Вметнати деепричастни конструкции в българския език

Яна Пометкова

Публикация в: Известия на Научен център “Св. Дазий Доростолски”. Книга ІІ. Силистра, 2007, 237-242.

Деепричастието е нелична глаголна форма, която “означава второстепенно, допълнително и едновременно действие спрямо глагола (сказуемото) в съответното изречение”[1]. То има хибриден характер – свързва се както с глагола, така и с наречието: като девербативно образувание запазва значението ’действие’ на произвеждащата глаголна основа, а като наречието има неизменяема форма и обикновено в изречението функционира като обстоятелствено пояснение.

Деепричастието – самостоятелно или като център на синтактична конструкция – представя вторична, зависима предикация, чиито темпорални характеристики се определят спрямо времето на глагола сказуемо в изречението: двете действия протичат едновременно, а вършителят е един и същ. Включването на деепричастна конструкция в простото изречение усложнява неговата семантична структура – по съдържание става полипредикативно (полисъбитийно), въпреки че по форма остава монопредикативно, срв. напр.: “Да не би пощальонът, минавайки край тях, да ù е казал?” (Хр. Нанев) и “Да не би пощальонът, когато е минавал покрай край тях, да ù е казал?” (деепричастната конструкция е в позицията на подчинено обстоятелствено изречение за време).

Наблюдава се обаче и друга, по-особена употреба на деепричастните конструкции – като вметнати в изречението. Вмятането като синтактично явление е отбелязано в редица български граматики[2]. За означаването му се използват различни термини в съвременната ни синтактична литература: вметнати думи и изрази[3], вметнати конструкции[4], вметнати синтактични единици[5]. В българското изречение могат да се вмятат думи, изрази и изречения, “за да изразят отношението на автора на изказването към фактите, за които става дума, реда на тези факти, начина, по който е оформено съобщението и пр. или за да разкрият информация, която се схваща като странична за съдържанието на изказването”[6].

На първо място ще се спрем на деепричастни конструкции, които са част от вметнато изречение. Вметнатите изречения “се добавят към общото съдържание на основното изречение като попътни забележки или пояснения, необходими според говорещия за разбиране на текста”[7]. Деепричастието изразява второстепенно действие, съпътстващо главното действие, изразено с глагола сказуемо във вметнатото изречение, което от своя страна също има второстепенно, допълнително значение за съдържанието на изречението, напр.: “Този договор бил скрепен със странна тържествена клетва: Тервел се клел по християнски, Юстиниан – по български (по същия начин се заклели след 110 години Омуртаг и Лъв V, сключвайки 30-годишен мирен договор; как точно е ставало това – нетърпеливият читател може да прочете на 146 страница)” (Ст. Цанев); “За тази цел му бил нужен мир – и той, след една несполучлива битка край Бурдизо, в която едва не бил пленен и се спасил с позорно бягство (след него ще да е побегнала и цялата му армия, щом гърците увековечили позора на българите, давайки ново име на града: Булгарофигон, което значи “Българското бягство”) (Ст. Цанев). Функционирането на деепричастните конструкции като част от вметнато изречение не се различава от функционирането им в простото изречение – те имат един и същ субект с глагола сказуемо във вметнатото изречение и усложняват семантичната му структура.

Освен като част от вметнато изречение деепричастните конструкции могат самостоятелно да представят вметнати синтактични единици. Те са подходящи за изразяване на допълнителна, уточняваща информация, тъй като деепричастието означава второстепенно действие, съпътсващо действието на глагола сказуемо в изречението, напр.: “Намеренията им вероятно са били благородни – да опростят правописа (изхвърляйки една след друга “излишните” букви или буквите, изразяващи приблизително близки звукове) (Ст. Цанев); “Ако славяните са предлагали на бившите си врагове – на пленниците – да останат да живеят при тях “като свободни хора и приятели” (угощавайки ги по гореописания начин) – какво, мислите, са предлагали те на траките, с които дори не са воювали?” (Ст. Цанев). Деепричастните конструкции в разгледаните примери са едносубектни с глагола сказуемо, чието действие уточняват, и се доближават по синтактичните си признаци до обособените части на изречението; те усложняват семантичната структура на изречението, срв.: “Намеренията им вероятно са били благородни – да опростят правописа (изхвърляйки една след друга “излишните” букви или буквите, изразяващи приблизително близки звукове) (Ст. Цанев) – “Намеренията им вероятно са били благородни – да опростят правописа, изхвърляйки една след друга “излишните” букви или буквите, изразяващи приблизително близки звукове) (Ст. Цанев) и “Намеренията им вероятно са били благородни – да опростят правописа, като изхвърлят една след друга “излишните” букви или буквите, изразяващи приблизително близки звукове) (Ст. Цанев).

По-друг характер имат вметнатите деепричастни конструкции, в които деепричастието има значение не за полисъбитийността на изречението (не усложнява семантичната му структура), а за “неговия модус – комплекс от смисъл, идващ от говорещия”[8]. С модусните глаголи се означава вербалната и психическата дейност на човека.

С вметнатите деепричастни конструкции от този тип може да се даде информация за цитиране, за заимстване на средства, за позоваване на даден автор; ядро на вметнатата конструкция могат да бъдат деепричастията цитирайки, перифразирайки, следвайки, напр: “Известен е принципът на Морис Дьони за същността на картината, използван като аргумент от цели поколения защитници на формализма. Перифразирайки този принцип и отнасяйки го към скулптурата, Мартини бе заявил: “Да помним, че една статуя, преди да бъде боен кон, гола жена или някакъв анекдот, е по същността си произведение в три измерения, съставено от обеми, обединени в известен ред” (Б. Райнов).

Т.В. Шмелева отбелязва, че в смисъла на изречението “присъства компонент, съдържащ указание за акт на говорене и характеристика на авторските действия. Този компонент на смисъла, който може да се нарече речеви, по принцип е скрит, имплицитен по силата на своята самоочевидност”[9]. Деепричастната конструкция е едно от средствата за експликация на речевия компонент, когато е необходимо да се подчертае източника на заимстване, да се спази логическата последователност на текста, да се мотивират авторовите изводи и заключения и др., срв. напр.: “Следвайки Павсаний, ще трябва да добавим, че образите в картините на Полигнот били съвършено плоски, както върху вазите, и той ги рисувал, за да им предаде известна перспектива” (Др. Тенев) и “Като следваме Павсаний, ние, които говорим (имаме авторско ние), ще трябва да допълним, че образите в картините на Полигнот били съвършено плоски, както върху вазите, и той ги рисувал, за да им предаде известна перспектива” .

Една от характеристиките на текста е логическа последователност на авторовите мисли. Тя може да се подчертае с вметнати деепричастни конструкции, в които деепричастието е образувано от фазисни глаголи, напр.: “Продължавайки през дните на Куатроченто, ние трябва непременно да се срещнем и с една от най-блестящите звезди в яркото съзвездие на художниците от времето на целия италиански Ренесанс” (Др. Тенев).

Често с вметнатите деепричастни конструкции говорещият представя информация за мотивите на своите предположения, изводи и заключения, напр.: изхождайки от, съдейки по, имайки предвид и др. В едни от случаите деепричастните конструкции са съобразени с граматичното правило за моносубектност на действията, изразени с глагола сказуемо и с деепричастието, срв.: “Даже, имайки предвид изкуството и литературата, аз ще се осмеля да кажа, че нашето сближение не би минало безполезно” (П. К. Яворов) и “Даже, като имам предвид изкуството и литературата, аз ще се осмеля да кажа, че нашето сближение не би минало безполезно” .

В други случаи вметнатата деепричастна конструкция “няма подлог, към който би могло да се отнесе деепричастието: освен това такава отнесеност е изключена даже при наличие на подлог”[10]. Така например изречението “Съдейки по имената, и двамата вероятно са български евреи” (Е. Андреев) е полисубектна структура: субект в изречението е двамата, а деепричастната конструкция не е съотносима с този субект; субектът на действието, изразено с деепричастието, макар да не е изразен експлицитно, се определя еднозначно – това е авторът на изказването, срв. с: “Като съдя (аз) по имената, и двамата вероятно са български евреи”. Срв. още: “Съдейки по изпъкналите вени на ръцете и челото му, най-вероятно Виктор Марков бе нулева кръвна група” (Е. Андреев) и “Като съдя (аз) по изпъкналите вени на ръцете и челото му, най-вероятно Виктор Марков бе нулева кръвна група”; “Имайки предвид терористичните атаки в Лондон, доколко подобни терористични актове подхранват национализма?” (в-к “Капитал”) и “Като имам/е (аз/ние) предвид терористичните атаки в Лондон, доколко подобни терористични актове подхранват национализма?”; “Отчитайки този феномен, настоящото проучване е насочено към изследването на фактори, които влияят върху груповата ефективност” (Г. Дженкова) и “Тъй като отчитаме (ние) този феномен, настоящото проучване е насочено към изследването на фактори, които влияят върху груповата ефективност”.

В заключение ще отбележим, че вмятането на деепричастни конструкции в българското изречение обогатява изразните възможности на езика. Разширява се обаче употребата на вметнати деепричастни конструкции, които не са съобразени с книжовната норма (моносубектност на глагола сказуемо и деепричастието в изречението) – тя е продиктувана от съдържанието на изречението, което съдържа указание за акт на говорене, и е характерна предимно за научната реч. Подобна употреба бележи развитието на съвременния български синтаксис.

---

[1] Г р а м а т и к а на съвременния български книжовен език. Том 2. Морфология. С., БАН, 1983, с. 382.

[2] Обстоен преглед по този въпрос вж. у П е н ч е в, Й. Въвеждащи и вметнати думи и изрази в съвременния български книжовен език. С., БАН, 1966, 5 – 15.

[3] Вж. П о п о в, К. Съвременен български език. Синтаксис. С., 1974, с. 214; П а ш о в, П. Практическа българска граматика. С., 1989, с. 311.

[4] Вж. П е н ч е в, Й. – В: Г р а м а т и к а на съвременния български книжовен език. Том 3. Синтаксис. С., БАН, 1983, с. 243.

[5] Вж. Н е д е в, Ив. Синтаксис на съвременния български книжовен език. С., 1992, с. 188.

[6] Н е д е в, Ив. Цит. съч., с. 188.

[7] Г р а м а т и к а... Том 3. Синтаксис..., с. 248.

[8] Ш м е л ë в а, Т.В. Деепричастия на службе у модуса. – В: Синтаксические структуры: Системный анализ значимых единиц русского языка. Краснояркс, 1984, с. 64

[9] Ш м е л ë в а, Т.В. Цит. стат., с. 65.

[10] Ш м е л ë в а, Т.В. Цит. стат., с. 64.