Наблюдения върху текста на първата научна работа

на Михаил Арнаудов

 

През 1895 година Михаил Арнаудов завършва Държавната мъжка гимназия “Княз Борис” (днешното СОУ “Христо Ботев”) в град Русе. На зрелостния изпит по български език той развива темата “Общата характеристика на народната поезия”. Никола Бобчев, учител на Арнаудов по български език, високо оценява неговата матуритетна работа и без да направи нито една поправка върху нея, я дава за печат в русенското списание за ученици и младежи “Извор”.[1]

Отпечатаната като статия зрелостна работа е научният дебют на ненавършилия още седемнадесет години младеж.[2] Тя привлича вниманието на такъв авторитет в българската хуманитаристика по него време като професор Иван Шишманов, който написва ласкава рецензия за нея в сп. “Български преглед”.[3] Показателни са финалните изречения на рецензията: “Ще ми се да вярвам, че името на младия автор ще го срещаме често под научни трудове. Първият опит е насърчителен”. Тези думи на видния български хуманитарист  са признание за интелектуалните качества на зрелостника, които той е показал в своята “дисертацийка” и които подсказват раждането на един млад научен талант. Защото както твърди Леон Доде: “Езиковата субстанция, етимологията и синтаксата на един автор са неизбежен носител на неговата интелектуална субстанция”.[4] Така професор Шишманов открива и насърчава своя бъдещ талантлив ученик и следовник.

Първият научен текст на Михаил Арнаудов е интересен преди всичко като продукт на конкретна мисловноречева дейност, която е обусловена от определени социални условия, от духовната нагласа и мотивационната структура на авторовата личност.

Пораждането на този текст става възможно благодарение на два значими фактора. Същността на единия от тях се изразява в това, че младият Арнаудов определя сам, ясно и категорично, профила на бъдещата си личностна реализация, на своето индивидуално жизнено дело. Пред Искра Арнаудова той казва: “Имах съзнание, когато бях на шестнадесет години, че ще стана литературовед”.[5] Вторият фактор е ролята, която Никола Бобчев изиграва за духовното съзряване и интелектуалното развитие на любознателния и “овладян от стихията на литературознанието” младеж, за изграждане у него на определени навици и умения за научно дирене. Ето  какво споделя Арнаудов за своя учител: “Той не преподаваше по учебник, а по свои записки. Използваше при това новите изследвания в специални книги или научни статии и ни насочваше към тях, за да разширим умствения си хоризонт и надхвърлим школската рутина. Благодарение на него аз развивах вкуса си за литературни и философски проблеми, зачитах се в български и руски списания или книги, правех си извлечения от интересните статии и се турях в течение на новите гледища по застъпените въпроси.”[6]

В дебютния си научен текст младият автор изявява ярко и убедително някои от най-необходимите качества на творческата личност в науката. Кои са те?

Осезателно се долавя страстната увлеченост на Арнаудов от проблемите, които са предмет на разглеждане в статията му. Насочван от Никола Бобчев, той проявява верен изследователски усет и поставя отчетливо неразработения и трудно разрешим по него време от науката въпрос за произхода на българските епически песни. Интересно е, че по-късно Михаил Арнаудов ще разработи задълбочено този проблем, като използва богат фолклорен материал, събиран от отделни краища на България.[7]

Характерен е стремежът на младия автор към колкото се може по-широка научна осведоменост. Прави впечатление и подчертаното му уважение към фактите. Използвайки прякото и косвеното цитиране, Арнаудов показва умения за кратко и ясно представяне на различни теоретични схващания и способност критически да оценява казаното от други субекти на знанието. Той демонстрира и възможности за аргументирано разкриване несъстоятелността на мненията на някои  учени. Сравни: “В последно време младия славист Soerensen в една статия в Ягичевия “Архив за Славян. филология”, се сили да докаже, че Българите нямат юнашка поезия, че всички досега Български юнашки песни са записани в Западна България от места близки до Сърбия, отдето те са преминали на българска почва и гдето са били осакатени и обезобразени от Българите. – Туй именно е погрешно. Известни са преди всичко, забележителните думи на Веселовски: “Героическия епос на всеки исторически народ е по необходимост международен.” Какво остава за Българския и Сръбския епос, за епоса на тези толкова близки народи, на които сходството в историч. съдба, общите черти на местната природа, се очуват и в общия характер на техните песни. Друго. – В българските юнашки песни (до колкото те са известни) виждаме суровост, краткост, хладнокръвие – противни на нежността и изяществото в Сръбския епос; то е следствие от суровите исторически изпитни, на които се е подлагал Бълг.народ. Най-сетне факта, че ний притежаваме исторически песни (“Гъркиня кралица” М., Сбт. І., в която се говори и за падението на Бълг. царство; известната песен за събирането на яничери, записана от М. Дринов; песните за Момчила), несъмнено доказва, какво ний имаме героич. епос, разбира се, не толкова плодороден” (с. 126).[8]

Наблюдаваният текст се състои от разнообразни по съдържание, структура и функционално-комуникативна натовареност надизреченски единства – съобщение, обяснение, пояснение, опровержение, характеристика, илюстрация, изложение на мнения и теории. Това говори, че авторът не само познава особеностите на научния стил, но и че може да намира адекватен речев израз на мисълта си и да изгражда текстовото цяло съобразно комуникативните си намерения.

Употребата на различни видове прости и сложни изречения, както и на техните усложнени варианти, също показва, че младежът е усвоил добре синтаксиса на тогавашната научна реч. Още в първата си статия Михаил Арнаудов проявява своята склонност към засилено използване на обособени и еднородни части, на вметнати думи и изрази и присъединени конструкции. Сравни: “Народната поезия е поезия устна; епическото богатство, както и езиковото, се предава устно от поколение на поколение, разбира се, с някои изменения, обусловени от паметта на сказвача, от времето и мястото” (с. 125); “В епическия период никой не е творец нито на приказката, нито на мита, нито на песните” (с. 125); “Халански дохажда до тази теория, като съобразява ниското културно състояние на простонародната маса и високата културна поетическа обработка на славян. юнашки песни, понеже би противоречало на закона за еволюцията, да допуснем, че миналите поколения са стоели на по-висок културен уровен, отколкото съвременните” (с. 126). Високочестотната употреба на посочените синтактични категории в зрелите научни трудове на Арнаудов се мотивира главно от никога несекващото му желание да бъде ясен, точен и максимално изчерпателен, когато пише. Ето защо той много често разяснява, пояснява, уточнява или допълва веднъж написаното, използвайки подходящи езикови и речеви средства.

Заслужава внимание и употребата на реторични въпроси, защото тя също се утвърждава като една от характерните стилистични черти на създадените от Михаил Арнаудов научни текстове. Например: “Какво остава за Българския и Сръбския епос, за епоса на тези толкова близки народи, на които сходството в историч. съдба, общите черти на местната природа, се очуват и в общия характер на техните песни” (с. 126). Чрез реторичния въпрос авторът въвежда пореден аргумент и подчертава съобщената информация.

Рецензирайки статията на Арнаудов, проф. Иван Шишманов отбелязва, че в разработката си  “младият автор не се е държал в един по-строг план, но това е една грешка, която лесно се оправя, ...”.[9] И макар че действително се наблюдава известна нестройност и незавършеност на научното изложение[10], не може да се отрече  очевидният стремеж на пишещия да постигне систематична прегледност в композиционното изграждане на текста. Този стремеж е намерил най-ярък израз в използването на кратки тематични абзаци, посредством които авторът отчетливо обособява разглежданите в статията основни теми. Сравни: “Известна е разликата между народната (естествената, безизкуствената) и изкуствената (художествената) поезия” (с. 124); “С въпроса за южнославянския епос е свързан друг: имаме  ли ний, българите, юнашки песни и до колко те могат да се смятат за самобитно произведение на нашия народ?” (с. 126); “Като разглеждаме въпроса за произхода на народните умотворения, констатираме сходството между народните умотворения у разните народи. Туй сходство, особено поразително в приказките, даде потик за хипотези, които да го обяснят” (с. 126); “При изучаването на народните умотворения трябва, да се имат винаги пред очи двата важни процеси – историзацията и поетизацията” (с. 127); “Поменахме в началото на настоящето изложение мимоходом за разликата между изкуствената и народната поезия. Тя се изказва, според Миклошича, в изображението и се основава на следните четири пункта: ... “ (с. 128); “По съдържание делим народната поезия на Епическа и Лирическа” (с. 129).

Осъщественото по този начин тематично разчленяване на текста помага на читателя да се ориентира бързо в структурно-семантичната организация на синтактичните цялости и да съсредоточи вниманието си в определена посока.

Многобройните научни текстове, които Арнаудов написва по-късно, се  отличават с прецизно стилно-езиково оформяне и композиционна издържаност. Тяхната глобална организация се подчинява на определена логика, специфичен ритъм и естетика, зададени от интелекта, завидната ерудиция и чувствителността на видния ни учен.

Научноизследователската дейност на Михаил Арнаудов е своеобразно рамкирана от неговата матуритетна работа по темата “Обща характеристика на народната поезия” и от последния му по-обемист труд – тритомника “Вековно наследство. Българско народно поетическо творчество”.[11] Фигуративно казано, бистрият извор на българската култура щастливо обгръща едно дълголетно научно дело, което респектира със своя обем, многообразие и ценност. Така очертаната рамка ни дава възможност да разчетем съкровеноличното послание на литературния историк, литературоведа и фолклориста Михаил Арнаудов към идващите поколения от български изследователи – хуманитаристи – значимостта на научния труд се намира в пряка зависимост от усърдието, с което ученият акумулира в себе си творческата мощ на своя народ.

 

 

 


[1] Арнаудова И. Михаил Арнаудов. Човекът и ученият. Литературна анкета и характеристика. С., 1977, с. 15.

[2] Арнаудов М. Обща характеристика на народната поезия. – В: сп. “Извор”, год. V, ноември 1895, кн. ІІІ, с. 124 – 129.

[3] Шишманов Ив. Сп. “Български преглед”, 1896, кн.  І, с. 147–149.

[4] Цитирано по Арнаудов М. Психология на литературното творчество. С., 1978, с. 620.

[5] Арнаудова И. Цитираната книга, с. 14.

[6] Арнаудова И. Пак там, с . 15.

[7] Арнаудов М. Очерци по българския фолклор. Том първи. С., 1968.

[8] Тук и по-нататък цитатите се дават с нормализиран правопис по: Арнаудов М. Обща характеристика на народната поезия. – В: сп. “Извор”, год. V, ноември 1895, кн. ІІІ. В скоби се посочва страницата, на която се намира цитираният текст.

[9] Шишманов Ив. Цит. сп., с. 149.

[10] Самият Михаил Арнаудов споделя: “Трябва да добавя, че статията ми остана недовършена, понеже аз пишех обстойно и часовете за клаузурната работа изтекоха бързо, без да мога да развия изложението си в желаната от мене пълнота.” – Вж.: Арнаудова И. Цитираната книга, с. 15.

[11] Вековно наследство. Българско народно поетическо творчество. Отбор и характеристика от  Михаил Арнаудов. Първи том. С., 1976. Втори и трети том излизат съответно през 1977 и 1978 година.