качества в две големи групи за характеризиране на: 1. отрицателни качества; 2. положителни качества. Преобладаващият брой ексцерпирани ФЕ се отнасят към първата група.
Ако възприемем като основен показател тяхната честотност, можем да изградим приблизителна ценностна скала, адекватна на утвърдената система от морални норми и оценки на българина.
1.1. В този смисъл най-много на брой в езика ни са ФЕ, които характеризират злия, лошия човек. Например:
Змия усойница му е плюла в устата; Змия има в устата; Да плюе на змия в устата, ще я отрови; мукоаница куче; вълк в овча кожа; злобна като кучка; белязано магаре; белязана овца; черна овца; Яхнал е на оса; зъл като куче ( рис ); зла като усойница и много др.
Различните образи, залегнали в тези ФЕ, са резултат от богатата асоциативност на народа ни, който определя своя мярка за нещата и чрез експресивно назоваване постига силно емоционално въздействие.
Известно е, че процесът на приписване на качества, характерни за животните, на хората се определя като метафора. В случая метафоричните референти на имената на животни са хора, което от своя страна е в съответствие с принципите на антропоментричността и антропоцентричността ( вж. Ишпекова, 1994, с.38 ). Според В. Н. Телия антропоцентричният принцип “се проявява в създаването на еталони, на стереотипи, които служат като своеобразни ориентири в количественото и качественото възприемане на действителността” ( Телия, 1988 ).
1.2. Ако според народните стереотипи злият човек най-често се свързва със змията, вълка или кучето, то глупавият човек се асициира с овцата, кокошката, патката, гъската. Например: глупав като овца; умен като гъска ( ирон. ); отишло пате, върнало се гъска; с кокоши ум; чавка ( патка ) му е изпила ума и др. Други характерни, но не толкова разпространени, образи откриваме в следните ФЕ: глупав като шаран; Имам бръмбари в главата си; Мухи бръмчат в главата ми, които притежават различна нюансираност на посоченото качество в значението си.
1.3. Изследваният материал показва, че народът ни възприема негативно горделивия човек, като отрицателното отношение към него често пъти граничи с иронията. Това се вижда от следните ФЕ: надувам се като петел на бунище ( купище, стобор ); наперен като петел; надувам се като мисирка ( паун, свинска опашка, попарена въшка ); надут като пуяк; надут като куче във фасул ( като въшка в нова риза ) и др. Прави впечатление, че в посочените ФЕ горделивостта преобладаващо се осмисля с поведението на различни птици.
1.4. На четвърто място в скалата на утвърдените отрицателни качества е скъперничеството. Стиснатият човек се порицава, осмива се чрез такива експресивно въздействащи ФЕ като например: стрижа комара ( бълхите, мухата ); треса се като кокошка на просо; свила ми се е змия в кесията и др. Макар че и тук откриваме различни образи, доминиращ e стереотипният модел, при който асоциирането на това качество е свързано предимно с образите на различни насекоми, възприемани като вредители.
1.5. Немалко на брой ФЕ назовават образно страхливия човек. Например: трепери ми сърцето като на мършав заек ( като пиле ); Имам заешко сърце; от жабата се боя; сърцето ми трепери като на мъртво куче опашката и др. Характерни традиционни образи тук са заекът и пилето.
1.6. Проявата на инат се оценява като друго отрицателно човешко качество, което се осмива в редица български ФЕ: котката по гръб не пада; тегля се като вол на жегли; дърпам се като магаре на мост и др.
От тях личи, че традиционните представи на българина за глупавото упорство неизменно се свързват с образите на котката, магарето, вола.
1.7. Редица отрицателни човешки качества се характеризират от единични ФЕ, съдържащи различни образи на животни. Например: държа мъст като камила ( ‘отмъстителен, злонамерен човек’ ); за една бълха изгарям юргана
( ‘неразумен съм ‘ ); комара цедя, камила гълтам ( ‘дребнав съм’ ); вятър ме носи на бял кон ( ‘лекомислен съм’ ); крадлив като сврака ( ‘много крадлив’ ); луд като вран кон ( много невъздържан ) и др. Прави впечатление, че сред посочените ФЕ откриваме разнообразни структурно-семантични типове, но най-разпространени между тях са адекватните ФЕ от типа на устойчивите сравнения ( лява страна + като + дясна страна / глупав като патка; надут като пуяк ).
Те се открояват като стереотипни образи, които почти винаги са национални и свидетелстват за характера на националното световъзприемане. Предимство на сравненията е, че с пестеливи изразни средства се достига по най-кратък път до образното изказване на мисълта, до желаната характеристика, като при това ярко се заявява определено емоционално отношение към обекта на номинацията ( Кювлиева - Мишайкова, 1986 ). Националнокултурната специфика на ФЕ устойчиви сравнения се свързва, от една страна, с житейския опит и мъдростта на народа, а от друга - с богатото асоциативно мислене и възможностите за изява на народното въображение.
2. По подобен начин ( чрез схемата на устойчивите сравнения ) най-често са реализирани и ФЕ в езика ни, които характеризират положителни човешки качества. Както вече посочихме обаче, те са по-малко на брой, а някои от тях се използват и значително по-рядко. Може би обяснението на това трябва да се търси във факта, че много по-любопитна и емоционално нюансирана е" тъмната страна "на човешкия характер, което обуславя и по-големия интерес на словотвореца към нея. Сред ексцерпираните ФЕ от типа на устойчивите сравнения за положителни качества откриваме следните изрази:
работлив като пчела ( ‘много работлив’ );
кротък като агне ( божа кравица ) ( ‘много кротък’ );
верен като куче ( ‘много верен’ );
здрав като бик ( елен ) ( ‘много здрав’ );
тих като мишка ( кукувица ) ( ‘много тих’ );
търпелив като бивол ( ‘много търпелив’ );
бял като гълъб ( ‘много бял, хубав’ );
волен като птичка ( ‘много волен’ ).
От типа на адекватните ФЕ със смесена структура пък са:
и на мравката път струвам ( ‘кротък, благ, добър човек’ );
не настъпвам мравка ( ‘много съм благ’ );
не мога да убия една муха ( ‘тих, смирен, кротък съм’ ).
Атрибутивни двукомпонентни словосъчетания представляват ФЕ:
лява(та) пчела ( ‘пъргав, енергичен човек’ );
вярно куче ( ‘доверен човек, приятел’ )
и др.
Посочените примери почти изчерпват ФЕ от този тип. Прави впечатление, че и в този случай образите на животни, които откриваме в народните когнитивни модели, съдържащи различни метафорични аспекти, са твърде разнообразни и безспорно са обусловени от множество фактори - бит, фолклор, митология и др. Как да обясним наличието на един или друг образ, на една или друга асоциативна връзка при тях ? Според Р. Ишпекова успешен опит да се създаде стройна универсална йерархична организация на света е митологичният модел на Дървото на живота. Той се основава на концептуалната метафора" Доброто е нагоре, Лошото е надолу” ( Ишпекова, 1994, с.40 ). В тази йерархия животните заемат своето място, като на върха се намират птиците, на ствола - копитните животни, в корените на дървото - земноводните и влечугите. В своето изследване авторката посочва и психолингвистични и лингвистични данни за това, че днешната ни представа за животните не се различава от този митологичен модел за тях ( пак там, с.41 ).
Един поглед към нашия материал показва състоятелността на подобен опит в най-общ план да бъдат обяснени отрицателните или положителните оценки, които се дават посредством българските ФЕ на едни или други животни, а оттам и асоциирането им с положителни или отрицателни човешки качества. Разбира се, нерядко се натъкваме на редица противоречиви оценки. Ако при змията например злобата, коварството, лукавството, се проявяват като константни величини, то овцата се асоциира както със злия характер на човека ( черна овца, белязана овца ), така и с глупостта ( глупав като овца ). Обект на крайно противоположни оценки е кучето ( зъл като куче и верен като куче ). От насекомите с отрицателния знак са белязани мухите ( нахалство ), бръмбарите ( глупост ), осата ( злоба ), но пчелата ( противопоставена на осата ) трайно се свързва с положителната оценка ( работлив като пчела ). Птиците също се възприемат нееднозначно. Ако оценката за гълъба е винаги положително маркирана ( мир, любов, чистота, красота - бял като гълъб ), то другите птици се свързват предимно с отрицателния знак ( надут като петел, (пуяк, паун) , крадлив като сврака и т.н. ). На пръв поглед този факт може би изглежда малко смущаващ, но както е известно установените културни модели за животни като метафорични ориентации често пъти не съответстват на обективно притежаваните от тях качества. Решаващ във всички случаи е човешкият физически и културен опит, който може да носи както универсален, така и национално специфичен и индивидуален характер. Ето защо в резултат на такова взаимодействие създадената езикова картина на света се отличава както с типологически общи, така и с индивидуални особености.
Литература:
1. Ишпекова, 1994: Ишпекова, Р. Конвенционални концептуални метафори и идеализираните когнитивни модели за животни. В: Съпоставително езикознание, XIX 1994, № 6.
2. Кювлиева - Мишайкова, 1986: Кювлиеава - Мишайкова, В. Устойчивите сравнение в бълг. Език, С. 1986.
3. Маслова, 2001: Маслова, А. Лингвокультурология, М. 2001.
4. Телия, 1996: Телия, В. Н. Русская фразеология. Семантический, прагматический и лингвокультурологический аспект. М., 1996.
5. Уорф, 1960: Уорф, Б. Л. Отношение норм поведения и мышления к языку. В: Новое в зарубейной лингвистике. М., 1960, вып. 1.